Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2021 г.)

Издание:

Автор: Стоян Ц. Даскалов

Заглавие: Кога шоп сваля капа

Издание: първо (не е указано)

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: разкази

Националност: българска (не е указано)

Печатница: ДП „В. Александров“ — Враца

Излязла от печат: м. март 1986 г.

Редактор: Цветан Николов

Художествен редактор: Камен Стоянов

Технически редактор: Петко Узунов

Художник: Николай Алексиев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15102

История

  1. —Добавяне

Както се беше сгушило в падинката и пушеше синкав дим, село Бабино, изглежда, се тъкмеше да заспи своя дълбок сън. Полето наоколо му раздиплено, баирът над него като възглаве, а гъстите и почернели дъбови гори ограждаха отвсякъде и му пазеха завет. Долетеше ли от балкана есенният вятър, те се издигаха високи и могъщи, блъскаха го в коравите си гърди и той се връщаше разлютен. През рошавите им глави прелиташе само полъх от гневния му дъх и пукот от чупене на съчки.

Никой, никой не можеше да попречи на селцето Бабино да заспи своя дълбок зимен сън.

Селяните нанесоха всичко, какво им беше нужно: насипаха в хамбарите брашно, в дворовете струпаха дърва, на добичетата постлаха слама, оставаше само те да се свият край огъня. Но след толкова непосилен труд бяха отвикнали сякаш от почивката, или пък бяха много преуморени, та все още щъпукаха из дворовете, мяркаха се по улиците, надникваха в кръчмите. И вместо да заспят, още по̀ се разшаваха, събираха се на купчини и шумяха нещо разтревожени:

— Ще има мобилизация, казват.

— Само туй ни трябва сега…

— Ама в Чирен получили вече повиквателните.

— Брех, аз къща съм заправил…

— Море, нивите още не съм засял.

— Дано ни отмине, че ние с жената… да му се не види макар.

И като постояваха тъй, поглеждаха наоколо си как селцето сънливо дими, виждаха баирите с плътната ограда от гори и въздъхваха облекчени сякаш от мисълта, че дори и да е стигнала донякъде мобилизацията, чак тука така лесно няма да проникне. Това са слухове…

Бабинчани бяха свикнали на слухове, но защо тоя така заседна в душите им? Идат си вкъщи, в очите на жените им тъмнее същият слух, от гърлата на децата им изпадне пак той:

— Ще има война, тате. Учителят каза.

И тъй, вместо да се свият спокойно край огнището в тия късни есенни дни, бабинчани се изправиха нащрек, ослушваха се и в най-малкия шум, тътнеха до кръчмите, бакалниците, кооперацията, стоеха до късно вечер в читалището да чуят какво ще отсъди радиото и после на групи, на групи се разотиваха, като боботеха в тъмнината.

Нощите минаваха тежко. Все по-дълбоко се врязваше в душите на всички чугунената мисъл. Някои идваха дотам, че извикваха от болка:

— Или да ни зимат и нас, или… Не можем нищо да похванем…

И ако зърнеха отнейде общинския разсилен, спускаха се към него:

— Дойде ли мобилизацията, бай Янчо? Има ли за нас повиквателни?

Най-после една привечер, когато бяха позабравили това, из притихналите улици току се понесоха тревожни викове:

— Мобилизацията! Бързайте, мобилизацията!

Мъже изскокнаха из дворовете, жени изтичаха с пеленачета, деца налетяха на орляци — трупна се цяло село пред общината. И всички напираха напред, сякаш там нейде вътре в една от стаите на общината беше затворена като голямо страшно животно самата мобилизация. Едри селяни с попукани вратове и с вили на рамо, както бяха изхвръкнали от оборите, викаха възбудени и се мятаха първи да се разправят с нея. Но там пред входа, на големия камък, стоеше старият общински слуга. Стиснал здраво под мишката си една папка, той махаше да се дръпнат назад:

— Стойте бре, на война ви викат, а не знаете ред!…

И махна с патерицата си в какъв ред да се строят. Сърдити гласове продуднаха: „Я давай повиквателните ти, стига си ни разигравал“. Тълпата настръхна, забуча. Но старият слуга, някогашен подофицер, държеше патерицата като сабя във въздуха и гледаше строго от камъка. И кой с усмивка, кой с псувня, като се побутваха с лакът, селяните замърдаха по посока на патерицата. И след малко една редица току се отдели и зашава с опашка назад. Глъчката, като избълбука дълбоко нейде в тълпата, утихна.

