Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2021 г.)
Издание:
Автор: Стоян Ц. Даскалов
Заглавие: Кога шоп сваля капа
Издание: първо (не е указано)
Издател: Профиздат
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: разкази
Националност: българска (не е указано)
Печатница: ДП „В. Александров“ — Враца
Излязла от печат: м. март 1986 г.
Редактор: Цветан Николов
Художествен редактор: Камен Стоянов
Технически редактор: Петко Узунов
Художник: Николай Алексиев
Коректор: Леа Давидова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15102
История
- —Добавяне
Една едра селянка, облечена в ново палто с кожички по краищата и натоварена с торби и кошници, се препъваше през леко заснеженото стърнище и махаше към Дъбнишкото ханче. Но рейсът подигравателно й отвърна с пушилката си и забръмча надоле из орешаците. Жената излезе на шосето задъхана и се обгради с кошниците и торбите.
— Да им се не види и влака, и намерата дано! — викаше тя и стреляше към отминаващия влак. — Сега ли намери да закъснее! Къде да се дяна сега, какво да правя!
Ханчето, както всякога зимно време, беше весело, задимено, пълно с пътници и ловци. Пред входа стоеше шарена, неразпрегната каруца и конят зобеше в нахлузената торба, като поклащаше глава.
— Какво се тюхкаш, булка? — закачливо се обърна към нея каруцарят, който излезе от кръчмата, задимил с лулата си.
— Пропуснах рейса — заотмества торбите от пътя жената и се завайка: — И се чудя какво да правя. Чак утре има рейс. А пък да се връщам на село с влака, не иде… Момчето ми е войник, па ми пише, че ще се жени за едно момиче от Ябълково. Та да ида да разпитам за момичето…
— Щом е сватбарска работа, качвай се! — сне торбата каруцарят от шията на коня, тури му юздите и се качи. — И аз съм натам…
Но жената нарами багажа и тръгна пеша.
— Аз си имам крака.
— И тия, дето ходят с рейсовете, си имат крака… И тия, дето купуват леки коли, да не са без крака… Ама остават без крака, сакати. А с мойто возило е най-сигурно.
Жената повъртя спроти каруцата, па току се премисли.
— Е ха, като си па рекъл… — наслага багажа си тя, той го подреди в каруцата и й помогна да прехвърли крак през ритлата.
Тя седна върху постлания чул на седалката отпред до него, той измъкна едно чердже и заметна коленете й:
— Като ще пътуваме заедно, барем да пътуваме по царски…
Потеглиха. Конят вървеше бавно, без подкарване, клепаше с уши, поглеждаше изпод капаците, като че искаше да се любува на природата. Камшикът се полюшваше в ръцете на каруцаря като някакво украшение. И той спокойно пушеше, сякаш също се любуваше на природата.
— Па не може ли малко по-бързо! — осмели се да помоли жената, мушнала ръце под агнешката подплата.
— Защо ти е да бързаш бе, булка? — изгледа каруцарят жената в червендалестите бузи и кожичките, които обшиваха като гайтани палтото й. — Жива и здрава ще те закарам в Ябълково. Ние с моето конче сме от старото поколение… караме я на̀влак!
Жената примига, като че ли не разбра точно какво й каза, все очакваше, че той ще подвикне: „Дий“, че ще размаха камшика, кончето ще забърза и каруцата ще затрополи по нанадолнището. Но каруцарят продължаваше да мъдрува:
— То и ти май, като те гледам по сколуфите, падаш къде нашето поколение, ама нали си жена, да не приказваме за годините…
Жената бутна посивелите си сколуфи, опрашени сякаш от първи снежец, под лъскавия реснист бариш и пак скръсти ръце под дрехата си. Каруцата едва се влачеше по шосето. Слънцето изплаваше също тъй бавно от сивотата и хвърляше грейка тук-там по притихналото поле.
— Навъди се един свят, знаеш — каза той, след като край тях профуча една кола, — ей ги на̀, фучат само и нищо не разбират от живота. У дома си седи затворен, на работата си затворен и кога пътува, пак затворен… Такива стайни хора не обичам. Излез бе, човек, бе тръгни пеша, на кон, с каруца, виж какви са гледки, каква е красота… Една лула да изпушиш, и пушекът ти излита право към небето. А не да го гълташ! — пухна той дима от лулата и жената като че ли забрави, че бърза. Загледа подир пушека към облаците. По едно време се сепна:
— Ох, не ми е сега за пушеци да мисля! Не съм глътвала тютюн и моя Дончо не пушеше, бог да го прости.
Тя въздъхна и повдигна сякаш с ръце едрите си гърди.
— Мене друго ме гложде сега. Каква ли е тая, дето го е прелъгала, че се навъдиха всякакви.
— Щом е от Ябълково, все ще е някое ябълче.
