Стоян Ц. Даскалов
Антена

Една късна есен, когато над Върбица ръмеше студена мъгла, отдолу, откъм върбалаците, пъкна младеж с кривната червена шапка и по палтенце само. Една шарена торба се мяташе празна на рамото му. Какъвто беше изръстен, той целият се клатеше, като вървеше из калната уличка. И въпреки мрачната картина на загубеното в папур и върбалаци селце той се усмихваше, като гледаше насам-натам.

— Абее това не е ли наш Радко?… Радко на дядо Пешун? — протегнаха върбичени шии, дълги и голи като липовини, оглеждаха скулестия момък, как бодро върви, усмихва се и не вижда, че рядката кал го пръска по туристическите обуща, по шарените чорапи, завити над тях, по голфа, па току се метваха през плетищата:

— Бре, Радко е! Радко на дядо Пешун… А добре дошъл, Радко!

Спускаха се те и още отдалеч го засипваха с въпроси, къде бил, що бил, толкова години вече. Все така поусмихнат, Радко разправя къде бил, що учил, па стисна уста, като че скрива някаква тайна, и хваща нагоре към белия бряг.

А горе на тоя бял, хумен, измит от дъждовете бряг стои тяхната къщурка. Стои си тя сама, отстранена от селцето, както дядо Пешун обичаше да страни от хората, и само високият горун стърчеше над нея като пазач.

Продаде нива дядо Пешун, горица една продаде, даде всичко, каквото имаше, остана му само тая къщурка, но изучи сина си до осми клас. Изучи го и сякаш свърши всичката си работа на тоя свят, сви се един ден в одърпаното си кожухче и замина за оня. Остана Радко сам. Повъртя се ден-два в разградения двор, па метна шарената торба на рамо и хвана надолу към големия град. Отиде и… чак сега.

— Ех, горкия… от сиромашия…

— Миел чиниите, казват, в една гостилница… и тъй карал.

— Друго казват — подшушнаха някои, — казват, че бил изключен.

— Изключен ли?

— Изключен… и завинаги от България.

— Че как така бе? Умно, паметно момче уж.

— Умно, паметно, ама така. Събрания правил…

— Да му се не видят и събранията макар!… Едно момче имаме — кога и то… Още колко, още две години, и да свърши май. Да имаме и ние един учен човек от селото, заявление да ни направи, съвет да ни даде, че ни изпообраха тия адвокатия, когато… завинаги и от цяла България. Да му се не видят и събранията и управата макар!

Тюхнаха се хората и поглеждаха със съчувствие нагоре към схлупената къщурка, но оттам никой не се показваше. Високият горун, като беше заскрежен, изглеждаше красиво цъфнал, а колибката под него сгушена дъхти често-често, като че искаше от собствения си дъх само да се стопли. Едни малки щрапни, прилични отдалеч на заешки дири, водеха по заснежения бряг към нея.

— Момчетията го спохождат… да им приказва… Какво ли им приказва? — снишаваха се някои да чуят какво им приказва, озъртаха се наоколо, па току хващаха по дирите, та там. Какво наистина говореше тоя момък на хората, с какво ги мамеше, та се точеха тъй един подир друг натам?

Едва когато наближиха празниците и за празниците като че се отгърна едно хубаво време, стана ясно за всички. Топлото слънчице сяде тънката снежна корица, земята изпръхна, хората се разшаваха, като че е пролети. Взе да слазя и Радко сред село. Гологлав и по палтенце само, той слезе, иде в читалището, подкачи нещо Ценю берберчето, който беше и библиотекар, па току измъкне от джоба си вестник. Чете го мълком, сякаш учи наизуст, па като се трупнат наоколо му хора, той дигне глава и заразправя:

— Война, селяни, страшна война се почва… Европа се тресе, Англия спира чужди кораби… Турция затваря Дарданелите.

— Я, я, това за Туркия да видим? — вика някой.

— Добре, да видим! — кимва Радко, погледва във вестника, като да се подсети как беше, и унесено заразправя.

