Николай Лесков
Левакът (3)

Трета глава

На другия ден, когато Платов се явил при царя с добро утро, царят му казва:

— Нека сега приготвят колесар-каретата и да отидем да гледаме нови сбирки.

Платов дори се осмелил да попита не е ли достатъчно, дето гледат чуждестранни продукти, и не е ли по-добре да се стягат за Русия, но царят казва:

— Не, аз желая да видя и други новости: хвалеха ми се, че правят първо качество захар.

Отишли.

Англичаните показват всичко на царя, какви разни първи качества имат, а Платов гледа, гледа и изведнъж казва:

— А я ни покажете захарта явиж на вашите заводи?

А англичаните дори не знаят какво е това явиж. Шушнат си, смигат си, повтарят един другиму: „Явиж, явиж“, а не могат да разберат, че у нас се прави такава захар и трябва да признаят, че имат всички видове захар, но не „явиж“.

Платов казва:

— Тогава няма защо да се хвалите. Елате у нас, ние ще ви дадем чай с истински „явиж“ от Бобринския завод.

А царят го дръпнал за ръката и тихо рекъл:

— Моля ти се, не ми разваляй политиката.

Тогава англичаните повикали царя в най-последната сбирка, дето били събрали от цял свят минерални камъни и нимфозории, като се почне от най-огромната египетска керамида до подкожната бълха, която не може да се види с око, а се усеща само хапенето й между кожата и тялото.

Царят отишъл.

Разгледали керамидите и разните там чучела и излизат вън, а Платов си мисли: „Е, слава богу, всичко мина благополучно; царят не се чуди на нищо“.

Но едва стигнали до най-последната стая, а там вече стоят техните работници по тужурни елеци и престилки и държат табла, на която няма нищо.

Царят изведнъж се зачудил, че му подават празна табла.

— Какво значи това? — пита, а ингилизките майстори отговарят:

— Това е нашето покорно приношение на ваше величество.

— А какво е то?

— Ами ето — казват, — благоволете да видите една прахолинка?

Царят погледнал и вижда: наистина, на сребърната табла лежи една съвсем дребничка прашинка.

Работниците казват:

— Благоволете да си наслюнчите пръста и да я вземете на дланта си.

— Но защо ми е тази прашинка?

— Това — отговарят — не е прашинка, а нимфозория.

— Жива ли е?

— Съвсем не — отговарят, — не е жива, а от чиста ингилизка стомана сме я изковали, за да изобразява бълха, и в средата й има ключалка и пружина. Благоволете да врътнете с ключето: тя тозчас ще захване да танцува дансе.

Царят полюбопитствувал:

— А къде е ключето?

А англичаните казват:

— Тук пред очите ви е и ключът.

— А защо — казва царят — не го виждам?

— Защото — отговарят — това трябва да се гледа с малкоскоп.

Подали му един малкоскоп и царят видял, че до бълхата на таблата действително има ключе.

— Благоволете — казват — да я вземете на дланчицата си — тя има в търбухчето си дупчица за пружината, а ключът трябва да се завърти седем пъти и тогава тя ще почне дансе.

Царят с мъка хванал това ключе и с мъка можал да го задържи между двата си пръста, а с другите два пръста взел бълшурката и щом мушнал ключето, почувствал, че тя започва да мърда мустачки, после взела да движи крачка, а най-сетне изведнъж скочила и както си летяла, веднага направила едно дансе и две верояции на едната страна, после на другата, и така в три верояции изтанцувала цял кадрил.

Царят тозчас заповядал да дадат на англичаните един милион, каквито пари поискат сами — ако искат сребърни петачета, ако искат дребни банкноти.

Англичаните поискали да им отпуснат сребро, защото от банкноти те не разбират; а после веднага показали и друга своя хитрост: дали бълхата подарък, а не донесли кутията за нея; а без кутия не може да държиш нито нея, нито ключето, защото ще се изгубят и така ще ги изхвърлят в боклука. А кутията й направили от един-единствен брилянтов орех — и за бълхата е издълбано местенце в средата. Това те не поднесли, защото кутията била уж държавна, а държавното у тях се пази строго, дори и за царя не може да се пожертва.

Платов много се разсърдил и рекъл:

— Защо е това мошеничество? Направихте дар и получихте един милион за това и все не ви стига! Кутията — казва — си върви винаги с всяка стока.

Но царят казва:

— Остави, моля ти се, това не е твоя работа — не ми разваляй политиката. Те си имат свой обичай. — И пита: — Колко струва този орех, в който се слага бълхата!

Англичаните определили за това още пет хиляди.

Цар Александър Павловия рекъл: „Да се изплати“, а сам пъхнал бълшурката в това орехче, заедно с нея и ключето, а за да не изгуби самия орех, пуснал го в златната си табакера, а табакерата заповядал да сложат в пътното му ковчеже, постлано цялото със седеф и рибена кост. А ингилизките майстори царят пуснал да си идат с чест и им рекъл: „Вие сте първите майстори в целия свят и моите хора не могат да направят нищо в сравнение с вас“.

Англичаните останали много доволни от това, а Платов не можал да каже нищо против думите на царя. Само взел малкоскопа и без дума да продума, го пуснал в джоба си, защото „той — казва — върви с другото, а вие и без туй взехте много пари от нас“.

Царят не знаел това до пристигането си в Русия, а те заминали скоро, защото царя го налегнала меланхолия от военните му дела и той поискал да се изповяда духовно в Таганрог при поп Федот^[1]. Из пътя те имали с Платов малко приятни разговори, защото хранили съвсем различни мисли: царят смятал, че няма равни на англичаните в изкуството, а Платов поддържал, че и нашите могат да направят всичко каквото видят, само че им липсва полезно учение. И доказвал на царя, че ингилизките майстори имат съвсем други правила в живота, науката и продоволствието, че всеки техен човек разполага с всички абсолютни условия и поради това има съвсем друго съзнание.

Царят не искал да слуша дълго тази работа, а Платов, като виждал това, не се престаравал. Така те пътували мълчешком, само Платов слизал на всяка гара и от яд пиел по една халба водка, замезвал със солен геврек, запалвал своята направена от коренище чибучка, в която влизал отведнъж цял фунт жуков тютюн, а после се качвал в каретата и сядал до царя мълчалив. Царят гледа на една страна, а Платов подаде през другия прозорец чибучката и дими на вятъра. Така стигнали до Петербург, а при поп Федот царят вече съвсем не рачил да вземе Платов.

— Ти си — казва — невъздържан в духовната беседа и толкова много пушиш, че от твоя дим в главата ми са се набили сажди.

Платов останал оскърбен и легнал вкъщи на омразната си гушетка и така си лежал и пушел безпрестанно жуков тютюн.