Розамунде Пилхер
Празната къща (6)

6.

Изтощена и изморена от пътуването и от премислянето на всички предстоящи проблеми в Бозитик, Вирджиния слезе от влака в Пензанс, вдиша дълбоко хладния морски въздух и почувства благодарност, че се е върнала. Нивото на водата беше ниско, а въздухът — наситен с миризма на водорасли. От другата страна на залива църквата „Сейнт Майкъл Монт“ изглеждаше окъпана в злато на слънчевата светлина, а мокрите пясъци бяха изпъстрени със сини ивици, където малки ручейчета и езерца от морска вода се сливаха с небесната синева.

Като по чудо имаше носач. Докато го следваха с количката му на излизане от гарата Никълъс попита:

— Тук ли ще отседнем?

— Не ще отидем до Лениън.

— Какво?

— Казах ти, оставих колата си тук.

— Откъде си сигурна, че не са я откраднали?

— Защото я виждам да ни чака.

Отне им известно време, за да приберат всичко в багажника на триумфа. Но накрая той беше подреден, като най-отгоре сложиха кашона с хранителните продукти. Вирджиния даде бакшиш на носача и влязоха в колата — тримата на предната седалка, Кара беше по средата, а вратата откъм Никълъс беше здраво заключена.

Беше смъкнала гюрука и уви шал около главата си, но вятърът развяваше косата на Кара право в лицето й.

— Колко време ще пътуваме дотам?

— Не много, около половин час.

— Как изглежда къщата?

— Защо не почакате, за да видите?

На върха на хълма спря колата и всички погледнаха назад, за да се насладят на гледката, прекрасната извивка на залива Маунт, тих и син, сгушен в топлата прегръдка на деня, който преваляше. Навсякъде около тях имаше малки полянки и канавки, отрупани със сините цветове на заешки уши, и като продължиха, стигнаха до малка равнина с древни дъбове. Имаше поточе, а над него — мост, имаше стара мелница и село, след което пътят отново завиваше към полето и изведнъж на хоризонта пред тях се откри Атлантическият океан, проблясващ от запад на ярката слънчева светлина.

— Мислех, че морето е зад нас — каза Никълъс. — Това друго море ли е?

— Предполагам.

— Това нашето море ли е? Там ли ще ходим?

— Предполагам.

— Има ли бряг?

— Нямах време да огледам наоколо. Със сигурност има много стръмни скали.

— Искам бряг. С пясък. Искам да ми купиш кофичка и лопатка.

— Всяко нещо с времето си — каза Вирджиния. — Какво ще кажете да вършим нещата едно по едно?

— Искам да ми купиш кофичка и лопатка още утре.

Завиха по главния път и после поеха на изток, движейки се успоредно на бреговата ивица. Селото Лениън остана зад тях, както и пътят, водещ към Пенфолда, после изкачиха хълма и стигнаха до приведените храсти от глог, които отбелязваха завоя към Бозитик.

— Пристигнахме!

— Но тук няма къща?

— Ще я видите.

Колата и пътниците в нея заслизаха надолу по алеята, като се друсаха и клатушкаха поради неравностите. Чуха зловещо тракане откъм гумите на колата, високите храсти прещип ги обградиха от двете страни, а Кара, разтревожена за провизиите им, се протегна назад, за да подпре кашона. Колата се наклони при последния завой с финално разклащане, качи се върху тревния синор под голям наклон и спря с рязко движение. Вирджиния дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя, а децата седяха в колата и гледаха с ококорени очи къщата.

В Пензанс нямаше вятър и въздухът беше като мляко, топъл и застоял. Тук обаче имаше лек полъх, прохлада. Скъсаният простор се вееше на вятъра, а високата трева на върха на каменната ограда приличаше на кожено палто, галено от човешка ръка.

Имаше още нещо. Нещо не беше наред. За момент Вирджиния гледаше втренчено, мислейки си какво би могло да бъде. После Кара й каза:

— От комина излиза дим.

Вирджиния потрепери, лек пристъп на тревога, подобно на струйка студена вода, премина по гръбнака й. Сякаш бяха хванали къщата неподготвена, сякаш безименните, въображаеми същества, които живееха там, не ги очакваха.

Кара усети тревогата й.

— Има ли някакъв проблем?

— Не, разбира се, че не — тя прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше. — Малко се изненадах, това е. Да отидем да проверим!

Излязоха от колата, като оставиха куфарите и провизиите. Вирджиния с доста усилия отвори портата и пусна децата да влязат, а после бръкна в чантата си, за да намери ключовете.

Те минаха пред нея, Никълъс тичаше, за да изследва какво има зад далечния ъгъл на къщата, а Кара стъпваше предпазливо, като на чуждо място, заобикаляйки парче стар килим, счупена саксия за цветя, кокетно стиснала ръце пред себе си, сякаш се боеше да не я накарат да пипне нещо.

Заедно отвориха входната врата. Когато тя се плъзна навътре, Кара попита:

— Мислиш ли, че са циганите?

— Какво за циганите?

— Че те са запалили огъня.

— Нека погледнем.

Миризмата на мишки и влага я нямаше. Къщата ухаеше на свежо и топло и когато влязоха във всекидневната, я намериха осветена от огъня в камината. Това изцяло променяше облика на къщата. Предишния път беше мрачна и потискаща, а сега — точно обратното — изглеждаше доста весела. Ужасната електрическа печка незнайно как беше изхвърлена, а до камината стоеше висок кош, пълен с внушително количество дървени цепеници.

