Дан Браун
Ад (70)

67.

Малкият самолет на „НетДжетс“ се издигна от летище „Тасиняно“ и се насочи към Венеция. Без да забелязва друсането, доктор Елизабет Сински галеше разсеяно амулета си и се взираше през прозореца към празното пространство.

Най-сетне бяха спрели да й бият инжекции и умът й вече започваше да се прояснява. Агент Брюдер седеше мълчалив на съседната седалка и вероятно си мислеше за шантавия обрат на нещата, настъпил току-що.

„Всичко се е преобърнало наопаки“ — помисли си Сински: все още се мъчеше да повярва на онова, което бе видяла току-що.

Преди половин час бяха нахълтали в малкото летище да попречат на Лангдън да се качи в наетия частен самолет. Вместо професора обаче откриха само чакащ „Сайтейшън Ексел“ и двама пилоти на „НетДжетс“, които крачеха нервно по пистата и си поглеждаха часовниците.

Робърт Лангдън не се беше появил.

Тогава дойде телефонното обаждане.

Когато мобилният телефон иззвъня, Сински бе там, където беше през целия ден — в каросерията на черния микробус. Агент Брюдер влезе в колата и с изумена физиономия й подаде апарата.

— Спешно повикване за вас, госпожо.

— Кой е? — попита тя.

— Поръча ми да ви кажа, че има да ви съобщи важна информация относно Бертран Зобрист.

Сински грабна телефона.

— Доктор Елизабет Сински.

— Доктор Сински, не се познаваме, но моята организация е отговорна за укриването на Бертран Зобрист през последната година.

— Които и да сте, вие укривате престъпник, дявол да го вземе! — каза тя рязко.

— Не сме направили нищо незаконно, но това не е…

— Как ли пък не!

Мъжът от другата страна пое дълбоко дъх и заговори много тихо:

— Двамата с вас ще имаме предостатъчно време да обсъждаме етиката на моите действия. Зная, че не ме познавате, но аз зная доста неща за вас. Господин Зобрист ми плащаше добре през изминалата година да държа вас и други далеч от него. В момента с това обаждане нарушавам собствения си стриктен протокол. И въпреки това смятам, че нямам друг избор, освен да обединим силите си. Боя се, че Бертран Зобрист може да е направил нещо ужасно.

Сински нямаше абсолютно никаква представа кой е този човек.

— И го проумяхте едва сега, така ли?

— Да, точно така. Едва сега. — От тона му личеше, че говори искрено.

Сински се опита да се отърси от паяжините в главата си.

— Кой сте вие?

— Някой, който иска да ви помогне, преди да е станало твърде късно. Разполагам с видеопослание от Бертран Зобрист. Той поиска от мен да го представя на света… утре. Мисля, че трябва да го видите незабавно.

— Какво се казва в него?

— Не е за телефон. Трябва да се срещнем.

— Откъде да знам, че мога да ви имам доверие?

— Можете, защото ще ви кажа къде е Робърт Лангдън… и защо се държи така странно.

На Сински й се зави свят при споменаването на името на Лангдън и тя заслуша с изумление смахнатото обяснение. Този човек бе съучастник на врага й през последната година, но въпреки това, докато слушаше подробностите, инстинктите й казваха, че трябва да повярва на всичко, което чува.

„А и нямам друг избор, освен да се съглася.“

Обединените им сили нямаха проблем с овладяването на „зарязания“ самолет на „НетДжетс“. Сински и войниците вече бяха преследвачи и се носеха към Венеция, където според информацията на мъжа пристигаха с влак Лангдън и двамата му спътници. Беше твърде късно да се обръщат към местните власти, но мъжът от телефона твърдеше, че знае къде отива Лангдън.

„На площада «Сан Марко» ли?“ Побиха я тръпки, когато си представи тълпите в най-многолюдния район на Венеция.

— Откъде знаете?

— Не е за телефон — отново каза мъжът. — Но трябва да сте наясно, че Робърт Лангдън пътува с много опасен човек, без да подозира за това.

— Кой?! — остро попита Сински.

