М. Д. Лаклън
Фенрир (19)

19.
Битката на Серда

Леший прегладняваше и премръзваше в миговете преди зората, когато нощта се усещаше най-студена, може би защото той знаеше, колко близо е дневната топлина.

Дамата не позволи той да се завие дори с края на плаща, а реши да покрие монасите, които още бяха в несвяст. Леший натяква, че едрият монах бездруго няма да забележи разликата и е по-добре да сгрее буден човек, но дамата го стрелна с поглед, от който той се смръзна още по-лошо. Пък и не вървеше да прекалява с оплакванията, защото и тя се мъчеше. Под ризницата, която май нямаше намерение да свали, носеше само тънкия панталон и копринената риза на Зигфрид. Не стигаше за мразовита нощ.

Израснал в Рус, Леший бе свикнал със студа, но и с подходящи за такова време дебели дрехи. А сега задуха и ветрец, носеше леден полъх откъм реката. И дума не можеше да става да си запалят огън, пък и нямаха дори парче кремък.

Според него беше неразумно, че дамата пусна коня и мулето да пасат на воля в гората. По-добре беше да убият едното от животните и да го изядат, вместо някой да ги намери и да им ги отнеме. Само че конят и мулето не избягаха, а се върнаха, щом се отбиха до реката да пият вода. Реката… Поредното им затруднение. Пролетните дъждове бяха обилни и сега надигналата се вода течеше с мощен напор. Леший прецени, че през брода можеше да мине умел ездач, биха се справили и петима-шестима пешаци, ако се хванат здраво един за друг. Но старец като него, момиче и двама ранени монаси? Немислимо. И все пак дори сам той имаше някакъв шанс, ако вземеше мулето.

„А какво да правя с дамата?“ Дали да не й вземе оръжията и да я върже, докато тя спи? Но как ще я закара вързана чак до Ладога? Ако личи, че е пленничка, разбойници биха се изкушили да му я отнемат, за да поискат те откупа за нея. Не му се вярваше и че ще я залъже някак да тръгне с него доброволно.

Легна да дремне, но умът му още се бореше с всички тези пречки. Причу му се, че конят се е отдалечил някъде зад него, чуваше го да пръхти в гората. Изведнъж се сепна. Не, двете им животни бяха близо до дамата, при това без да са вързани.

Наблизо имаше друг кон.

— Госпожо!…

Елис вече се бе изправила с меч и щит в ръцете.

Леший не виждаше нищо. Чу я да изрича някаква дума на своя език. Не го знаеше добре, но тази дума беше позната на всеки търговец — „кон“. Тя се вторачи в дърветата, пак произнесе думата и сякаш в отговор се разнесе вик:

— Стой тук. Стой! Мирувай. Мирувай де… Ааа!

Някой падна с трясък. Елис вдигна меча. Действието й изобщо не вдъхна увереност на Леший. Личеше си каква е — благородна дама, преоблечена като боец. Държеше острието изправено, пръстите й бяха високо до ухото, все едно оръжието беше ветрило. Щитът пък беше наведен към земята и откриваше главата и гърдите й.

Нещо ги доближаваше прекалено бързо, за да е човек. Кон без ездач. Щом се изравни с дамата, забави ход и спря при другите животни. Леший зяпна в недоумение. За пръв път виждаше кон да се държи толкова особено. В един миг подплашен до препотяване, в следващия се отърква в другия кон и мулето сякаш цял живот са пасли заедно.

Нямаше време да се чуди. Нещо белееше в мрака, този път движението беше от ляво надясно. Привидя му се, че нещото пълзи почти като рак.

— Това е кон на викинг — промълви Елис.

— Как позна?

— По седлото. Толкова зле ги изработват, че…

Не можа да чуе останалото. Между дърветата се показа лице и търговецът, свикнал да запомня хората от пръв поглед, вече знаеше кой е пред тях.

— Серда, приятелю, да не си паднал?

Мъжът пристъпяше към тях с ръмженето на куче, на което са отнели кокал.

— Ти, госпожо, ми дължиш кръвнина! Уби крал. Каква е отплатата за това, а? Повече динари, отколкото имате в Париж, тъй си мисля аз.

— Тя не говори твоя език — обади се Леший, — но всичко може да бъде договорено. Помогни да я върнем в града и тя ще се погрижи да бъдеш възнаграден.

Досещаше се какво е направил Серда — гледал е отдалече, докато опасността за него отмине, и е изчакал да дойде при тях тогава, когато няма риск други да му отмъкнат плячката.

— Знам как ще ме възнаградят франките — изсумтя севернякът. — Сега Роло е моят крал. Той поне не иска от хората да коленичат и да твърдят, че е бог. Стига му само да коленичат. Ще плати добре за това момиче и или ще се ожени за нея, или ще вземе откуп. Така че ще я върна с мен в бивака.

— Кажи му, че ако направи още една крачка, ще го убия — сопна се Елис.

— Дамата те кани да поседнеш с нас, за да обсъдим това — каза Леший.

— Да бе, виждам — промърмори Серда. — Е, госпожо, схватка ли искаш?

Той тръгна към нея през поляната. Елис мушна напред с меча, но ръката й беше права и скована, тялото излишно напрегнато, сякаш посягаше с прът към пране, проснато на висок перваз. Серда беше много по-сръчен. Удари два пъти по острието на нейния меч, бързо и точно. Елис усети колко е лесно да избие оръжието от ръката й.

Той се отдръпна леко и тя по инстинкт се опита да го наръга. Леший виждаше, че викингът очаква точно това движение. Серда закачи с меча си нейното острие, завъртя го четири пъти в кръг и с рязък замах го запрати настрана, и то звънна в дънера на дърво. Престори се, че мушка към лицето й, Елис се подлъга и вдигна щита. Последваха два остри удара по щита, но не от меча на северняка, защото той го заби във върха на единия й ботуш. Елис тромаво смъкна щита към тревата и Серда зяпна при вида на стърчащите от него чернопери стрели. Севернякът се озърна, Елис го блъсна с цялата си тежест и го повали на тревата. Само на двайсетина крачки от тях някой извика задавено и настървено.

— Не! — кресна Елис.

Очите й се изцъклиха от ужас. Тя отскочи назад, пусна щита, врътна се и побягна между дърветата, зарязала прикования от меча ботуш.

Серда се изправи, взе си оръжието, но не Хукна след жената. Леший различаваше в сенките страховита, жилава, гола фигура, която отново опъваше тетивата на лък. Гарвана… Как ли се прицелваше в тъмнината? Леший се сети за щита, улучен от двете стрели. Само слепият късмет помогна на Елис да се опази. Той сграбчи тежък сух клон и го метна. Улучи стрелеца точно по ръката и стрелата щръкна в пръстта.

— Олеле… — смънка търговецът, щом Хугин се обърна към него.

Леший хукна, но не виждаше къде стъпва — мозайката от лунни лъчи скриваше неравностите, можеше да си изкълчи глезена, като хлътне в дупка, да се спъне в камък. Падаше непрекъснато. И след поредното пльосване по лице не му останаха сили да продължи.

Подпря се да седне. Мрачният силует вървеше към него през тесните ивици светлина, извадил плашещия си меч от ножницата. В проточил се миг на непоносим страх Леший видя противника — тънките ръце и крака, мускулите, увити по костите като лози около дръвче, разяденото от доброволни мъчения лице, извитата стомана, въплътила смъртта, която блещукаше сребристо.

Гарвана още беше на няколко крачки от него, когато Леший се свлече безчувствен на земята.