Запаленият огън и последните слънчеви лъчи, които се прокрадваха през западния прозорец, изпълваха стаята с топлина. Вирджиния отиде да отвори прозореца и през открехнатата кухненска врата видя купа, пълна с кафяви яйца, и бял емайлиран гюм с мляко. Влезе в кухнята, застана по средата и погледна смаяно. Някой беше идвал и беше почистил цялото място, мивката светеше, а пердетата бяха изпрани.

Кара се промъкна зад нея, все още предпазливо.

— Като в приказките е.

— Не са приказки, а Алис — отговори Вирджиния с усмивка.

— Леля Алис Лингард?

— Не е ли мила? Преструваше се, че не одобрява нашето идване в Бозитик, а после идва и прави всичко това. Но такава си е Алис. Много е мила. Утре ще трябва да отидем и да й благодарим. Бих й позвънила, но нямаме телефон.

— Така или иначе мразя телефоните. Искам да отида и да я видя. Искам да видя басейна.

— Ако си вземете банските, може да поплувате.

Кара продължаваше да гледа майка си втренчено. Вирджиния смяташе, че тя все още мисли за плуването, и се изненада, когато попита:

— Но как е влязла вътре?

— Кой?

— Леля Алис. Ключовете са у нас.

— О, о. Добре. Предполагам, че е взела резервните ключове от господин Уилямс. Нещо такова. А сега, какво ще направим най-напред?

Никълъс се появи на вратата.

— Аз ще разгледам цялата къща и после искам следобедна закуска. Умирам от глад!

— Вземи Кара със себе си.

— Аз искам да остана с теб.

— Не — Вирджиния лекичко я побутна. — Иди и ми кажи какво мислиш за останалата част от къщата. И дали това не е най-забавната къща, която някога си виждала. А аз ще сгорещя вода и ще сваря няколко яйца, а след това ще пренесем багажа от колата и ще започнем да разопаковаме и да оправяме леглата.

— Леглата не са ли готови вече?

— Не, ние ще свършим всичко. Вече трябва да се оправяме сами.

 

 

Някак си до края на вечерта успяха да въведат някакъв ред, но откриването на копчето за бойлера за топлата вода и шкафа с чаршафите и решението кой в кое легло ще спи отнеха доста време. За вечеря Никълъс искаше бобена яхния върху препечена филийка, но не можаха да намерят тостер, а грилът на печката отказа да работи, затова той получи боб върху обикновена филия хляб.

— Имаме нужда от перилни препарати и подочистачка, както и от чай, кафе…

Вирджиния потърси лист хартия и молив и трескаво започна да записва, като направи цял списък. Кара добави със звънливото си гласче:

— И сапун за банята и препарати за почистване на ваната, защото има ужасно мръсно петно.

— И кофичка и лопатка — добави Никълъс.

— Трябва да си вземем и хладилник — каза Кара. — Няма къде да държим храната си, а ако стои отвън, ще й поникне синя брада.

Вирджиния каза:

— Може да вземем назаем фризер — а после се сети кой беше предложил да й заеме и погледна намусено към списъка с покупките, след което бързо смени темата.

Когато водата в малкия бойлер накрая се затопли, те се изкъпаха в паянтовата баня, първо Никълъс и Кара заедно, а след тях Вирджиния влезе набързо, преди водата да изстине. Насядали край огъня по пижами, си направиха какао…

— Няма дори телевизор.

— Нито безжичен интернет.

— Нито часовник — отбеляза весело Никълъс.

Вирджиния се усмихна и си погледна часовника.

— Ако искате да знаете колко е часът — в момента е девет и десет.

— Девет и десет! Отдавна трябваше да сме си легнали.

— Няма значение — каза им тя.

— Няма значение? Бавачката щеше да е бясна!

Вирджиния се облегна назад и протегна босите си крака към топлината на огнището.

— Знам — добави тя.

След като децата бяха по леглата и тя беше целунала всяко от тях, беше оставила отворена вратата към площадката и им беше показала как се включва осветлението, излезе от стаята им, слезе по тесните стълби и после изкачи двете стъпала, които водеха до стаята в кулата.

Беше доста хладно. Седна до прозореца, погледна отвъд спокойните и забулени в мрак полета и видя, че морето изглеждаше почти перлено в здрача, а вечерното сияние след залеза обагряше небето с коралови ивици. На запад се бяха скупчили облаци. Стояха там, отвъд хоризонта, обагрени от златисти и розови лъчи, но постепенно дори тези последни проблясъци избледняха и облаците станаха черни, а на изток малката нова луна, подобна на човешки клепач, бавно изплува на небосклона.

Една по една светлините започнаха да блещукат в тъмнината по цялата дължина на крайбрежието, от фермите, вилите и плевните. Тук квадратно прозорче, обагрено в жълто, там лампа осветяваше двор с купи сено, чифт фарове осветяваха пътя и се насочваха към главния път за Лениън. Вирджиния се зачуди дали това не беше Юстас Филипс, който се беше запътил към Лениън и „Ръцете на русалката“, и дали той щеше да дойде и да види как се справят, или щеше да продължи да бъде сдържан и сърдит и да чака Вирджиния да направи първата крачка към помирението. Тя си каза, че би си струвало да го направи дори и само заради удоволствието да му види физиономията, когато разбере колко добре се справят сами тя, Кара и Никълъс.

