Пелин Велков
Брод (46)

Очукани ли сме?

Тръгне ли баба да отиде на бакалина — аз с нея. Откакто се помня е така. Не че й трябвам нещо да й помагам, да речем, ами защото в бакалницата е интересно: разни качета, сандъци, по рафтовете наредени едни красиви неща. И мирише на нещо чуждо, непознато, но приятно. Ами като има такива вкусни бонбони, как няма да мирише на хубаво.

Но и с това се свърши. Мина време, може би години, но свърши. Един ден тато рече:

— Ти защо ходиш като палаш подир баба си? Не е хубаво. Само циганчетата от катуна ходят с майките и бабите си така по просия.

И не ходя вече. Трудно ми беше, но бях обещал на тато. А да причаквам баба, когато се връща от бакалина — това не съм обещавал, че няма да правя. Тя все ще ми даде нещо: ако не бонбон или локум, то поне бучка захар.

Днес ще чакам повече, защото баба и още една бабичка, която не познавам, се спряха на кръстопътя и приказват. Свършване нямат техните приказки. Неприлично е да отида и да викна: „Давай, бабо, какво ми носиш!“. Несъобразителните деца правят така. Ще чакам. Студено е, но не много. Снегът почти се е стопил. Преди малко имаше слънце. Но както изведнъж се появи то, така набързо се и скри. И се здрачи, заоблачи, тънка мъглица се вижда надалече и на мен ми е студено. Тю, че не свършват тия баби! Какво ли си говорят? Да се подслушва не е хубаво. Знам това, не ми казвайте. Аз повече се приближих да ме забележи баба, но неволно и подслушах. Абе и глух да си, ще ги чуеш, като викат. Какво подслушване е то.

— Очукал ни е господ, Петро-о, права си — вика оная баба, която ми се види да е баба Яна, ама не съм сигурен. Ако е тя, тя и недовижда, а и недочува.

— Че как няма да ни очука, като е нарочил селото ни — кръсти се баба. Винаги, когато спомене името на бога, тя се кръсти. Обясни ми веднъж, че го моли с това да й прости, ако е сгрешила нещо, прави го от простотия, а не нарочно. — Войни ли не щеш, болести ли не щеш, немотия ли не щеш…

— Кой Пешо? — пита дружката на баба Петра и оправя черната си забрадка на главата.

— У-у, ма и твоите уши!… Никакъв Пешо, ами ти казвам, че няма нищо. Подирѝ памук от осемте кукли, да те видя дали ще намериш… Ами газ има ли винаги?

— Така е, така е — кима с глава баба Яна или коя е там, не зная, като малко е открила едното си ухо, извадила го е изпод забрадката.

Тю, тъмно стана, няма ли да свършат? Най-после…

 

 

Този разговор на бабите си припомних и от известно време ме мъчи. Попарена е гордостта ми. Всички деца се хвалят със селата си — такива били, онакива били, все хубави работи изтъкват, а аз съм като потиснат. Така е, когато човек вижда, че къде-къде по-горе са селата на другите деца. Рогозен — очукано от бога…

Тато ме прати да уча първи прогимназиален клас в Хайредин, оттатък Огоста. В Рогозен няма прогимназия. Добре, че не съм сам, та има с кого да споделя мъките си: Опанджачко е тук, Гарвана, Жълтия.

Ако искате да знаете, мен най-много ме ядосва хазайката ми Елена, с която седим на един чин. Тя казва, че от Огоста по-голяма река може да е само Дунав. Е, ние в Рогозен нямаме такава река. Бит съм, победен съм, мълча. Над селото имало един камък, на който ясно личала отпечатана стъпка от Шарколия, коня на Крали Марко. Не ми се вярва, чак пък Крали Марко да е минал тук. Лъжат ме. Не! Ходих и видях с очите си — личи как се е забило копитото в камъка. Няма лъжа. Ах, очукано мое Рогозен! Нямаме си ние такава стъпка от Шарколия. Елена казва, че тяхното село е първо село и когато произнася името му, като че го пее:

— Хай-ре-дин.

