Лора Джо Роуланд
Мейреки (13)

10. глава

Рейко седеше в стаята срещу салона на гостната. Най-сетне Хана излезе и заситни по коридора, оставяйки майката на Сано сама. Рейко веднага вдигна поднос, върху който имаше чиния с пастички, гарнирани със сладка кестенова паста — любимо лакомство на нея самата. Прекоси бързо салона, тихичко отвори вратата и влезе.

Свекърва й лежеше, но щом зърна Рейко, се надигна и приседна. Приглади несръчно разчорлената си, посивяла коса и памучната си роба. Лицето й изразяваше тревога.

— Простете, че ви безпокоя, почитаема майко — коленичи Рейко и се поклони. — Исках да видя как сте.

— Много по-добре, благодаря — промърмори възрастната жена, а сведените й очи упорито избягваха погледа на Рейко.

— За мен е голямо облекчение да чуя това.

Рейко крадешком проучваше свекърва си. В светлината на това, което Сано й бе казал, тя очакваше Ецуко да изглежда по-различно, да е придобила някаква нова осанка или поведение, подобаващи на самурайския й произход. Но тя изглеждаше както винаги, макар да личеше, че не се чувства никак добре. Единственото, което бе променено, бе поведението й спрямо Рейко — обичайно стеснително и плахо, сега в него се долавяше страх.

Чудейки се защо ли е така, Рейко търсеше начин да я успокои.

— Донесох ви малко пасти — каза й тя и постави подноса до леглото.

— Благодаря. Винаги сте толкова мила. Съжалявам, че ви се натрапих.

Кротка и смирена, с разкаяно изражение, тя не докосна храната. Очакваше момента, в който Рейко ще си тръгне, но като видя, че тя не помръдва, се осмели да заговори.

— Не бива да се тревожите заради мен — каза тя. — Сигурна съм, че имате много по-важна работа.

На Рейко й беше пределно ясно, че свекърва й гледа да се отърве от нея, но се направи, че не забелязва нищо.

— Това не е тревога. Радвам се, че сте с нас.

— Извинявам се, че ви причинявам подобни проблеми, почитаема дъще — все така смирено и кротко каза Ецуко. — Моля ви да ми простите.

— Няма нужда от извинения, нито пък нещо за прощаване — отговори й Рейко.

И все пак тя чувстваше как някакво лошо чувство към Ецуко пробожда сърцето й. Жената, макар и неволно, се бе превърнала в източник на сериозна заплаха за цялото им семейство. Рейко се замисли за познати съпруги, чиито свекърви ги мразеха и обиждаха, дори ги биеха и замеряха с разни неща. Тези проблеми обаче изглеждаха твърде нищожни в сравнение с нейните, защото свекърва й, обвинена в убийството на човек от клана на Токугава, можеше да донесе гибел на всичките си роднини.

В следващия момент Рейко се засрами от негодуванието си към Ецуко. Жената винаги се бе отнасяла към нея ако не с обич, поне с уважение. Тя никога не бе сторила нищо лошо, доколкото можеше да съди по информацията си от първа ръка. Освен това тя не бе застрашила семейството им предумишлено. Владетелят Мацудайра използваше Ецуко срещу Сано. Ако не беше тя, той щеше да намери някакво друго оръжие. Рейко съжали свекърва си и си даде сметка, че й дължи цялата помощ, която може да й окаже. Освен неин дълг като снаха, това беше и в неин личен интерес.

Дължеше на Ецуко и презумпцията за невинност в извършването на убийството, още повече че всъщност нямаше доказателства за противното.

— След като сте тук, аз се радвам на възможността да ви посещавам — каза й Рейко, — дори и при такива трудни обстоятелства.

— Добре.

Тази едничка дума предаде колко неохотно Ецуко приемаше компанията на Рейко, както и това, че гостът трябва да се съобразява с желанията на своите домакини.

— Моят съпруг ми каза какво се е случило — предпазливо започна Рейко. Ецуко кръстоса ръце пред гърди и се сви в леглото. — Разбирам защо не ви се говори за това, но може би аз ще мога да ви помогна.

Ецуко не каза нищо. Тя си играеше с ръба на одеялото. Рейко се запита дали свекърва й знае, че е помагала на Сано в разследванията му. Досега никога не беше проявявала дори минимален интерес към това. Запита се и дали Ецуко е наясно с нейните подозрения, защото вече си бе дала сметка, че жената е доста по-интелигентна, отколкото бе предполагала доскоро.

— Сетихте ли се за нещо друго след разговора си със съпруга ми? — попита я Рейко.

— Не — промърмори Ецуко.

