Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Chèvre de monsieur Seguin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2021 г.)

Издание:

Автор: Алфонс Доде

Заглавие: Козичката на господин Сеген

Преводач: Невена Розева

Година на превод: 1918

Език, от който е преведено: френски

Издание: не е указано

Издател: Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1960

Тип: разкази

Националност: френска (не е указано)

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.III.1960 година

Редактор: Надя Трендафилова

Художествен редактор: Мария Недкова

Технически редактор: Лазар Христов

Художник: Настя Панайотова

Коректор: Емилия Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15207

История

  1. —Добавяне

Господин Сеген не бе имал никога щастие с козите си.

Губеше ги все по един и същ начин: някое прекрасно утро те скъсваха връвта си, отиваха в планината и там ги изяждаше вълк. Нищо не ги задържаше — нито ласките на господаря им, нито страхът от вълка. Бяха, както изглежда, независими кози, които искаха на всяка цена чист въздух и свобода.

Като не разбираше нрава на животните си, добрият господин Сеген беше отчаян и си казваше:

— Свърши се! Козите се отегчават при мене, ни една няма да ми остане.

Но все пак не се обезсърчи и след като изгуби по тоя начин шест кози, си купи седма; само че този път се погрижи да я вземе от малка, за да свикне да живее у него.

Ах! Колко беше хубава козичката на господин Сеген! Колко беше хубава с кротките си очи и подофицерска брадичка, с изпъстрените рога и дългата бяла козина, която я загръщаше като наметало! Беше очарователна почти като козленцето на Есмералда, а при това и послушна, ласкава, не мръдваше, когато я доят, не стъпваше в паницата. Прелестна козичка…

Зад къщата на господин Сеген имаше двор, заграден с глогини. Там именно той затвори новата си питомка. Върза я за един кол на най-хубавото място в двора, остави й по-дълга връв и от време на време идваше да види дали й е добре. Козичката беше щастлива и с такава охота хрупаше тревата, че господин Сеген беше предоволен.

„Най-после — помисли си клетият човек — тази няма да се отегчи у мене!“

Господин Сеген се мамеше — козата се отегчи.

Един ден, като гледаше към планината, тя си каза:

— Колко ли е хубаво ей там! Колко ще е приятно да подскачаш из изтравничето без тая проклета връв, която ти протрива врата!… За магарето и за вола може да е добре да пасат в двор!… Но на козите е нужен простор!

От този миг тревата в ливадата й се стори блудкава. Козичката заскуча, отслабна, млякото й намаля. Жално беше да я гледаш как дърпа по цял ден връвта с поглед към планината, как разтваря ноздри и блее тъжно:

— Ме-е!

Господин Сеген разбираше, че с козичката му става нещо, но не знаеше какво… Една сутрин, след като я бе издоил, козичката се обърна и му каза на своя език:

— Слушайте, господин Сеген, аз линея у вас, пуснете ме да отида в планината.

— О, боже!… И тази! — извика смаяно господин Сеген и от изненада изпусна паницата; после седна на тревата до козичката си:

— Какво, Бланкет, искаш да ме оставиш ли?

А Бланкет отговори:

— Да, господин Сеген.

— Тревата ли не ти стига тук?

— О, не, господин Сеген.

— Или връвта ти е много къса? Искаш ли да я удължа?

— Не си струва труда, господин Сеген.

— Какво ти трябва тогава? Какво искаш?

— Искам да отида в планината, господин Сеген.

— А не знаеш ли, нещастнице, че в планината има вълк? Какво ще правиш, когато дойде?

— Ще го намуша с рогата си, господин Сеген.

— Много го е грижа вълка от твоите рога. Изяждал ми е той кози с много по-големи рога от твоите… Знаеш ли горката стара Ренод, която беше тук лани? Славна коза, яка и зла като козел. Тя се бори цяла нощ с вълка… А на сутринта вълкът я изяде.

— Горкичката! Клетата Репод!… При все това, господин Сеген, пуснете ме да ида в планината.

— Боже милостиви! — каза господин Сеген. — Какво става с козите ми? Вълкът ще изяде и тази… Но не!… Аз ще те спася мимо волята ти, негоднице! А за да не скъсаш връвта, ще те затворя в кошарата и ще те оставя завинаги там.

С тия думи господин Сеген заведе козичката в една тъмна кошара, затвори я и завъртя два пъти ключа. За жалост той забрави прозореца и още щом обърна гръб, козичката изскочи…

Когато бялата козичка пристигна в планината, там настъпи обща радост. Старите борове не бяха виждали досега такава красота. Посрещнаха я като принцеска. Кестените се навеждаха до земята, за да я погалят с крайчеца на клоните си. Златистите жълтурчета разцъфтяваха, щом минеше покрай тях, и ухаеха с все сила. Цялата планина я посрещна с радост.