Но на следващия ден времето се беше променило.

През нощта беше нахлул вятър и тъмните облаци, които снощи се бяха събрали на хоризонта, бяха проникнали на сушата, а заедно с тях — силен проливен дъжд. Вирджиния се събуди от шуртенето на препълнените улуци и барабаненето на дъждовните капки по стъклата на прозорците. Стаята й беше толкова мрачна, че се наложи да светне лампата, за да види колко е часът. Беше осем.

Тя стана от леглото и затвори прозореца. Дъските на пода под краката й бяха мокри. Дъждът покриваше всичко и не се виждаше по-далеч от няколко метра. Сякаш беше на кораб, който се скиташе в море от дъжд. Надяваше се децата да не се събудят поне още няколко часа.

Облече си панталон и най-дебелия си пуловер и слезе долу, за да установи, че дъждът беше преминал през комина и беше изгасил огъня. В стаята беше влажно и хладно. Имаше кибрит, но не и запалка, дървета, но не и разпалки. Надяна дъждобрана си и излезе в дъжда, стигна до грохналата градинска барака, където намери брадвичка, затъпяла от времето и неправилна употреба. Върху първото каменно стъпало, при значителен риск от нараняване, нацепи едно дърво на малки парчета за разпалки, после взе малко от хартията, в която бяха увити хранителните продукти, внесе ги и запали огън. Съчките пращяха и пукаха, а след няколко бълвания в стаята пушекът се ориентира и тръгна нагоре по комина. Натрупа цепеници и остави огъня да гори.

Кара се появи, докато приготвяше закуската.

— Мамо!

— Здравей, скъпа! — тя се наведе и я целуна. Кара беше облечена в небесносини къси панталонки, жълта блузка и тънка жилетка. — Топло ли ти е така?

— Не — отговори Кара. Меката й права коса беше захваната с фиба на една страна, а очилата й бяха леко кривнати. Вирджиния ги оправи.

— Иди и си облечи още нещо тогава. Закуската още не е готова.

— Но аз нямам нищо друго. Искам да кажа, че бавачката не е сложила нищо друго в куфара ми.

— Не го вярвам! — те се спогледаха. — Искаш да кажеш, че нямаш дънки, дъждобран, нито гумени ботуши.

Кара поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че си е мислела, че ще е горещо.

— Да. Май така е станало — каза меко Вирджиния, като вътрешно проклинаше бавачката. — Човек би си помислил, че би се сетила да сложи поне един дъждобран.

— Ами ние имаме някакви дъждобрани, но не са подходящи.

Тя изглеждаше толкова разтревожена, че Вирджиния се усмихна.

— Не го мисли.

— Какво ще правим?

— Ще трябва да излезем и да ви купя някои дрехи.

— Днес ли?

— Защо не? Не можем да правим нищо друго в това лошо време.

— А кога ще видим леля Алис и ще плуваме в басейна й?

— Ще го направим, когато времето се оправи. Тя няма да има нищо против и ще прояви разбиране.

Караха през пороя до Пензанс. На върха на хълма дъждовните капки бяха гъсти и сиви, вятърът само на моменти ги разделяше, за да може да вижда пътя, а после пак образуваха плътна завеса, така че Вирджиния едва виждаше до края на предния капак на колата.

Пензанс беше прогизнал от дъжд, трафик и безутешни курортисти, чиито обичайни занимания като седене и разходки по брега бяха възпрепятствани от дъжда. Те бяха задръстили тротоарите, стояха на входа на магазините, безцелно гледаха по щандовете, търсейки какво да купят. Можеше да ги видиш през запотените стъкла на кафенетата и сладоледените салони как се купчат на малките масички, бавно отпиват, ближат, дъвчат, предъвкват, правейки всичко възможно да отложат неизбежното — да излязат отново на дъжда.

Вирджиния обикаля около десет минути, докато намери място за паркиране. В дъжда вървяха по претъпканите улици, докато стигнат до магазин, където продаваха рибарски мушами, дълбоки гумени ботуши, както и фенери и въжета. Влязоха вътре и тя купи дънки на Кара и Никълъс и тъмносини вълнени палтенца, черни мушами и непромокаеми шапки, които обвиваха главите на децата като щипци за загасяне на свещ. Децата веднага облякоха мушамите и сложиха шапките, а останала част от дрехите бяха опаковани в кафява хартия. Вирджиния взе пакета и плати и заедно с децата, които се движеха като роботи в новите си дъждобрани, не виждайки почти нищо от козирките на шапките си, излезе отново на улицата.

Продължаваше да вали като из ведро.

— Да се прибираме — предложи Кара.

— Е, така и така сме тук, можем да вземем малко риба или свинско или пиле. Ще ни трябват картофи, моркови и грах. Там може би има супермаркет.

— Искам кофичка и лопатка — каза Никълъс.

Вирджиния се престори, че не чува. Намериха супермаркета и се сляха с тълпите от хора, които се редяха на опашки, избираха разни неща, чакаха, плащаха, опаковаха покупките си и ги изкарваха от магазина.

Улуците клокочеха и потоци вода се стичаха по водосточните тръби.

— Кара, можеш ли да носиш това?

— Да — отвърна Кара, приведена на една страна от теглото на кошничката.

Помоли Никълъс да хване от другата страна.

— Искам кофичка и лопатка — напомни Никълъс.