— Може би някои неща е по-лесно да се обсъждат между жени, между нас двете, отколкото между майка и син — насърчи я Рейко.

Тя се надяваше, че Ецуко ще заговори за произхода си, но не получи никакъв отговор и тъй като не искаше да насилва нещата, за да не задълбочи напрежението в отношенията им, реши да смени темата.

— Това, което би помогнало на съпруга ми да изчисти името ви, е някакво доказателство, че не сте били около храма по времето, когато Тадатоши е загинал. Можете ли да се сетите за някого, който да може да свидетелства, че сте били на някое друго място тогава? — попита я тя.

— Няма никого — едва чуто каза Ецуко.

Дали това означаваше, че тя е била сама на друго място, без свидетели, които да са я забелязали, или че всъщност е била около храма? Рейко не можеше да не си зададе този въпрос. Но липсата на алиби не означаваше непременно, че Ецуко е виновна.

— Има ли изобщо нещо, което можете да си спомните и което да помогне на съпруга ми да докаже, че сте невинна?

— Не — прошепна Ецуко.

— Разбирам — Рейко преглътна чувството си на неудовлетвореност. Съдбата на децата й зависеше от нейната свекърва; най-малкото, което Ецуко можеше да направи, бе да опита по-сериозно да й сътрудничи.

— Има ли нещо, което да ви постави в още по-неприятно положение, ако излезе наяве, нещо, на което съпругът ми трябва да е готов да противодейства?

— Не.

Ецуко често говореше нерешително и колебливо, но този път Рейко забеляза, че тя забави отговора си повече от обичайното. Това можеше да означава, че й е нужно време да помисли, надявайки се да си спомни забравеното минало. Но беше възможно и друго — да е напълно наясно за съществуването на някакво изобличаващо доказателство. Каквато и да бе истината обаче, Рейко си даде сметка, че свекърва й е доста по-костелив орех от другите заподозрени, с които се бе срещала. Ецуко бе показала самурайската си кръв, твърда сърцевина от решителност, обвита в дегизировката на скромна смиреност.

Но Рейко все още продължаваше да съжалява Ецуко и все още отчаяно се надяваше да я оправдае. Това не бе обикновено разследване. В конкретния случай разобличаването на въпросния заподозрян като извършител на престъплението нямаше да донесе награди.

Ецуко вече изглеждаше съвсем отпаднала и изтощена.

— Е, може би е по-добре да си починете — каза й Рейко. — Можем да поговорим и по-късно.

Тя реши да не избързва с присъдата си за Ецуко, поне докато на бял свят не излязат повече факти.

 

 

Сано, Маруме и Фукида се пъхнаха под синята завеса, която висеше на входа на мрачната и опушена обществена баня. Дадоха няколко монети на разпоредителя, получиха кърпи и торбички сапун от оризови трици^[1] и влязоха в едно помещение с плесенясали стени. Вътре се къпеха множество голи хора, търкаха се и изливаха ведра с вода върху себе си или лежаха във вкопани в земята големи каци^[2] сред облаци пара. Баните в Едо бяха няколко типа. Някои бяха предназначени за семейства, които нямаха място за каци за къпане в домовете си. В други нелегални проститутки от двата пола обслужваха мъжете клиенти. А специално тази, отбеляза си Сано, май се посещаваше от най-пропадналите типове в града.

Докато вървеше заедно с хората си между къпещите се, той видя ронини с черни, наболи бради по лицата и избръснати темета. После минаха покрай гангстери, покрити целите с татуировки. Сано внимаваше да не се заглежда много-много в никого, докато търсеше човека, заради когото бе дошъл. Бани като тази бяха уж неутрална територия, в която посетителите имаха негласната уговорка да не се нападат един друг, но все пак това споразумение невинаги се спазваше. Навъсени погледи мрачно припламваха срещу Сано. Той чу някой тихо да произнася името му и видя Тода Икиу, главен шпионин на мецуке — тайните служби на Токугава, — седнал в една каца. Поне Сано помисли, че това е Тода. Шпионинът имаше невероятно безлична физиономия — напълно подходяща за работата му. Макар да се познаваха от над десет години, Сано винаги трудно го разпознаваше от пръв поглед.

— За мен ли се оглеждаш? — попита го шпионинът.

Отегченият глас звучеше познато. Сано се приведе към него.

— Хората ти ми казаха, че мога да те намеря тук — каза той. — Не вярвам да си дошъл заради едното удоволствие в тази дупка?

Тода се усмихна невъзмутимо:

— Професионално удоволствие, така да се каже. Благодаря ти, че не нахълта тук с цялата си свита. Това би провалило операцията ми.

