М. Д. Лаклън
Фенрир (72)

72.
Неочаквано посрещане

Мъглата не се вдигаше и зимата сякаш се канеше да остане завинаги. Хелги седеше в залата си, навъсената мълчалива Елис беше наблизо на една скамейка. Откакто носеше камъка, тя почти не продумваше. И все пак момичето май не можеше да свали талисмана, а това потвърждаваше, че е постъпил правилно. „Няма съмнение, че тя е една от онези, за които говореше Локи. Частиците от бога.“ Хелги си казваше, че поне засега е премахнал заплахата.

Винаги съзираше гняв в очите й, когато го гледаше. Той знаеше, че момичето иска да чуе какво се е случило с монаха. Тя дори направи опит да излезе на заледената река, но стражите я възпряха. Не разбираше нейната привързаност към сакатия. И май беше убедена, че монахът е омагьосан, а това притесняваше Хелги. Накрая реши, че е време да й пробута някаква измислица. Обясни, че е изпратил монаха при планинска вещица, която да го изцели.

— Не можеш да ме залъгваш като дете, чието куче е умряло — отвърна Елис.

— Аз съм владетелят тук — сопна се Хелги — и не е нужно да те залъгвам. Трябва да си ми благодарна. Помоли да те освободя от магията и аз изпълних молбата ти. Така е по-безопасно за всички ни.

Тя само го изгледа безизразно, поклати глава и не продума нищо.

Хората в града свикнаха с нея, в залата се бе събрала обичайната тълпа в малко подобие на пазарището. Тук поне не бяха на студа.

— Господарю…

Боец от дружината внесе леден полъх в залата.

— Какво има?

— Търговецът се върна. Леший е тук.

— Ами човекът вълк? Миркирулф?

— За него не знам нищо, хагане.

— Как тъй не знаеш?

— Трудно беше да узная истината, защото Леший има спътник, но той е магьосник. Не се заглеждам в такива хора. Умеят да омагьосват и само с очи. Идват да ви предупредят, хагане.

— За какво?

— Не пожелаха да ни кажат.

Леший бе решил да остави всички обяснения на Гарвана.

Хелги се озърна към Елис. Знаеше, че силата й е обуздана, и не се чувстваше застрашен, докато траеше зимата. Знаеше обаче и че руните искат да се съберат, другите частици от бога може би също щяха да дойдат. Но вече имаше по-сигурно убежище за Елис. Въпреки мъглата работата бе кипяла неуморно.

Тя се взираше в него. Хелги бе казал норвежката дума за човек вълк — улфхетин. Спомена и името Миркирулф.

— Синдре е мъртъв — промълви тя.

Откакто носеше камъка, говореше езика на северняците неуверено, запъваше се.

— Какво?

Тя заговори на родния си език. Един търговец на подправки, чиито стоки не се продаваха добре, откакто се спусна мъглата, превеждаше на княза.

— Човекът вълк, когото изпрати да ме доведе, умря в северните земи на моята страна.

— А търговецът, когото изпратих с него?

— Без закрилата на човека вълк може и да е оцелял, но не знам как е успял.

— Сигурен ли си, че онзи е човекът вълк? — обърна се Хелги към дружинника.

— Сигурен съм само за търговеца, господарю. По-кльощав е, но си е същият. А за човека вълк… не. Помня го, стърчеше с цяла глава над мен. Докато онзи мъж е с моя ръст.

— Но твърди, че е същият магьосник, който е бил тук, така ли?

— Само заръча да предадем на хагана, че Синдре е тук с търговеца и трябва да говорят веднага с него. С тях е дошъл и един викинг, дебел и огромен. Според мен е могъщ боец.

Хелги пак погледна момичето. Дали се сбъдваше пророчеството? Идваше ли половинката от бога, за да търси целостта си? Один, богът на обесените, на копието, магията и поезията, който ще дойде да го убие и да му открадне короната.

— Отвън ли е търговецът?

— Да, господарю.