Но парите бяха свършили. Вирджиния тъкмо се канеше да му каже, че ще трябва да изчака до следващото пазаруване, когато той обърна към нея малкото си личице, устните му бяха стиснати в знак на негодувание, а огромните му очи всеки момент щяха да се напълнят със сълзи.

— Искам кофичка и лопатка.

— Добре, ще купим, но първо трябва да намеря банка и да изтегля малко пари.

Сякаш с магическа пръчка сълзите изчезнаха и той каза:

— Видях банка!

Намериха банката, където отново имаше опашка от чакащи клиенти.

Децата седнаха на една пейка, бяха изтощени, с брадички, увиснали над гърдите като на двама старци, а краката им стърчаха напред, без да мислят дали няма да спънат някого. Вирджиния се нареди на една опашка, после извади банковата си карта и написа чек.

— На почивка? — попита младият касиер. Вирджиния се чудеше как е възможно да е толкова търпелив в края на такава сутрин.

— Да.

— До утре ще се проясни, ще видите.

— Надявам се.

Червената кофичка и синята лопатка бяха последните им покупки. Натоварени с пакети, те извървяха целия път до колата, който поради някаква причина беше нагоре по улицата. Никълъс удряше с лопатката по кофичката, сякаш биеше барабан, и се влачеше най-отзад. Многократно се налагаше Вирджиния да се обръща, да го изчаква и да го умолява да върви по-бързо. Най-накрая тя изгуби търпение:

— О-о, Никълъс, побързай!

Минаваща край тях жена усети едва скритото раздразнение в гласа й и погледна с възмущение към тази толкова избухлива майка.

И това беше едва първата сутрин.

Продължаваше да вали. Най-накрая стигнаха до колата и натовариха пакетите в багажника, съблякоха мокрите мушами, сложиха и тях там и накрая се пъхнаха в купето, затръшнаха вратата безкрайно благодарни, че могат да седнат на сухо.

— И така — обяви Никълъс, като продължаваше да барабани с лопатката по кофичката, — знаеш ли какво искам?

Вирджиния си погледна часовника. Беше почти един следобед.

— Да ядеш? — отгатна тя.

А на мен ми се иска да се върна в Уийл хаус и да знам, че госпожа Джилкс е приготвила обяд, камината в гостната е запалена и има цял куп нови списания и вестници, а аз не трябва да правя нищо друго цял следобед, освен да ги прочета.

— Да, позна, но има и още нещо.

— Не знам какво е.

— Трябва да отгатнеш. Можеш да познаваш до три пъти.

— Ами — замисли се тя, — ходи ти се до тоалетната?

— Не. Поне в момента.

— Искаш да пиеш вода?

— Не.

— Предавам се.

— Днес следобед искам да отида на брега и да копая в пясъка с новата си лопатка и кофичка.

Младият служител на банката беше доста точен в синоптичната си прогноза. Същата вечер вятърът се обърна на север и издуха остатъците от облаци зад поляните. Първоначално се разчистиха малки участъци от небето, които ставаха все по-големи и по-светли, и накрая вечерното слънце проби през тях и се настани триумфиращо, окъпано в славни розови и червени отблясъци.

— Червено небе през нощта е мечтата на всеки овчар — каза Кара, докато си лягаха. — Това означава, че утре ни очаква прекрасен ден.

Така и стана.

— Днес искам да отида на брега и да копая в пясъка с новата си лопатка и кофичка.

— Ще го направиш, но първо трябва да отидем да видим леля Алис Лингард, в противен случай тя ще си помисли, че сме най-неучтивите и неблагодарни хора, които е срещала.

— Защо? — запита Никълъс.

— Защото тя подготви къщата за нас, а ние все още не сме й благодарили… Довърши си яйцата, Никълъс, ще изстинат.

— Предпочитам да ям корнфлейкс.

— Ще купим корнфлейкс — каза Вирджиния, а Кара взе молива и списъка за пазаруване и написа корнфлейкс под тел за миене, фъстъчено масло и захарница, плодов десерт със сладолед, желе, прах за пране и сирене. Вирджиния никога не беше пазарувала толкова много през живота си.

Тя ги изпрати да си играят, а през това време изми съдовете от закуската и се качи да им оправи леглата. Детската беше пълна с дрехи. Вирджиния винаги си беше мислила, че децата са подредени, но осъзна, че просто бавачката беше човекът, който разтребваше вместо тях и подреждаше всичко, което захвърлят. Тя събра дрехите, без да знае кои са чисти и кои — мръсни, вдигна един чорап от горното чекмедже и хвана с два пръста топка намачкана хартия с два лепкави бонбона.

Имаше също голям кожен албум със снимки. Той беше на Кара и Вирджиния можеше само да гадае намеренията, с които бавачката го беше сложила в багажа й. Едната част от албума беше заета с малки снимки, много от които направени от самата Кара и подредени по-скоро с любов, отколкото с вкус — изглед пред къщата, под лек наклон, кучета, фермери върху трактор, изглед на Кърктън от въздуха и една-две пощенски картички. От другата страна имаше впечатляващ студиен портрет на Антъни до раменете. Целият бе в светлина, сякаш бе ангел — косата му изглеждаше сламеноруса, а брадичката му — квадратна и решителна. Внушението на фотографа беше за силен мъж, но Вирджиния добре познаваше тези присвити очи и слабохарактерната, красива уста. Тя погледна раираната яка на ризата с марка „Търнбул и Асер“, фината копринена италианска вратовръзка с деликатни шарки и си спомни какво значение придаваше Антъни на дрехите, както на колата си, на обзавеждането на къщата и на начина си на живот. Вирджиния винаги си беше мислила, че това са второстепенни решения, които зависеха от характера на дадения човек. Но при Антъни Кийли беше точно обратното — той неизменно даваше най-висок приоритет на най-малките подробности, сякаш осъзнаваше, че имиджът му се крепи на тях и без тях пълната му с несигурност персона би рухнала.