Сано и придружителите му бяха дошли с дрехи без никакви гербове и отличителни знаци и бяха оставили свитата си на улицата. Докато Маруме и Фукида държаха зорко под око останалите къпещи се, Сано продължи разговора си с Тода.

— Кого гониш в момента? — каза той.

— Бунтовници, както обикновено — отговори му Тода. — По-конкретно, бандата, която атакува отряда на владетеля Мацудайра на главния път миналия месец.

Владетелят Мацудайра плащаше на мецуке да преследват враговете му, докато не ги хванат. Същото правеше и Сано. Мецуке играеха и в двата отбора, подсигурявайки собственото си препитание, независимо кой побеждаваше в крайна сметка. Тода беше преживял много политически бури и Сано бе готов да се обзаложи, че ще излезе невредим и от последната.

— Знаем кои са — каза Тода, — и ни беше подшушнато, че май ще се срещнат тук. И сега ние ги чакаме да се покажат.

— Ние? — попита Сано.

— Колегите ми са тук с мен. Не си давай труд да се оглеждаш — няма да ги забележиш. Нито пък мишените ни. А ти какво търсиш? — попита Тода.

— Информация.

Сано не се колебаеше да я търси от този шпионин, който помагаше на врага му да крепи властта си. И той, и Мацудайра вярваха на Тода, защото той не предпочиташе нито един от двамата. Просто правеше всичко, което бе по силите му, за своя собствена облага.

— За полковник Дои ли? — попита Тода.

— Как се сети?

— Ако бях на твое място, също щях да се насоча към Дои. Именно той постави теб и майка ти в тази опасна ситуация. Справиш ли се с него, справил си се с главния проблем.

— И какво можеш да ми кажеш? — попита Сано.

— Дои Наокацу, член на дребен васалски клан на Токугава. Баща му беше счетоводител на Токугава Наганори, бащата на Тадатоши. Младият Дои се открояваше над средното равнище още от малък, изпъкваше в бойните изкуства, освен това беше схватлив. Назначиха го за шеф на охраната на Тадатоши едва на петнадесетгодишна възраст, когато обикновените самураи са все още редови пехотинци от най-нисък ранг. След Големия пожар, смъртта на бащата на Тадатоши и предполагаемата смърт на самото момче повечето от васалите им станаха ронини.

Тези васали сигурно бяха наброявали стотици сред всички други самураи, останали без господари в катастрофата. Пожарът бе изпепелил резиденциите на воинската класа, намиращи се зад вратите Токивабаши и Каджибаши. Много от васалите на Токугава, които имаха свои собствени васали, бяха загинали или загубили всичко и така и техните васали бяха останали бездомни и разорени.

— Всички тези нови ронини са създавали доста сериозни проблеми — припомни си какво бе чувал Сано. — Обединявали се заедно в банди, които мародерствали из районите, пощадени от пожара. Плячкосвали магазини и обсебвали изоставени къщи.

Мнозина от оцелелите бяха вършили същото. Пожарът буквално бе измел запасите от храна в Едо заедно със складовете и бе обрекъл масите на бедствен глад. Хиляди хора, които не бяха загинали в огъня, после измряха от пълната липса на храна.

— Дои извлече за себе си най-доброто от лошата ситуация — продължи Тода. — Записа се доброволец в армията на шогуна, която се бореше да направи нещо, за да облекчи ситуацията. Поведе полк, който разнасяше храна на хората. Прекарваше със салове чували с ориз през реката, вареше каша със собствените си ръце и громеше бандите, които се опитваха да крадат храната. Превърна се в нещо като герой.

Макар да уважаваше Дои за самоотвержеността му, Сано се питаше дали усилията на този човек не са били мотивирани от нещо странично, от нещо друго, освен доблестта, и тук в историята зееше празнина.

— Имаш ли някаква информация за това какво е правил Дои по време на пожара? — попита Сано. — Или за взаимоотношенията му с Тадатоши?

— Не — каза Тода, като зорко наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха през вратата. — По време на пожара и малко след това мецуке практически не функционираше. Същото беше и с останалата част от държавата. Хаосът беше тотален. А преди пожара не ни е идвало и наум да наблюдаваме Дои.

— Бил е просто един никому неизвестен човек — предположи Сано.

Тода кимна.

— След пожара обаче постиженията му привлякоха погледа на бащата на владетеля Мацудайра, който го взе при себе си. Дои замина да работи в провинциалното имение на фамилията им като капитан на охраната. Още преди да навърши тридесет, вече беше управител там. По-късно се върна в Едо и се присъедини към настоящия кръг на вътрешното командване на владетеля Мацудайра.