— Един от най-доверените хора на Зобрист. — Мъжът въздъхна тежко. — Човек, на когото имах доверие. Което явно се оказа глупаво от моя страна. Човек, който сега може да представлява огромна заплаха.

Докато частният самолет летеше към летище „Марко Поло“ с шестимата войници и Сински, мислите й се върнаха към Робърт Лангдън. „Изгубил е паметта си? Не си спомня нищо?“ Странната новина обясняваше някои неща, но я накара да се чувства още по-зле заради въвличането на видния учен в тази криза.

„Не му оставих избор.“

Преди два дни, когато привлече Лангдън, Сински дори не му бе позволила да отиде до дома си за паспорта си. Вместо това беше уредила дискретното му минаване през проверката на летището на Флоренция като специален сътрудник на Световната здравна организация.

 

 

Докато грамадният С-130 се мъкнеше тежко на изток през Атлантика, Сински погледна седящия до нея Лангдън и забеляза, че не изглежда добре. Взираше се напрегнато в стената.

— Професоре, нали си давате сметка, че самолетът няма прозорци? До неотдавна е бил използван като военна транспортна машина.

Лангдън се обърна към нея. Лицето му бе пребледняло.

— Да, забелязах го веднага. Затворените пространства обаче не ми понасят много.

— И затова се преструвате, че гледате през въображаем прозорец?

Той се усмихна притеснено.

— Да, нещо такова.

— Е, предлагам ви да погледнете това. — Тя извади снимка на своя висок слаб зеленоок враг. — Това е Бертран Зобрист.

Вече беше разказала на Лангдън за сблъсъка си със Зобрист в Съвета за международни отношения, за страстната му защита на Апокалипсис на популацията, широко тиражираните му коментари за глобалната полза от Черната чума и, което бе най-зловещото, безследното му изчезване през последната година.

— Как толкова известен човек може да остане скрит толкова дълго? — попита Лангдън.

— Разполага с много помощ. Професионална помощ. Може би дори на някое чуждо правителство.

— Що за правителство би допуснало създаването на чума?

— Същото, което би се опитало да се сдобие с ядрени бойни глави на черния пазар. Не забравяйте, че една ефективна чума е върховното биохимично оръжие и струва цяло състояние. Зобрист с лекота би могъл да излъже партньорите си и да ги увери, че творението му има ограничен периметър на действие. Така би бил единственият, който има представа на какво всъщност е способно творението му.

Лангдън се умълча.

— Във всеки случай — продължи Сински, — ако не заради власт или пари, помощниците на Зобрист биха могли да го подкрепят, защото споделят идеологията му. Зобрист не страда от липса на верни ученици, които биха направили всичко за него. Той е истинска звезда. Всъщност неотдавна дори е държал реч във вашия университет.

— В Харвард?

Сински извади химикалка и написа в полето на снимката буквата „Н“, последвана от знака плюс.

— Вие сте по символите. Познавате ли този?

„Н+“

— Н-плюс — прошепна Лангдън и кимна едва-едва. — Разбира се. Имаше го из целия кампус. Помислих си, че е някаква конференция по химия.

Сински се засмя.

— Не. Били са емблеми за най-голямата среща на трансхуманисти, проведена през две и десета. Това е символът на трансхуманистичното движение.

Лангдън наклони глава настрани, сякаш се опитваше да свърже термина с нещо.

— Трансхуманизмът е интелектуално движение, един вид философия, която бързо намира почва в научната общност — обясни Сински.

— Най-общо, според трансхуманистите хората трябва да използват технологиите, за да преодолеят наследените несъвършенства на човешките ни тела. Иначе казано, следващата стъпка на човешката еволюция трябва да е към биологичното инженерство на нас самите.

— Звучи зловещо — рече Лангдън.

— Като всяка промяна, това е само въпрос на степен. Технически погледнато, ние извършваме такова инженерство от години — създаваме ваксини, които правят децата неуязвими за някои заболявания… като полиомиелит, едра шарка или тиф. Разликата е в това, че с откритията на Зобрист в генното инженерство на ниво зародиш ние се учим как да създаваме предавани по наследство имунизации, които могат да въздействат на реципиента на клетъчно ниво и така да направят всички следващи поколения имунизирани към дадена болест.