Награбила куп дрехи в ръце, тя слезе долу и ги изпра в малката мивка. Когато ги изнесе, за да ги простре навън, завари само Никълъс да си играе с червения трактор и няколко камъчета в тревата. Беше облечен в новото си моряшко палтенце и лицето му вече беше зачервено от жегата, но Вирджиния знаеше, че не е разумно да му предложи да си съблече пуловера.

— На какво играеш?

— Нищо особено.

— Тревата изсъхнала ли е?

— Почти.

Вирджиния простря последния чифт панталони и попита.

— Къде е Кара?

— Вътре.

— Сигурно чете — каза Вирджиния и влезе, за да я потърси.

Но Кара не четеше, а беше в стаята с кулата, седнала до прозореца, и се взираше отвъд полето към морето. Когато Вирджиния застана на вратата, Кара се обърна бавно, със замечтан поглед.

— Кара…

Тя най-после я забеляза и се усмихна.

— Здравей. Време ли е да тръгваме?

— Готова съм, когато вие сте готови — тя седна до Кара. — Какво правиш? Замислила си се за нещо или просто се наслаждаваш на гледката?

— Всъщност и двете.

— За какво си мислиш?

— Чудех се колко дълго ще останем тук.

— О-о, предполагам около месец. Платила съм наема за месец.

— Но ще трябва да се върнем в Шотландия, нали. Ще трябва да се върнем в Кърктън?

— Да, ще трябва да се върнем там. Най-малкото заради училището — изчака и после добави: — Не искаш ли?

— Бавачката няма ли да дойде с нас?

— Не мисля, че се налага.

— Ще бъде странно, нали, Кърктън без татко и без бавачката? Онази къща е толкова голяма. Мисля, че заради това харесвам тази. Тя е точният размер.

— Мислех си, че може да не ти хареса.

— Много ми харесва. Както и тази стая. Никога не съм виждала такава стая със стълби, които слизат от средата на пода, и всички тези прозорци и небето — очевидно не я притесняваха някакви призрачни усещания. — Защо обаче няма мебели?

— Мисля, че е строена за кабинет, за работна стая. Преди петдесет години тук е живял един човек. Той пишел книги и бил много известен.

— Как е изглеждал?

— Не знам. Предполагам, че е имал брада и е бил доста разхвърлян, забравял е да си закопчае тирантите и си закопчавал сакото накриво. Писателите обикновено са доста разсеяни.

— Как се е казвал?

— Обри Крейн.

— Сигурна съм, че е бил приятен човек — каза Кара. — Щом е имал такава хубава стая. Просто можеш да си седиш и да наблюдаваш всичко, което се случва.

— Да — каза Вирджиния и заедно се вгледаха в полските килими, където спокойно пасяха крави, а тревата беше изумруденозелена след дъжда, каменните стени и наклонените стълбове бяха обрасли с къпини, които само след месец-два щяха да тежат от сладки черни плодове. На запад се чу бръмченето на трактор. Тя обърна глава, притисна чело в стъклото и видя червено петно, ярко като пощенски стълб, и човека, седящ зад кормилото, носеше небесносиня риза.

— Кой е той? — попита Кара.

— Това е Юстас Филипс.

— Познаваш ли го?

— Да, той обработва фермата Пенфолда.

— Всички тези ниви негови ли са?

— Предполагам.

— Кога се запозна с него?

— Много отдавна.

— Той знае ли, че си тук?

— Така мисля.

— Предполагам, че ще дойде на чай.

Вирджиния се усмихна.

— Може би. А сега ела, среши си косата и се приготви. Отиваме да видим Алис Лингард.

— Да си взема ли нещата за плуване? Можем ли да плуваме в нейния басейн?

— Много добра идея.

— Искаше ми се да имаме плувен басейн.

— Какво, тук? Няма да има място в градината.

— Не, не тук, а в Кърктън.

— Ами би могло да стане — каза Вирджиния машинално, — щом наистина го искаш. Но нека да тръгваме, защото ще стане обяд и ще сме си останали само с приказките.

Но когато отидоха в Уийл хаус, намериха само госпожа Джилкс. Вирджиния беше натиснала звънеца, но само формално и веднага беше отворила врата и беше влязла във вестибюла, а децата плътно я следваха. Тя изчака кучето да започне да лае и гласът на Алис да попита: — Кой е? — и после през вратата на гостната да се появи самата Алис. Но я посрещна мълчание, което се нарушаваше само от бавното тиктакане на стария часовник до камината.

— Алис?

Някъде се отвори и затръшна врата. После госпожа Джилкс се изкачи по стълбите откъм кухнята, подобно на кораб с опънати платна, в своята бяла колосана престилка.