— Женил ли се е някога? — попита Сано, мислейки за разваления годеж на майка си с Дои.

— Да. Съпругата му е братовчедка на жената на владетеля Мацудайра.

Тя със сигурност е била много по-добра партия за полковника, отколкото Ецуко, помисли си Сано. Връзката й с фамилията Мацудайра бе помогнала на Дои да осъществи своите амбиции. Може би Дои бе развалил годежа, защото е искал по-изгоден в социално отношение брак.

— А някакви деца? — попита Сано.

— Двама синове и една дъщеря. Синовете са офицери с висок чин в армията на владетеля Мацудайра. Дъщерята се омъжи в рода Ниу — богат и влиятелен клан от даймио. Дои има дванадесет внуци, всичките предопределени за велики работи.

Дои не можеше да се оплаче от начина, по който се бе стекъл животът му. Теорията на Сано, че полковникът бе обвинил майка му, защото все още й има зъб, започваше да губи почва.

— Последният си триумф Дои завоюва във войната срещу бившия дворцов управител Янагисава — продължи Тода. — Неговият полк държеше първото място по избити врагове в цялата армия на Мацудайра.

Кариерата му беше една от най-похвалните, а репутацията му — без нито едно петънце.

— Дои имал ли е някога изобщо някакъв проблем? — попита той.

— Не и такъв, за който ние знаем. Не играе хазарт, не ходи по курви, нито пък пие прекомерно. Никога не сме надушили и най-лек полъх на поквара — усмихна се Тода унило, но донякъде и развеселен от разочарованието на Сано — Съжалявам. Май те върнах обратно там, откъдето беше започнал.

С една-единствена видима причина за обвинението на Дои срещу майка му — предаността му към владетеля Мацудайра.

— Е, добре. Не възнамерявам да стоя повече тук — каза Сано. — Тръгвам да направя някои свои проверки за Дои.

Мецуке не знаеха всичко — Тода сам бе признал, че Големият пожар ги е извадил за известно време от строя. Отворената от отсъствието им ниша бе дала възможност на много хора да правят каквото си искат, необезпокоявани и ненаблюдавани от никого. Сано възнамеряваше да хвърли светлина в онзи мрачен хаос, в който Тадатоши бе намерил гибелта си. Някак си бе сигурен, че там ще види Дои с ръце, изцапани от кръвта на убийството.

— Късмет! — пожела му Тода.

Изведнъж той се напрегна. Сано погледна към четиримата мъже, които току-що бяха влезли. Бяха ронини, с лица и дрехи, похабени от тежкия живот и лишенията. Тода пъхна пръсти в устата си и свирна. Силният, остър звук завибрира в наситения с пара въздух, а стените върнаха ехото му. Ронините се вцепениха. Деветима къпещи се изскочиха от каците.

В суматохата на мокрите, голи тела те щурмуваха ронините, които нямаха време дори да извадят мечовете си. Сано, приятелите му и останалите къпещи се гледаха смаяно как наоколо хвърчат пестници, размахват се крайници и се строполяват тела. За броени минути четиримата бунтовници бяха поставени в туш на земята.

— Добра работа — каза Сано.

Тода се усмихна, наблюдавайки как хората му изтикват бунтовниците през вратата.

— Има ли нещо друго, което да мога да направя за теб? — попита той.

Една мисъл внезапно прониза ума на Сано.

— Чувал ли си някакви новини за Янагисава? — попита той.

— Все още чезне и вехне на остров Хачиджо според официалните доклади — каза Тода, а в равната, непроницаема повърхност на очите му проблесна жив интерес. — Защо питаш?

Сано почувства как подозренията му се стопяват.

Ако имаше някакви основания за тях, от всички хора именно Тода бе човекът, който щеше да ги знае.

— Просто любопитство — отговори той.

 

 

11. Глава

 

Когато се върна в имението си, Сано най-напред потърси Хана. Откри я в сградата, в която се помещаваше кухнята и където се готвеха ястията на семейството му, васалите му и слугите. Вътре готвачите се трудеха сред глъчката на кълцане и рязане, пращене и цвърчене, гласове и трясъци. Хана се беше усамотила отзад, в дворчето, в което бяха складовете с въглищата, ориза и другите провизии. Тя стоеше до една напречна греда. От гредата висеше умряла патица, окачена на въже, завързано около краката й. От прерязаното гърло на птицата се стичаше кръв и капеше в едно гърне, поставено на земята.

— Какво ще готвиш? — попита я Сано.

— Патешка яхния — отговори му Хана — за майка ти. Да й се върне силата.

Будистката религия забраняваше убиването на животни и яденето на месо, но допускаше изключения по медицински причини. Хана сигурно бе изпратила някого да купи патицата от пазара за диви птици в Едо.

