Пелин Велков
Брод (59)

Цветът значи нещо

Помня, че отначало беше така. Играем на улицата и някой току извика, като че го е парнал въглен:

— Иде-е! Тичайте, бай Гидо идва!

Знаехме го — бай Гидо тепавичарят. Идва отнякъде, от някакъв далечен и непознат свят с колата, натоварена с обработени дебели шаяци, ще вземе нови дебели комати димии и все така ще изчезне в оная тайнственост, по която ни боляха вече сърцата.

Ще го посрещнем и ще придружим колата му, докато спре на площада или у дядо Иван Хлебара. Които са дали по-рано да им валя шаяци, идват сега и си ги вземат. Ние се врем из краката на хората. Много е интересно: аршин, торба с дъсчици, на които бай Гидо прави някакви чудати резки с ножа и по дължина сцепва дъсчицата — на ти на теб едното парче, а другото ще го вържем за топа с грубия плат. По-късно, когато ще сричам „Прежде убо словене…“ на Черноризец Храбър, ще разбера какво е рабош, но сега ние се мотаем из краката на хората, които идват да си получат шаяците и ония, които носят нови димии и олеви. Новите бай Гидо ще натовари и ще ги откара там, в планината, дето ще ги тепа и валя.

От баща ми знам, че бай Гидо живее в планината. Трябва там да е много интересно.

— При тях не расте жито и кукуруз като при нас — обяснява ми тато. — При тях има гора и вода. Гидо има тепавица. Ние му даваме да ни обработи вълнените платове в тепавицата си, срещу това той получава за децата си жито и кукуруз…

Знам още: тепавицата, или валявицата, е нещо като воденица. А кой не е виждал воденица и не е слушал как пее кречеталото! Но тепавицата няма воденичен камък, ами някакви дървени чукове, малици, които удрят по изтъкания на стана от жените дебел плат, по който шурти вода, така че платът става мек, по-добър, за да могат да си шият мъжете по-хубави потури, а жените сукмани.

Но някак незабелязано бай Гидо взе да се явява по-рядко и накрая изчезна съвсем. Ние го забравихме. Както незабелязано се бяха появили в селото и повече хора с панталони или такива гащи — нещо средно между потури и панталони. Намаляха и калпаците по главите — появиха се каскети. Като че само чергите се съпротивляваха повече — все такива шарени, та греят като нацъфтяла ливада под грейнало слънце. Само че хората се „дигнаха нависоко“, както казваше баба: не спяха или малцина останаха да спят върху рогозки и козяци на земята, а си направиха одри, на одрите туриха сламеници.

— Пограждани се народът, отиде нависоко — смееха се възрастните, но и те не спяха на земята, а нависочко, макар да се завиваха с черги.

Не видяхме кога започна да настъпва краят и на чергите.

Изтъче някоя жена черга, па рече на съседката:

— Децата гледат едно от друго. Видели одеяла, не щат вече черги. Ще дам тая на бреничанина — хем да я поовалят, хем да я боядисат, та да стане одеяло…

— Па хубаво е! — отвръща съседката. — Видох една в Койнаре, ама като изтъкала от бяла вълна едни черги, па като ги оваляли и боядисали в Бреница с разни бои — за едната хубост станали! И аз съм решила да изтъка…

И мама изтъка две такива бели дебели черги, определени за одеяла. Зачакахме бояджията от Бреница. Мама току се ядосва:

— Защо не иде оня?

— Е, ще дойде. Не е само нашето село. Сега всички искат да си правят одеяла… Само кой знае — изказа съмнение тато — дали имат добри бои. Преди войната имаше хубави бои, ама сега светът още не може да се оправи, та надали на хората е до бои…

— Добри-лоши — все едно. Само черги да не са — примирява се мама. — Че децата гледат — хората имат, па ние…

Най-после бреничанинът пристигна: едър, пълен мъж. Би му приличала повече мотика или коса, а той — аршин или метър държи в ръка. Каскетът му на тила тикнат, лицето му — червено, усмихнато и едрите му зъби лъщят.

— Може — казва той на тато. Не съм чул за какво са говорили. — Само тия две одеяла ли, Велко?

— Две. Няма вълна за повече. А какви бои имате?

— Всякакви бе. Казвай какъв цвят искаш! Ти по-добре да питаш жената, че сетне да нямате разправии — смее се той и коремът му се друса.

— Разправиите са едно на ръка — смее се и тато. — Мигар има някъде по света жена да не гълчи и мъж да не мълчи? Да не би в Бреница да не е така?

— Ха-ха-ха! — друса се едрият мъж.

Мама изнася едно високо зелено шише с ракия и две малки стъклени чашки. Двамата мъже сядат на новата пейка до гривицата. Шишето и чашите са на едно трикрако столче до тях. Бреничанинът смазва с голямата си лапа една глава лук и хруска сладко-сладко. Чукат се и приказват мъжете. А тато изведнъж дума:

— Абе ти ял ли си? Да не си гладен?

— Ял съм, обядвах, не съм гладен, но лучецът така… за мезе.

— Ама кажи бе, човек! Детето ще изнесе нещо да хапнеш.

Отказва. Говорят нещо, което не разбирам. После пак за цветовете на одеялата почват.

Тато казва с махане на ръка:

— Абе карай там, само бели да не са. Мигар има значение?

— Не е то така, има — тръска глава и бърше потта от лицето си гостенинът. Голяма жега е. Листата на кукуруза в градината са се усукали. Клоните на дърветата като че са увиснали надолу, отпуснати като хората от жегата. Дори врабците, тия вечно неспокойни малки гадинки, и те са се умирили. Кокошките се мяркат по двора с отпуснати криле и раззинати човки. Неприятно бръмчат хапливи мухи и мъжете от време на време ги пъдят със замахване на ръце. Мен ме хапят по босите крака, но дигам ту единия, ту другия крак и ги пъдя.

— Аз бих рекъл едното да е червено — казва тато и гледа бреничанина.

Оня клати глава като кон на жега и пак трие лицето си.

— Не, повече не ща — отбутва той ръката на тато, надвесена с шишето над чашката. — Имам да обикалям още половин село… Та казваш червен? А?

— Червен.

— Ами какъв червен? — подпитва бреничанинът. — Има разни: по-така блед или по-тъмен? — смига той и се смее с цяла уста.

— Само винен, божурен! — отсича тато.

— Добре. Разбрах. А аз рекох си, ще искаш едното червено, а другото оранжево… Единен фронт, а?

— Бе то нататък върви работата — казва тато, поглежда ме, че стърча край тях и слушам и навярно затова казва: — Я изтичай у баба си и питай имат ли нещо за боядисване и се върни да кажеш!

Затичах. Исках час по-скоро да се върна, за да чуя какво си приказват за цветовете тато и бреничанинът, но когато се върнах, на пейката нямаше никой. Не можах да разбера всичко за цветовете.