— Кой е? — тя звучеше малко сърдито, но когато видя Вирджиния и децата, се усмихна. — О-о, госпожо Кийли, каква изненада, нямах представа, че сте вие. А това сигурно са децата ви. Не са ли прекрасни? Не си ли прекрасна? — обърна се тя към Кара, на която никой не беше задавал този въпрос преди. Тя се чудеше дали да отговори с „не“, защото знаеше, че не е прекрасна, но беше твърде стеснителна, за да отговори. Просто гледаше госпожа Джилкс, без да мигне.

— Кара, нали? И Никълъс. Виждам, че сте си донесли банските. Да вървим и хубаво ще се топнете в басейна — тя се обърна към Вирджиния. — Госпожа Лингард не е тук.

— О, Боже.

— Няма я, откакто вие заминахте. Господин Лингард трябваше да присъства на официална вечеря в Лондон и госпожата изведнъж реши да го придружи. Тя каза, че отдавна не е излизала. Ще се върне тази вечер.

На Вирджиния й хрумна следният въпрос.

— Искате да кажете, че я няма от четвъртък?

— Тръгна в четвъртък следобед.

— Ами… Бозитик… имаше запалена камина, когато пристигнахме, всичко беше почистено и в кухнята ни чакаха яйца и мляко… мислех си, че е дело на госпожа Лингард.

Госпожа Джилкс погледна дяволито.

— Не, но ще ви кажа, кой беше.

— Кой?

— Беше Юстас Филипс.

— Юстас?

— Е, не бъди толкова шокирана, не е направил нищо нередно.

— Но откъде знаете, че е бил Юстас?

— Защото ми се обади по телефона — каза важно госпожа Джилкс, — или поне се обади на госпожа Лингард, но понеже тя беше в Лондон, вдигнах аз и говори с мен. Попита дали някой смята да прави нещо във връзка с връщането ви в Бозитик с децата, а аз казах, че не знам и му казах, че госпожа Лингард е заминала, а той отговори: „Няма значение, аз ще се погрижа“, и това беше всичко. Свършил е добра работа, нали?

— Искате да кажете, че е влязъл и е изчистил цялата къща?

— О, не. Юстас не знае от коя страна се хваща метлата. Била е госпожа Томас. Тя би изтъркала дъските до основи, ако й се удаде случай.

Кара хвана Вирджиния за ръката.

— Това мъжът с трактора, когото видяхме тази сутрин, ли е бил?

— Да — каза разсеяно Вирджиния.

— Но той няма ли да си помисли, че сме ужасно невъзпитани? Още не сме му благодарили.

— Сигурна съм, че няма. Ще трябва да отидем този следобед. Когато се върнем, ще слезем до Пенфолда и ще обясним.

Никълъс беше разгневен.

— Но ти каза, че ще мога да копая на брега с кофичката и лопатката!

Госпожа Джилкс разпозна непокорството в гласа му. Тя се наведе над Никълъс с ръце на коленете и му каза с най-убедителния глас, на който е способна.

— Защо не дойдеш и не поплуваш хубавичко. А когато излезете от басейна, ти, майка ти и сестра ти можете да влезете и да хапнете овчарски пай в кухнята при госпожа Джилкс…

— Ама, госпожо Джилкс…

— Не — госпожа Джилкс поклати отрицателно глава при възражението на Вирджиния. — Изобщо не ме притеснявате. Трябва да се изяде и аз бях започнала да си мисля, че къщата е толкова празна и само аз се разхождам из нея като кукувица.

Тя се усмихна на Кара.

— Ти искаш да си хапнеш, нали миличка?

Госпожа Джилкс беше толкова мила, че стеснителността на Кара напълно се изпари. Тя каза:

— Да, моля.

 

 

В топлия неделен следобед заедно прекосиха пеша полето до Пенфолда, минаха през стърнището, където само преди седмица Вирджиния беше наблюдавала жътварите в действие; през буйните ливади, крачейки от полянка на полянка по стъпала от гранит, поставени над зейналите канавки. Като наближиха фермата, видяха холандските плевни, портите, бетонния обор за добитъка и помещенията за доене. Внимателно отваряйки и затваряйки портите зад себе си, те прекосиха двора и излязоха на застлания с камъни стопански двор. Чуваше се звук от стъргане на мокри четки върху камък, а Вирджиния влезе през една отворена врата на нещо, което приличаше на конюшни с хранилки, и видя мъж, който не беше Юстас, да чисти мястото. Носеше избеляла небесносиня барета върху къдравата си посивяла коса и старомоден дочен комбинезон с презрамки.

Той я забеляза и спря да търка. Вирджиния каза:

— Извинете, търся господин Филипс…

— Ъ-ъ тук някъде е… зад къщата…

— Ще го потърсим.

Минаха през една порта и по една пътечка, която водеше между фермата и малка градина, където тя и Юстас си бяха поделили пая. Котка с тигрова окраска лежеше на стълбите и се приличаше на слънце. Кара клекна да я помилва, а Вирджиния почука на вратата. Чуха се стъпки, вратата се отвори и се показа малка закръглена женица, мека като фотьойл, облечена в черна рокля и препасана с цветна престилка. Зад нея откъм кухнята се носеше приятен аромат, навяващ спомени за добра неделна вечеря.

— Моля?

— Аз съм Вирджиния Кийли… от Бозитик…

— А, да…

На червендалестото й лице грейна усмивка, а бузите й се вдигнаха нагоре като две топки.

— Вие трябва да сте госпожа Томас.