— Как е майка ми? — попита той.

— Заспа — отговори каза Хана. — Надявам се да не ходиш да я тормозиш с още и още въпроси. Тя се нуждае от почивка.

— Няма да я тормозя — каза Сано. Поне все още не.

— Всъщност с теб искам да говоря.

— Добре — Хана говореше по все същия ядосан, но снизходителен начин, както правеше, когато Сано беше дете.

И последните капки кръв се отцедиха от патицата. Тя я отвърза, хвана я за краката и я натопи в гърне с вряща вода, поставено върху един мангал.

— От колко време си прислужница на майка ми? — попита Сано.

— С нея съм още откакто ти беше съвсем малък — Хана завъртя патицата във врящата вода. — Не помниш ли?

— Разбира се — Сано отвя с ръка парата, която миришеше силно на мокра перушина. Хана винаги бе там, като нещо неизменно; той никога не си я бе представял като личност със свой, отделен живот. — Беше ли с нея и преди да се омъжи за баща ми?

— Да — отговори Хана. — Заедно сме почти от деца.

Безропотното й, навъсено изражение говореше, че е готова за разпит по всички фронтове. Тя измъкна патицата от гърнето. Птицата беше гола, перушината се бе смъкнала от попарването, парченца пух бяха полепнали тук-там по грапавата й, нагърчена, розова кожа.

Сано реши да зададе въпроса, който бе на първо място в главата му през целия ден.

— Защо се е омъжила за баща ми? Защо не се е омъжила за полковник Дои?

Хана започна да мие патицата в студена вода, но не отговори, а само поклати глава.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Или просто не искаш да ми кажеш?

— Това не е моя работа — каза Хана и шумно стовари патицата върху дръвника.

Сано се почувства наскърбен и обезсърчен от упорството на Хана и на майка си да го държат в неведение.

— Дори и когато става дума да се спаси животът й? Всяка информация за онова време би могла да ми помогне да докажа, че тя не е убила Тадатоши и да открия кой го е извършил.

— Разваленият й годеж няма нищо общо с убийството — инатливо каза Хана и вдигна един остър нож. — Нито пък бракът й с баща ти.

— Остави ме аз да преценя дали е така.

Хана стисна устни така силно, че те добиха цвета на дребен и стар костелив орех.

— Може би не разбираш колко голяма е бедата, в която е попаднала майка ми — каза Сано. — Ако не мога да докажа, че е невинна, ще бъде екзекутирана.

— Разбирам напълно.

Страхът в очите на Хана показваше, че говори истината.

— Тя се нуждае от помощта ти.

Хана сръчно разпори корема на патицата.

— Казвала ли ти е някога как се срещнахме? — попита го тя.

Сано поклати глава.

— Родителите ми бяха слуги в едно семейство в града. Умряха, когато бях на десет години. Станах просякиня. Един ден се мотаех край една сергия, на която продаваха разни неща за ядене, и ядях остатъците, които хората пускаха в прахта. Минаха някакви богати самурайски момичета в паланкини. Започнаха да ми се присмиват.

Хана пъхна ръцете си в търбуха на патицата и с едно движение изкорми блестящите й, червеникави вътрешности.

— Едно от момичетата излезе от паланкина си. Това беше твоята майка. Тя нареди на слугите си да ми купят купичка с юфка. Остана да ми прави компания, докато се хранех, и ме разпитваше за разни неща — за живота ми и за мен самата. Когато разбра, че съм сираче, ме взе със себе си у дома си. Родителите й казаха, че съм мръсна и отвратителна, но тя настояваше да ме задържи. Накрая те отстъпиха. Тя ми спаси живота.

Сано бе колкото изненадан, толкова и трогнат от тази история, но повече се учуди на упоритостта на майка си, отколкото на нейната състрадателност. Той никога не я бе виждал да отстоява каквото и да било. Започваше да разбира откъде е взел своята склонност да защитава низвергнатите. Но какво я бе променило? Дали бе само бракът й с неговия баща, който бе традиционен, строг и властен съпруг?

— Сега ще направя всичко и аз да спася нейния живот — екзалтирано каза Хана.

— Всичко, с изключение на това да се разбере цялата истина — отбеляза Сано.

— Всичко, което ще й помогне. А не да разправям разни стари истории, дето няма да й донесат нищо добро.

— Нека опитаме с друг въпрос — каза Сано. — Беше ли заедно с майка ми, когато е била придворна дама в дома на Тадатоши?

— Да!

Хана изхвърли вътрешностите във ведрото, но запази тъмночервения дроб и сърцето.