— Заведи дамата при портата, но през задната врата на залата. Не искам той да ви види. Остави я където ти казах и се върни.

Изведоха Елис. Тя понечи да възрази, но с камъка на шията си беше вяла и с помътено съзнание. Ръцете и краката й тежаха, главата я болеше.

— Сега ми доведете търговеца.

Леший влезе с куцане в голямата зала, гадеше му се. Кракът го мъчеше въпреки шината, изкусно направена от Гарвана, въпреки билковите отвари. Започваше да се подува и да почернява. Костта бе натрошена, Леший дори не би направил и една крачка без грижите на Гарвана. Магьосникът му бе предложил да отреже крака, но Леший отказа. Знаеше, че времето му свършва и не искаше накрая да търпи още по-страшни болки.

Сърце не му даваше да зареже мечовете на леда, използваше вързопа като тежка патерица, за да застане пред княза.

Заради кръвожадната твар, върлуваща наоколо, не допускаха странници в града. Леший обаче познаваше стражите и те го доведоха при владетеля, за да уговори идването на спътниците си, които останаха да чакат при реката. Не се надяваше разговорът да мине леко.

Само увереността в скорошната смърт му вдъхна смелост да влезе в града. Още се чувстваше длъжен да намери дамата заради Гарвана и Офети, но се радваше, че не му се налага да я продава. Вместо това щеше да я защити от зъбите на вълка. Ами ако Гарвана осъществи заплахата си да убие Хелги? И какво от това? На Леший не му оставаше много време, а си знаеше, че Хелги ще го накаже, защото се е върнал с празни ръце.

Поне щеше да умре у дома след цял живот по пътищата. Костите му нямаше да бъдат затрупани от пясъци в чужди земи, нито да бъдат заровени в опасни горски дебри или планински проход. Щеше да умре на броени крачки от пазара, където бе търгувал трийсет години, от парчето земя, където се бе надявал да построи уютен дом и да се забавлява с танцьорки.

Хелги седеше на големия си стол, от който отсъждаше и решаваше спорове в пазарни дни.

— Страховити хагане — опита да се поклони Леший.

— Водиш ли ми момичето?

— Не, господарю.

— Твърде дързък си, щом се връщаш без нея. Защо си дошъл?

— Да науча какво я е сполетяло. Трябваше вече да е пристигнала, изпроводих я насам.

Лицето на Хелги бе застинало като маска.

— И не се боиш от гнева на своя господар?

— Боя се, хагане, но вече съм стар, пък и се старах неуморно да я доведа тук. Разделихме се при северните брегове на Франция и оттогава не съм я виждал. Бях с нея на кораб, но вълна в бурното море ме помете от палубата. За мой късмет един кит ме пренесе до брега и се спасих, но не знаех къде е дамата.

Леший не искаше да признае, че е бил хвърлен от кораба, за да не изглежда слабак. Нямаше желание и да подхваща истории за върколаци. Знаеше какво ще си помислят мнозина в града — че той им е навлякъл чудовището в мъглата.

— Кит, казваш…

— Да, господарю.

Хелги кимна.

— Чувал съм да разправят, че китовете понякога спасяват давещи се хора.

— Аз се уверих, че е истина, господарю. И се бях погрижил дамата да има платени телохранители. Изненадан съм, че още не се е появила.

— Не се ли страхуваше за живота й на кораб, пълен с чужди хора?

— Тя е могъща магьосница, господарю. Хората, решили да й сторят зло, мрат като мухи. Тя се появява от въздуха, крале падат бездиханни пред нея, а злите сили не могат дори да я докоснат.

Хелги кимаше.

— Знаменията, които очаквах. Значи на тебе дължа това, че тя пристигна с кораб в Алдейгюборг?

— Да, хагане.

— А какво стана с човека вълк?

— Умря в северните земи на Франция.

Хелги погледна един дружинник.

— Сложете скамейка да седне търговецът. Не виждате ли, че е ранен? Дайте му чаша греяно вино.

Леший потисна желанието да си разтърка ушите. Не можеше да повярва на чутото.

