Пелин Велков
Брод (7)

Радости и мъки

Дядо Вълчо го нямаше на одърчето край огнището. Обичах да се навъртам около него. Толкова интересни неща имаше покрай него: кожи, аршин, напръстник, конци… И такива чудни миризми. Тогава не знаех, че дядо ми е кожухар. Сам си щавел овчите кожи и шиел повече на близки и познати.

— Къде е дядо?

Мама меси хляб в нощвите. Обръща към мен глава и ми се усмихва:

— Защо ти е? Навън е, ей сега ще се върне. Ти недей излиза такъв разголен, не гледай слънцето, студено е още и кално.

Тя отново се навежда над нощвите и мачка тестото.

— Е-хе, стана ли? — влиза дядо и вика гърлесто. Стоя на прага и гледам навън. Ръката му лежи на главата ми. — Не може така. Къде си тръгнал бос и немит? Студено е.

Къщата ни е малка — стая и „къщи“ — мястото с огнището и дядовото легло до него. Излезеш ли от къщи, отиваш направо на тераска, оградена с дървен парапет. Сега много ми се иска да изляза на нея. Тя е светла и чиста, заляна цялата от слънце. Струва ми се, че ми се усмихва и ме вика. Ами да, не съм виждал слънцето цялата зима. Но има ред: дядо ми измива лицето, залавя се да ме обува. Но спира. Сетил се е за нещо:

— Брей, какъв забраван съм! — смее се той и белите му мустаки мърдат. — Ти си голям. Трябва да носиш потури вече. — Очите му святкат весело през присвитите клепачи, а лицето му в бръчки, много бръчки. Той отива някъде. Сестра ми плаче в стаята. Мама вика силно, за да я чуе тя:

— Сега, сега… Чакай малко де! — После казва на мен: Иди я позалъгвай, докато си измия ръцете!

— Къде се дяна, бре? — чувам дядо и оставям сестричката, която писва отново. Тичам при стареца. Там на неговото одърче става чудото — той ми обува потурите, стига съм ходил само по риза и някакви панталонки или гащи. Истински потури — на кръста с гащник, крачолите тесни. Интересно ми е, та се радвам. Дори на черната котка с бялото на челото (да знаете, че има страшно остри нокти!), също е любопитно да ме гледа с потури. Затова дойде и клекна срещу нас с дядо. Нека си гледа с тия нейни зелени очи.

Дядо дълго ме върти ту така, ту иначе, обръща ме, оглежда ме и вика силно, както си говори той:

— Мъж и половина.

Навива ми бели навуща до коленете, обува ми цървулки и аз хуквам навън.

— Стой! — вика дядо. — Гол ли? Къде е кожухчето? И калпачето.

— Виж ме, мамо! — надничам в стаята, дето мама се занимава със сестричката ми. Дядо стои зад мен. Накръхва се. Доволен.

Не чувам думите на мама. Сигурно ме е похвалила. Тичам навън, но потурите ме бодат. Шаякът е такъв — от остра вълна. Но дядо всичко знае и казва, че ще свикна. Щом той казва… Ходя малко разкрачен, малко ми е неудобно. Ама такова силно слънце е грейнало, че ми взема очите. Локвите на двора лъщят и димят. Едно врабче се къпе в близката локва — смешно ми е, като го гледам как се гмурка и пляска с крилца. Защо да не го хвана? Затичах се, а нещо взе, че ме препъна. Не разбрах — неулегналите потури ли, многото дипли ли, или кожухчето, което се мотаеше в краката ми — дълго го беше направил дядо, че да ми топли, — но аз паднах. Заместих врабчето в локвата. Дигна ме дядо на ръце и ме носи назад към къщи, а от мене тече кална вода и капе тиня.

— Ама хваща ли се така врабец, чедо? Язък за потурите.

— Не ща ги — рева аз. — Те ме спънаха, иначе аз…

Мама ме къпе в коритото и говори:

— Добре, че имаше топла вода… Врабчета ще ловиш! То писана не може, та ти! — Трие ми гърба, а веднъж плисне вода на него, два пъти ме плесна по задника. — Порасна вече, пък умът ти не расте с тебе.

Дядо стърже със заклепачето си калта от кожухчето и потурите. Той също мърмори нещо. Маца се е качила на одърчето на дядо, стои там, гледа към мен и тихо мяука. Присмива ми се. Така ли, а? Гребвам с шепа вода от коритото и — право на нея. Затова получавам от мама допълнителна плесница по врата.

— Тате — обръща се тя към дядо, — я виж, вънка лае кучето, май че някой вика на вратника… Дръж се на крака де! — изправя ме тя в коритото.

Облечен, седя на столче до огнището. Дядо влиза и носи в ръце нещо, хартийка някаква. Мама протяга шия и замръзва на мястото си. Само казва задъхана:

— Писмо ли? От къде е?

Дядо е неграмотен. Само дига рамене. Приближава писмото до лицето си, като че го мирише и казва плахо:

— Пощаджията рече — от Велко.

Мама се спуска към дядо, а на очите й сълзи. Тя подсмърча, бърше очи с престилката си. Сестра ми в стаята реве с всички сили, че са я пренебрегнали, оставили са я сама. Всички плачат, аз да не съм от дърво! Но скоро спирам — мама плаче и се смее, а писмото трепери в ръцете й.

— Е, какво пише, какво? Жив ли е? Казвай де! — напира дядо.

Сега ми идва на ум, че преди време баща ми изчезна някъде. То беше, когато циганинът Дауд биеше тупана и тичаше из селото, жените плачеха, всички повтаряха една непозната дума — война.

Мама прочете писмото, прегърна ме и изтича в стаята, та взе на ръце и сестра ми. С една ръка притиска нея до гърдите си, с другата — писмото.

Дядо не мирясва — все разпитва мама, какво точно пише в писмото на тате. Кара я да му го чете пак и пак. Писмо от войната е то. Разбирам, че големи работи има вътре в него. Дядо се секне. Настинал. А на мен ми казва да се вардя. Ама защо така подсмърча?

Кучето пак излая. Дядо обърса очи. След малко доведе вкъщи баба Ката.

— Писмо сте получили — вика тя от прага и не чака отговор: — Какво пише Велко? За Ристо нещо казва ли?

Това е нейният син, приятел на тато. Мама казва нещо, дядо се радва, че двамата са заедно.

— Па и Петко е с тях. Нали така, снахо — пита той мама.

Баба Ката се кръсти и бърше очите си с перото на черната си забрадка. Мама също плаче. Като плачат другите, аз какво да правя?

— Писмо сте получили — тича Петковица, преди дядо да отпъди кучето, което я е насмело.

После идват още жени. Цялото село се събира. Идва и дядо Къно, другият ми дядо, бащата на мама.

— Я, ние, мъжете — казва дядо Вълчо, — да поизлезем, че жените да се нареват на рахат.

И ние, мъжете, излизаме. Вън джанката е напъпила и онова врабче — то ще е! — дето се къпеше, сега подскача и кълве пъпките.

— Иш! — пъдя го, а то се фръцка на клончето и ме гледа, настръхнало. — А-а, бягаш…

Двамата ми деди стоят пред обора и приказват. Не мога да разбера за какво. Ама сигурно за писмото, за тая война. Говорят, като че се карат. А може би се сърдят на войната?

Мърчо пак лае и тича към вратника. Тоя пък кой е? Ей, едно писмо колко гости ни доведе вкъщи!