Гласът му, равен изпърво, почва да се издига, да се издига, докато най-после закънтява в малкото читалище. С какъв глад налитат още мъже, жени, деца!… Де им е четено досега такъв вестник? Върбица е малко селце, диво — едни върби само, папур, жабуняк. Де са разбирали върбичени досега от вестник?…

Едва сега проглеждат те, едва сега съзират в далечината там някъде да дими страшен пожар, усещат като че мирис на барут. И дълго стоят изтръпнали от някакъв далечен ужас.

Така всеки ден.

И стана малкото читалище информационно бюро за тях. Дойде ли пладне и откъм Искъра долу изпака като дива патица свирката на влак, вратниците изскръцват и хорицата един по един се напоточват натам. А там Радко е взел вече вестник от куриера, разплатил го е пред стария шкаф и бърза да го научи, за да им го предаде…

Каква мъка ги обзема, когато няма вестник! В неделя например — тогава куриерът не ходи в града.

Повърти се Радко, погледа, па дигне яка на палтенцето си, мушне ръце в джобовете и какъвто си беше тънък, па дълъг, като хрътка се совне по заснежения рът надолу към Горяне.

Чак привечер се върне и с доволството на ловец, хванал не един, а няколко зайци, право в читалището залети. А там цяла тълпа — като гладни се втурнат, грабнат вестниците и по неколцина забодат очи в един. Радко се усмихне и приседне до старото кюмбе да се огрее. А като се огрее, стане, измъкне друг някакъв си свой вестник и като с бойна карта в ръка поведе тия орляци далеч по бойните поля… Бият се с танкове, плават с подводници, летят с аероплани, напредват, отстъпват и пак тук във Върбица — опушено читалище, прашен шкаф с книги като гълъбета вътре и пред шкафа той, Радко — чорлав и разпален.

— Ех, радио, радио да имаме сега! — въздиша той като по някаква далечна непостижима мечта. — Да имаме радио сега, всичко, всичко ще уловим. Слушах вчера в Горяне. А бе казва ти в тоя момент точно къде са едните, къде другите, как пленили цяла армия ти казва. Има ли го тука във вестниците? Чак утре ще го има. Какво ме гледате така? Радио е това. Топовете, танковете, аеропланите, всичко може да се чуе, как мислите вие? София, Белград, Рим, Берлин… Москва, та Скандинавия чак…

— Ама от Скандинавия чак? — споглеждат се хорицата. — Че то… къде беше то… Скандинавия, къде, къде… — мигат те, като че са го знаяли и сега искат да си го спомнят.

— Ей го де е. На север, тук, до полюса чак — залети Радко към опушената стенна карта и трие с длан по нея, като да я изтрие от чернилката, — това е то Скандинавия… до полюса чак… Тук всичко е покрито с лед, ледени планини се издигат. Какво се опулихте такива? Отворете географиите на децата си и ще видите. Ледени планини, пише там, и фьорди. Ей тия зъбери тук, виждате ли, тия зъбери се казват фьорди. На тия фьорди накацаха германците, нахвърляха мини край бреговете и за пет-шестина дена — фертиг. Никой не е очаквал, ония хора са мирни…

— Тц, тц, тц… тия германци! Ами ако не спечелят, къде ще се дяват после? Какво мислят да правят после?

— Какво… после? — издига Радко вежди като въпросителна. — Нали четохте за после. Войната се пренася насам. Белгия, Холандия… Франция, Англия… целият свят после. На живот и смърт…

— Бре, ами ние?

— Тя току да не идва до нас! — маха с ръка Радко, като че пъди нещо надалеч. — Страхотно нещо е сегашната война, съсипателно. Не видите ли?… Мини, танкове, подводници, крайцери, бомбардировачи… Ами парашутистите? По цял полк парашутисти падат от въздуха с бомбите му, с картечниците. Ами газовете, задушливите газове като почнат да пускат… жива душа няма да остане… Кой може да си представи туй нещо, какво чудо е туй! — чуди се самият Радко, помълчи, па току въздъхне дълбоко. — Ех, да имаме едно радио сега!… Всичко, всичко ще уловим, къде са едните, къде са другите, аеропланите, танковете… цялото бойно поле.

И стана Радко радио за тях. Тук пред тоя стар шкаф или вън, както си върви, или горе под бащиния си горун, навсякъде говори той, унесено говори и хората го слушат като омагьосани.