— В такъв случай познаваш хората, които са били там.

— Аз бях само прислужница.

Слугите познават господарите си много по-добре, отколкото ги познават другите хора, а Хана, освен това беше и проницателен наблюдател. Като дете Сано винаги се изумяваше, че тя е наясно какво се случва при съседите им.

— Кой може да е отвлякъл Тадатоши и да го е убил?

— Не е майка ти. Заклевам се.

— Съгласен съм, но само мнението ти няма да е достатъчно. Можеш ли да си припомниш какво се случи в онова имение в деня, когато Тадатоши е изчезнал?

— За последно го видях в деня, когато започна Големият пожар. Всички бяхме чули за пожара и баща му реши, че трябва да преминем през реката. Всички хукнаха да се приготвят. Но не и Тадатоши. Той само се мотаеше. Майка ти и аз опаковахме някои неща, за да ги вземем със себе си. Не знаехме колко дълго ще отсъстваме. Трудно беше да решим какво да вземем, трудно беше и да го натъпчем в малките вързопи, които можехме да носим — каза Хана, потънала в миналото, като междувременно миеше изкормената патица. — Тогава чухме, че Тадатоши е изчезнал. Сестра му ни каза. — Спомените на Хана се носеха напред. — Оиджими обгоря много при пожара. Беше почти мъртва.

— Разбрах това днес, когато я посетих — каза Сано. — Все още има белези.

— Чух, че никога не се е омъжила — продължи Хана. — Водила е тежък, самотен живот. Но на младини тя беше много красиво момиче. Все пак щастлива е, че остана жива. Та баща й нареди на всички да търсят Тадатоши. Майка ти и аз помагахме за претърсването на имението. Когато никой не го намери, баща му ни изпрати да го търсим и навън. Дори ако се наложеше да преровим целия град, трябваше да го направим — не можехме да напуснем без сина му. — Изражението на Хана стана сурово. — Така и не можахме да избягаме. Всички от имението се оказахме хванати в капана на огъня, вътре в града. Почти всички загинаха заради едно момче.

Явно, семейството е могло да се спаси от пожара, ако не е било изчезването на Тадатоши. Ако е бил отвлечен, а не е избягал на своя глава, то тогава смъртта на всички тези хора не бе по негова вина. Но Сано се запита дали в онази масова гибел на семейството не се крие мотивът за убийството на момчето.

— По улиците имаше тълпи хора, бягащи от огъня — продължи Хана. — Аз и майка ти се оказахме откъснати от онези, с които бяхме тръгнали да търсим Тадатоши, но успяхме да останем заедно. След пожара се върнахме в имението. Беше изгоряло до основи. Но открихме родителите на майка ти и се преместихме при тях. Те живееха в Асакуса, една доста отдалечена от града провинция.

Ето още един факт за неговите баба и дядо, който Сано не знаеше.

— Когато бях малък, те все още живи ли бяха?

— Дядо ти умря, когато ти беше деветгодишен. А баба ти — няколко години по-късно.

Сано си спомни два случая долу-горе от това време, когато бе заварвал майка си да плаче. Не беше пожелала да му каже защо. Сега си даде сметка, че може би точно тогава е научила за смъртта на родителите си.

— Защо никога не съм ги срещал? — попита той. — Защо тя винаги се преструваше, че са умрели, преди да се родя?

— Не е моя работа аз да давам отговор. Това няма нищо общо с убийството. Забрави го! — тросна се Хана и припряно хвърли патицата отново на дръвника. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че майка ти не е имала възможността да отвлече или да убие това момче — добави тя и сграбчи ръката на Сано. Мярна му се още един внезапен спомен от детството — как закача един кон, а Хана му дърпа ръката настрани, за да не го ухапе животното. — Аз бях с нея през цялото време.

Погледът й, светъл и пламенен, непоколебимо и немигащо се втренчи в Сано. Нямаше нужда да се чуди дали Хана му е казала цялата истина, знаеше, че не е. Знаеше, че го прави от най-благородни подбуди, за да спаси майка му… Или?

Сано погледна към ръката й, стиснала неговата. Под ноктите й имаше кръв от патицата. Може би тя действително знаеше, и то с най-сериозни основания, че не майка му е убила Тадатоши? Идеята изглеждаше нелепа, но не и невъзможна.

Засега Сано се задоволи да я попита:

— Ти самата колко добре познаваше полковник Дои?

Хана се поколеба, преди да отговори. Очите й проблеснаха и тя се усмихна като при внезапен спомен или просветление.

— Достатъчно добре, за да знам, че не се погаждаше много-много с господаря си.