— Точно така… а това са децата ви, нали?

— Да, Кара и Никълъс. Чувстваме се толкова неудобно, задето не дойдохме да ви благодарим. Искам да кажа, за почистването на къщата, за яйцата и млякото и за запалената камина, и за всичко.

— О, не го направих аз. Аз само почистих малко мястото, отворих един-два прозореца. Юстас пренесе дървата дотам, натовари ги на трактора… а също остави млякото и яйцата. Помислихме си, че сте нямали време да свършите кой знае какво, преди да заминете за Лондон… потискащо е да се върнеш в къща, която не е почистена. Не можехме да го допуснем.

— Ние щяхме да дойдем и по-рано, но си помислихме, че госпожа Лингард е направила това…

— Искате да видите Юстас, нали? Той вади картофи горе, в зеленчуковата градина — усмихна се на Кара и попита: — Хареса ли ти котката?

— Да, много е сладка.

— В плевнята имаме малки котенца. Искаш ли да ги видиш?

— Майка им ще има ли нещо против?

— Не. Ела и госпожа Томас ще ти покаже къде да ги намериш.

Тя се отправи към плевнята, а децата плътно я следваха, без да погледнат назад към майка си, толкова много искаха да видят тези котенца. Останала сама, Вирджиния се изкачи нагоре по пътечката до зеленчуковата градина, мина през една малка портичка, обрасла в бръшлян. Синята риза на Юстас можеше да се види зад граховите лехи. Тя тръгна към него и го завари с инструмент в ръка да вади картофи. Кръгли, бели и гладки като камъчета, те бяха полепнали с пръст, която имаше цвят на торта с тъмен шоколад.

— Юстас.

Той погледна зад рамото си и я видя. Тя го изчака да се усмихне, но той не го направи. Зачуди се дали не се е обидил. Той се изправи, подпирайки се на дръжката на инструмента.

— Здравей — каза той, сякаш изненадан, че я вижда.

— Дойдох да ти благодаря. И също така да се извиня.

Той започна да прехвърля лопатата от ръка на ръка.

— За какво се извиняваш?

— Не знаех, че ти си донесъл дървата, запалил си камината и всичко останало. Мислех си, че е Алис Лингард. Затова не слязохме тук по-рано.

— А, това ли! — каза Юстас и се чудеше дали има нещо друго, за което да трябва да се извинява.

— Беше ужасно мило. Млякото, яйцата и всичко останало. Много ни помогна — тя спря, опасявайки се да не прозвучи неискрено. — Но как влезе в къщата?

Юстас заби инструмента в земята и тръгна към нея.

— Тук има ключ. Когато майка ми била млада булка, ходела в къщата да помага на стария господин Крейн. Жена му била болнава и майка ми почиствала мястото. Той й дал ключ, който оттогава виси в кухненския бюфет.

Юстас я доближи, спря се и я погледна, после изведнъж се усмихна, около сините му очи се образуваха фини бръчици и тя разбра, че страховете й са били безпочвени и че той не се сърдеше за нищо. Каза й:

— Значи в крайна сметка реши да наемеш къщата.

— Да — отговори Вирджиния.

— Почувствах се зле, задето казах онези неща, а ти се разстрои. Изпуснах си нервите, а не трябваше.

— Беше прав. Точно от това имах нужда, за да се реша Най-после.

— Ето защо донесох дървата и всичко останало… Помислих си, че това е най-малкото, което мога да направя. Ще ти трябва още мляко…

— Може ли да вземаме всеки ден?

— Ако някой идва дотук.

— Мога да идвам аз или някое от децата. Не бях забелязала, че през полето е толкова близко.

Тръгнаха към портичката.

— Тук ли са децата ти?

— Отидоха с госпожа Томас да видят някакви котенца.

Юстас се засмя.

— Предупреждавам те, че ще се влюбят в тях. Тази тигрова котка срещнала на пътя сиамец и никога не съм виждал по-красиви котенца — той отвори портичката пред Вирджиния. — Имат сини очи и…

Той спря, като наблюдаваше зад нея Кара и Никълъс да излизат бавно от плевнята, носейки нещо на гърдите и с глави, наведени надолу в обожание.

— Какво ти казах? — каза Юстас и затвори портичката зад себе си.

Децата се изкачиха по ливадата, минавайки през живовляк и бели маргаритки, които им стигаха почти до коленете. Изведнъж Вирджиния ги видя с нови очи, през очите на Юстас, сякаш ги виждаше за първи път. Русата и тъмнокосата главица, сините и кафявите очи. Слънцето блестеше в очилата на Кара и те светеха като предните фарове на малка количка, новите им дънки, купени по-голям размер от необходимото, се бяха изхлузили по бедрата им, а ризата на Никълъс висеше над малкото му стегнато и кръгло дупенце.

В гърлото на Вирджиния заседна буца, обичаше ги почти до болка, а в очите й напираха сълзи. Те бяха толкова безпомощни, толкова уязвими и поради някаква причина за нея имаше толкова голямо значение да направят добро впечатление на Юстас.

Никълъс я забеляза.

— Мамо, виж какво имаме. Госпожа Томас каза, че можем да ги изнесем.