Слушат го те, но вземе ли да ги подхваща за радио, да си направят радио, току свиват лица и завръщат глави настрани.

— Осем хиляди лева… Де се намират осем хиляди сега?… Ние да имаме осем хиляди, охоо!

— Ама има и по-евтини бе, селяни — спираше ги Радко, — има и за пет хиляди, ако искате, па и за две има.

— Ама боклук.

— Е, да, боклук. Затова, ако ще взимаме, нещо хубаво да вземем. Верно, много са осем хиляди, ама като се разхвърлят тъй на хората, който колко може, не са много. Е и в Горяне така са направили.

— Ти нас с Горяне ли ни мериш? Горяне е голямо, Горяне е гара — размърдват се хората и на нищо не се решават.

Четат вестниците, сега куриерът вече донася по десетина, разпаля се въображението им и току летят при Радко. Слушат го, гледат как с червен молив заличава от картата превзетите земи и как дава със стрелки нови посоки на войната, но помене ли им за радиото, почешват се и току мръдват. Тъй минаваха дните, Радко се топеше от мъка.

Но дойдоха един ден куп повиквателни — викаха два цели набора служили младежи за обучение на границата. Изпратиха ги домашните им, като че отиват на война. Изпратиха ги и току се оклюмиха след това. Де сега да има едно радио? Всички ще чуят всичко, какво става по света, иде ли войната насам, докъде са момчетата им…

И току налетяха в читалището и тия, дето се опъваха.

— Е, сега, Радко… ха да го правим радиото. Та кукуруз ли ще даваме там, ама току да видим какво сте измислили пък вие, науката.

Един селянин сам впрегна шейната си и тръгнаха из село.

— Радиво, радиво! — понесе се от белия бряг горе, та чак по върбалаците долу.

— Ех, божее — чупеха ръце булките в надежда, — ще видим момчетата си, че толкова дни вече никакъв хабер…

— Чак сега ще я разберем политиката — казваха някои стари политикани и си шепнеха под мустак, — преврат някакъв се готвел… агкхъ, ще стъпи крак в зенгия.

— Военен кабинет — тръби из селото бай Петър Спасов и вред разправя как геройски се сражавал някога и как го произвели после старши подофицер.

А някои по-прости хорица наивно питаха:

— А за реколтата бе, Радко… ще каже ли това… радивото… за реколтата?

— Ще каже, ще каже — върти глава Радко усмихнат.

— Е, тогава, щом ще каже, ще дадем и ние нещо тогава. Ние сме си сиромаси, та сиромаси, ама щом ще каже за реколтата, нас това ни е… град кога ще налети, сприя някоя, дъжд… нас това ни е… Я ма̀, жени, я вижте, та гребнете там — кукурузец ли, бобец ли, каквото има.

И грабнаха кой каквото имаше — кукурузец, бобец, брашънце. Шейната едва се завлече вечерта до читалището. Няколко кокошки крякаха над чувалите, сякаш бяха снесли там нейде в царевицата, две-три върви червен пипер висяха отстрани на ритлите, а отпред на един чепат прът се вееха свилени пешкири, като на сватба.

Втора неделя, трета…

Даваха хората и току се тълпяха в читалището.

— Къде е радиото? По-скоро купувайте радиото!…

Но радиото не се купуваше така лесно. Трябваха още пари.

— Е, как бе? Кои не са дали още? Я ги кажете да ги видим кои са!

— Кои? Дончо кръчмарят не е дал. „Ако ми трябва радио, рекъл, сам ще си купя.“

— Аха, страх го е да не измъкнем хората от кръчмата. Ха нек си купи сам.

— Други… Турлаците не дадоха нищо. „Бащите и дедите ни, викат, са живели без радиво.“

— Диваци! Война, свят се тресе, един свят се събаря, а те… Такива са за убиване…

— Пък за войната, казват овчарята, ние си имаме вечен календар. Той всичко показва. Диви овчаря, ей!…

— Каква простотия, знаеш, какви суеверия! — смее се Радко и току въздиша. — Да стане радиото веднъж!… Ще я пръснем тая простотия ние!

