Николай Лесков
Левакът (5)

Пета глава

Платов взел стоманената бълха и когато минавал през Тула за Дон, показал я на тулските оръжейници и им предал царювите думи, а после пита:

— Какво да правим сега, православни люде?

Оръжейниците отговарят:

— Ние, бащице, чувстваме милостивата царюва дума и никога не можем да забравим, че той се надява на хората си, а какво ще правим в сегашния случай, не можем да ти кажем за една минута, защото ингилизката нация също не е глупава, дори доста хитра и нейното изкуство е с голям смисъл. Срещу нея — казват — трябва да се заловим, като помислим и с божие благословение. А ти, ако твоя милост, както и нашият цар, имаш доверие към нас, замини си на тихия Дон, а тази бълха ни остави, както си е в калъфа и в златната царска табакерчица. Разхождай си се по Дон и си лекувай раните, получени за отечеството, а когато минаваш назад през Тула, спри се и проводи да ни повикат: ние по това време, дай боже, все ще измислим нещо.

Платов не бил съвсем доволен от това, че тулчани искат толкова много време и при това не казват ясно какво тъкмо се надяват да направят. Питал ги той и така, и иначе, по какъв ли не начин хитро, по донски, заговарял с тях; но тулчани по хитрост ни най-малко не му отстъпили, защото отведнъж ги споходила такава мисъл, на която не се надявали дори и Платов да им повярва, а искали направо да изпълнят смелото въображение, па тогава да го дадат.

Казват:

— Ние и сами още не знаем какво ще сторим, а само ще се уповаваме на бога и дано царската дума не бъде посрамена поради нас.

Платов въртял така и така, тулчаните също.

Въртял, сукал Платов, па видял, че тулчанин лесно се не надхитря, дал им табакерата с нимфозорията и казва:

— Ех, няма какво да се прави, нека — казва — бъде по вашему; аз ви знам какви сте, ама няма какво да се прави — вярвам ви, само гледайте да не подмените брилянта и да не развалите ингилизката тънка работа, и не се майте дълго, защото аз пътувам бързо: няма да минат две недели и аз от тихия Дон ще се върна пак в Петербург — тогава трябва бездруго да покажа нещо на царя.

Оръжейниците напълно го успокоили:

— Тънката работа — казват — няма да повредим и няма да разменим брилянта, две седмици са достатъчно време за нас, а когато назад се върнеш, ще има да представиш нещо достойно за царювото великолепие.

А какво тъкмо — това все пак не казали.