— А тъй — сне най-после сабята си някогашният подофицер и като куцна с десния си крак, сакат от последната война, изправи се и разтвори папката, — сега, момчета, понеже няма кметския…

— Та кога го е пък имало… Той си гледа кръчмата, търговията.

— А тъй, понеже няма кметския, сега аз съм ви кметския, аз ще ви раздавам повиквателните… Сега вас ви викат, значи… тая война, момчета… дойде най-после часът — каза развълнувано той, па като видя как народът страшно напира и пращи, дигна първия лист от папката и викна по войнишки: — Ангел Петров Дацин!

— Аз! — обади се глухо, някак полувойнишки, един груб глас.

Тревожни лица се надигнаха, тълпата се разлюля. Млад селянин разкърти с широките си плещи редицата и тежко се заклати към общинския. Втурнаха се и другите подире му, като в набег. Строят на стария подофицер се развали. Той подвикна веднъж-дваж па току се умълча задавен. Виждаше се само как раздава повиквателните, люшкан от тълпата, и едва шушне нещо. Мобилизираните го изслушваха и се дръпваха в тъмния коридор. Там си уговаряха още нещо помежду си и се пръсваха. А тълпата се по-страшно напираше и пращеше заобиколена, приличаше на казарма. Кулата й се очертаваше във вечерния здрач като бойница.

Тежка вечер падаше над Бабино. Димната завеса, която го обвиваше от толкова време, се разкъса. Големи, тъмни кълба се понесоха над шумаците. Далече някъде в дъното на пробитото небе се показваше кървавочервена заря, като пред бой. Орляци гарги прелитаха злокобно нататък.

Ангел Петров Дацин беше от ония, които гледаха дано ги отмине тоя облак — войната. Но щом получи повиквателната си — нямаше какво, отиде си вкъщи и захвана да се приготвя. Там нейде сред парташинето им в мазето беше неговото войнишко сандъче. Той го отупа от прахта и го дигна, та в стаята. Изчисти го от паяжините в преградките и приклекна да го причука с теслата. А жена му все гледаше зеления лист и все не можеше да повярва: „Ама ти провери ли, Ангеле, провери ли да не бъде другият Ангел?“. Па сякаш сама не повярва на думите си, похлупи се по очи на одъра и занарежда — как ще бъде сама-саменичка, като нищо с нищо не е… Ангел, в лицето на когото и без това имаше нещо сърдито, се извърна намусен и й подвикна строго:

— Стига си опявала ти, ами виж, та ми скрои гащи…

Жена му дигна разчумавена глава и с хълцания изпод престилката се отправи към ковчега, нашарен с цветица. И тъкмо дигна капака, отрупан с черги, някой току притропа отвън.

— Кам го ма, кам го да го видиме тоя войник? — подаде сбръчканото си лице баба Райка и като прекрачи прага, весело забъбри: — Така де, нек идат да се поразходят там, стига са киснали по кръчмите. Що не може някак и моя вампир чича ви Цола да отмъкнат…

Както беше приграбчила топчето платно с едната ръка, младата жена току отпусна с другата ръка капака, от трясъка на който трепна, и се хвърли въз съседката си: „Ха-де“, смъмри я старицата и като видя Ангел как тършува нещо из чекмеджето на масата, пристъпи на пръстици и го тупна с пестник по гърба:

— Ей, войнико!

