Стоян Ц. Даскалов
Пендо съседът

Запознахме се с него, когато отидохме да направим първата копка. Една жена врещеше като коза в съседния двор. Надникнахме и що да видим? Якият Пендо биеше жена си, а тя пищеше като че я коли.

— Защо я биеш, бре?

— Она си знае…

— Що те бие, мари? — попитах нея.

— Он си знае — отвърна тя и пак взе да се дере.

Досетихме се, че му е дала правото да я налага когато и както си ще, но той не знаеше мярка. Повали я на земята и взе да я рита и бясно завика:

— Она че ми каже на мене оти…

Не можах да издържа и отидох да ги разтърва.

— Стой бре, съседе! Ще я пребиеш! Жена ти е!

А Пендо най-безмилостно я тепаше.

— Какво е станало бре, хора! Защо те бие?

Неочаквано жената зина срещу мене:

— Он ми е маж! — изрева тя зло към мене и оправда мъжа си.

Това признание като че ли му стигаше и той я остави.

Така е. Шопите може да се бият помежду си, но когато външен човек се намеси, те мигом забравят разпрата си и заедно се нахвърлят върху чуждия.

Заехме се с първите копки на своя дом, в избраното мечтано място — Ширинта̀. Ние имахме жилище в града, бяхме го приели от наематели и колкото да го ремонтирахме, оставаше си някак чуждо, не можахме да го почувстваме наше. Сега за пръв път строяхме. Събирахме като лястовичките сламка по сламка, тухла по тухла, камък по камък. Със свои ръце и труд изграждахме своето джонговишко гнездо.

Събуди се у нас жаждата на собственици, които за пръв път не на родна земя се приземяват, пускат корени завинаги. То беше едно особено вълнение и вдъхновение. Свой дом! Какво по-хубаво от това да бъдеш господар на себе си, да можеш да си правиш каквото щеш вкъщи, да лягаш, когато си искаш, да ставаш, да пееш, да играеш, да събираш приятели и да се веселиш, без да ти тропат от горния стаж, без да дотичват тревожно и да звънят за тишина и спазване на реда, без да ти държат сметка кога излизаш и влизаш, какво носиш, какво си купил, кой те е посетил, какъв е той и защо е дошъл — една сложна верига, която те обвързва и лишава от свободата на човек. Само тук, в Ширинта̀, сред природата може да се почувства човек свободен, независим от превозни средства, спестил си мъченията от блъскане по автобуси и увеселителни влакове в празник при временни излети. Само тук може да се слее човек с онова, което шопите наричат „всемиро“.

Майсторите подравниха мястото и сякаш одраха кожата на къс от Ширинта̀, а като взеха да копаят, стана още по-грозно. Камъни, камъни, цели камари с камъни изхвърляха: синявци, кремъци, пясъчници, камъче по камъче, слепени по-здраво от цимент. И пръстта беше станала камениста, червеникава, хрущялеста, мъчно се копае, сечеха я и я вадеха на буци. Единствените ни съседи откъм селото, защото от другите три страни ни обгръщаше безкрайното ширине, гледаха любопитно през зида какво става. Най-високо стърчеше едрата глава на Петър Александров или по шопски — Пендо Лешов, след него сплеснатата глава на стопанката му, вбита в плещите като жълта тиква на плет, после като малки, кръгли любеничета или дългунести пъпеши — децата им. Изникването на нова сграда върху голата поляна край тях ги вълнуваше. Гледаха с ококорени очи, па не издържаха и току дойдоха, водени от главата на семейството бай Пендо, тумбест, едър, суров, мустакат, косите му сами се навързали на висулки, вмирисан на тор.

— Бре, каква е тая земя, червива от камъни бе, комшу?

Той помълча и една насмешка току се плъзна по лицето му като брус по коса.

— А бе оно и земята е като ората! — екна гласът му, сякаш гръклянът изтласка куршум. — Гледаш го, убав човек, приказва благо, та мед му капе от устата, а па отнетре глистав… Така е, като купуеш само по гледа̀не, без пита̀не…

— Ама то цяла кариера бе!

— Ами оно и човеко от раждане до погребение е една кариера.

Почерпихме съседите, както му е редът, та дори и малките си пийнаха без стеснение от родителите, след като излапаха бонбоните.

— Сега трябва да дадем сума пари да ги изхвърлят. Ще се заемете ли с тая работа да почистите двора?

— Маке па ти! Менека ми е интерес да ти зема парите, ама заран, като ти потребат камене, че ме караш да ги довозим, оти се не знае, може вода да избие и дренаж да правиш. А без камене дренаж не става.