Не знам какво значи това име, но наистина е като песен. А я кажи името на нашето село — Ро-го-зен. Все едно че боботиш сърдито. Дори срам ме хваща. Ами ако се заслушате, ще чуете как звучи не като Рогозен, а като Грозотен. Хубаво, че Елена не е открила това. Има села с добри имена. Добралево да речем. От „добро“ иде. Да не казваме Ботево, което носи името на войводата. Даже едно нищо и никакво Манастирище, което се припича като гущер в камънаците над Огоста, и то е прочуто — там правят от камък корита, лочници, паметници. Ех, Рогозен, Рогозен, да ти се не види името и немарата! И нищо си нямаш, нищичко.

От стари хора съм чувал, че името на селото идвало от рогозка. Ще рече — сиромашка работа: рогозка! Плели сиромасите някога тук рогозки. Е, кое му е хубавото? Чакайте, спомних си нещо, което дядо Къно ми беше казал веднъж. То дали е по-добро?

… Някога имало по нашите места много гори. Гори, гори, ден да вървиш не можеш ги изходи. Голямо нещо… (Де да има сега поне малко от тия гори, че да запуша устата на самохвалковците!). Всичко наоколо било покрито с гори. Сега на Батлан е голо, ама някога не е било така. Като малък баща му минавал по павит, сплетен над дърветата, над самата река. Като по мост, казваше. А пък дето е сега голямата чешма сред селото, имало езеро. В околните гори се въдели рогачи, та те слизали да пият вода от това езеро. Селото тогава още не било заселено тук…

Имало. Чул дядо от баща си. Е-хей, кога е било това! Пък и името да не иде от рогач, че после не можем се спаси от подигравки.

Голяма мъка ми е това. Бедно, очукано — добре де, нека, поне името да е свястно, а то… Ще се търпи. А огорченията се трупат, трупат…

 

 

И изведнъж всичко бе пометено като от вихрушка. От вихрушката на радостта, от хрумването. Това хрумване дойде от думите на учителя Трифонов, който каза, че от хората всичко зависело…

Стой! Така ли?

Тогава нека да е грозно името на моето село. Хората какви са, а? Знаете ли, че половината от рогозяни, ако не и повече, са хора пришълци, преселници. И откъде са дошли? От планината. Как ви се струва това? От Балкана. От центъра на нашата родина слезли в полето. От хайдушките сборища.

Гора зашуми, ветър повее,

Балканът пее хайдушка песен…

Лъжа ли? Вземете само някои фамилии: Пирдопски, Тетевенски. И нашият прадядо Пело слязъл, както се говори, от троянско или тетевенско… Оставете името, но в това село живеят, както виждате, не какви да са хора, а от бунтовно коляно. Ха да ви видя сега!

Като си спомних, че първият убит на наша земя Ботев четник е паднал на Бързина могила в Прапора, на две крачки от рогозенско землище, съвсем се възгордях. Признавам, че дори си измислих едни неща:

— Ботев вървял с четата си право към Рогозен и щял да спре в селото, ама погрешил пътя, та свил в ляво към Алтимир. А ако е имал верен водач, па да хване през Рогозен, па после през Малорад, па горите към Девене и Чирен, може би четата щеше да стигне право в Балкана…

Мълчат. Никой не смее да шукне. Ще мълчат я! Само техните села такива-онакива, а нашето боклук. Брей да му се не види!

Можеше да им кажа нещо и за едновремешния наш мъдър старец дядо Аврамчо, от когото има останали много умни думи и до ден-днешен. Хайде, от мен да мине, оставих ги на мира. Стига им толкова. Запуших им устата. Не ги попитах да ми кажат ония, които се хвалят със селата си, имат ли те естествени извори и чешми колкото имаме ние в Рогозен? И две реки имаме, които ако съберем на едно, втора Огоста ще стане.

Бабо, не ни е очукано селото, да знаеш. Но нека не се хвалим, че не е прилично.