Лангдън я погледна изненадано.

— Значи човечеството по същество може да претърпи еволюция, която да го направи неуязвимо за тифа например?

— По-скоро асистирана еволюция — поправи го Сински. — При нормални обстоятелства процесът на еволюция, независимо дали става дума за двойнодишаща риба, на която й се развиват крака, или за човекоподобна маймуна, която се сдобива със срещулежащи палци, продължава хилядолетия наред. А сега ние можем да правим радикални генетични адаптации в рамките на едно поколение. Привържениците на технологиите смятат това за върховен израз на „оцеляването на най-приспособените“ по Дарвин — хората се превръщат във вид, който се научава как да подобрява собствения си еволюционен процес.

— По-скоро ми звучи като игра на Бог — отбеляза Лангдън.

— Напълно съм съгласна — каза Сински. — Според Зобрист обаче, както и според много други трансхуманисти, човечеството е еволюционно задължено да използва всички средства, с които разполага, за да се усъвършенства като вид — например зародишните мутации. Проблемът е в това, че генетичният ни строеж е като къщичка от карти — всяка част е свързана с безброй останали и се поддържа от тях, при това често по начини, които не разбираме. Опитаме ли се да премахнем дори само една характеристика, можем да променим и стотици други, може би с катастрофални последици.

Лангдън кимна и каза:

— Неслучайно еволюцията е постепенен процес.

— Именно! — каза Сински, чието възхищение от професора растеше с всяка минута. — Ние бърникаме в процес, развиващ се милиони години. Живеем в опасни времена. Сега наистина имаме възможността да активираме някои генни секвенции и да направим потомците си по-сръчни, по-издръжливи, по-силни, дори по-интелигентни. По същество — да създадем свръхраса. Тези хипотетични „усъвършенствани“ индивиди са така наречените постчовеци, които според трансхуманистите ще наследят човечеството.

— Това зловещо напомня за евгениката — рече Лангдън.

При споменаването на тази дума я побиха тръпки.

През 40-те години на миналия век нацистките учени се занимавали с технология, която нарекли евгеника — опит да се използва примитивно генно инженерство за увеличаване на раждаемостта у хората с определени „желателни“ генетични характеристики, както и за намаляване на раждаемостта на носителите на „нежелателни“ етнически черти.

„Етническо прочистване на генетично ниво.“

— Има сходства — призна Сински. — И макар че е трудно да се проумее как е възможно някой да създаде нова човешка раса, има множество умни хора, които смятат, че за оцеляването ни е жизненоважно да започнем точно този процес. Един от пишещите в списание „Н+“ на трансхуманистите описва генното инженерство на зародишно ниво като „ясната следваща стъпка“ и твърди, че тя „въплъщава истинския потенциал на нашия вид“. — Замълча за момент. — Но от друга страна, в „Дискавър“ има една поредица със заглавие „Най-опасните идеи на света“.

— Мисля, че бих застанал на страната на вторите — рече Лангдън. — Поне от социокултурна гледна точка.

— В смисъл?

— Ами, оставам с впечатлението, че генетичното усъвършенстване, подобно на козметичната хирургия, е доста скъпо удоволствие, нали?

— Разбира се. Не всеки би могъл да си позволи да усъвършенства себе си или децата си.

— А това означава, че легализираните генетични подобрения незабавно ще създадат свят на имащи и нямащи. Ние вече сме свидетели на растяща пропаст между богати и бедни, а подобно генно инженерство би създало раса на свръхчовеци и… по-низши според тях човешки същества. Мислите, че хората са разтревожени от факта, че светът се управлява от един процент свръхбогаташи? Представете си само, че същият този процент в буквалния смисъл е един по-висш вид — по-умни, по-силни, по-здрави. Получава се ситуация, в която светът ще бъде готов за поробване или етническо прочистване.

Сински се усмихна на красивия учен.

— Професоре, много бързо схващате онова, което според мен е най-сериозната клопка на генното инженерство.