Все пак от простия бай Пендо ум взехме. Срещу заплащане съседите подредиха камъните в края на мястото. Така и те спечелиха някой лев, което, забелязах, ги примамваше да се въртят около нас, и ние останахме доволни, че се откри строителна площадка. Майсторите наляха основите и покриха мазето с плоча. Още бетонът не беше съвсем изсъхнал, взеха да зидат. И сигурно щяхме да завършим строежа, ако онова, което жена ми очакваше, че ще дойде по-късно, не изпревари. Повали я най-напред грип, и след това, когато се посъвзе, почувства болки в сърцето. „Това е на неврогенна почва — казваше тя. — Като пукне пролетта там, в Ширинта̀, ще ми мине. Няма какво да лежа повече вкъщи.“ И така, неоздравяла още, отиде по спешна работа в службата, а когато се върна, й стана зле и не можа да се привдигне през цялата тежка снеговита зима. Бях почти забравил за онова, което бяхме почнали. Гледах преди всичко здравето на жена си и детето. Все пак там, в Ширинта̀, имахме имот и трябваше да видя какво става с него. Когато най-после след стопяването на снеговете отидох, от една страна, ме удариха прекършените илюзии на недовършеното, а от друга, поразиите, които бяха станали на строежа. Като че ли цяла орда нашественици бяха отмъквали кому каквото попадне. От двайсетината кълба желязо в мазето се търкаляха само няколко. Ако не бях дошъл и те щяха да изчезнат. Дигнати бяха и торбите с цимент марка 400. Бяха останали само пет-шест скъсани и разсипани чувалчета. Единствено недокоснати лежаха купчините камъни и пясък на строителната площадка. „Разболяха жена ми, а сега ни и ограбиха!“ — стоях като пред зейнал ограбен скъп гроб. Олюлявайки се, отидох в общината. Толкова ми беше причерняло, че едва познах кмета по ситния вървеж. Той излизаше и току пред входа ме изслуша.

— Е па оно разградено! Кого че фанеш? — отсъди по шопски, безгрижен към чуждото.

Когато попитах съседите дали са видели кой е отмъкнал материалите ни, бай Пендо се засмя, гледайки към Седлото, сякаш оттам чакаше да дойде отговорът.

— Е па оно и господ да слезне да варди, нече да уварди, оти тия, нашите, са калпави. Че го чекат да легне да заспи и че го оберат. Ако брадата му пари чини, и нея че обричат. И накрая барабар с одъро може у вадата да го цопнат, да си го носи, като Ноевия ковчег, както що разправяше попо. То коги нема сайбията, требе си вардиянин. Така е, другарю.

— Е добре, бай Пендо, ще имаш ли добрината да наглеждаш?

— Е па оно се знае, ора сме. Без брат може, ама без съсед си не може. Оти с брато има що да делиш, а с мене нема. Тате ми е разправял, че не са се последвали с чиче до смъртта му, оти деда ни при делбата дал по-якио вол на тате, а по-слабио на чиче. И я помним, оти ни ние стъпвааме у них, ни они у назе. И коги са палииме, не дойдоа да ни помогнат. Заборавихме, че сме една кръв. А те, с Цонини, съседите, си живееме сговорно…

— Добре, бай Пендо, какво ще ни вземеш?

— А бе, човещина тамо… — отвърна великодушно той, осланяйки се единствено на хуманизма.

— Не, аз искам да сме на чисто. Ти си най-близо, от сутрин до вечер виждаш кой минава и какво прави. Ще ти платим за цяла година колкото трябва.

— Е па оно че дадете тамо сливето да опечем ракията…

Като каза ракия, то кой знае какво благо потече в устата му и се усмихна.

— Добре. Разбрано. И ако има нещо, ще ни обадиш! — дадох адреса ни в София и заочаквах неговите съобщения. Но той не ни прати никаква вест.

Тъкмо когато се отвори време за строеж и жена ми се изправи на крака, болестта я събори наново. И аз отново зарязах всичко и гледах как да спася живота й. Отбихме и тоя удар. От строителното предприятие, където работех, ни оказаха неочаквана помощ. Отпуснаха ни цял камион с отработен, използван вече дървен материал: дъски от кофраж, мертеци, подпори и летви. Откарахме на мястото тоя материал. Работниците, които дойдоха с камиона, сковаха криво-ляво гредите и дъските и покриха зидарията временно. Което остана, подредиха грижливо покрай къщата, обковаха със стяга, захлупиха с вехти ламарини и така загвоздиха с дълги пирони опаковката в мертеците, че не можеше да се измъкне нищо. Бай Пендо гледаше от двора си с едното око примижал, а другото двойно по-широко отворено, па по едно време дойде на инспекция: „Па арно стана!“. И аз си заминах, сигурен, че при тая опаковка и такъв пазач като бай Пендо, син на някогашния джонговишки кехая Лешо Пендов, или по регистрите на общината Александър Петров, не само чужда ръка няма да бръкне, ами и капка вода не ще проникне. От време на време се мяркаше само мисълта: какво ли става с ореха? Нямах възможност да отида, пък и превозът беше труден. Отидох чак наесен с кошници и чували да го обера, но що да видя! Всичко беше обрулено.