Войникът кротко изви едрата си скулеста глава. Баба Райка го огледа какъв е четвъртит и зина учудено:

— Мечка такава! Ще бягат от него като от мечка…

Войникът се подсмихва само и пак се загърби към книжата си, а тя приседна на одъра до жена му и зафъфли утешително:

— Пък ти няма какво. Месец-два и ще ги пущат. Това война ли е? Някога беше война, че като залумкат барабаните, като задумкат топовете, та чак тука се тресе. Така, като лист съм треперела. Пък деца — цял орляк, па шарка, па огница, па скарлатина и какви ли не, па аз сама и ѐ така — на лист съм треперела. Е, даде господ после, та се завърна чича ви Цола и с такованка на гърдите. Де да знаеш, може и твой Ангел, откак мой Цола, дъбина такава, та твой Ангел ли, че я го виж, канара… Може и офицерин да се върне, де да знаеш…

Невестата дигна разведрено лице. Ангел, както беше застанал неусетно зад баба Райка, се разсмя на приказките й.

— Приказвайте си вие тука — каза той, като се натръгна към вратата, — пък аз ще ида в кооперацията да заемна малко пари, че се не знае…

— Ама, Ангеле — надигна се някак уплашено жена му, като че той тръгваше вече на война.

Когато го настигна в коридора, чуха се плахи съвещания — туй как да бъде, онуй какво да се направи — цяла къща неуредена остава.

— Ти ми приготви дрехите, пък аз… това е моя работа… знам си аз — дудне задавено Ангел. — И в кръстниците ще намина да те прегледват по някой път, и в общината като приказват, че помощ… ако би да се забавим…

— И в кооперацията като отиваш… да ми дават вересия — шушне със засъхнал глас жена му.

— Знам аз — прокашлюва се той и затропва надолу по стъпалата.

— Документ за нивата от турлаците, ей, не да се влача после по съдилищата — вика от прага жена му, той клати глава, както върви, па отведнъж току се повръща. Поглежда я и някак засрамено подхваща:

— Ами ако такова, ти… след някой месец и друг… ще можеш ли да работиш всичките ниви, или да дам голямата на изполица с кукуруз?

— Никаква изполица. Всичко аз. И после застраховките, ако би да се не върнеш скоро…

Беше вече мръкнало, когато Ангел излезе. Селото разтревожено, като че се задаваше страшна буря. Хората тичаха из улиците, прибираха едно-друго из дворовете и се криеха в къщите. Небето ставаше все по-тежко и по-тежко. Личаха пукнатини тук-таме. Въздухът сгъстен и задушващ. Върхарите на дърветата се полюшват вече. Ангел бърза да уреди всичко преди бурята. Прескокна до кръстниците си — на драго сърце обещаха да помагат на Иванка в оране, копане и във всичко. Мина и през общината — каквото се полага на всички мобилизирани, това ще се даде и на неговото семейство.

Какво още трябваше, какво каза жена му… И както вървеше надолу умислен, отведнъж го сепна силен глъч. Беше стигнал до кръчмата. Пълна с народ, тая вечер тя се тресеше от викове. Като че имаше вътре политическо събрание. Той приближи до задънената от хора врата, надзърна в цепнатината между гърбовете им и пробуча неопределено на кого:

— Какво бе, каква е тая дандания?

— Гунчо и Вачо Росенов пият. „Да се напиеме, викат, що там няма!“

Ангел се отдръпна и надникна през мътното стъкло. Вижда пияниците разчорлени, бият с пестници по масата и викат. Синът на кметския им принася ухилен. Тютюнев дим е замрежил лицата на другите по пейките. Там в дъното личи само една купчина, сред която Пешко Демокрацията, като поплювва, говори нещо разпалено. Ангел знаеше кой е Пешко, по-раншен секретар-бирник на селото, все пак наостри уши да чуе нещо от приказките му. Той четеше редовно вестници, сбираше хора около себе си и бистреше политика.