Представете си колко беше щастлива нашата козичка! Нямаше вече нито връв, нито кол… Нищо не й пречеше да скача, да хрупа гдето си ще… Трева колкото искаш! Стигаше до над рогата й! И то каква трева! Вкусна, крехка, назъбена, състояща се от безброй растения… Не беше като тревата на ливадата… А пък цветята!… Едри сини камбанки, яркочервени напръстничета с дълги чашки, цяла гора от диви цветя, препълнени с опиващи сокове!…

Полуопиянена, бялата козичка се валяше из тях с вирнати крачка и се търкаляше по сипеите ведно с окапалите листа и кестени… След това скачаше и се изправяше внезапно. Хоп! Сега пък тръгва с вирната глава през шубраци и чимшири ту на някой връх, ту в дъното на някой дол, нагоре, надолу, навред… Би казал човек, че в планината има десет козички на господин Сеген.

Защото Бланкет не се страхуваше от нищо.

Прескачаше с един скок големи порои, които я изпръскваха с влажен прашец и пяна. Като се измокреше, тя се протягаше на някоя гладка скала и се сушеше на слънце… Веднъж, захапала една грозданка, тя стигна до края на някаква полянка, отдето зърна в полето долу къщата на господин Сеген и дворчето зад нея. Това я разсмя до сълзи.

— Колко е малка! — каза си тя. — Как съм могла да се побера там?

Горкичката! Като се видя толкова нависоко, тя си помисли, че няма друго нещо по-голямо от нея…

С една дума, козичката на господин Сеген прекара хубав ден. Към пладне, както тичаше насам-нататък, тя попадна сред стадо диви кози, които хрупаха сладко една дива лоза. Нашата палавница с бялата дреха смая всички. Отстъпиха й най-хубаво място до лозата и всички господа я ухажваха… Изглежда дори — но това да си остане между нас! — че едно козле с черна козина сполучи да се хареса на Бланкет. Двамата влюбени се губиха час-два из гората. И ако искате да узнаете какво са си казали, попитайте бъбривите извори, които подтичват невидими из мъха…

Но изведнъж вятърът се захлади. Планината стана морава; свечери се…

— Толкова скоро ли? — промълви козичката. И се спря учудено.

Полето долу бе потънало в мараня. Дворчето на господин Сеген се губеше в мъглата, а от къщата се виждаше само покривът и малко дим. Тя чу звънчетата на стадо овце, които се прибираха, и се натъжи… На връщане в гнездото си един сокол я докосна с криле… Тя изтръпна… След това из планината се понесе вой:

— У-у! У-у-у!

Тя си спомни за вълка; цял ден тая лудетина не бе се сетила за него… В същия миг далеко в долината засвири рог. Добрият господин Сеген правеше последен опит.

— У-у! У-у-у! — виеше вълкът.

— Върни се! Върни се! — зовеше рогът.

Бланкет помисли да се върне, но като си спомни връвта, кола, оградата на двора, реши, че не може вече да се помири с такъв живот и ще е по-добре да си остане тук.

Рогът не се чуваше вече…

Козичката дочу зад себе си шумолене на листа. Тя се обърна и видя в полумрака две къси щръкнали уши и две светнали очи… Беше вълкът.

Грамаден, неподвижен, седнал на задните си крака, той гледаше бялата козичка и се облизваше. Уверен, че ще я изяде, вълкът не бързаше; само когато Бланкет се обърна, той се засмя злобно:

— Ха! Ха! Козичката на господин Сеген! — и облиза с дебелия си червен език своите праханоцветни устни.

Бланкет почувства, че е изгубена. За миг, спомняйки си съдбата на старата Ренод, която се бе борила цяла нощ и бе все пак изядена на сутринта, тя си каза, че ще е по-добре може би да бъде изядена още сега; после промени решението си и застана готова за отбрана — с наведена глава и вирнати рога, както подобаваше на храбрата козичка на господин Сеген… Не че се надяваше да убие вълка — козите не убиват вълк — а само да види дали ще може да издържи колкото Ренод…

blanket.png

Чудовището пристъпи напред и рогчетата заиграха.

Ах, храбрата козичка! Колко усърдно се бореше тя! Повече от десет пъти — не ви лъжа! — тя принуди вълка да отстъпи и да си поеме дъх. През този минутен отдих лакомката хрупваше набързо някое стръкче от милата си трева; после се връщаше в боя с пълни уста… Това трая цяла нощ. От време на време козичката на господин Сеген поглеждаше как звездите се реят в ясното небе и си казваше:

— Ох, дано изтрая до зори!…

Звездите гаснеха една след друга. Бланкет удвои мушканията, вълкът — хапанията… Бледа светлина озари кръгозора… От едно стопанство изкукурига прегракнал петел.

— Най-после! — каза клетото животно, което чакаше само да се съмне, за да умре; и се простря на земята в хубавия си бял кожух, целият изпръскан с кръв…

Тогава вълкът се нахвърли върху козичката и я изяде.

Разказът, който чухте, не е измислена от мене приказка. Ако дойдете някога в Прованс, нашите стопани ще ви разказват често за „козичката на господин Сеген, която се борила цяла нощ с вълка, а после, на сутринта, вълкът я изял“.

Край