Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Empty House, 1973 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Петрова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka(2021)
Издание:
Автор: Розамунде Пилхер
Заглавие: Празната къща
Преводач: Валентина Петрова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Излязла от печат: 20.06.2015
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Стефка Иванова
Коректор: Антония Михайлова
ISBN: 978-954-398-407-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15808
История
- —Добавяне
8.
Тихата нощ бавно отминаваше, тиктакането на ръчния часовник на Вирджиния на масата до леглото й отмерваше секундите, минутите и часовете. Тя се протегна да го вземе и видя, че е почти три сутринта. Стана от леглото, загърна се със завивката и седна на пода до отворения прозорец. След час щеше да се съмне, беше тъмно и сякаш всичко наоколо беше застинало. Можеше да чуе нежното шумолене на морските вълни, като дихание, идващо от повече от два километра. Чу тихото мляскане и хрупане на говедата, които пасяха през няколко полянки, шумоленето, шепота и пълзенето откъм ниските дървета и дупките и крясъка на бухала.
Даде си сметка, че споменът за Лиз беше всял смут в душата й. Лиз беше дошла на погребението на Антъни с такова скръбно лице и толкова явна вина, че на хората им се искаше да се извърнат настрани, за да не виждат болката й. Скоро след това съпругът й я отведе на почивка в Южна Франция и Вирджиния не я видя повече.
Но сега знаеше, че ще трябва да отиде в Шотландия, и то скоро, дори и само за да оправи нещата с Лиз. Да я убеди, че не я вини за нищо, да направи всичко възможно да си останат приятелки. Замисли се за връщането в Кърктън и този път въображението й не се обърна назад и не избяга, а пое на това пътешествие тихо и без какъвто и да било ужас. Мина по пътя, после надолу по моста над реката и нагоре по алеята между сочните ливади на парка. Стигна до завоя пред къщата и се качи по стълбите, мина през входната врата, но този път го нямаше старото познато усещане за самота и безизходица. Само тъга заради това че в живота на хората, населявали тази къща, не беше постигната хармония, че той се разнищи като зле оплетена мрежа, която най-накрая се скъса.
Щеше да продаде къщата. Някъде, по някое време, подсъзнателно беше взела това решение и сега то бе стигнало до съзнанието й като свършен факт. Вирджиния не можеше да прецени каква точно заслуга имаше Юстас за това. По-късно, без съмнение, всичко щеше да се нареди. За момента изпита огромно облекчение, сякаш смъкна от плещите си товар, който беше носила твърде дълго, и почувства благодарност, сякаш друг човек се беше протегнал и беше взел решението вместо нея.
Ще продаде Кърктън. Ще купи друга къща, малка къща… някъде. И отново по-късно всичко ще се нареди. Ще си създаде нов дом, нови приятелства, ще си направи градина, ще си купи кученце, котенце, канарче в клетка. Ще намери училище за децата, ще изпълни почивните дни с удоволствия, за които преди това не се осмеляваше да си помисли. Ще се научи да кара ски, ще ходят заедно на ски ваканции. Ще прави хвърчила и ще поправя велосипеди, ще позволи на Кара да прочете всички книги, които желае, и ще ходи на спортните състезания на Никълъс с подходящата шапка, и ще има чудесни постижения, като например спечелването на състезанието за бягане с яйце в лъжица.
И всичко това ще стане, защото тя ще го направи да стане. Юстас го нямаше, мечтите ги нямаше, но другите добри неща бяха постоянни. Като гордостта и решителността, и децата. Децата. Тя се усмихна, защото знаеше, че както стрелката на компаса винаги сочи на север, така и тя, каквото и да правеше, винаги щеше да гледа в тяхната посока.
Започна да й става студено. Първите лъчи на зората си проправяха път в небето. Стана от пода, изпи приспивателно с чаша вода и се върна обратно в леглото. Когато отвори очи, слънцето беше високо на хоризонта и светеше право в лицето й, а отдолу се чуваше ужасен шум, хлопане на вратата и глас, който викаше името й.
— Вирджиния! Аз съм, Алис! Събуди се, жива ли си?
Замаяна от рязкото събуждане, все още сънена, Вирджиния стана от леглото, мина, залитайки, през стаята и надникна през прозореца:
— Алис! Не вдигай такъв шум. Децата спят.
Алис внезапно спря и погледна учудено. Гласът й премина в шепот.
— Бях започнала да си мисля, че всички сте умрели. Минава десет часа. Слез и ми отвори да вляза.
Прозявайки се, все още не на себе си, Вирджиния навлече халата си, обу чехлите и слезе, като се спря пред детската стая. За най-голямо учудване децата все още спяха необезпокоени от виковете на Алис. „Май сме си легнали доста късно снощи“, помисли си. „По-късно, отколкото съм си давала сметка.“
Отключи вратата, вътре нахлу слънчева светлина и заедно с нея — Алис. Носеше свежа синя ленена рокля и копринен шал на главата. Както обикновено, със сияйна кожа, блестящи очи и влудяващо бодра.