И до късно чак, докато газта догори, се блъскаха отде да вземат още пари. Пък които бяха по-запалени, току отиваха и, кое скришно, кое със съгласието на жените си, донасяха още по нещичко.

И една събота привечер съвсем неочаквано децата току писнаха:

— Радивото, радивото!… Бързайте, радивото!

Писнаха те като току-що пропели петли и завчас пробудиха цялото село. Жени, мъже, деца — чорлави, неумити, както са месили или рипали на добичетата, току дотичаха и за миг задъниха с рошавите си глави вратите и прозорците на малкото читалище.

— Я бе ей! Я оттулете там, дай де малко видело де! — викна им Радко, дигна лъскавия апарат и го сложи полечка на масата, като че беше от стъкло.

А като го сложи, изстъпи се малко назад, изгледа го любовно усмихнат, изгледа и насъбралите се хора, па взе една тел, навита на кравай, и разрина с широките си плещи навалицата нанавън.

— Тел? Що му е пък тая тел бе? — шушнеха хората, като се отдръпваха.

— Това е кумулатора бе.

— Не е кумулатора това.

— Това кумулатор ли е бе, Радко?

— Не е кумулатора — отвръща широко усмихнат Радко, — това е антена.

— А-антена?

— Антена. Ей сега ще видите, като я разпънем и хванем облаците чак! — дигна той глава към облаците и така ги заизглежда, като че наистина искаше да метне телта чак там.

Погледа ги, погледа, па изведнъж като че се изплаши да му не избягат, току подвикна сепнато:

— Ха бе, момчета, а̀ дайте това-онова де!

И току дотътнаха иззад читалището Ценю берберчето с една обелена липовинка и Петко машинистът, наврял на главата си една дълга ритла.

— Хм… тия наистина… облаците — спогледаха се някои, други дигаха рамене, а трети плезеха езици.

А когато Радко изскокна на изправената ритла и щръкна като щърк отгоре на плочения покрив, те дигнаха глави нагоре, като децата, кога видят щърк, и зашепнаха сякаш същите детски подумки при първо виждане на щърк. Шепнеха те, а Радко размахва ръце, чука с едно чукче като с клюн по разкривени комини и само за миг обелената липовинка се изправи във въздуха тънка и бляскава, като гръмоотвод. Радко постоя прикован като нея до комина, погледа с примижали очи към далечината и сякаш долови нещо от облаците, та трепна тъй и току метна телта на нея. Изпъна я после, тя затрептя, зазвънтя, запя.

— А-антена — мъчеха се да преглътнат тая нова дума селяните и както стояха тъй с рошави глави нагоре, изтръпнали, онемели, приличаха отдалеч на гъсто побити върбови колове.

А Радко, какъв беше отслабнал, трептеше на залязващото слънце изпънат като самата антена.

— Ехе, хеей! — сепна ги съвсем неочаквано един див, нечовешки вик.

Когато извърнаха глави — дядо Вълчо, стопанинът на стаичката, дето беше читалището. Той идеше откъм кръчмата с тояга на рамо и така махаше и викаше отдалеч, като че иде да забира някое добиче. Хората се позасмяха изпърво, но когато наближи, взеха да се споглеждат смутено. Тоя прост старец, роден и отрасъл по кошарите, сам сред дивите крясъци на зверове и птици, не се прибираше по цяла година в село и затова може би беше станал тъй див и свиреп. Дойдеше ли, ще писне най-напред тяхната си къща, после махалата, после селото и най-после, като прогонен звяр, ще избяга по кориите. Ще избяга и това си е да се върне вече. Забрави и къща, и деца, и хора, всичко забрави. Чак когато се набере в гърдите му дива мъка, току долети. И сега летеше той настръхнал, див и викаше.

Хората се дръпнаха смутено. Какво ли го е прихванало сега, какво ще стане? Самият Радко, като го видя как разбута навалицата и право към стълбата зафуча, врътна глава усмихнат и заслиза надолу. Изправиха се един срещу друг — Радко с онова полегато лице, като че не гледа в него, а някъде в хоризонта, и дядо Вълчо, наострил към него вълчешка муцуна, като да го разкъса.

— Тебе, момченце, кой ти каза да качиш тая тел по стаята ми? — изръмжа той след късо мълчание.