— Само да не е червива, да не зачерним момчето, че си ми е едно на света…
— А бе какво си се закахърила, мигар сегашните момчета гледат бащите си и майките си. Мина това време на догледите. И ти се чудя на ума, де си тръгнала и какво има да проучваш! Беше някога то. Пратиш сватовници, че първи белег, че втори, че дигнат големия годеж и връщане назад нема. А сега, видят се, и по бързата процедура. Ни баща, ни майка… Къде замръкнат, там се разписват, къде осъмнат, там се развеждат…
— То тъй си е, ама рекох аз да ида, да видя. Нали съм пуста майкааа…
— Ще идеш, къде икиндия сме у Ябълково!
Ще, не ще, жената загледа подир камшика му, който изписа една дъга, вдигна очи към светлосивите облачни камари, които розовееха на слънцето. Два-три гарвана се чръннаха пред погледа й и изчезнаха. Звънци на стада се чуха някъде из долищата. Онемелите гори стояха безмълвно и й се струваше, че пътят се губи между тях, няма край. Стигнаха до реката. Тук пред стария дървен мост, под големия засъхнал дъб, конят им спря. Каруцарят скочи, разпрегна го и го поведе по стръмната пътечка между храсталаците.
— Ти се поразстъпи, доде напоя коня, че нали знаеш, след тая ечемичена подложка трябва да му се разкваси гърлото.
— Боже, тоя човек ако спира все така, няма и до довечера да стигна! Що се качих на тая разкропана каруца, ама не чаках някой камион! — ядосва се жената, без да слиза от каруцата, около половин час, докато най-после каруцарят напои коня и докато тя му приказваше, го запретна. Запуши и пак подкара:
— Ако беше се качила на някой камион, да те е стоварил дотука и после ще опъваш пеша. А ние ще ударим преко през черния път, хем ще минем покрай манастира. Знаеш ли какви водници круши има поп Танас? Той ги държи чак до пролет. Аз на Трифунци съм ял круши от него. Можеш да си вземеш за момчето…
— Аз съм му взела едно-друго — клюмна жената. Тя дори се поуплаши дали няма наистина да я помъкне по манастирите тоя човек.
— Къде мине моята каруца, ни автомобил, ни джипка, нищо не може да се изкачи. Каквато и техника да дохожда, конят ще си остане. По един на село, ама ще си остане… За чешит! — любуваше се той на кончето си, на плетената му грива и лъскавия му гръб, по който бе избила вече пот, на опашката, превързана на топка, на новия хамут и на звънчетата, които пропяваха сладко. Есенно поле без птици, без зеленина и само тия звънчета пеят в тишината. Той се любуваше, а жената умираше от яд.
— Аз съм останал един по целия край тука! Сега е лукс да се возиш на каруца. Това е като каляска. Автомобил сега под път и над път, а такива писани каруци като моята няма вече. Остава и на нас, както разправят за файтонджиите на Запад, да ни дадат по един цилиндър. Така де. Ние возим всекакви… И ние откопчваме по нещо от пътниците, ама те повече от нас. Ще видиш колко неща ще научиш, доде стигнем. Това е само началото…
„Боже, щом това е само началото, какво ще бъде по-нататък!“ — хвана се за бузата жената, като че я застрелка зъб.
— Аз съм Манол. Като те питат кой те е возил, Манол Бързака ще кажеш. И пак ще те попитат: „А какво ти говори?“. Така, че трябва всичко да ти кажа. Както пътниците си не оставям насред път, така и приказките си не свършвам по средата.
Каруцата вървеше по нанагорното едва-едва, клатушкаше се между трънаците и дъдреше из камънаците. Жената ту се мръщеше — не можеше да си прости, че се излъга, ту пък се разсмиваше на някоя смешка. Неочаквано конят спря, без каруцарят да му извика „Стой“.
— Ехееей! — провикна се гърлесто Манол, скочи и се спусна по една каменлива пътечка, която се губеше между лещаци. Едва сега жената видя, че в падинката сред гората се белееше манастир. Каруцарят притропа на портата и скоро един поп току развя разкопчаното си расо.
— Тая жена отива снаха да си доведе! Дай й малко круши, да види какво се казва круша водница. А пък на мене, нали знаеш, една ракийка!
Жената погледна молитвено към небето. Слънцето климаше вече. Презпладнило бе, когато каруцарят донесе в шепите си три-четири круши, големи има едно кило едната, турна ги в скута й и като поглади мустаци, качи се и махна с камшика на застаналия пред портата като ханджия игумен, измъчен от самотата.
— Видя ли как се лепнаха очите му на тебе… — позасмя се с единия край на устните Манол, а с другия стискаше здраво чибучката на голямата си лула с капачка. — А ти опитай, опитай ги, манастирски круши са това, сами се топят в устата, мед! Ядни си, това ще ти остане, що си поживееш. Както разбирам, загубила си мъжа си.
— Загина и той от бързане. Като беше рекъл: план, план, та падна от един таван… Майстор беше…
— Ха, видя ли? Затова не туряй на сърце! Аз съм от Бързаците. И ако ме не знае човек, ще помисли, че много бързам. Ама аз така си я карам, на̀влак, и пак преварвам ония, дето бързат…
— Далече ли е още това Ябълково?