В това време някой се измъкна с въздишка. Беше Анто Голия, както му викаха.

— Какво казва Пешко за войната? — лепна се за него Ангел.

— Какво ще казва! Той, човекът, си е за стария режим, за демокрацията. Казва, че не се знае в края на краищата кой ще спечели войната и че само едно демократическо управление…

Ангел се дръпна с него в тъмнината.

— Тебе в коя част те викат? — попита го Анто, като се отдалечиха.

— В четвърто артилерийско, осем часа заранта, ако се не ява…

— Страшна ще бъде тя, ама дано ние само тъй по границата…

— Що, какво? — трепна Ангел в тъмнината.

— Че не четеш ли вестници, не слушаш ли радио? Сега почва тя, голямата война. Цял свят се запаля…

— И какво?

— Трябва да сме готови… Ти къде? В кооперацията ли?

— В кооперацията, малко пари да земна.

— А иди, аз ще дойда, че сега бързам…

И някак тайнствено потъна в тъмнината. Ангел застоя на мястото си като поставен от него на пост.

За пръв път той се замисля така дълбоко за войната. Кой я води, защо, какво са длъжни те… От работа не е имал кога да помисли за това. Той си беше изкарал службата преди две години, ожени се тая пролет, отдаде се после на полето и нищо не го интересуваше вече. Но сега, когато го викаха на война, в тия времена, и тук жена сама — без баща, без майка… Ангел просумтя нещо диво, неразбрано и кривна към кооперацията.

Фенерът пред нея хвърляше голямо жълто петно в тъмнината. През широките стъкла на магазина се мяркаха хора с пакети, пликове, торби. Запасяваха семействата си с припаси. А в канцеларията се трупаха като в банка. Всеки искаше да извади малко парици за вкъщи и за него си на фронта. Ангел попипа в джоба си за книжката и като я усети по кориците, пусна я пак на мястото й. И току се промуши през навалицата, та вътре. Тук нямаше блъсканица, тия раздрани викове и цялата оная воня на кръчмата. Всички си седяха мирно и тихо по пейките, някои стоеха изправени до стената и чакаха реда си. Танаско, касиерът, когото също викаха, шеташе тая вечер невесело. Бледото му канцеларско лице беше опарено, сбръчкано като на старец. Той трябваше тази вечер да изплаща много влогове, да урежда заеми, полици и най-после да предаде цялата архива и касата на стария учител дядо Цеко, който беше определен да пази всичко до края на войната.

Като се промуши до тях, Ангел даде книжката си, каза им какво е взел и какво има да взема и се дръпна към прозореца. Поведоха се бавни, тежки разговори.

— Не е право, дето сбръкват сега кооперацията — въздъхна някой, — без кооперация може ли?

— Търговците веднага дигнаха цените.

— Море скриха газта и солта по мазите, за да скубат после.

— Тая война е само за търговците.

— Ще ядем с купон. По градовете вече има купон.

Ангел се навежда от прозореца да чуе как така ще се живее с купони. През миналата война той е бил много мъничък, не помни нищо. Побелелият прегърбен дядо Цеко разправя със засъхнал глас, че като бил някога по продоволствието, хората щели да се избият за купони. Сирене, масло, дрехи, обуща — всичко с купони… Гласът на стария учител пресъхва и той клати само уморено глава. Клати глава и Ангел, наежен, свит до прозореца. В стаята настава тишина. Чуват се тежки въздишки. Въздухът се сгъстява до задушване.

— Ама то само по градовете бе — отваря сякаш някой вратата да влезе свеж въздух в стаичката. — И то пак за вас, за армията. Какво ще ядете, ако се проточи тъй с години. Война е това, голяма война, цял свят се запаля. Може тъй да се обърка, че краят й да се не види.

Пак настава тишина. Пред очите на всички се открива широкото бойно поле. Гледат се един друг и не смеят да си проговорят.