Донесоха скамейка и той изгълта виното на един дъх. Изпи и втора чаша.

— Трета — посочи Хелги чашата му, и тя беше напълнена отново.

Князът впи в търговеца поглед на сараф, който се е усъмнил, че монетата е фалшива, но няма доказателство.

— Но кои са двамата ти спътници?

Леший си науми да възхвали достойнствата на Офети и Хугин, за да получат някаква служба при княза, ако не успеят да намерят Елис.

— Те ми помагаха по пътя дотук. Единият е велик боец от севера, княз в своите земи. Най-страшният воин, когото съм виждал… втори след вас, хагане.

— Я го доведете тук и ще видим колко го бива! — обади се дружинник, но Хелги му даде знак да млъкне.

— На кораба, с който плавахме, той се изправи без оръжие срещу петима и не трепна, а ги победи. Мята копието толкова точно, че приковава муха към стената. Трудно е да му се намери равен в поезията. Името му е Офети, но има още много имена, прославящи подвизите му на бойното поле.

— А другият?

— Магьосник, служещ на вашите северни богове. Носи вест за вас и моли да го приемете.

— Името му?

— Хугин, господарю.

Хелги преглътна на сухо.

— Той не пътуваше ли с още някого?

— Със сестра си, господарю. С вещицата Мунин, но тя е мъртва.

Хелги преглътна отново и поиска вино. Изправи се и изрече:

„Всеки ден над обширните земи

Хугин и Мунин политат, крилете размахали.

Боя се аз, че Хугин не ще се завърне,

но за Мунин съм още по-разтревожен.“

Той отпи от чашата си.

— Знаеш ли този стих, търговецо?

— Чувал съм го край огньовете по пътя, хагане.

— Знаеш ли откъде е?

Леший не би си позволил да омаловажи вярата на северняците.

— Не е ли от свещените предания?

— Казано е от лудия бог Один, бог на кралете, магията и обесените. Значи Мунин е мъртва.

— Вещицата умря във Фландрия.

— Не съм и помислял, че този стих също е пророчество… Всички знамения се събраха. Тази мъгла не е обикновена, а по леда идва могъщ воин, придружен от гарван.

— Не е толкова загадъчно — опита се да го успокои търговецът. — На кораба срещнахме друг магьосник, чието могъщество изумява. Той ни помогна да стигнем до целта.

— Как?

— Призова вятър и стопи леда. Прекосихме езерото, минахме и нагоре по реката, но накрая той си замина с кораба.

Хелги пребледня.

— Няма мъж с подобна сила. Магията е присъща на жените. Само богове в човешки облик могат да извършат това.

— Но той беше човек, господарю, висок и белокож. От вашите народи е, ако съдя по косата му.

— И каква е косата му?

— Яркочервена като петльов гребен и стърчи нагоре. Той насочваше кораба далече от бреговете. Така беше най-добре, защото войната между франките и викингите е пламнала навсякъде.

Князът захвърли чашата си на пода. Богът, който бе дошъл във виелицата — Локи. Той ги е довел на кораб. Спомни си друго пророчество:

„Кораб пътува от изток.

С вълните идват хора от земя на огньове.

Локи кораба направлява.

Там са чедата чудовищни с гърла ненаситни.“

Предсказание за онова, което щеше да се случи, преди Один да се бие с вълка в последния си ден. „Този кораб е пристигнал от запад, но пък е минал през Източното езеро.“ Знаеше, че не е лесно човек да вникне в пророчествата.

Хаганът се овладя.

— Възнаградете търговеца. Дай му петдесет динара. Може да остане в залата, ако иска, или да се настани където му скимне. Сигурно ще пожелае робиня да му топли леглото, а славяните са особняци и предпочитат уединението в тези неща. — Повика с жест един дружинник. — Време е. Ще изведем жената през портата.

— А странниците на леда, господарю?

— Убийте ги. Пратете шейсет бойци.

— Да, хагане — поклони се мъжът и излезе на бегом.