Стоян Ц. Даскалов
Кога шоп сваля капа

Телената ограда не можеше да спре „мътните порои“ на Джонговица. Забелязах, че изпод опаковката на материалите, без да е разкъртена, бяха измъкнати греди, дъски, железа и се беше образувала една кухина. Какво да правим? Повиках един мой приятел, полковник Ловджийски, обясних му всичко и той се разсмя. „Познати ми са тия фатки. Я че ги строим!“ От време на време той пускаше по някой лаф на шопски и с това ставаше по̀ свой и с нас, така да се каже, свързваше ни, като техен представител. „И през войната заедно се бихме, та ги знам и под езика. Сега че видите кога шоп сваля капа.“

Червендалест, як, мускулест, но подвижен, синеок, с буйна коса и бучаво лице, полковник Ловджийски ми беше приятел още от ученическите години.

Беше неделя. Селяните ме забелязаха във военната кола, с която пристигнахме, и се почудиха. Кръстосахме улиците, полковникът поразпита тоя-оня. И така, след като бе посъбрал селските недомлъвки, спряхме на площада. От магазина, от кръчмата, отвсякъде се стекоха хора и го наобиколиха с почит и готовност.

— Кметът как е? — попита полковникът.

— Е па кмету е… арно води орото… Игралец! Ете само дека води хорото си чини и селото сто годин да води!

— Само едно му е… дека бега от пиенето.

— Е па он ако пие, нече остане за назе.

— Арно си прави човеко. Требе да има една глава да си знае умо, та да ни варди!

— Друго нещо да се похвалите?

— Маке па ти, кога шоп че се пофали. Он у райо да улезне, заднешком че улезне и па че се оплаче, оти му е тесна вратата.

— Другарю полковник, да не си нещо рода с нашио ширинец!

— Да! — отвърна той натъртено и вторачено ги погледна, за да им внуши уважение.

Един ме подръпна и ми прошушна:

— Абе, другарю, оти не казуваш дека имаш таков човек? Дулите да сме ги занели чак у Совия. Като си траеш, че те краднат…

А един дори се позавъртя към мене и ми прошепна на ухото:

— Речи му, че имам син войник у Пирино. Какво требе, че давам и вазе че нагледвам, ама да го премести у Совия.

Полковникът нарочно влезе с мен в кръчмата и по магазините ме разведе, и при председателя на стопанството отидохме.

— Здраве желаем, другарю полковник — поклони се той. — Много сме радостни, че голем човек е дошел у наше село, оти ние сме жални за ора, та сме много доволни. Ама ваша милост, вие роднина ли сте с тоя другар, дето ние си имаме вече за нашенец. Нашите ора тука много го уважават, жена му болнава била, ама тука че оздравее. Гледаме да им поможем кой с какво може, ама нали знаете, всеки си е зает, много работа си имаме и ние. Отсега на тъй повеке че се грижим за имота им, оти сам маж къща да дигне и огън да запали не е леко…

Полковникът изслуша строго изявленията му, без да дава израз на доволство или недоволство. Кметът, който неотлъчно ни придружаваше, добре водеше хорото след себе си. Както на хорото, така и в управата, всички вървяха по неговите стъпки. Мургавото му лице изглеждаше изопнато, годините се отбиваха от тая стегната жилава снага. Една дреновина, която се вие, но не се чупи.

Мълчанието на полковника го смущаваше и той бързо намери как да излезе от обсадата.

— А вие, другарю полковник, на оглед ли така към нашето село? Да не би прибежки да почнат, пукотевица да се чуе, на военно обучение да замирише?… — подмигна кметът. — Ама оно си е военна тайна.

— Как вървят работите на селото? — строи го сякаш полковникът отведнъж да заеме военна стойка.

— Арно сме, другарю полковник. Може да ви доложим, че и вурня си имаме, лебета вадиме, две педи дебели, селкопо стока докарва, народо е доволен и оди с назе, марширува с властта, не признава отбой! Заели сме позиция да завзимаме комунизма. Вурнята весден работи като оръжейна…

Полковникът се усмихна.

— Не се смей, другарю полковник, лебо е оръжие, текезето десет вида оръжие пече, а на ханчето горе има и джонговишка погача с джонговишка чубрица, и джонговишки карначета като патрончета…

Кметът все повече се възземаше, изпънат, във войнишка стойка, въодушевен като за поход.

— Ние сме в напад и чакаме сигнало…

— Какъв сигнал чакате бе! — сопна му се полковникът.

— А бе така, по военному казано, другарю полковник, ние сме в пълна бойна готовност за прибиране на хлеба предсрочно.

Кметът успя да разсмее всички ни.

— Вие какво ще кажете? — обърна се моят приятел към приведената в пълна бойна готовност общинска армия.

— Ние че кажеме за рейсо… Да наредите да спира заран, вечер, ако може и на обед, а не да бием пакьо от Гайдарско до тува.

— Он рейсо че спира, ама като нема шосе да дойде, как че спира! Та ако може чрез военните и за них, и за назе, че е арно пакьо да се направи.

— Ми що не речеш, кмете, за водата! Вода имаме да пои три села, еее горе, над Джонговица водопад скача, бреца и денем, и нощем като бивол, ама като нема кой да го фане и доводи у село… Водопадо че ни изпогъта и къщите, и назе че отнесе, ако речем да се борим с него. А колко бари имаме: Крива бара, Права бара, Мутна бара, Бистра бара, Горна бара, Долна и Средна бара, Голема и Мала бара, ама ни една не минува през селото. Та ако може военните като прават маневри наесен, барем една да прокарат…

— Една нищо не чини. Сите да се съберат и отведат през село, та у Искъро.

