Стоян Ц. Даскалов
Под ямурлука

След толкова дъжд и киша това е първият хубав пролетен ден. Земята изпръхнала, тревата сочна и зелена, да си хрупне човек от нея, просторът широк, небето чисто, лъчисто. Птички се реят из въздуха, опити от топлия лъх на пролетта. На ята, на ята прииждат в ливадето деца и едно тихо бръмчение, като ехо от птичи хор, зазвучава под високия небесен купол. Пальо на Говедарците стои сред това грейнало поле, погледът му хвърка като лястовичка из ширинето и се губи там далече нейде в планината. Кучето му Мечо не може да потърпи повече тъй, с дигната глава, и го дърпа с крачец за увисналата торбичка. „Хайде бе, Пальо, стига си зяпал, нали за киселек…“ — дума му със скимтенето си то. Пальо се сепва, вижда другарчетата си приклекнали с торбичките — чоплят дребния киселец, като че го пасат, подсмива се и пак извива глава към планината. Птица ли някаква следеше, та погледът му все там около високия връх, Мечо рунтавият не можа да разбере. Тупна Пальо сърдито с опашката си и забавка надоле по шубраците. И сякаш скоро дигна заек, протътнаха стъпки, чуха се викове, наподобяващи гърмежи, ливадето екна. Малкият мечтател се сепна. Всички деца летяха към голямото дърво и се трупаха около стария пастир дядо Велко. Литна и Пальо натам.

— Там ии зад оня, големия острия връх, като калпак дето е, видите ли? — сочи с тояжката си дядо Велко и децата протягат шийки натам. — Там… под оная белата мъглица, като дреб дето е, там е тя, София. Там ще ви водят даскалите.

Децата се надигат, изпъват още повече шийки, тънки и голи като на щръклета, и пламналите им погледи дълго блуждаят в синевата на далечния балкан. През това време дядо Велко запалва лулата си и като я смръква дълбоко, профъфля през чибука:

— Па някога не беше като сега… с железницата, пет-шестина часа път и стоой…

— Ама само за толко ли, дядо Велко? — бръмна някой от рояка.

— Ачи за толко, я. Вие железницата как си я мислите? Возил ли се е некой от вас на железница? Само сте я чули тъй отдалече пуф-паф — от чукарите. Ама да се качите в нея, па да се изтегнете тъй на ония ми ти кадифенца, а? Тя, железницата, не е като биволската кола. Хвърчи като ходи, хвърчи. И е така, пухти-пухти… и само по гарите спира. Нагълта се с хора, изтърколи едни очи, големи и огнени, и като змей се разфучи… Я! — надигна се на колене той, огледа се, ослуша и току стрелна ръка към планината. — Видите ли, там и-и, зад дълбокия прорез… Пуши се… влака… заминава, фучи… бучи…

И заедно с наежените, уплашени като че ли деца той дълго стоя с дигната глава към планината. Чак когато белият като конец дим се разкъса и планинският вятър го разнесе по клисурите, той въздъхна дълбоко и пак подви крака на дебелия си ямурлук. Децата се разшаваха. Едва сега Пальо успя да се промуши до благодумния старец, намести се до него, опря се с лакът на коленете му и дигна главичка нагоре, също като гладно кученце, което нетърпеливо чака да западат трохи на господаря от устата му. И ето, размърда се най-после щърбата уста.

— Па вие, като идете в София, вас ще ви е страх най-напред да влезнете бе! — изгледа ги някак уплашено самият той. — Сън ли е това, ще се питате, или какво? Ами че то къщи бе, момчета, палати, и една до друга, високи. И нема небе!… Само едни прорези тъй, като кога сте у гъста гора, ама небе — така широко светло като нашето — нема. Затова там електриките и денем и нощем светят. Светят и София лъщи като златна.

— Как? Ама златна?

— Златна я.

Събра замечтаните погледи на дечицата дядо Велко и сам се замечта:

— Че там и хората не са като нас тука, дрипави и голи. Едни облечени, наконтени и приказката им една завъртена: „мляко, леб…“. Пък лебовете им да видите! Бели и меки хлебове. Самуни, момчета, самуни. София е градът на самуните. На всеко кьоше и самуни, всеки граби самуни…

— Лъжеш, дедо Велко — зинаха малките гладници.

— Ща, ще ви лъжа аз — млясна лакомо и той, — ядат си хората и самуни, и лимоне и портокале, и всичко, що има по света. И аз ядох…

— Чак сега излъга, дедо Велко — засмяха се някои.