— Какво е станало, бай Пендо! — попитах моя пазач.

— Е па оно дека че ги видиш нощем. Може и пътници приходаници да са…

Стоях като попарен. Беше останала неошмулена само старата дюла. Едри налети плодове, свели клони, подаваха между зелените листа жълтите си чела, още неизтрити от мъх. Но не знаех зрели ли са, или не.

— Да ги бера ли, бай Пендо?

— Море, сурово е, че се скапе. Требе да почекаш още две недели, оно че си обрише само мъо — посъветва ме той. — Яла след две недели, па че помогнем и ние. Ора сме.

Върнах се с празни кошници и чували. Синът ми се почуди:

— Как па нищо не донесе, тате!

— Всичко са отмъкнали заедно с клонките. Закъсняхме. Догодина ще идем по-рано.

Наложи ми се да не дочакам две недели и да ида по-рано. И за какво беше? Повика ме кметът да покрия кладенеца, който изкопахме в двора, за да не падне някое дете и се удави. Когато отидох, останах изумен. Дюлата беше ошумкана, на дървото ни зърно, а на земята две-три нацепени и загнили.

— А бе каква е тая поразия тука, кой направи това! — викнах аз, а съседите, които щъкаха из двора си, мълчат, като че не ме виждат и чуват.

— Е па не видиш ли, оно е прибрано да се не скапе, грехота, родило е дръвчето, а нема кой да го обере… — повайка се Пендовица, като избягваше да ме гледа в очите.

— Ама нали се уговорихме да пазите? Бай Пендо къде е?

Тя не отговори, но момчето, Лешко Пендов, записан в училището Александър Петров, изтича, без да му поръча някой.

— Сега че му реча да дойде.

Изглежда, че домът на бай Пендо беше само за пренощуване, а работното място, където прекарваше по цял ден, беше кръчмата, защото винаги го търсеха и намираха там, в съдружие с други като него.

Аз покрих кладенеца и пак отидох у съседите. Бай Пендо дойде, воден от момчето, което, изглежда, му беше казало за какво го търся. Но него нищо не можеше да го разтревожи. Едва-едва се мъкнеше. Такъв повлекан! Гледа каквото даде природата и ден да мине, комат да не замине, ако може без никакъв труд да живее. Носеше стари зацапани панталони, тесни и възкъси, бозова домашно плетена фланела, станала тъмна от непране. При по-хладно време върху нея надяваше оръфано по края и ръкавите палто с блажни петна. И жена му същата — неуредна, нескопосна, разчумавена, завъртяла пола на една страна с шевовете, престилката накриво запретната или подпасана, дрешле някакво, което няма ни цвят, ни кройка, ръцете й вечно напукани, както пипа по двора, така на децата ще отчупи комат или ще нареже сланинка. Дворът им неподреден, неизринат, пътека ненаправена, не двор, а бунище. Зидът от памтивека зеленясал, в основите сраснал със сметта и боклука, а нагоре изпокапал, съборен, нащърбен, някъде само един-два реда камъни останали. Порта няма, един голям трън турят вечер вместо вратник и заран го махват. Злото куче пролайва лениво в дъното на двора, близо до кочината, чака да се доближиш, за да скочи, гладни кокошки кълват из говеждите изпражнения, врат се по нужника, хвъркат по върлините. И шишета, кой знае от колко години изпити и захвърлени в калта, лежат зарити, без да има кой да ги прибере, измие и предаде или пък да ги изкара заедно с боклука в дола. Единствен бай Пендо нямаше градинка в двора си. Не обичаше цветята. „Такваа трева мене ми не требе, е ти Ширинта̀, колко ти душа сака цвекета. Цвеке се не руча.“ И на малките му опушени прозорчета, тук-там пукнати и залепени с ленти от вестник, не се вижда саксийка, от която да се усмихва мушкато, както по другите къщи.

— Калпав народ, ей! — викна той още не приближил до мене (единствено гласът му беше кипящото в неговата личност, особено когато е подлютен от ракия). — Това да го фанеш кой е, па руките му да потрошиш, врато му да извиеш като на овен и жив да го одереш! Да е па моето, я че го утепам и че го отлежим.

— Ама нали си ни вардиянин бе! Какво си вардил, като са обрали дюлата? Я какво гърло имаш, само да си викнал и ще ги заковеш на място!