— Хм — позасмя се Радко, — нали радио бе, дядо Вълчо, нали антена.

— Я да свалиш тая тел оттам, че…

— Ама какво сега, не разбирам…

— Като махна с тоягата, ще разбереш… Тия жици там при един гръм, как мислите? — развъртя се той. — Моят дом ще изгори, мойта стока.

— Че как така ще изгори бе, дядо Вълчо? — разсмяха се някои. — Тя, науката си е измислила и предпазните там… нали бе, Радко?

— Тъй ами — разсмя се и Радко, — има си изолация.

Още повече настръхна старецът, изгледа ги диво и като изсумтя нещо неразбрано, впусна се като котарак нагоре по стълбата.

— Стой! — смъкна го Радко и неколцина здравеняци. — Ние кукуруза сме си дали за тая антена, как мислиш ти?

— Ама каак? Моята къща, аз господар, а вие мене… Чакай? — измахна с тоягата той, но нечия ръка ловко я грабна, както беше дигната във въздуха, и я изпрати далече по мегдана.

После така го спипаха, че препука в ръцете им.

— Лъжа е, дядо Вълчо, излъгали са те, как може да се запали, изолация има… — мъчи се да му обясни Радко, а той се напъва, пухти и се пени.

— Пущете ме вия, пущете ме да му дам аз нему една зулация, пущете ме…

Но момчетата все по-здраво го стягаха и като го увещаваха в неща, които той и не чуваше, мъкнеха го към вратника. Полюшна се и тълпата натам. Дворът задудня. Чуха се викове: „Пуснете стареца бе, що мъчите стареца!…“. Като че из върбалаците долу налетяха някакви диви непознати хора, налетяха с тояги, камъни и искат антената, апарата, всичко да разрушат. И насреща им младите върбичени. Два свята се боричкаха. Радко гледаше, опрян на ръба на читалището, и се мръщеше. „Каква простотия, еей!… Какви суеверия… коренаци… блато… жабуняк.“

Момчетата се връщат задъхани, като от истинска борба.

— Те турлаците, забъркали всичкото, тяхната мамица… Нали те пък с тоя вечен календар… И отишли чак на кошарата, та му казали… Пък и кръчмарят му бръмнал с едно шишенце и на нему, горкия, толкова му стига.

— Ами такова бе, Радко, да го не пускаме сега, тъмно вече… пък се и канят да счупят апарата.

— Ех, те на апарата да смеят да посегнат, главите им ако не пукнем, така да знаят… Щураци недни! Ще палим… Ние палим, да… но не сената, къщята, имотите, а палим душите на хората…

Отдавна беше мръкнало. Гъста пролетна тъмнина падна по мегдана. Дълго се носи възбуден глъч. Оранжеви пръстенчета на цигари пламваха и угасваха. Най-после хората се пръснаха, като псуваха. В читалището при апарата останаха само те тримата — Радко, библиотекарчето и машинистът — часовои през цялата нощ.

На заранта рано, още непламнал слънчевият пожар, Върбица се събуди от една нечувана досега музика. Мъже, жени, деца — несрешени, немити — идат от всички страни и право към читалището летят. Радиото… Радиото пееше наистина, така пееше, че селото трепереше.

Изведнъж гръмнаха военни музики, войнишки тропот, ура… Ура, завиха децата и замаршируваха с кукурузянки на рамо като войници. Гледаха ги хората, слушаха радиото и си шепнеха: „Дали нашите момчета не бият крак сега? Те ще са!“.

И погледнаха с изтръпнали лица надолу по белия път. В далечината там, откъм планините, виждат сякаш да се спускат цели полкове и на предно място техните момчета с раници, шинели и пушки… След тях се дига облак прах от танкове, топове, картечници…

Отде взе толкова сила баба Мина, промуши се най-после напред и току изпъхтя пред сами апарата.

— Ох, бре, Радко, ох, бре, сине — едва ли не го прегърна тя като свой роден син, — ха да видим сега да се обадим на наш Митю, баба, да му се обадим в алталерията там горе… те живо сме, здраво сме, да му се обадим, и невестата, слава богу… сдоби се с момчен-цен-це… — разплака се тя, от радост ли, от мъка ли, не можа да се разбере.

