М. Д. Лаклън
Фенрир (54)

54.
Тъмна магия

Мозел постъпи както се зарече — не допусна Офети и хората му в топлата стая. Нямаше да направи за тях нищо повече от това да ги пощади. Четиримата оцелели берсерки си накладоха огън отвън. Макар че останаха гладни, поне се сгряха и засега нищо не ги заплашваше.

Мозел заповяда манастирът да бъде претърсен за спотайващи се викинги, но не намериха никого. Само вратата на килията за покаяние беше заключена, но франките надникнаха през прозорчето, видяха слама и решиха да не я разбиват.

А в топлата стая Елис се тресеше цялата от видяното насилие и чутото на брега. Целият отряд северняци я бе издирвал, а онази вещица без лице си оставаше някъде наблизо. Елис обясни на Мозел с прости думи от какво се бои. Каза му, че една вещица е останала невредима и неговите рицари трябва да бдят, преди всичко за птици. Сподели подозрението си, че вещицата върши своите магии чрез тях. Добави, че е спечелила битка срещу вещицата, ала тя изобщо не е победена. Взираше се в очите на Мозел и се опитваше да отгатне как реагира на думите й. Поемаше голям риск дори със самото споменаване на вещерството, но й се налагаше да говори открито. Времето за дребни хитрини бе отминало.

— Госпожо, с дяволи ли си имате работа?

— Не, но дяволите се опитват да си имат работа с мен. Искат да ми навредят и затова те моля като рицар да ме защитиш. Ти си воин на Христос, ти си като свети Михаил срещу Луцифер. Поверявам ти и земния си живот, и живота на моята душа.

Той се отнесе сериозно към молбата й и нареди на воините да държат лъковете си подръка и да прострелят всеки гарван. Постара се да я настани удобно в топлата стая и й даде одеяла. Обърна и една маса настрани, за да я закрива от очите на мъжете, които спяха наблизо.

Елис будуваше и премисляше отново отминалия ден. Прииска й се пак да е с нисичкия търговец. Той би я отвел при Хелги — нейната единствена надежда. Доверяваше се на човека вълк, който даде живота си за нея, затова разчиташе на помощта на Хелги. Представи си Леший на мулето и как онзи конски знак се плъзга по кожата на животното, за да го призове.

Има миг между съня и бодърстването, когато съзнанието сякаш е на много места едновременно, спомените се смесват със сънищата, а миналото и предстоящото са едно до друго. Тогава съзнанието се освобождава от времето и личността, за да броди из чудновати зали, където познатото и чуждото са неразличими, а призраци и видения вървят ръка за ръка. Елис потъна към съня и към това място — пределите на ума, където е магията.

Стори й се, че се е събудила, нямаше други в топлата стая, от огъня бе останала само жарава, макар че усещаше горещина. Отвори вратата, за да попие студената светлина на сребристата луна. Долавяше, че не е сама. Спомените сякаш я преследваха и тя знаеше, че и преди е вървяла така, унесена в хладната нощ сред градините на Лош.

Дворът беше притихнал. Погледът й се прикова в един ъгъл и забеляза врата, поставена различно от всички останали. Вратите на скриптория, топлата стая, кухнята и параклиса се отваряха към двора, може би за да не пречат в помещенията. Само една врата се отваряше навътре. Но защо не беше като другите?

Тръгна натам. Във вратата имаше отворено прозорче. Протегна ръка и нещо се мярна вътре. Мъгла ли беше? Дъхът й се кълбеше пред устата в мразовития въздух. Изведнъж бе захладняло и ръката й затрепери.

Стори й се, че в отговор нещо у нея пламна. Един от знаците — назъбен зигзаг, сякаш бе побрал в себе си светлината на слънцето, стопли я и прогони студа. Светна и друг знак като диамант. Тя почувства земята дълбоко под краката си, в нея имаше течения подобни на морските, плискаха се в планинските недра и се изливаха в бездънни черни пропасти.

По кожата й плъзна усещане за милиони иглички, въздухът се насити с миризма на океански дъжд. Дали знаците в нея отправиха зов и смразяващото усещане беше отговорът? Избистри се друг спомен. Тя беше в градината на Лош и държеше огромна роза, уханието й бе тежко и опияняващо. Убоде я шип. Кръвта бликна по пръста й в силна струя и тя го пъхна в устата си. Сладкото, застрашаващо ухание се смеси с вкуса на кръв и спомена за болка.

Елис се обърна към двора. В мрежестите сенки стояха два силуета. Жена с бяла риза, лицето й бе като прояден камък, каквито човек намира по брега. Държеше дълъг тънък нож. Трепереше и човъркаше бедрото си с ножа, там ризата беше прокъсана и окървавена. На шията си носеше тънка примка със сложен възел, от който Елис се смръзна. До жената стоеше момче на дванайсетина години, може би от датския отряд. Гледаше мъртвешки, по лицето му течеше кръв от две дупки в бузата. То поведе за ръка магьосницата към място, където Елис да я вижда добре.

— Моите воини са тук. Те ще те хванат, вещице.