Пендо ненапразно е бил син на кехая. Като че имаше на проточения си врат не гръклян, а високоговорител.

— Айдуци, ей! Това е станало нощем, оти я през дено с четири очи гледам, и жената, и децата на смени обикалят. И весден очите ни са тамо, у твоето. И никой не смее да приида през дено. Ама за нощем, що си е верно, не сме се спазарили. То, държавното, що е държавно, па и тамо си има и дневни, и нощни. Ааа, виж, друго е, ако се главим и за нощем. Тамо че си приказваме отделно! — клати глава той и се забуля с дима на цигарата си.

Бай Пендо беше обрал, както каза, само сливето, и си сварил ракията. Не се сети да рече: „Седни да те почерпя!“. Аз нямаше и да пия, щото не пиех, пък и да пиех, в тая мръсотия нищо не бих приел. Бях виждал как съседите черпят гостите си. Какво остане в чашите, изсипват го в шишето и после разливат на други. Може би, ако бях споменал, щяха и мене да ме нагостят така. Но аз го закачих само да видя поне признателен ли е. И сега, като усетих, че понамирисваше на ракия, попитах тихо, дори някак си неудобно:

— А колко струва едно кило ракия?

Но той окна, та ме смаза, че дори и жена му, свикнала с бездънното гърло, смутено поклекна:

— Море па ти, кой ще ти продава, ракията не е за продава̀не, а за пике. Да има как я още че купим. Да не мислиш, че това, дека си ми го дал, ми е евтино? Три кошули скинах из драките ти, доде обрах тия мерецки джанки. И кожата си съдрах само да ти услужим. То се не плаща трудо, ама айде, от менека да мине, човещина, да ти поможем като жена ти е болнава, оти сам без жена мачно че се оправяш. И дворо чеше да ви вони на пращина, ако не бех я! Чехте да платите сума пари да ви го изринат, оти чеа да ви ядат осите. А я така, даром!

Той викаше, като че ли се караше пред цялото село. Не се излизаше на глава с него и си отидох със заканата — догодина навреме да вземем мерки. Ядосвах се, че ме смятат за прост и глупав, че могат да ме играят, на дребно да ме лъжат и хитруват. Чувствах се унизен и се чудех как да се справя с тия „живи гяволе“, както самите казваха за себе си. Доверието им не можех да спечеля, защото те не признаваха доверието като добродетел, а го използваха за себе си. Трябваше ли да го стресна някак, за да не ни крадат и използват, или пък по тяхному, по шопски, да им отвърна, че да речат: „Ааа, тоя човек че ни спрепне! Чекай друго да измислим!“. А техните творения бяха най-чудновати. Ако можеше да се приказва за дарба, то тяхната дарба беше тъкмо такава — едно щастливо съчетание на унаследено с придобито хитроумие. За съжаление, не можех да се меря с тях. Въображението ми беше бедно да роди какъвто и да е контраход. И затова, след като разбрах, че не мога нищо да им направя, отнесох се пак до властта, за да ги сплаша. Но както за материалите, така и за плодовете, кметът дигна рамене и дори с лека насмешка ме посъветва:

— А бе, другарю, нали и с Пендо си думахме. Па оно е частно, или требе да седите и да си го вардите, или требе да си го заградите. Ако не люгето, добитъко че мине и че го батише. Я не можем да ви осиго̀рим пазене. То нашето е народно, кооперативно, па и на него посегат.

Значи и от представителя на властта не можехме да очакваме помощ. Бяхме принудени да забием циментови колове и опънем бодлива тел. Все пак почувствах една сигурност, като седях под ореха край недовършената вила: въпреки злополучията, пуснахме корен в Ширинта̀. Но когато прехвърлих поглед през бодливата тел, струваше ми се, че тя не само закача, а ме препъва: не можах да се ширна на воля към пълната със златни потоци низина, да излетя към Седлото. Усещах, че господарското, собственическото самочувствие, укрепено от оградата, нащърбяваше Ширинта̀. Тая озъбена ограда, тая кръпка заприщваше красотата. Птиците кръжаха над бодлите и се връщаха, пеперудите се набождаха, свободата се смаляваше, оградата препречваше сливането с природата, попадахме пак в кафеза на едноличното. Какво ще стане с Ширинта̀, ако бъде разкъсана с такива клетки, ще изчезне и ще се повтори онова, което е в града. Ширинта̀ е хубава, когато е обща… без огради…

— Па арно стана… ама да ти кажа ли, колко по̀ се градиш, толко по̀ се делиш от хората — удари бай Пендо на болното ми място. — Я съм си рахат, оти нема що да преградвам, никой на нищо не ми посега… Ширинта̀ си ми е дома, я съм си у нея…

И сякаш той се отдели, а аз останах сам, съвсем сам…