— По това време ли ставате обикновено?
— Не, но — Вирджиния се прозя, — снощи до късно не можах да заспя и глътнах приспивателно. Сигурно ми е подействало.
— А децата?
— Не съм им давала приспивателно, но все още спят. Легнахме късно, бяхме навън цял ден — отново се прозя, опитвайки се да държи очите си отворени. — Искаш ли кафе?
Алис изглеждаше в добро настроение.
— Със сигурност ти имаш нужда от кафе. Слушай — аз ще направя кафето, а ти се разсъни и се облечи. Не е приятно да се разговаря с теб, когато си в това състояние — тя сложи елегантно чантата си върху масата. — Трябва да призная, че тази малка къщичка съвсем не е лоша, нали? Ето я кухнята. Малко тесничка, но напълно достатъчна.
Вирджиния си взе душ и си изми косата. След това се качи горе, подсуши се с хавлията и взе чисти дрехи от гардероба. Облече една памучна рокля, която не беше носила до момента, обу си сандалите и гладко среса косата си. Почувства се някак чиста и странно гладна и слезе долу при Алис.
Тя напълно владееше положението — на котлона имаше чайник, каната за кафе и чашите чакаха на масата.
— А, ето те и теб… почти съм готова… мислех си да пием хубаво кафе. Омръзна ми да пия блудкаво кафе, а на теб?
Вирджиния седна на ръба на масата.
— Кога се върна от Лондон?
— Снощи.
— Как прекара? Забавлява ли се?
— Да, но не дойдох да говорим за Лондон.
— В такъв случай какво те води насам в десет часа в понеделник сутрин?
— Любопитството — призна Алис. — Чиста проба любопитство.
— Във връзка с мен?
— Във връзка с Юстас Филипс!
Вирджиния отвърна:
— Не те разбирам.
— Госпожа Джилкс ми каза. Едва успях да вляза, и тя започна да ми разказва. Каза ми, че докато ме е нямало, Юстас й се е обадил по телефона, за да попита дали някой подготвя Бозитик за теб и децата. Тя му казала, че съм в Лондон и той й отвърнал да не се тревожи, защото щял да се погрижи за всичко.
— Точно така… и го направи…
— Но, Вирджиния. Ти говореше за Юстас, но никога не ми каза, че отново сте се срещнали.
— Не съм ли? — Вирджиния сбърчи вежди. — Не съм ти казала, нали?
— Но кога го срещна отново?
— Оня ден, когато ходих да видя вилата. Помниш ли? Казах, че няма да се връщам за обяд. Отидох в кръчмата в Лениън да си купя цигари и го видях там.
— Но защо нищо не ми каза? Имаше ли някаква определена причина да не искаш да знам за това?
— Не — опита се да си спомни Вирджиния. — Предполагам, че просто не ми се говореше за него — тя се усмихна. — Не беше чак толкова приятелска среща. Всъщност ние ужасно се скарахме…
— Но умишлено ли го срещна отново?
— Не, просто се случи.
— И той си те спомни? След толкова време? Той те беше виждал само на барбекюто.
— Не — каза Вирджиния, — видяхме се и след това.
— Кога?
— Седмица по-късно. Срещнах го в Порткерис. Прекарахме следобеда заедно и ме докара до Уийл хаус. Ти не го видя, защото беше излязла. Но майка ми беше там. Тя знаеше за това.
— Но защо си го пазила в тайна?
— Не беше тайна, Алис. Просто майка ми не хареса Юстас. Трябва да призная, че и той не положи усилия да я впечатли, беше малко груб, а ленд роувърът беше изцапан със слама, кал и тор — неща, които изобщо не бяха по вкуса на мама. Тя гледаше на цялата случка като на шега, но аз знаех, че е ядосана и не го харесва.
— Но ти можеше да говориш с мен за него. В крайна сметка аз ви запознах.
— Опитах се, но всеки път, когато започнех, майка ми се намесваше в разговора или сменяше темата, или ни прекъсваше. И… не бива да забравяш, Алис… че ти беше нейна приятелка, а не моя. Аз бях младо момиче, почти дете. Дори и за момент не съм си помисляла, че би застанала на моя страна и би й се противопоставила.
— Ставаше ли дума за вземане на страна?
— Би могло. Знаеш какъв сноб беше.
— Да, разбира се, но това беше напълно безобидно.
— Не, Алис, не беше. Беше много опасно. Повлияваше върху всичко, което правеше. И това я промени.
— Вирджиния! — Алис беше шокирана.
— Затова толкова внезапно се върнахме в Лондон. Разбираш ли, тя веднага отгатна, че бях влюбена в Юстас.
Водата в чайника завря. Алис го вдигна от котлона и напълни каната с кафе, а кухнята се изпълни с приятен и свеж аромат. Тя леко разбърка кафето.
— Беше ли влюбена? — попита тя най-накрая. — Беше ли влюбена в Юстас?
— Разбира се, че бях. Нямаше ли да се влюбиш, ако беше на седемнадесет?
