Паулина Станчева
Нашите гларуси

Дали са били „нашите“, тоест всяка пролет все едни и същи, или деца и внуци на предишните наематели на нашите комини — не знам. Винаги съм била убедена, че са едни и същи по упорития им непоправим шумен нрав — по денонощните им крясъци и разходки по керемидите на покрива. Това бяха птици, които без всякакво разрешение всяка пролет гнездят в комините на нашата къща — истински гангстери, истински експроприатори и нахалници. Още от неизлюпеното яйце — по-бъбриви, по-кресливи и свадливи от сойките, по-безцеремонни от врабците и същевременно по-красиви от всички птици по света. Най-красивите.

В едно мъничко галантерийно магазинче на съседната уличка, продавачът бай Хаим, между хилядата и една стоки от конци, кордели и ширитчета продаваше и едни карфици със стъклени главички. А те — птиченца, бели, със сиви криле — истински гларуси, по-малки от грахови зърна. Не знам дали защото страшно ми харесваха тези карфици и се кичех с тях, дето трябва и не трябва, аз обичах и живите, кресливите, пакостливите гларуси или обратното: защото харесвах живите, истинските обитатели на нашия покрив, купувах и карфиците.

Така или иначе, есени наред те ни създаваха ужасни главоболия и неприятности. Идваше време, когато татко се катереше на покрива, чупеше марсилските керемиди и въоръжен с железен прът и кофи, стигаше двата комина и разрушаваше гнездата на гларусите, измайсторени дълбоко в тях. Точно тогава се вдигаше голяма олелия и плач в нашата къща. Олелията вдигаше мама, а плачех аз. Мама се ядосваше и кълнеше гларусите, запушили комина на кухнята, и викаше на татко:

— Коста, отърви ни от тия вагабонти!

И татко тръгваше за стълбата, пък аз по него тичам и рева на глас:

— Няма да им пипаш гнездата, чуваш ли!

— А ти чу ли какво ми каза майка ти?

— Няма да им пипаш гнездата: — държах на своето.

— Ама те запушиха комините, нали видя как задимя, като запали майка ти печката.

— Да дими. Ще готвим на примуса на двора.

— Ама как така да дими? Кака така ще готви майка ти на двора? А как ще палим печки горе в стаите, когато настъпи зимата?

— Няма да палим никакви печки.

— Че нали ще мръзнеш в леглото.

— Мама ще ми слага на краката бутилка с гореща вода.

През време на целия този диалог мама продължаваше да нарежда с прегракнал от пушека глас:

— Разбойници, нахалници! Всяка година едно и също, сякаш на инат го правят.

Тогава татко се качваше на покрива и с железния прът разбутваше, разваляше гнездата и пълнеше кофите с какви ли не боклуци, клони, пера и парцалчета. А през цялото това време гларусите — и старите, и младите — гневно махаха криле над главата му и сякаш крещяха с почти човешки гласове: „Какво правиш, чичо Коста! Къде ще спим довечера? Ще завее откъм морето, ще настръхне перушината на децата, къде ще се скрием?“ Крещяха, тракаха с жълтите си клюнове, мятаха и пляскаха криле, протестираха обидени и сърдити. И сигурна съм, че на своя си птичи език те направо ни кълняха и ругаеха. Сигурна бях, че клетвите и ругатните се отнасяха до цялата ни фамилия.

„Мир няма да ви даваме ден и нощ! Живота ви на ад ще превърнем!“ — крещяха навярно гларусите.

И наистина го превръщаха. След такава операция, след като татко хвърляше в кофите за боклук остатъците от техните гнезда, гларусите ден и нощ се разхождаха по покрива, тоест над главите ни, и непрекъснато грачеха.

Тогава татко се ядосваше, особено нощем, когато никой не заспиваше от този непоносим шум и тракане. Татко се ядосваше наистина, скачаше по дълги бели гащи от леглото и изтичваше по улицата към работилницата.

Знаех за какво тича и хуквах по дълга нощница като нощно привидение след него.

— Не, татко! Не, татко! По-добре мене, а не моите гларуси. Моля ти се, татко!

А той с флоберката в ръка поглеждаше нагоре към покрива, но нали е нощ, макар и звездна, макар и лунна и небето да свети, все едно, той не може да уцели птица. Отличен стрелец беше баща ми, ама на светло.

Пък и аз съм увиснала на ръцете му с разплетени коси, с разплакани очи, със сополив нос.

— Върви да си обършеш носа!

— Ама ти ще гръмнеш през това време — хълцах аз.

— Няма — обещаваше татко.

Ама аз не му вярвах и бършех с длан и нос, и клепачи. Не му вярвах и имах основание да не му вярвам — ония калпазани горе на керемидите, вместо да се притаят, да замлъкнат, поне дорде се успокоят духовете у нас, знаеха само своето. И татко излизаше от кожата си и насочваше флоберката нагоре. Гларусите заканително тракаха клюнове — кри-кри-кри. Тогава ядосана се обръщах към тях:

— Глупчовци и глупачки, от куршум ви спасявам, а вие — кри-кри-кри!

— Виждаш ли! — викаше окуражен татко. — И ти вече не можеш да ги понасяш, ще им тегля няколко куршума и край. Няма вече да стъпят на нашия покрив. Няма да ни пушат печките през есента и зимата. Ще се отървем от своите досадни, нежелани наематели.

— Но те ще се преселят у съседите, татко!

— Нека те си чистят комините всяка есен!

— Но шума им пак ще стига до нас, както сега стига до тях до цялата махала.

През това време старата еврейка Рахила, Жаковата баба, пробудена в лекия си бабешки сън, отваря прозореца, хваща се за железата и вика на татко с пискливия си старешки глас:

— Що тъй бе, комшу, що си ги разлютил тия гадини!

— Ами комина отпуших, че пушеше, а те…

— Знам, знам, отмъстителни са. Не прощават.

Тази сцена или приблизително същата, само че през последните години на юношеството ми без сълзи и плачове, се повтаряше, повтаряше…

Усещаха ли гларусите, че комините не пушат, а то съвпадаше с пролетта и с времето за мътене, без шум прелитаха хиляди пъти насам-натам, дявол ги знае докъде, тихомълком градяха своите гнезда. Дядо ми често забелязваше тези пролетни маневри и се усмихваше под мустак:

— Гларусите гнездят! По гроздобер пак ще има пушкане!

И татко ги оставяше на мира до есента. Дали защото ги жалеше по това време, или защото беше сигурен, че и да им бутне гнездата, гларусите няма да пожалят труд и отново ще го изградят. Или пък — и което беше май най-допустимото — не му се искаше да чупи керемидите на покрива. През пролетта валяха много дъждове, ще ни дотегне да слагаме легени и кофи в стаите и да бършем дъждовните води.

И най-странното е, че спомените ми за тези птици са свързани с толкова остри и неприятни преживявания, а ги обичам!

Не мога да си представя родния си град Бургас без гларуси по покривите на къщите, без гларуси по синьото небе, без гларуси на пясъка край брега. Наближа ли града, очите ми ги търсят. Здравейте приятели от далечното детство! Дали сте станали вече по-добри или сте старите вагабонти и кресльовци? Все едно. Аз няма да се откажа от вас и няма да приема уверението на някого, че има и по-красиви птици от вас на земята.