Алфонс Доде
Тайната на майстор Корний

Франсе Мамай, стар кавалджия, който се отбива понякога при мене на чашка греяно вино, ми разказа онази вечер една малка селска драма, на която мелницата ми е била свидетел преди двадесетина години. Разказът на този човечец ме трогна и аз ще се опитам да ви го преразкажа така, както го чух.

Представете си за миг, драги читатели, че сте седнали пред паница благоуханно вино, а старият кавалджия ви разказва:

— Нашият край, добри господине, не е бил всякога запустяло и забравено място като днес. Едно време тук вирееше голямо мелничарство и от десет мили наоколо стопаните ни носеха житото си за мелене. Всички хълмове около селото бяха покрити с мелници. Надясно и наляво се виждаха само перки, които мистралът^[1] въртеше над боровете, и дълги редици натоварени с чували магаренца, които се качваха и слизаха по пътя. По цяла седмица да ти е драго да слушаш горе пляскането на камшика, скърцането на платната и подвикването: „Хайде! Дий!“, на мелничарските чираци. В неделен ден отивахме на тълпи към мелниците. Мелничарите черпеха там с мискетово вино. Мелничарките бяха хубави като принцеси със своите златни кръстове и дантелени забрадки. Аз си носех кавала и до късна нощ танцувахме фарандола^[2]. Как да ви кажа, тия мелници веселяха и разбогатяваха нашия край.

За зла чест на едни парижани хрумна да построят парна мелница край пътя за Тараскон. Щом е ново, ще е хубаво! Хората започнаха да пращат житата си в парната мелница и клетите вятърни мелници останаха без работа. Те се опитаха до някое време да се борят, но парата излезе по-силна и те се принудиха, горките, да затворят вратите си една след друга… Не се виждаха вече магаренца… Хубавите мелничарки продадоха златните си кръстове… Нямаше вече мискетово вино! Нямаше фарандоли!… Колкото и да духаше мистралът, перките не мръдваха… Докато най-после общината нареди един ден да се съборят всички тези къщурки, а на мястото им насадиха лозя и маслини…

И все пак една мелница се държеше здраво сред тази съсипия и продължаваше да върти смело перки на могилката си, под носа на новите мелничари. Беше мелницата на майстор Корний, същата, гдето седим тая вечер.

 

 

Майстор Корний беше стар мелничар; от шестдесет години живееше сред брашна и обичаше безумно занаята си. Построяването на парните мелници просто го подлуди. Цели осем дни го гледаха как тича из селото, събира хората около себе си и крещи с все сила, че искат да изтровят Прованс с брашното от парните мелници. „Не ходете при тях — казваше той, — тия разбойници правят хляба с пара, която е дяволско изобретение, а аз работя с мистрала и трамонтана^[3], които са самото дихание господне…“ И много още хубави приказки намираше той, за да хвали вятърните мелници, но никой не го слушаше.

Тогава, дълбоко разгневен, старецът се затвори в мелницата си и заживя съвършено сам, като див звяр. Не иска̀ да задържи при себе си дори внучката си Вивет, петнадесетгодишно девойче, което бе останало след смъртта на родителите си само с дядото. Клетичката бе принудена да си изкарва хляба като работи гдето намери из стопанствата при жътва, отглеждане на буби или беритба на маслини. А пък изглеждаше, че дядото много обича това дете. Случваше се да извърви в най-голям пек четири мили, за да я види в стопанството, гдето тя работеше, и щом стигнеше при нея, по цели часове я гледаше разплакан.

Селяните мислеха, че старият мелничар бе отпратил Вивет от скъперничество. Защото не му правеше чест да изоставя внучката си да се влачи така от стопанство в стопанство, изложена на грубостите на господарите и на всички страдания на слугуващите девойки. Не одобряваха и това, че такъв известен човек като майстор Корний, който се носеше дотогава много добре, ходеше сега из улиците бос, с продънен калпак и изпокъсан пояс. И наистина, когато го виждахме да влиза в неделен ден в черква, ние, по-старите, се срамувахме за него; сам Корний чувстваше това, та не смееше вече да сяда на пейката за първенците. Все си оставаше на края, при светената вода и бедняците.

В живота на майстор Корний имаше нещо нередно. Много отдавна вече никой от селото не му носеше жито, а въпреки това перките на мелницата му се въртяха както и по-рано… Вечер срещаха стария мелничар по пътя да подкарва магарето, натоварено с тежки чували брашно.

— Добър вечер, майстор Корний! — се провикваха селяните. — Как е, върви ли мелничарството?

— Върви, чеда — отговаряше бодро старецът. — Слава богу, не оставаме без работа.

Но ако го запитаха отгде има толкова работа, той слагаше пръст на устни и отговаряше важно:

— Шт! Работя за износ…

Никога не можаха да откопчат нещо повече.

А да надникнат в мелницата — и дума не можеше да стане.

И Вивет дори не влизаше там…

Когато и да минеше човек оттам, виждаше, че вратата е затворена, големите перки се въртят, старото магаре пасе трева в двора, а един едър мършав котарак се припича на прозореца и поглежда сърдито.