— Ама ядох бе — позасмя се и той, — ядох, и в трамвая им се возих. Като му седнах една заран, та чак вечерта. Що да си бъхтя, рекох, краката, там никой не ходи пеша — с трамвайе, афтомобиле, аруплане… Бррр, дррр, врр, там е така, не дай боже да се пъхнеш.

— Лелиий! — стиснаха се децата едно в друго.

— Аа, тъй… — ще се вардите, що откачи ли се некое — отиде. Ами че там и лъвове има бе, цяла градина с лъвове.

— Вярно, ей, учителят ни каза — зашушнаха децата.

— Казал ви. А за моста там… казал ли ви е? Де го е виждал и той, та да ви каже. Че тоя мост… ами че и на тоя мост там има два лъвове бе, два големи, рунтави, с топки на опашките, колкото главите ви. Ами!… И вардят — единият оттук моста, другият оттам. И никого не пускат. Само мене пуснаха. Не вярвате ли? Че мен и орлите ме пуснаха, орлите, дето вардят пък другия мост. Пуснаха ме и право в Борисовата градина, там съм виждал царя… Беше малко по-големшко момче от вази. Майка му го водеше за ръка… И какви ли не работи! Как мислите вие? Що ми идва да продам тия тумбаци, па да дода с вас на София.

Слънцето беше изскочило високо. Бялата мъглица над острия зъбер се пръснала и някакво сияние осветяваше небето отвъд планината. София — чудният град, градът на самуните!

Пальо пръв полетя към село. Торбичката подскача като кратунка от бедрата му, набраният киселец изхвърча лист по лист, но кой да види? Лети той, цвили от радост и рита всичко, каквото се изпречи на пътя му. А като стигна до къщи, откачи торбичката и още от прага я хвърли на майка си:

— Ето ти киселека, давай сега парите, петдесе и три лева…

— Хм, кам пари — подмръдна майка му и тръсна киселека в полата си да го чисти.

— Ама парите, о-о — приклекна той до нея и захълца, — дайте ми парите, нали казахте, че ще ми дадете.

— Де-е, ти луд ли си? — дигна глава майка му. — Аз ходя като циганка, а той пари… Отде да ги нагребем тия пари?

— Кукуруз ще продадем — подсмърча Пальо и погледва към хамбара с оронения кукуруз.

— А после? Камъни ли ще ядем?

— Пиле едно ще продадем!

— Виж го ти как се сеща. Имаме две-три голишарчета, той още отсега взел да им прави сметката. Що не кажеш и говедата да продадем. Ха, да продадем говедата, па да те пратим в София…

От тия думи Пальо се умълча. Омекна и майка му:

— Пък ти потрай, нали не са тръгнали.

— Заран.

— Е-е, до заран има време. Ще си дойде довечера баща ти, може да намери отнякъде. Сега и да се пребиеш от рев, аз какво? Нищо не мога аз…

Дигна се тя с очистения киселец, изми го в една паница и го тръсна в гърненцето да ври. А Пальо остана да хълца, похлупен по очи. Чак когато гърненцето кипна, тя отсипа в едно кастронче чорбица, отчупи от топлия просеник, превърза го в една вехта торба и дойде при него:

— Ха стани сега да занесеш чорбица на баща си. Па се разберете там. Като рече той, ще идеш не на София, ами отвъд София. Хайде!

Пальо дигна умокрено лице, погледна майка си през сълзи и разбра сякаш, че не го лъже, стана. Отри с ръкав очите си, па взе похлупеното кастронче, обрамчи торбицата и право на пладнището край село. Селската черда още я нямаше. Той се повъртя по изровеното и замърсено от добитъка платнище, па окачи гозбата и хляба на бухлатите върби и седна край голямата тинеста локва — дето се каляха селските биволи. Зелената вода беше спокойна. Той се навежда, вижда себе си умислен, с прашни браздулици по лицето, отрива ги и пак се оглежда. Сега пък вижда небето, зелено като ливадето, и белите облачета като валмести овци се натръшкали по него, на крайчеца планина се тъмнее и едно златно сияние над нея — София!

Сепва го мучене. Чердата! Ето я, иде, дигнала облак прах над баир. „Дий, уу хаа!“ — чуват се предраните гласове на говедарите, той се втурва като теленце насреща им. Ето го и баща му, люшка се през облака дим завеса. „Парите, тате, давай ми по-скоро парите“ — иска да викне той, но го вижда — прашен, кален, изподран — и стисва устица.

— Какво, ти дали яденето си ми донел? — пита го уморено баща му.

— Яденето — казва с половин уста Пальо и го погледва изпод очи.

Напечените говеда сами се затичаха до пладнището, забодоха глави едно о друго и запръхтяха. А биволите като запалени се хвърлиха в локвата да се угасят. Пастирите се пръснаха под сенчестите върби и всеки разтури на торбичката си сухата храна. Само Пальовият баща днес се разположи на топла чорба.