— Е, може и да съм схванал, но въпреки това съм объркан относно Зобрист. Всички тези трансхуманистични идеи уж са свързани с усъвършенстването на човечеството, с това да бъдем по-здрави, с борбата срещу смъртоносни болести и с удължаването на живота. А в същото време възгледите на Зобрист относно пренаселеността на света като че ли подкрепят избиването на хора. Идеите му на трансхуманист и за свръхнаселението като че ли са в конфликт, не мислите ли?

Сински въздъхна. Въпросът беше добър и, за съжаление, имаше ясен и тревожещ отговор.

— Зобрист вярваше с цялото си сърце в трансхуманизма, в подобряването на вида ни чрез технологиите. В същото време обаче смяташе, че човечеството ще изчезне, преди да имаме шанс да направим следващата стъпка. Ако никой не предприеме действия, нашата многочисленост ще ни унищожи, преди да успеем да реализираме потенциала, обещаван от генното инженерство.

Лангдън се опули.

— Значи е искал да разреди стадото… за да спечели повече време?

Сински кимна.

— Веднъж се беше описал като попаднал на кораб, в който броят на пътниците се удвоява всеки час, докато самият той отчаяно се опитва да построи спасителна лодка преди корабът да е потънал под собствената си тежест. — Пак замълча за миг. — Той призоваваше половината от пътниците да бъдат изхвърлени зад борда.

Лангдън се намръщи.

— Плашеща мисъл.

— И още как. Изобщо не се заблуждавайте — рече тя. — Зобрист твърдо вярваше, че драстичното съкращаване на човешката популация един ден ще се помни като върховна проява на героизъм… като момента, в който човечеството е избрало да оцелее.

— Плашещо, както вече казах.

— И още по-плашещото е, че Зобрист не беше единственият, който мисли така. Когато умря, той се превърна в мъченик за много хора. Нямам представа на кого ще се натъкнем, когато пристигнем във Флоренция, но ще трябва да сме изключително внимателни. Няма да сме единствените, опитващи се да открият тази чума. И заради собствената ви безопасност не можем да допуснем никой да научава, че сте в Италия и я търсите.

Лангдън й разказа за своя приятел и специалист по Данте Игнацио Бузони, за когото смяташе, че може да ги вкара в Палацо Векио след работното време, за да могат да разгледат картините, съдържащи думите cerca trova, които бяха видели върху картината от малкия проектор на Зобрист. Бузони можеше също така и да помогне на Лангдън да разбере странния цитат за очите на смъртта.

Сински приглади назад дългата си сребриста коса и го погледна напрегнато.

— Търсете и намерете, професоре. Времето изтича.

След това взе най-сигурния тубус на СЗО за съхраняване на опасни материали — модел, който можеше да се отключи единствено с биометрични данни.

— Дайте палеца си — каза тя, докато поставяше цилиндричния контейнер пред Лангдън.

Макар и озадачен, Лангдън се подчини.

Сински програмира контейнера така, че Лангдън да е единственият, който може да го отвори. После взе малкия проектор и го постави вътре.

— Мислете за това като за преносим сейф — каза му с усмивка.

— Със символ за биологична опасност ли? — Лангдън изглеждаше смутен и разтревожен.

— Само с това разполагаме. Но пък, от друга страна, така никой няма да посмее да го бърника.

Лангдън стана да се разтъпче и да отиде до тоалетната. Докато го нямаше, Сински се опита да пъхне запечатания контейнер в джоба на сакото му. За съжаление не влизаше.

„Не може да носи проектора пред очите на всички.“ Тя се замисли и извади от един шкаф скалпел и набор за шиене. С прецизността на експерт сряза хастара на сакото на Лангдън и внимателно приши скрит джоб, който да побере контейнера.

Когато Лангдън се върна, тя тъкмо приключваше.

Професорът спря и я зяпна втрещено, сякаш Сински обезобразяваше „Мона Лиза“.

— Срязали сте хастара на сакото ми?

— Спокойно, професоре — каза тя. — Аз съм хирург. Шевовете са направени напълно професионално.