Сигурно й беше пределно ясно, че Сано е пуснал въдицата точно за такъв отговор и той не можеше да се оплаче, че не бе захапала стръвта подозрително бързо.

— Защо мислиш така?

— Подслушах как Дои и Тадатоши се карат — каза Хана.

— Кога беше това?

— Няколко дни преди пожара.

Хана вдигна сатъра.

— За какво? — попита Сано.

— Не знам — отговори тя. — Но чух Дои да казва: „Ако още веднъж направиш това, ще те убия“.

Ето най-сетне едно доказателство срещу Дои. Не че Сано не беше доволен, но се усъмни.

— Сигурна ли си, че си чула точно това? — попита той.

Хана започна да сече. Засипаха се удар след удар; тя вещо разфасоваше патицата на части.

— Сигурна съм.

Сано я изгледа насмешливо:

— Спомняш си част от разговор, който се е провел преди четиридесет и три години?

— Самурай да заплашва господаря си, че ще го убие! Такова нещо не се вижда всеки ден! — каза Хана. — Наби ми се в паметта.

— Колко удобно е, че изскочи оттам точно сега.

— Ами да, изскочи — упорстваше Хана. — Точно така каза Дои. И ще се закълна в това пред шогуна.

Тя остави сатъра си до спретнато разфасованата патица.

В този момент откъм кухненския блок се появи Хирата.

— Сано сан — извика той, — шогунът е тук и иска да те види!

— Шогунът? Тук? — изненада се Сано, не само защото Хана току-що го беше споменала и това бе съвпаднало с идването му. Шогунът рядко идваше да го навести. Сано не можеше да си спомни кога беше последният път. — За какво е дошъл?

— Не каза, но най-добре е да не го оставяме да чака.

Шогунът бе седнал на подиума в приемната зала заедно с Йоритомо. Слугите разпалваха огън в мангалите и поставяха лакирани паравани, за да се предпазят от студените течения. Сано коленичи и се поклони, заемайки по-нисша позиция, макар да се намираше в своя собствен дом. Хирата последва примера му.

— Добре дошли, Ваше Превъзходителство! — приветства го Сано.

— Привет! — каза шогунът така небрежно, сякаш ги посещаваше всеки ден.

Йоритомо, който бе по-чест посетител, изглежда, се чувстваше доста притеснено и красивото му лице бе напрегнато.

— Мога ли да ви предложа нещо, с което да се подкрепите? — попита Сано.

Предложението бе любезно отказано, след това отправено отново и прието. Слугите натрупаха храна, достатъчна за цял банкет. Докато всички отпиваха от чая си, а шогунът и Йоритомо едва-едва докосваха от сашимито^[3], кнедлите и сладките, Сано реши да вземе пръв думата.

— Мога ли да попитам какво ви води насам, Ваше Превъзходителство?

— Исках да говоря с теб. Без присъствието на братовчед ми.

Шогунът се огледа нервно наоколо, сякаш би могло владетелят Мацудайра да се е притаил някъде наблизо. Сано бе доволен от отсъствието на врага си, но и доста любопитен.

— Мога ли да попитам защо?

Шогунът сбърчи вежди.

— Знам, че братовчед ми иска най-доброто за мен — каза той. — Но когато е наблизо, нещата стават някак по-трудни и притеснителни. Забелязал ли си го?

— Може би, да — отговори Сано, опитвайки се да не поглежда към Хирата.

— Той изпитва най-голямо, ъъъ, уважение и привързаност към мен, но понякога имам чувството, че — езикът на шогуна мърдаше в устата му, сякаш опитваше на вкус неприятните думи, — че ми се присмива. Не мислиш ли и ти така?

Това беше шанс за Сано да отмъсти на владетеля Мацудайра за всички случаи, в които го бе злепоставял и клеветил пред шогуна. Чувстваше безкрайно изкушение да го стори, но благоразумието надделя. Ако шогунът разбереше, че владетелят Мацудайра се опитва да заграби властта, тогава и неговата собствена роля в междуособната борба можеше да излезе наяве. И шогунът може би щеше да прости на Мацудайра, негов кръвен роднина, но никога на Сано.

— Може би владетелят Мацудайра има толкова грижи на главата си, че не си дава сметка какво впечатление оставя? — каза той предпазливо.

Това дипломатично извъртане разсея страховете на шогуна.

— Може би си прав — каза той. — Може би аз съм, ъъъ, прекалено чувствителен.

Сано чу как Йоритомо въздъхна. Хирата стоически мълчеше и наблюдаваше.

— Но във всеки случай дойдох, за да те попитам докъде стигна с, ъъъ, с разследването — каза шогунът. — И ми се искаше да го направя, когато братовчед ми не присъства.