— Ела да ядеш и ти де — дудне със задавена уста той, — или си ял вкъщи?

Не беше взел и залче вкъщи Пальо. Можеше ли да вземе? Една голяма буца затискаше гърлото му.

— Ами какво си ме зяпнал такъв?

— За парите, тате — отдъхва си най-после той.

— Уу, верно бе, нали на София ще ви водят даскалите.

— Та ми ги дай, тате, че само аз останах, па довечера е срокът — приближи се до него Пальо, погледна го в усмихнатите очи и току запипа по джобовете му. Бащата не се противи. Само изви брадясало лице и горчиво се усмихна. А Пальо като крадец преплита ръце от бързина; бърка в тоя джоб, бърка в оня, но навсякъде пръстиците му се промушват през хастара. А отвътре на палтото и хастар няма. Той изхлипа и като отчепено клонче плесна настрани. Баща му остави яденето и целият настръхна.

Едно момченце си му беше Пальо, добро момченце, умно, всички му захваляха, искаше и той да го прати в София, да види с другите деца свят, но като няма пари!…

— А ела, ела — приласка го той, — ела си сръбни чорбица… па за София… ела, ще идеш и ти на София, може ли?

— Ама, татко? — рипна отведнъж Пальо и очите му се разпукнаха в хубава усмивка.

— Ще идеш я — позасмя се и баща му и пак засърба лакомо чорбица, — ако не сега, па някога, като пораснеш, ама ще идеш. Може и войник да те вземат там, де да знаеш. В кавалерията ако те вземат или пък у гвардията, ще ти омръзне София. Сега си още мъничък — и да идеш, ще се загубиш!

— Няма да се загубя бе, тате — обхваща го за шията Пальо.

— Ще се загубиш ти, знам аз — изпива и последната капка чорба от кастрончето баща му и като прибира едно-друго в торбицата, додава: — Аз така едно време като тебе бях полудял за София, не съм ли ти казвал?

— Не си — гледа го право в устата Пальо.

А той избришва с длан наквасените си мустаци, изважда вестник и го свива на цигара.

— На София, та на София бях рекъл едно време и аз. Стига ми тоя говедарлък. Дядо ми говедарин, баща ми говедарнн и аз пак селски говедар, затова ни и викат Говедарците. Ще ходя, рекох, на София, на печал… Зарязах говедарлъка и се взех, та там… София е това, мисля си, столица. Кога то… щях да умра от глад.

— Лъжеш, тате, там хората ядат самуни.

— Ядат, ама ядат богатите. А това сиромашията като нас и коричка няма. Има си там и самуни, и всичко, ама дава ли ти някой без пари? Никой нищо ти не дава — всичко е на купило. Е тоя киселек, и той е с пари. И тревата, и водата. Всичко. И доде имах парици — хубава София, кога свърших — зле е. Бутнах тук за работа, бутнах там — дюкяни много, фабрики — затъмнили небето, ама навсякъде ти казват: „Имаме си работници, момче“. И си имат. Като засвириха на пладне тръбите, като наизлезе оня очернен народ — цяла войска… А пък що видях да се скитат тъй, без работа, да гладуват. Никой за нищо ги не поглежда. По пейките спят…

— Ама лъжеш бе, тате. Там хората имат палати.

— Имат, ама господата с бумбетата, с фасоните… А това сиромашията — така се свира като куче по бараките.

— Ами царят?…

— Царят си царува, народът си робува…

Пальо гледаше баща си намръщен — как може да бъде това? София?… Гладкото му личице се сбръчква, пламналите очички трепкат, малки и бляскави.

— Та тъй, мойто момче — пухна гъст тютюнев дим към него баща му, — тук при говедцата, по-хубаво оттук никъде нема.

От потъмнялото лице на Пальо едва ли не покапаха сълзи.

— А-а, ако пък някога — подвикна баща му, сякаш да го ободри, — ако пък някога се преобърне светът, то и ти няма да си пастир. Ще станеш какъв? Машинист ще станеш. Тоя влак там, дето пищи зад чукарите, ти ще го караш, ти…

— Аз — едва чуто каза Пальо, притисна силно баща си и опрял личице в неговото, бодливо като таралеж, моли през сълзи: — Ама нали сега ще ида на София, а, тате? Кажи на учителя да ида, нали ще ида?

— Ще идеш бе — как може да не идеш. Ще срещна аз довечера учителя ти и ще му кажа да идеш — все така подсмихнат отвръща баща му и като разчиства буците наоколо, изтяга се под върбата. — Ха остави ме сега да мигна, че знаеш какво е пастирлък.