— Да — каза Кара, — и те са толкова мънички, и виж какви очички имат…

Като видя Юстас зад майка си, замръзна на мястото си, лицето й помръкна, а очите й го гледаха изпод очилата. Но Никълъс продължи…

— Виж, мамо, трябва да го видиш. Толкова е пухкаво и има малки лапички. Не знам дали е момче или момиче. Госпожа Томас каза, че не може да познае — той погледна нагоре, видя Юстас и мило му се усмихна. — Госпожа Томас каза, че са спрели да сучат от майка си, защото била много отслабнала, и затова тя им слага паничка с мляко и те ближат с малките си езичета — каза той на Юстас.

Юстас протегна ръка и погали котенцето по главата с дългия си покафенял пръст. Вирджиния каза:

— Никълъс, това е господин Филипс, очаква се да го поздравиш.

— Здравейте. Госпожа Томас каза, че ако искаме, можем да вземем едно, но първо трябва да питаме дали ти си съгласна, съгласна си, нали, мамо? То е толкова мъничко, може да спи на моето легло и аз ще се грижа за него.

Вирджиния усети как започва да обмисля всички класически аргументи, с които родителите излизат от тази ситуация. Твърде са малки, за да се отнемат от майката. Нуждаят се от топлината на майка си. В Бозитик са само за ваканцията и според нея няма да им хареса пътуването с влак до Шотландия.

Юстас остави на земята кофата с картофите и отиде при Кара, която здраво стискаше котенцето си. Вирджиния изпадна в ужас заради нея, виждайки как Юстас се навежда и разтваря пръстите й със своите.

— Не стискай толкова силно, защото няма да може да диша.

— Страх ме е да не го изпусна. То иска да гледа какво се случва наоколо. Никога не е виждало толкова ярко слънце.

Той се усмихна на котенцето и на Кара и след малко Кара отвърна на усмивката му и в такъв момент човек забравя за грозните очила и изпъкналото чело, правата коса и вижда само удивителната сладост на личицето й.

След малко той ги изпрати да оставят котенцата и каза на Вирджиния да остане на слънце, а той влезе в къщата с картофите за госпожа Томас и се появи след малко с пакет цигари и шоколад. Седнаха на високата трева, където бяха седели преди, а децата се присъединиха към тях. Даде им шоколада и им говореше като на възрастни. Какво правихте? Какво правихте вчера в този дъжд? Плувахте ли вече?

Те му разказваха със звънливите си гласчета, като се надпреварваха един през друг, а Кара, чиято срамежливост се беше изпарила напълно, също искаше да вземе думата.

— Купихме дъждобрани и много се измокрихме. Мама трябваше да отиде до банката, за да вземе още пари, а Никълъс получи кофичка с лопатка.

— Но все още не съм ходил на брега, за да копая в пясъка!

— Тази сутрин плувахме в басейна на госпожа Лингард, но все още не сме плували в морето.

Юстас повдигна вежди:

— Не сте плували в морето и не сте ходили брега? Бива ли такова нещо?

— Мама каза, че не сме имали време…

— Но тя ми обеща — възнегодува Никълъс, спомняйки си за болната тема. — Тя каза, че днес ще мога да копая с лопатката, но не съм видял дори и песъчинка.

Вирджиния започна да се смее и той още повече се подразни.

— Истина е, а аз искам да копая в пясъка повече от всичко друго.

— Е — каза Юстас, — щом го искаш повече от всичко друго, защо стоим тук и си говорим празни приказки?

Никълъс погледна втренчено Юстас и недоверчиво присви очи.

— Искаш да кажеш, да отидем на брега?

— Защо не?

— Сега? — Никълъс не можеше да повярва на ушите си.

— Има ли нещо друго, което предпочиташ да правиш?

— Не. Няма — той скочи на крака. — Къде ще отидем? Ще отидем ли в Порткерис?

— Не, няма да ходим там, пълно е с хора. Ще отидем на нашия частен плаж, за който никой друг не знае и принадлежи само на Пенфолда и Бозитик.

Вирджиния беше изумена.

— Не знаех, че имаме плаж. Мислех си, че са само скали.

В този момент Юстас също се беше изправил.

— Ще ви покажа… елате, ще се качим в ленд роувъра.

— Кофичката и лопатката ми са вкъщи.

— Ще ги вземем по пътя.

— Също и банските — напомни Кара.

— И тях също.

Той влезе в къщата да вземе своите неща, каза нещо на висок глас на госпожа Томас и ги поведе през портата и обратно през двора. Подсвирна и кучетата дотърчаха с лай, защото знаеха, че това означава разходка, душене, зайци и може би плуване. Всички с изключение на кучетата се качиха в ленд роувъра, а Кара, която съвсем беше забравила за стеснителността си, изпищя от удоволствие, когато колата се наклони на излизане от двора и се заклатушка надолу по алеята към главния път.

— Далече ли е? — запита тя Юстас.

— Съвсем близо е.

— Как се казва плажът?

— Заливът на Джак Карли. И не е място за бебета, а само за големи деца, които могат сами да се грижат за себе си и да се качват и слизат по скалите.

Те побързаха да го уверят, че влизат в тази категория, а Вирджиния забеляза радостта и задоволството по лицето на Никълъс, на когото беше угодено най-после за единственото нещо, което искаше да прави цял ден. И освен това щеше да стане веднага. Не му бяха казали „може би“ или „утре“, или „да чака и да има търпение“. Тя знаеше точно как се чувства той, защото преди много години Юстас беше направил същото нещо и за младата Вирджиния — беше й купил сладолед, за който копнееше, и после изневиделица я беше поканил отново в Пенфолда.