Същото искаше и Сано.

— Разговарях с майката и сестрата на Тадатоши — каза той. — Те не вярват, че майка ми го е убила. Всъщност й дадоха много добра характеристика.

Шогунът не спомена, че думата на две жени е полека от думата на полковник Дои, а и владетеля Мацудайра го нямаше, за да му го изтъкне.

— Те, освен това споменаха някой, който е искал смъртта на Тадатоши — продължи Сано.

Докато разказваше историята за роднината, който искал да изтика сина си по-напред в наследствената линия на шогуна, той бе доволен, че владетелят Мацудайра не е тук, за да натякне, че човекът е удобно мъртъв и че поради това Сано може да си скалъпва всякакви истории.

— А, нов заподозрян? — впечатлено каза шогунът.

Йоритомо обаче изглеждаше нещастен, вместо да е доволен, че приятелят му е осъществил някакъв напредък в оневиняването на майка си. Сано се зачуди защо.

— Открих също, че майка ми има алиби за убийството — продължи Сано. — Прислужницата й е била с нея още преди Тадатоши да изчезне и през целия й живот след това.

— Следователно, тя не би могла да го е отвлякла и, ъъъ, убила? — заключи шогунът.

Владетелят Мацудайра със сигурност щеше да отхвърли това алиби като фалшиво, изфабрикувано от лоялната прислужница в изпълнение на дълга й към нейната господарка. Но шогунът не бе толкова съобразителен, че да се сети сам за подобно нещо.

— Освен това Хана посочи още един заподозрян — каза Сано. — Тя го е чула да заплашва Тадатоши, че ще го убие, малко преди да изчезне. Става дума за полковник Дои.

— Дои? — Шогунът зяпна от изненада. — Като си помислиш, че обвини майка ти в престъпление, което може да е извършил самият той! — Прозрение озари лицето на шогуна. — Може би така се опитва да защити себе си. — Способността му да вади умствени заключения от наличните улики определено се подобряваше, когато Мацудайра не бе наблизо, за да мъти водата. — Добре, Сано сан, трябва да ти кажа, че и аз, ъъъ, съм склонен да мисля, че майка ти е невинна.

Сано и Хирата се спогледаха с предпазлива радост. В този момент Йоритомо прочисти гърлото си и се намеси.

— Ваше Превъзходителство, не е достатъчно, че дворцовият управител Сано представя и други заподозрени, освен майка си — каза той и отправи към Сано извинителен, но същевременно предизвикателен поглед. — Все още не знаем кой е виновен.

Сано изгледа изненадано Йоритомо. Бяха приятели от години и младежът често бе заявявал, че е готов да направи едва ли не всичко за него. Защо сега влизаше в ролята на хулител? Стори му се, че преживява момент на deja vu — така веднъж Янагисава бе седнал до шогуна и всячески подбиваше позициите на Сано. Сега синът му, негово пълно подобие, бе заел същото място.

— Да, така е. Все още искам да разбера кой е убиецът на братовчед ми — каза шогунът, видимо охладнял към Сано. — Какво друго ще направиш, за да го откриеш?

— Издирвам важен свидетел, учителя, за когото полковник Дои каза, че е замесен в отвличането и убийството — намеси се Хирата и им разказа как бе отишъл в храма, към който някога бе принадлежал Еген, и бе научил, че монахът е напуснал града веднага след Големия пожар. — Организирал съм общонационално издирване.

Това звучеше безполезно, но Сано все пак бе доволен от героичните усилия на Хирата.

— Ами, ъъъ, предполагам, това е, което трябва да се направи засега — раздразнено и недоволно каза шогунът и протегна ръка към Йоритомо, който му помогна да се изправи. — Трябва да вървим. Време е за лекарствата ми.

Докато вървяха към вратата, Йоритомо се промъкна край Сано с извърнато встрани лице. Сано даде знак на Хирата, който тръгна заедно с шогуна по коридора и започна да го разсейва с разговори за това-онова, а той самият се изправи пред младежа и го спря.

— Какво става? — попита го Сано.

Йоритомо гледаше в пода:

— Не знам, какво имаш предвид?

— Не, знаеш! — каза Сано. — Ти умишлено настрои шогуна срещу мен.

— Само споменах фактите, които заслужаваха да бъдат споменати — гласът на Йоритомо потрепваше.

— Мислех, че сме приятели. Какъв е проблемът?

В този момент се чу гласът на шогуна, който го викаше:

— Йоритомо сан! Хайде!

— Трябва да вървя — Йоритомо се промъкна покрай Сано и забърза по коридора.

Сано остана насаме с нарастващите си подозрения.