Николай Лесков
Левакът (16)

Шестнайста глава

Взели англичаните левака в свои ръце, а руския куриер изпратили назад в Русия. Макар че куриерът имал чин и знаел разни езици, те не се интересували от него, а от левака се интересували — и почнали да го водят и да му показват всичко. Той видял цялото им производство: и металните фабрики, и сапун-чугун заводите, и всичките им стопански порядки много му харесали, особено що се отнася до издръжката на работниците. Всеки техен работник е винаги сит, облечен е не в дрипи, а всеки, който е способен, има тужурни елек, обут е с дебели патъци с железни налчета, за да не си набоде краката нийде на нищо; работи не с даяк, а с обучение и разбиране. Пред очите на всеки виси таблата на умножението, а до него плоча: който и да е майстор, каквото и да прави — в таблата гледа и с разбиране сверява, а после на плочата едно пише, друго изтрива и уточнява: което е написано в цифри излиза и в действителност. А дойде ли празник, ще се съберат на двойки, ще вземат в ръцете си бастунче и отиват да се разхождат чинно-благородно, както подобава.

Левакът се нагледал на целия им живот и на всичките им работи, но най-голямо внимание обръщал на такива неща, които учудвали англичаните. Много не го занимавало толкова как правят новите пушки, колкото как и в какъв вид се намират старите. Всичко ще обиколи и хвали и казва:

— Това и ние можем.

А щом стигне до старата пушка, ще пъхне пръст в дулото, ще опипа стените и ще въздъхне:

— Това — казва — превъзхожда далече нашето.

Англичаните никак не могли да отгатнат какво точно забелязва левакът, а той пита:

— Не мога ли — казва — да зная дали нашите генерали са гледали това някога, или не?

Казват му:

— Ония, които са дохождали тук, сигурно са го гледали.

— А как — казва — са били: с ръкавици или без ръкавици?

— Вашите генерали — казват — са парадни, те винаги ходят с ръкавици; значи и тук са били така.

Левакът не рекъл нищо. Но изведнъж започнал да се безпокои и да тъгува. Затъгувал, затъгувал и казва на англичаните:

— Покорно благодаря за цялото угощение и аз съм много доволен от всичко у вас и всичко, което ми трябваше да видя, вече видях, а сега искам по-скоро да си ида вкъщи.

С нищо не могли да го задържат вече. Не могли да го пуснат по суша, защото той не знаел да говори всички езици, а по вода не било добре да пътува, защото времето било есенно, бурно, но той настоявал: пуснете ме.

— Ние гледахме — казват — буреметъра: ще има буря, можеш да се удавиш; зер не е като вашия Фински залив, тук е истинско Твърдиземно море.

— Все едно — отговаря — къде ще се мре, всичко е еднакво, божа воля, а аз искам по-скоро да си ида в родното място, защото иначе мога да си спечеля някоя лудост.

Не искали да го задържат насила, нахранили го, наградили го с пари, подарили му за спомен златен часовник с трепетир, а за морската прохлада през късното есенно пътуване му дали мъхесто палто с качулка на главата за срещу вятъра. Облекли левака много топло и го откарали на кораба, който отивал в Русия. Тук настанили левака в най-приличен вид като истински дворянин, но той не обичал и се срамувал да седи с другите господа на закрито, а ще излезе на палубата, ще седне под празента и ще попита: „Къде е нашата Русия?“.

Англичанинът, когото той пита, ще му покаже с ръка в отсрещната посока или ще махне с глава, а той ще се обърне с лице натам и нетърпеливо гледа към родната страна.

Щом излезли от залива в Твърдиземното море, копнежът му към Русия станал толкова голям, че не могат с нищо да го успокоят. Воднението станало ужасно, а левакът все не отива доле в каютата — под празента седи накачулен и гледа към отечеството.

Много пъти англичаните дохождали да го викат долу на топло място, но той, за да не му досаждат, взел да лъже.

— Не — отговаря, — тук навън ми е по-добре; инак под покрив може да ме хване от клатушкането морска болест.

Така през цялото време не слизал освен по една особена работа и с това много се харесал на един помощник-капитан, който за нещастие на нашия левак знаел да говори руски. Този помощник-капитан не можел да се начуди, че руският съхопътен човек издържа на всички бури.

— Браво — казва, — рус! Да пием!

Левакът пил.

А помощник-капитанът казва:

— Още!

Левакът пил още и те се напили.

Помощник-капитанът го пита:

— Ти от нашата държава каква тайна носиш в Русия?

Левакът отговаря:

— Това си е моя работа.

— А щом е така — отговаря помощник-капитанът, — тогава хайде да се хванем с тебе на английски бас.

Левакът пита:

— Какъв?

— Такъв, че нищо поотделно да не пием, а всичко поравно: което единият, това непременно и другият и кой когото надпие, плаша кръчмата.

Левакът мисли: „Облачи се небето, дуе се шкембето — досада голяма, пътят край няма и родният кът не се вижда зад вълната — ако се обзаложа, все пак ще бъде по-весело“.

— Добре — казва, — става!

— Само че честно.

— Виж, за това — казва — не се безпокойте.

Спогодили се и заплюнчили палци.