— Остава и параход да ми поискате! — отвърна шеговито полковникът. — Знам, че имате и Скрита бара, дето се крие под земята. За нея нищо не казахте.

— Па она е гявол като назе. Дека че я уловиш! Требе дън земя да прекопаме…

— Аз ви разбирам добре болките, но не съм ваш народен представител. Отнесете тия искания до него.

— Е па и он е като гяволската бара. Покаже се, избега, иди го тражи…

Може би щяха още предложения да му отправят, лични и обществени оплаквания, но полковникът разпусна строя на селската армия.

— Аз съм дошъл тука по частна работа, която е и ваша, селска. Дойдох с моя роднина, за да видя имота му. Качвай се, кмете — отвори той вратата на колата и селяните си подмигнаха. Този команден тон не беше на добре: „Че го гази мечка“.

Кметът се качи във военната кола. Очите му играеха, търсеха изход. Когато наближихме нашето място, полковникът спря пред съседите. Трънът още не беше вдигнат, което значеше, че символичната порта е затворена.

— Отваряй порти ей, кралю порталю! — провикна се полковникът, но тъй като никой не се обади, той прегази с колата тръна и спря в двора.

Чак тогава изскочи бай Пендо, като обърсваше с длан мазнината от устата си.

— Що не си туриш порта бе, бай Пендо?

— Е па оно нема кой да ми вдигне иманьето…

— Я ела тука бе, пазачо, да видим какво е станало!

Обходихме мястото и спряхме пред купчината дървен материал, грижливо прибран и закован. Веднага полковникът видя, че един мертек се бе подал около половин метър навън. Подръпна го — не можеше да се извади, защото беше здраво обхванат от закованите летви.

— Я, кмете, надникни да видиш какво има вътре!

— Нищо нема — завря се кметът в кухината и се издърпа заднешком като из дупка на язовец.

— Я ти, пазачо, че кметът май недовижда! — подвикна полковникът на бай Пендо. Той се вмъкна на лакти и едва се измъкна по корем с пухтене.

— Нищо нема!

— А е имало! Дървен материал. Пред очите ви е задигнат. Бре, Пендо, как така ти, стар общински служител и дърт лисигер, да не усетиш нищо? — обърна се моят приятел към съседа.

— Е па оно човек требе тува да спие, а па я не съм куче. Да си земе куче… да обажда!

Двамата, бай Пендо и кметът, си разменяха обвиняващи и тайно опрощаващи погледи.

— Докога ще продължава това обирджийство? — викна им полковникът.

Кметът гузно се сгуши в раменете си и прошепна:

— Тъй верно, обирджийство е! Ама оно е далеко от центъро, немаме патрули за къро. Па оти си го оставил надвор, а не си го набутал у мазето бе, другарю.

— Слушай, кмете, тебе лично ще държа отговорен за тия грабежи. Де се намирате вие бе! Социалистическа България ли сме ние? Хората не живеят вече с по десет катинара заключени. Нали задружност, общност имаме, ако всичко, което е на полето, примъкваме, къде ще отидем? Това е срам за тебе! Значи хората ти не са мръднали крачка напред… Тоя другар, ако не е ваш жител, е гражданин на републиката и няма защо да го крадете. Твой дълг е да пазиш и неговия имот, защото е в твоя район. Ако още веднъж чуя оплакване, тебе ще държа отговорен! Да не речеш после, че не съм те предупредил…

— Че им кажем да не барат! — дигна шапка кметът и темето му се показа като пометен харман.

— Не само това, ами ще разгласиш кой каквото е взел, да си го върне на мястото му.

— Че разгласим, ама…

— Никакво ама…

Те се гледаха и мълчаливо разговаряха.

„Да не мислиш, че не знам какво вършиш — казваше му сякаш полковникът с примижалия си поглед. — Страх те е, че ако хванеш някого и му съставиш акт, оня ще ти се озъби: «Ами ти, кмете, дека не плащаш таксите на казано?… Дека дигна гора от общинското, та си тури мертеци на амбаро? А чакъло, дека го отпущиа за пакьо, не го ли преполови и си застла дворо, та одиш по камичета? Ами камионо на текезесето не ти ли прекара багажо, а ти нищо не плащаш. Ами ако докарат умивалник в селкоопа или друго, дека го нема на пазаро, ти не го ли дигаш с амбалажо заедно, та у дом… Сичко ти пишем на тефтеро, кмете! И ако не земеш мерки, че ти фръкне кметската капа».“

Кметът разбираше неизречените обвинения, покорно дигаше капа и мълчаливо отвръщаше:

„Разбирам, другарю полковник, всичко че се оправи, само това, дека казуваш да се враща, не че да го биде! Да не барат повеке може, ама да вращат, щом си от наше сирище, знаеш, че шоп глава си кине, ама взето назад не враща!“

Изпитвах удоволствие, като гледах как шоп накара шопа капа да сваля. Кметът, източен още повече, стоеше прав и държеше шапката си високо като поп венчална коронка, а очите му играеха като на младоженец, който е решил още отсега да играе булката. Шапката се поклащаше в ръката му. Вцепенен, той бе забравил, че я държи. И Ширинта̀ се пошегува. Духна я леко ветрецът и я затъркаля надолу. Селяните, които се бяха събрали, хукнаха с викове и смях да я гонят.

— Бре, кмете, фръкна ти капата! — викна Пендо. — Ама добре че има ограда, оти чеше да ойде у доло!

Кметът стоеше, като че му бе отнет престолът на Джонговица. Полковникът се смееше, а Ширинта̀ тържествуваше, като видя не само как шоп сваля капа, ами и как от нейния потаен ветрец хвръква шопската корона на един дългогодишен владетел.