— Авиацията — потреперва най-после гласът на младежа Денчо, когото викаха там нейде при аеропланите, — само авиацията ще реши войната.

И уплашено някак, изострил уста като щука, той разправя как действали тоя нов тип аероплани, как се спускали със страшно свистене, та полудявали хората и после застилали земята с леш. Запалени, вече се обаждат и други — какво прави пък в това време пехотата, новата моторизирана пехота — как се спуска смело напред и разбива противника с „клинове“, после го лови в „чували“ или пък го реже с „клещи“. Чак когато се обаждат и артилеристите за новите дългобойни оръдия, Ангел се възправя настръхнал, готов сякаш да заеме мястото си.

Така всички мислено застават в частите си и чакат началството.

… И тъкмо да тръгнат, някой се обажда, като че е получил лоша вест от тила:

— Кметският син се освобождава.

— Как така ще се освобождава? — зина тежко Ангел, както беше се пренесъл целият на бойното поле.

— Ей така, с околийския, с народния представител, изкръшкал. Само ние голите, цървулковците…

— Или всички, или никой — дръпнаха се някои наназад.

— И осигурение тука на жените, на децата и прехраната… — бунтуваха се други като същински войници, кога от дълго време се бият и са получили лоши вести за семействата си.

Ангел слушаше всичко това и веждите му се свъсиха като топки репей долу на изкорубеното чело. Дълбоко под тях едни тъмни очи проблясват, като се премятат…

Вън беше паднала гъста тъмница. Вятърът, пробил най-после линията на шумаците, тътне по долищата и сипе бомбен дъжд. Къщичките се люшкат, мигат уплашено, из тъмните им уста излизат хриптения. Дъждът още повече бомбардира. Едрите му капки брулят като патрончета листата на дърветата, тракат по покривите и стъклата. Подобно артилерийско оръдие извърна четвъртития си гръб Ангел към прозореца. Бурята още повече се разфуча. Гръм напука тъмното небе, светкавици прорязват стената на нощта. Изплашени, врабчетата писукат като деца под стрехите, кучета вият под сайваните. Но бурята не спира. Поваля дръвчета, дига купи сено във въздуха, заляга в долищата, маскирани с храсти, после излиза и с още по-яростно свистене налита върху селото, иска сякаш със земята да го срине. Чуват се плач, викове, тропот. Като че бягат някои. Мярва се в суматохата и синът на кметския…

По тъмното недодялано лице на Ангел пробягват тръпки. Да мръдне ли и той от поста си?…

Газената лампа, спусната на кука над масата, премигва. От това лицата на всички добиват плах изглед. Малката стаичка с тоя нисък опушен таван се превръща на караулница. Щабът, Танаско и дядо Цеко оклюмнали глави над някаква карта като че ли. Всички втренчили погледи в тях. Угрижената застава напрегнато чакаше своя разузнавач.

И ето че вън се притропа — като че някой бърза да донесе спасителна вест. Вратата се блъсна и на прага се показа Анто Голия.

С високия си калпак и тия разголени космати гърди, както си ходеше и зиме и лете, тоя човек внесе нещо бойко, здраво, свежо. Въпреки голямата му сиромашия — цял орляк деца и землянка горе на баира като наблюдателница сама, тоя човек го знаеха да върви все така с високо дигната глава, да се усмихва на нещо си и някаква вяра да святка в очите му. И сега, щом влезе, омокрен, кален, изподран, напъпилата усмивка се разпукна на устата му — широко, здраво, хубаво.

— Какво сте се умълчали, братчетата ми? Или сте забравили фатките, а?

И като ги изгледа някак началнишки с кокорестите си очи, мръдна към масата. Подаде си книжката като уволнителен билет, да се види, че идва навреме, прошъпна нещо с началството, сякаш доклад им направи, и после се обърна с въздишка към другите:

— Тая война, братчета, е решителна, двубой на живот или смърт. Не чухте ли радиото тая вечер?

