Паулина Станчева
Караман

Славно куче беше Караман. Едро като мечка, космато. Всичко разбираше. Само думи нямаше, за да каже какво мисли и какво е решил да прави. Но и без думи, само по очите, по влажната муцуна и по махането на рунтавата кафява опашка ние разбирахме какво иска да каже Караман.

На деца той никога не лаеше, дори когато го доближаваха, докосваха или дърпаха за опашката. Оставаше все тъй спокойно да си лежи до кладенеца в двора, широко отворил очи и внимателно загледан наоколо. Не лаеше и на жените. И към тях проявяваше особена милост и кавалерство: не искаше да ги плаши и да ги гони, но мъж не смееше да пристъпи през вратата. Караман така ожесточено и бясно залайваше, че само гласът на мама или дядо откъм задния двор го вразумяваха.

Но никого не хапеше. Само лаеше бясно, заплашително, докато излезе някой от домашните и покани госта да прекрачи прага.

— Зло куче! — викаха често. А дядо се усмихваше.

— Какво ти зло, брате! Кучето е умно, не пропуска никого. Нали затова сме го турили — да пази двора.

Особена и необяснима омраза кучето изпитваше към циганите просяци. Гонеше ги не само от двора, но далеч по тясната калдъръмена уличка дълго се носеха лаят му и писъците и клетвите на циганките.

— Да пукнеш, проклетнико! — викаха те. — Черната да те зарине!

В такива случаи нито гласът на мама, нито гласът на дядо можеха да го успокоят и да го върнат. Той пропъждаше неканените гости далеч и чак тогава се връщаше вкъщи, размахвайки доволно дългата дебела опашка с полепнали сухи треви по нея и доволен, лягаше на плочите до кладенеца под зелената лоза.

Караман аз помнех от мъничка. Били сме родени в едно и също време, само че аз докато все още играех на кукли и мама ме пляскаше по ръцете, Караман почти ослепя от старост. Все пак той остана верен на навиците си: не пропускаше мъже и цигани в двора.

А мене пък обграждаше с особена обич и внимание.

Когато съм била на две години, бутнала съм газената, запалена лампа от гвоздея на стената и разлялата газ пламнала изведнъж. Пламъците обхващали миндера, а аз съм седнала там и пищя, но мама била вън по двора и докато изтича, Караман се хвърлил през прозореца и ме изнесъл навън. Мама с очите си видяла това. И пламъците, и кучето, и мене. И тя пищяла, викала като луда. Притекли се съседи, угасили огъня и успокоили мама. Караман бил с опърлена козина и най-зле му била пострадала хубавата рунтава опашка. Дядо разказваше, че дълго и неутешимо съм плакала за тази опашка. Оттогава всяка нощ той бдял горе в стаята под резедавото ми таблено креватче и при всеки звук и шум се изправял на крака и внимателно се взирал в мене през мрежата на креватчето. Оттогава ние станахме истински приятели с Караман. В игрите ми, в разходките ми край скалите и пясъците на морето, в побоищата с децата от махалата Караман беше мой неотлъчен другар, съучастник и пазител. Аз му говорех като на човек, а той тъй ме гледаше с големите умни очи, че и не се питах разбира ли ме какво му разправям.

— Карамане, късно е, виж слънцето се скри зад Карабаир, докато изкачим насипа и брега, ние съвсем ще замръкнем. Пак ще ни се карат, Карамане! — а той мърда уши и опашка, върти се около мене, гледа ме в очите и сякаш казва:

— Да бързаме тогава!

И тръгвахме. Тичахме по пясъка, но по пясък тича ли се? Краката ми потъваха до глезените, бодилите ме дращеха и аз едва не заплаквах. Караман тичаше напред, душеше пътя, връщаше се, лаеше неодобрително срещу моята слабост или просто ми даваше кураж. Задъхана, изкачвах ронливия бряг и сядах на земята. А той току се върти неспокойно наоколо, бута ме за рамото, сякаш иска да каже: „Е, стига глезотии!“

Стигнехме ли вкъщи, той гузен се свиваше в някой ъгъл на двора и без ропот и лай приемаше мамините укори и тупаницата. След такива разходки, кой знае защо, мама винаги се сърдеше на кучето и го смяташе виновно и отговорно за всичко.

— Умен си, но за какво ли? Уйдисал си на ума на детето — тя непрекъснато уверяваше, че Караман има повече ум от мене и затова го държеше отговорен за всички мои пакости и лудории. Тя упорито вярваше, че той може да ме учи на добро, но просто не желае това.

Помня — беше пролетен ден. С каруца тръгнахме навън от града на разходка. Небето се синееше над нас, дърветата в млада, ярка зеленина се люлееха от вятъра, а ние се друсахме и весело пеехме в колата. Полето беше се раззеленило. Джанките и прасковите отваряха бели и розови чадъри край нас, навсякъде миришеше на пролет, на земя, на радост. Караман, остаря и почти сляп, също беше с нас в каруцата. Но някъде по средата на пътя (отивахме на минералните бани) той скочи на земята — разбута ни, изръмжа и скочи. Дядо веднага спря конете.

— Къде, Караман? — извика му разтревожено мама.

— Качвай се, дърто, че ще останеш тук! — сърдеше се дядо не на шега. А Караман върти опашка, обикаля тичешком колата и не слуша никого. И дядо шибна конете с камшика. В този миг по шосето препускаше тежко натоварена каруца. Всички видяхме как кучето се сепна изведнъж, но не свари да се отстрани. Изпищяхме. Каруцата отлетя и във вдигнатия облак от прах видяхме кучето, проснато неподвижно на земята. Дядо слезе, приближи се бавно, вдигна с усилие едрото, отпуснато тяло и внимателно го постави в канавката край шосето. Жълтурчетата цъфтяха там. Аз плачех и си мислех — свещички горят край него.

Мълчалив, дядо се качи отново на колата и потеглихме. Той нищо не каза и ние и нищичко не го попитахме. Хубавият пролетен ден изведнъж притъмня. Нищо повече не ни радваше. Нито пролетта, нито синьото небе, нито мекият вятър. Целият ни празничен ден беше посърнал.

Рано следобед ние потеглихме обратно за вкъщи. Каруцата изтрополя по калдъръма и спря пред нашата врата. Всички скочихме на земята и за миг останахме като гръмнати: Караман лежеше на мраморното стъпало пред вратата и едва дишаше. Премазан и цял в съсирена кръв, той умираше сега пред нас. Как се беше довлякъл дотук, никой не можа да разбере това. Мама плачеше и нареждаше като на умряло. Аз ревях с цяло гърло, а дядо тъжно галеше окървавената козина на кучето и мърмореше тихо:

— Верното ми куче, верният ми пес!

На следния ден отнесохме трупа на Караман и го погребахме в лозето близо до цъфналата дюля. Вместо паметник дядо изтърколи един голям, ръбест камък от синора и седна тежко на него. А наблизо няколко жълтурчета залюляха жълти пламъчета като същински кандилца и свещи на погребение.