Някои наоколо се изсмяха. Изсмя се и Радко, па врътна едно колелце, като да свърже баба Мина с „алталерията… там горе…“, но погрешно ли го врътна, или от навалицата, радиото прикърка, задави се и току спря. Бре! Дали не отидоха на вятъра осем хиляди? Умълчаха се хората.

И съвсем неочаквано сред тая тревожна тишина току гръмна един мощен глас:

— Български граждани…

— Някой министър сигур… — изтърколват очи като шикалки селяните и се притискат напред.

— Агкхъ — накашлюват се старите партизани и сучат дълги мустаци, — ще стъпи вече крак в зенгия.

— Военен кабинет, нали ви казах, военен кабинет! — вика като войнишка тръба бай Петър Спасов и още по-важно разправя как някога геройски се е бил и как после са го произвели старши подофицер.

— Не е верно бе, лъжеш! — възразяват му някои, той вика още по-силно, дига се страшна глъчка. — Защо ни е тоя военен кабинет, нас ни трябва народен кабинет, не военен…

— Мълчете бе еей, бай Петре, а̀ мълчете де, разбрахме вече, старши подофицер!… А̀ млъкнете сега да чуем тук… министър говори, за войната говори, мълчете де! — обаждат се сърдито от разни страни и глъчката утихва.

Все така щастливо усмихнат, Радко врътна колелцето на апарата и от това гласът на „министра“ става по-силен и по-чист. Чува се от белия бряг до върбалаците чак. И ето, иде още свят, стича се цялото село. И всеки се натиска напред, сякаш там нейде зад апарата стои наистина министър, военен министър, щом говори за войната, с формата, с кръстовете, шашката, стои там, говори и сякаш отбира още мъже, строява ги по взводове, по роти, по дружини, дава всекиму каквото трябва и хайде на границата…

Житни поля, планини, зъбери, фьорди… танкове, огнехвъргачки, подводници, бомбардировачи… и ей ги от въздуха цели полкове парашутисти с картечници, бомби… влакове във въздуха, мостове, писък, рев… и всичко на прах…

Изтръпнали, хората се притискат един о друг, някои викат ужасени, други плачат, като че самата война е обявена. Изведнъж сред тая суматоха радиото гръмва:

— Берлин, германска телеграфна агенция — и суматохата утихва, всички дигат глави нагоре към антената, облаците, дирят сякаш де е тоя Берлин, който плаши света.

— Най-страшното нападение в света! — пращи радиото. — Париж бомбардирали… Намесата на Америка. Германците отвъд Ламанш…

— Брех, тия германци, уплашиха света! — отпуща се бай Петър Спасов, изстъпва се напред и като военачалник някакъв зачертава там на картата всички земи освен България.

— Чакай да видиме, че власите на края се давят! — клъцва го някой след това и се скарват.

— България е за мира — казва радиото.

— Ха тъй де — отдъхват си хората, — да се давят там големите вълци, пък нас… стига ни тая попара на нас…

— Стига ни… да си живеем в мир, да работим, че колко, колко много сме назад! — обръща се Радко към голямата Русия, станала като страж над Европа, хората се трупват наоколо му и той унесено заразправя…

Радиото отдавна е спряло, но Радко не спира. Той има много, много свои новини, той ще ги разкаже до една. И хората го слушат затаено. Той им е своя, вярна, родна антена. Ало, ало, лети той като радиовълна по целия свят, улавя и най-малкия шум и ало, ало… Върбица.

Така всеки ден. Радиото спре, почва той, обърнал поглед към огромния червен фон на Русия, като към сияние.

… Ще мине страшният пожар. И над пепелищата над стария свят един нов свят ще израсне…

Слушат върбичени, гледат и полека-лека през сумрака на тия задъхани дни почват да виждат земята си разчертана, размерена, цъфнала. Машини тътнат по лъките и баирите. Реката доле хваната в каменно корито, пясъците — зелено детско игрище. Сред село голямо здание — театър, кино, читалня. Хората бързат засмени, весели. А във върбалаците долу денонощно бръмчи една юзина. Бръмчи и селото свети ново, хубаво като в приказка.