— Два света се борят, каза… Два големи биволи!…

— И кой ще победи? — пое дълбоко, въздъхна той, момчетата наскачаха наоколо му и като ококори очи големи и търкалясти, заговори с такъв поверителен тон, сякаш някакъв план, взет от щабните, им разкриваше.

Вън бурята не спираше. Едно далечно свистене, прилично на идващи вражи самолети, се чуваше. Ангел погледна как всички са втренчили погледи в Анто, приведе голямата си глава и той и от жълтата светлина тя изглеждаше още по-голяма. Подадоха ухо и щабните, като да видят дали добре се разяснява даденият от тях план. Сякаш голяма контраофанзива се тъкмеше в тая малка караулница.

По едно време Анто настръхна, надигна се и какъвто си беше грамаден, избухтя:

— Ама отде-наде да робуваме на една шепа търтеи? Отде-наде шепа търтеи да смучат кръвта на толкова народ? Смърт на търтеите! Ще грохне най-после капиталът и ще се освободи робът пролетарий, нали, момчета? Смърт или свобода!…

— Да — кимна една голяма глава.

Бурята беше поутихнала. Сякаш някакъв знак даде Анто, всички се надигаха и като си прошъпнаха нещо помежду си, един по един наскачаха подире му в непрогледната тъмнина. Последни напуснаха караулницата щабните.

Вятърът като дежурен противовъздушник беше издухал лампите. Селото имаше вид на затъмнен лагер. Само тук-таме блещукаха къщурки, оставени на пост.

С една група момчета Ангел дълго следва Голия като някакъв войвода с тоя калпак и изпъкнали бронзови гърди. Чак накрай селото се разделиха. Всеки получи сякаш отделна задача.

През трапища и локви Ангел най-после привлече дома. Лампата мъждукаше уморено. Жена му го чакаше, обронила глава край печката. Щом го чу, тя скокна като в просъница и дръпна торбата да натуря приготвените неща. Из неприклопеного му войнишко сандъче се подаваха ризи, гащи и партенки. Жена му се блъсна тук-там, като сънена, па току се метна на шията му и простена от обич:

— Ангеле бе…

Торбата, в която беше натурила едно-друго, падна изпод мишката й. Впити един в друг, младите съпрузи се полюшкаха на мъждукащата светлина и току се повалиха в разхвърляното легло. Лампата угасна. Стаята се изпълни с мрак.

На няколко пъти през нощта Ангел се надига, надниква през тъмните прозорци, но селото беше все така обвито в мрак, всички бяха изпокрити в скривалищата си.

Чак призори светнаха лампите, от Горна махала се проточиха дълги карбитни светлини като от прожектори, селото се дигна на крак.

Редникът Ангел Петров Дацин грабна сандъчето и торбата с провизии и изскокна навън, като при тревога за истинско нападение. Но вън се чуваше само тропот, викове и хълцания се разнасяха из утринната мъгла. Той застана сред двора, погледна обрулените дръвчета, съборените от бурята купи кукурузяк, разбишкания дръвник, па изви глава към плевнята. И като видя кравиците как кротко си преживят, мръдна към тях. Погали едната по муцуната, потупа стелната по гърба и сякаш им промълви нещо за сбогом, дръпна се с едри крачки към улицата.

Жена му го следваше, сгушила ръце под дрешката си.

— Пък ти, няма какво… нали сме млади хора, нови хора — подхвърли й на няколко пъти той, както вървяха в изровения като от бомби дол.

Когато излязоха на открито, утринната мъгла се дигаше бавно, тежко, като след бой. Татък по баирите се мяркаха оцелели пъдарски наблюдателници. Полето наоколо — сгазено, изровено от железните стъпки на бурята. Тук-таме се виждаха в трапищата набръчкани локви. От дълбокия дол, засипан с гнила шума и бурени, долиташе мирис на тлен.