Знаеше Пальо какво е пастирлък. Колко пъти е ходил с татка си, колко са тичали по тия луди селски говеда. Пък кога пощръклеят!… Ами дъжд кога ги свари сред полето, ами буря, град? Като пъдпъдъци се свират из храстите. И по два дни няма да им стигнат после да си отспят. Знае Пальо туй и оставя баща си да спи. Взима празната торба с кастрончето и отведнъж като подхвърлен литва към село. Празното кастронче трака в торбицата, кучетата се сепват и лайват. Но той лети, без да се обръща. А когато наближи къщи, така завика „Мамо, мамице!“, че майка му изскокна уплашена.

— Какво бе, би ли те некой?

— Отивам… на София — подскокна той и едва не я събори от прага. — Давай ми сега дрешките, ямурлучето. Де ми е ямурлучето?

И без да чака отговор, втурна се към мазето. Разтършува там и току измъкна едно кално ямурлуче, продупчено сякаш от патрончетата на градушката. Попреметна го, взе да трие засъхналата кал, па като видя, че е още влажно от завчерашните дъждове, метна го на дръвника. И пак се втурна вкъщи.

— Нощес заминаваме, мамо… с кола до гарата и оттам… фиуу… с влака. Ще ме събудиш, чу ли? То аз няма и да мигна, ама ти да знаеш — развика се той.

Върти се из къщи, тананика, па отведнъж току надникне навън за ямурлучето, сякаш се страхуваше да не го открадне някой. И като го мерне да се белее там на дръвника, изскокне, опипа го дали е изсъхнало, погледне залязващото слънце и пак се прибере. И пак подкача майка си за София, но тя е залисана в работа и не отговаря. Той хваща махалата. И сякаш се дава там команда да се тръгне, идва задъхан, обува гумените си цървули, облича новите си дрешки, обрамчва торбичката, взема ямурлучето подръка и — готов за пътя. Майка му го гледа и се смее. Смее се и той. Па сякаш чува свирка навън, изскоква, протътва из двора с пухтение като влак, после се връща с разперени ръце като аероплан и най-после пристига сякаш в София, разхожда се с ямурлучето в ръка важно-важно. Тъй до късно вечерта. А вечерта, капнал, се привлича край буйно пламналия огън и като гледа играещите пламъчета, с това огреяно, замечтано личице напомня момченцата от приказките.

Ето го най-после големия град, като слънце свети пред очите му. Той стои омаян, стои, па току се престрашава и навлиза по широките лъскави улици. Върви, гледа, а наоколо му здания, палати блестят. Разтрива очи — сега пък фабрики, комини, затъмнили небето. Брех, че тъмница, загледва се той, но дррр… насреща му трамвай, бррр… автомобил, вррр… аероплан. Ай да му се не види, що е щур да ходи пеша! И се мятва на един трамвай. Ей ги самуните! Чакай, стой, вика той, но трамваят цвили, лети като луд кон. Ами сега? Че той за самуни дойде, за тия бели и меки самуни. И току се хвърля от трамвая — краката си претрошава, ръцете си ожулва, но самуните, ей ги цяла стая! Втурва се с разперени ръце, но се препъва и пада. Самуните го затрупват. Той лежи отдоле, опит от сладкия им мирис. Чак по едно време се дига, награбва колкото си иска и побягва по широките улици. Но отведнъж лъвовете. Оле-ле!…

Стрясва се, но вижда майка си да шета из къщи, чува квачката да приспива едно немирно пиленце под връшника в ъгъла и се отпуска. Огънят примигва уморено. Примигва уморен и Пальо и току слага глава на торбичката. Уж на торбичката, пък скоро му се сторва, че е на меки кадифенца. Опружва се — и влакът, оня, лудият, огненият влак, го понася: так-так-так, так-так-так…

Майка му го вижда как заспива с усмивка на устата, завива го полечка с ямурлучето и му прошепва: „На добър час!“. Сега вече под топлия ямурлук, Пальо сам кара влак, лети с аероплан, кацва, дето си иска, разхожда се из царската градина, среща се с царчето — гумена топка държи — че като му грабва топката Пальо, като го погват из градината…

Когато на заранта се събуди, майка му се смееше над възглавето.

— Мамо, тате? — рипва сънен той, наметва ямурлучето и хуква с торбичката навън.

— Те отидоха, еей… още нощес отидоха — смее се майка му от прага.

Както летеше Пальо, отведнъж се спря. В далечината се чу свирката на влак. Той писна и сълзи рукнаха по лицето му. Планината се издигаше насреща му тъмна и непроходима. Небето, снишено и мрачно, забулваше всичко като тежък пастирски ямурлук.