Тази потайност караше хората да дрънкат. Всеки обясняваше посвоему тайната на майстор Корний, но общата мълва беше, че в тая мелница чувалите с пари са повече от чувалите с брашно.

 

 

Ала с време всичко се разбра; и то ето как.

Като събирах младите с кавала си, един ден забелязах, че най-големият ми син и Вивет се бяха влюбили. Не се ядосах на това, защото майстор Корний си беше все още на почит между нас, а пък и с радост бих гледал как това хубаво пиле Вивет подскача из къщи. Само че нашите влюбени се срещаха често и за да не стане някоя пакост, побързах да уредя тая работа; затова отидох в мелницата да поприказвам с дядото… Ах, старият дявол! Да бяхте видели как ме посрещна! Не можах да го накарам да отвори вратата. Обясних му как да е през ключалката защо съм дошъл; а докато говорех, проклетият мършав котарак сумтеше като сатана над главата ми.

Старецът не ме остави да довърша и ми кресна доста неучтиво да си гледам кавала, а ако много бързам да си оженя момчето, да потърся мома от парната мелница… Вярвайте ми, кипнах от тия приказки, но имах благоразумието да се въздържа, оставих стария чудак в мелницата му и се върнах да съобщя на децата неуспеха си… Клетите агънца не можеха да повярват и се замолиха да ги пусна заедно в мелницата, да поговорят с дядото…

Не намерих смелост да им откажа и фррт… влюбените хвръкнаха.

Майстор Корний бил току-що излязъл, когато пристигнали. Ключът бил превъртян два пъти, но старецът бил оставил навън стълбата и на децата хрумнало веднага да влязат през прозореца, та да видят какво има в тази прословута мелница…

Чудно нещо! Стаята с мелничния камък била празна! Ни един чувал, ни зърно жито; никакво брашно по стените или паяжините… Не се усещал и топлият лъх на смляна пшеница, който се носи из мелниците. Мелничната ос била потънала в прах, а едрият мършав котарак спял върху нея.

Същата нищета и запустение и в долната стая — прост одър, няколко дрипи, парче хляб на едно стъпало, а в ъгъла няколко скъсани чувала, отгдето падали отломки хоросан и бяла глина.

Ето каква беше тайната на майстор Корний! Тази вар разнасяше той вечер по пътя, за да спаси честта на мелницата си и да накара хората да вярват, че там се мели жито… Горката мелница! Горкият Корний! Парната мелница им бе отнела отдавна и последните клиенти. Перките все още се въртяха, но камъкът не мелеше нищо.

Децата се върнаха разплакани и ми разказаха какво са видели. Сърцето ми се късаше, докато ги слушах… Без да губя време, изтичах до съседите, разказах им с две думи всичко и веднага решихме да занесем в мелницата на Корний колкото пшеница се намери вкъщи… Речено — сторено. Цялото село тръгва и пристигаме горе с керван магарета, натоварени с жито — с истинско жито!

Мелницата беше съвсем разтворена… Седнал пред вратата на един чувал с хоросан, майстор Корний плачеше, скрил лице в шепата си. Току-що бе забелязал при връщането си, че са влизали у дома му в негово отсъствие и са открили съкровената му тайна.

— Тежко ми! — казваше той. — Сега ми остава само да умра… Мелницата ми е опозорена.

Той ридаеше сърцераздирателно, зовеше мелницата си с какви не имена, говореше й като на жив човек.

В това време магаретата пристигнаха на двора и ние се провикнахме както в щастливите дни за вятърните мелници:

— Хей, мелничарю!… Хей, майстор Корний!

А чувалите се трупат пред вратата и прекрасно златисто жито се разсипва навред по земята…

Майстор Корний гледаше смаян. Взел шепа жито в старческата си ръка, той казваше, като се смееше и плачеше в едно и също време:

— Жито!… Господи боже… Истинско жито!… Чакайте да го погледам.

После се обърна към нас:

— Знаех си аз, че ще се върнете… Ония от парната мелница са до един крадци.

Поискахме да занесем стареца на ръце до село.

— Не, чеда, трябва да дам най-напред на мелницата да похапне… Помислете само откога не е хрупвала нищо!

Всички се просълзихме, като гледахме как клетият старец се суети насам-нататък, как изпразва чувалите и наглежда камъка, а зърната се трошат и ситен пшеничен прах лети до тавана.

Трябва да се похвалим, че от тоя ден не оставихме вече без работа стария мелничар. Най-после една сутрин майстор Корний умря и перките на последната вятърна мелница спряха отново, завинаги вече… След смъртта на Корний никой не го наследи. Какво да ви кажа, господине?… Всичко си има край на тоя свят. И времето на вятърните мелници е отминало навярно, както отмина времето на шлеповете по Рона, на парламентите и на жакетите от пъстри платове с едри цветя.

Бележки

[1] Южен вятър в Южна Франция. ↑

[2] Хоро. ↑

[3] Северен вятър в Южна Франция. ↑