— Аа, първо ще минем през Крушево, па тогава Ябълково.
— Да не би да има и Сливово пред Крушево?
— Е го там Крушево, отвъд баира. Като прехвърлим баира, ще се види.
— Ега нема дотам друг манастир?
— А, нема, нема! Един манастир си е в тоя край и него свети крепки го крепят.
— Сега нема и ханчета, че и по съмнало нема да стигнем.
— А, нема, изчезнаха всички ханчета… Е, тука имаше едно, Пиперковото му викаха. Тая постройка, видиш ли я? Дето е рухнала сега. Да знае тя да приказва какви нощувки е имало тука, какви огньове и какви агнета са ядени, какви веселби — по цела неделя. Особено къде Богородица. На Голяма Богородица е празникът на манастира. Сума коли разпрегаха тука по поляните, по горите, сума свет се изриваше. И млади, и стари. Ама повече млади, да се налибат дошли… По цела нощ огньове светят, а те по горите кръшкат и пъшкат… Младост, младост! Ти да си дохождала насам, булка, къде Богородица? Да сме се срещали тъдева?
— Ами, аз от дома до надвор не ходех…
— Тука денонощно сновех с каруцата. Всички ме знаеха. Един вика, Маноле, там ще ни откараш. Друг вика — еди-къде си. „Всички ви ще наглася — викам, — само не бързайте!“ И кой грозде, кой бостан, все се връщам вкъщи с армаган. Добър народ е нашият!… В тая дамаджанка бело ли си наляла, или червено? Май, че е червено. Какаляшката, гледам, е боядисало… Ох, ох!… — погледна той един-два пъти към дамаджанката, но жената не се досети какво суши гърлото му. — А сега тоя хан на пилетарник го обърнаха. Тука чуват пилетата на стопанството… А мене, ако питат, требва пак на ханче да го обърнат. Нек стопанството да го поддържа. На всеко закътано място ханче да има. На всеки пет километра. Ами и човек, и кон душа носят! Какво им пречи ханчето на нашите хора! Сбъркахме, тука сбъркахме…
— Кое? — сепнато попита жената. — Пътя ли сбъркахме?
— Не, ханчетата дето затриха, сбъркаха. Какво пречи на архитектурата! Даже в градовете у всеки квартал по едно ханче трябва да има и пред всяко ханче — по една каруца с яйове или файтон. Ама не кръчма, а ханче! Така де, булка, некому се иска да избега от шума и хората, от жена или от мъжа си и ще каже: „Я бе, Маноле, я ме закарай на Хаджимановото ханче!“. Там да си поседи самичък вънка на масата, сред природата, и птички да му пеят, и реката да бъбли, и вятърът да шушне, и един мирис на вълни, на вълни да иде от гората. Или пък другари се сбрали и ще речат: „Закарай ни, бай Маноле, на Великовския хан!“. Не може човек сам да живее! Ще се пукне. Требват му хора. А в тия ресторанти има пияници, да ти кажа, булка, а хора нема…
— Това ли е Крушево? — потрепна радостно жената, като видя селцето, което се откри под баира.
— Това е! Минахме многото…
Едва сега кончето се спусна по нанадолнището, но още накрай селото пак самичко спря.
— Слез, булке — скочи каруцарят. — Слез да хапнем, пладне стана.
— Море да вървим, аз не съм гладна!
— Е, не може, ще се почерпим. Може ли тъй — ние с кончето да се зобим, а ти да седиш в каруцата…
Той тури зоб на коня и подаде ръка на жената като на своя булка.
— Ха тук стъпни — намести той крака й на стъпалото и й помогна да слезе.
Ханджията го познаваше и му завика развеселено още от прага:
— О, Маноле, задоми ли се най-после бе? Ха, честито! Хубава булка си намерил, я какви бузи е зачервила!
— Млък бе, маскара, това ми е пасажерка, па е тръгнала да жени момчето си.
— Е, пак на сватба мирише де. Какво ще пиеш?
— Каквото си знаеш за мене, пък за невестата…
— А, моля ви се, аз нищо не ща…
— Ще пийнеш и ти, шу една глътка, ама ще пийнеш! Свекърва ставаш. За живо и здраво на момчето и момичето ще пийнеш!
Тя развърза торбата, извади напълненото пиле, разкърши го и от залък на залък разпусна се, че и пийна…
Когато стигнаха Ябълково, вече мръкваше. Полегати лъчи достигаха едва покривите на новите къщи. Селяните бързаха към сред село, където ехтеше музика и сякаш дърпаха с крачките си каруцата, та и тя бързаше. На площада се беше извило хоро. Жената отведнъж се вторачи и подскочи. Сред навалицата се кипреха момче и момиче.
— Боже, какво грозилище е тая невеста! Коя ли майка е зачернила момчето си — отведнъж изписка тя и се цапна по челото. — Ма, това не е ли мой Пенко!
— Казвах ли ти аз, че сегашната младеж непризнава сватовство. Бърза! Доде да те докарам, и сватба направили! Не остава друго, освен аз пък да мина за свекър, и това е!