Друг знак блесна в ума на Елис — изправени линии с наклонен кръст между тях. Усети друг студ, видя друга светлина. Знакът на новия ден, на откровението, на яснотата. Елис знаеше, че той е във вещицата. Заличи мрака като изгрев и изчезна, оставяйки двора на лунните лъчи.

Елис изпищя. Навсякъде около нея лежаха франки в нелепи пози, някои с лице към земята, други обърнали очи към небето, разперили ръце, сякаш се молеха звездите да ги пощадят. Знаците в Елис като че засилваха усета й — цветовете около рицарите, нощната музика не подсказваха смърт, а сън. Те бяха омагьосани, но живи.

— Какво си ти? — промълви Елис.

Жената наведе глава.

— Аз съм ти.

— Говориш безсмислици, вещице.

— Ние сме парчета от счупена ваза. Но вазата може да бъде слепена.

— Ти си мой враг.

— Да. Опитах се да те поразя. Напразно. Не мога да ти навредя, както и ти не можеш да ми навредиш.

— Ако е така, защо трепериш?

— Заради неминуемата смърт.

— Чия смърт?

— Твоята и моята.

— Няма да умра нито от твоята ръка, нито от ръката на някой, който ти се подчинява.

— Да, няма. Но руните ще се съберат. И той ще дойде отново на земята, ще заличи и тебе, и мен. Такава е истината. — Жената докосна възела на шията си. — Огърлицата на мъртвия повелител, тройният възел, който бе развързан, ще бъде направен отново, когато той се появи в руните.

— Кой ще се появи?

— Богът на руните. Богът, който е в руните. Знам какво има в тебе. Не е само виещата руна.

Елис преглътна. Виещата руна… Защо да не бъде наречена така? Руната, която беше отделна от другите осем и имаше самотния глас на вълк сред хълмовете. Какво призоваваше? Онази твар, която я дебнеше при среднощните й разходки в Лош. Вълка.

— Затова ли ти и гнусният ти брат ме преследвате?

— Затова те преследвам аз. Моят брат не би разбрал тези подбуди. Той не може да вникне в истинската същност на руните, какво означава те да са в мен, неотвратимата съдба, която те вещаят.

Елис имаше същото силно усещане за жената, както и за търговеца — вкус на оцет и катран. Измама. Вещицата бе излъгала своя брат. Но за какво?

А жената продължи:

— Щом руните бъдат събрани от смърт, богът ще е тук, вълкът ще убие своя брат и ще се бие с повелителя на труповете. Моята съдба ще се сбъдне, когато умра в челюстите на вълка.

Елис не схващаше добре чутото, но руните в нея се развихриха. Бърбореха и дрънчаха, стенеха и се тресяха. Мяркаха се образи — лъснала от пот конска козина, вода по гладък черен камък, дъгоцветни пръски на водопад, слънчеви лъчи над края на облак, грейналите поля в долината на Индр, ослепително отражение по острието на коса, светлите снопи жито, товарени в каруца, радостното сияние в прозорците на „Сен Етиен“, където тя коленичеше да се моли за спасение и просветление. Руните блещукаха и искряха, тя вярваше, че вижда Божията светлина. Но какво ги пробуди?

Нещо ги бе повикало — внезапна зима насред тяхното лято. Същата светлина сияеше в извисяващи се колони от лед, заскрежени листа, превръщаше градушка в сребрист воал, играеше по кожата на див бял бик. Знаци пораждаха и тези образи, но не знаците, които живееха в Елис. Принадлежаха на вещицата. А царящият у Елис смут показваше съвсем ясно, че нейните руни напират до болка да се присъединят към онези у вещицата.

„Все някак вещицата трябва да умре.“

Мунин като че разгада какво си мисли. Подхвърли й ножа си. Оръжието издрънча на камъните и Елис го вдигна. Ивицата стомана просветваше зловещо под луната. Вещицата не продумваше. Елис тръгна към нея и понечи да забие ножа в корема й, но се поколеба, все едно ръката й се подчиняваше на друга воля.

— Ако беше толкова лесно — промълви вещицата, — ти щеше да умреш преди години.

Елис събра сили, хвана дръжката с двете си ръце и се опита да забие ножа в шията на другата жена. Не можа. И вече знаеше какво я възпира — руните, които вещицата носеше. Не й позволяваха да направи каквото е решила, а искаха да се съберат с нейните руни. Струваше й се, че всеки набор от руни брани носителката си, но желае другата да умре, за да постигне сливането.

В безсилен гняв Елис захвърли ножа.

— Може и да има начин — каза вещицата.

Елис се извъртя от чутия шум. Мозел и Офети влизаха в двора, следвани от Астарт, Егил и Фастар. Офети и Мозел носеха дълго въже. Елис мигновено забеляза какво не е наред. Нямаха оръжие. А никой от двамата не би си позволил това в присъствието на другия. Къде беше мечът на Мозел? Ами брадвата на Офети?

Втурна се към тях.

— Онази жена е мой враг. Искам да я убиете!

Те не отговориха, само гледаха втренчено вещицата.

Елис хвана Мозел за раменете и го разтърси, но той не направи нищо. Тя отдръпна ръцете си. Незнайно защо рицарят беше мокър от главата до петите.