Ангел хвърли последен поглед към сгушената си къщурка отвъд дола, погледна жена си и се втурна нанапред.

По шосето за към града беше проточено цяло шествие от изпращачи. Една каруца трополеше нанапред, а подир нея върволицата сподавено хълцаше. Ангел се позасмя на тая опечалена върволица. За него беше вече ясно къде отива и защо. Татък помежду шумаците го мамеше една светлинка. И той забърза като изоставен воин да настигне другарите си.

— Ангеле. Ивано? — привика подире им баба Райка, когато минаваха край тях. И като дотича запъхтяна, тръсна му две-три шепи орехи в джобовете, даде му и една голяма водна дюля и му махна благословено с ръка: — А на добър път сега…

Но щом Ангел отмина няколко крачки, тя току привика пак подпре му:

— Па се вардете от тия пусти аруплане, баба, зад някой бусар се скрийте.

— Море от сръбкините да се варди — изтърва някоя зад гърба й.

Като беше надигнал сандъчето като картечница на рамо, Ангел се извърна целият усмихнат. Усмихна се тъжно и жена му. Разтопени сълзи покриваха вече гледците й с тънък бляскав слой. Все пак тя не заплака. А наоколо й отвсякъде се чуваше плач. Жени бършеха очи с краищниците на забрадките си и раздаваха на войниците коя хляб, коя баница, коя сирене, туршия, варен кукуруз, а една най-настоятелно предлагаше всякому да си кусне от гърнето кисело мляко. Колкото и да се мъчеха мобилизираните да преодолеят тия препятствия, все повече ги ограждаха жени, мъже, сънливи деца и те се въртяха като в плен.

— Хайдете, момчета! — екна като войнишка тръба гласът на Анто, един скъсан калпак се размаха от височинката и нерешителността в мобилизираните изчезна.

Някои по-галени момчета целуваха жените си по градски, но повечето само стисваха ръцете на своите, както направи и Ангел, и тъй се разделиха. И когато цялата тая неуниформена още армия се откърти под водачеството на Голия командир, чиято глава се лъскаше като каска напред, един общ писък избухна от всички страни:

— Па ни не забравяйте, ей, щом стигнете, да пишете!

— Как сте с хляба и гозбата, пишете. Ако такова… да си ви пращаме оттука, що празна раница не пази граница.

— Па виж и нас да приберат, Денчо — викаха подир своя другар младоженците, за които войната беше нещо като ергенска борба.

Като пое китка цветя от едно момиче, излязло срамежливо по-напред, Денчо се извърна към тях и им замаха усмихнат с ръка. Потокът го влачи, но той върви гърбом и не спира да маха с ръка.

— Риба от Бялото море, рибаа… — реват едно през друго десетки гладни гърла.

— Тутун от Македония, тутуун — бумна най-после бай Янчо с пожълтелите си от пушене мустаци и макар че нямаше син да изпраща, изглеждаше така развълнуван, като че всички, на които раздаде повиквателните, му бяха синове.

А когато мобилизираните изпъплиха в неравна и колеблива верига по баира и един по един потъваха в гъстите шумаци, той въздъхна дълбоко и поведе орляка изпращачи обратно назад.

— Дойде най-после часът, селяни. У миша дупка ще ги натикат момчетата, само да посмеят, ама ще посмеят ли…

Така, с чувството на тилов командир, простодушният старец водеше тая цивилна армия към селото и я утешаваше, както той си знаеше.

А горе шумаците се разтвориха и пуснаха първите бойци на фронта. Дълго след това като след шрапнел едно бяло облаче се топи на студеносиния фон.

И пак се спусна плътна сива мъгла над горите, и пак заприличаха те, както бяха обградили селото, на укрепена линия. Бабино пак се сви в дрипите си, но сега комините му не димяха сънливо, а извишаваха от време на време тънък, неспокоен пушек, като да зърнат отвъд бетонната ограда самото бойно поле.

Край