— Но ти се омъжи за Антъни Кийли.
— Да.
— Обичаше ли го?
— Аз… Аз се омъжих за него.
— Беше ли щастлива?
— Бях самотна.
— Но, Вирджиния, винаги съм мислила… по-точно майка ти винаги казваше… мислех, че си щастлива — завърши Алис в безнадеждно объркване.
— Не бях. Но това не беше изцяло по вина на Антъни. Аз също имах вина.
— Знаеше ли за това лейди Кийли?
— Не.
Нито беше разбрала за действителните обстоятелства, при които загина Антъни. Не знаеше за Лиз и нямаше да научи.
— Защо й беше да научава? Идваше и отсядаше при нас за не повече от седмица. Не беше трудно да поддържаме илюзията за идилично щастлив брак. Това беше най-малкото, което можехме да направим за нея.
— Изненадана съм, че бавачката никога не е говорила за това.
— Бавачката не виждаше нещата, които не искаше да вижда. За нея Антъни беше олицетворение на съвършенството.
— Не ти е било лесно.
— Но както казах, не беше изцяло по вина на Антъни.
— А Юстас?
— Алис, бях на седемнадесет, младо момиче, което чакаше някой да дойде и да му купи сладолед.
— Но вече не си… — каза Алис.
— Не. Сега съм на двадесет и седем, майка на две деца. И вече не чакам някой да ми купи сладолед.
— Искаш да кажеш, че той няма какво повече да ти даде.
— Не мисля, че се нуждае от мен. Той си е себедостатъчен. Има си собствен живот. Има Пенфолда.
— Говорила ли си за това с него?
— О, Алис…
— Очевидно не си. Как можеш да си сигурна тогава?
— Защото през всички тези години той не ми се обади. Каза ми, че иска да отида в Пенфолда на чай и отново да се видя с майка му. Щях да заема колата ти и да отида дотам. Но, разбираш ли, той никога не се обади. Чаках, а той не позвъни. И преди да разбера защо и да направя нещо по въпроса, майка ми на бърза ръка ме заведе обратно в Лондон.
— Откъде знаеш, че не се е обаждал? — запита Алис.
В гласа й имаше нетърпение.
— Защото никога не го направи.
— Може би майка ти е вдигнала.
— Попитах я и тя каза, че никой не се е обаждал.
— Но, Вирджиния, тя беше напълно способна да вдигне слушалката и никога да не ти каже, че той се е обаждал. Особено ако не е харесвала младежа. Даваш си сметка, нали?
Гласът й прозвуча остро и прагматично. Вирджиния я погледна озадачено и не вярваше на ушите си, че Алис би казала такива неща за Роуена Парсънс — Алис, най-добрата й приятелка. Алис разкри тъмна истина, която Вирджиния никога не беше имала куража сама да открие. Тя си спомни лицето на майка си, което й се усмихваше от отсрещната седалка, и възражението й. Скъпа! Какво обвинение. Разбира се, че не. Нали не си мислиш, че…
И Вирджиния й беше повярвала. Накрая тя безнадеждно каза:
— Мислех си, че ми казва истината. Не мислех, че е способна да ме излъже.
— Да речем, че беше много решителен човек. А ти беше единственото й дете. Винаги е имала големи амбиции за теб.
— Ти знаеше това. Знаеше това и тя продължи да бъде твоя приятелка.
— Приятелите не са хора, които харесваш поради точно определена причина. Ти просто харесваш хората, защото са ти приятели.
— Но ако тя е излъгала, то тогава Юстас си е помислил, че повече не искам да го виждам. През всичките тези години си е мислил, че съм го разочаровала.
— Но той ти написа писмо — каза Алис.
— Писмо?
— Вирджиния, не бъди толкова задръстена. Ти получи това писмо. В деня преди да се върнеш в Лондон — Вирджиния продължи да гледа с празен поглед. — Знам, че имаше едно писмо. Дойде със следобедната поща, беше на масичката във вестибюла и си помислих колко е хубаво, защото не получаваше много писма. После отидох да свърша нещо и когато се върнах, писмото го нямаше. Предположих, че си го взела.
Писмо. Вирджиния си представи писмото. Представи си бял плик, надписан с тъмни букви, адресиран до нея. Госпожица Вирджиния Парсънс. Пликът лежи изоставен, уязвим върху кръглата масичка, която и днес си стои в центъра на вестибюла в Уийл хаус. Тя си представи как майка й излиза от гостната, вероятно за да се качи на горния етаж, и спира да види следобедната поща. Облечена е в малиненочервен костюм и носи тежка златна гривна, която потраква като камбанка.
Представи си как се смръщва при вида на едрия мъжки почерк с черни букви, проверява марката, колебае се за около секунда и после пъхва плика в джоба на сакото си, след което продължава невъзмутимо да върши започнатото, сякаш нищо не се е случило.
Вирджиния проплака:
— Алис, никога не получих това писмо.
— Но то беше там!
— Не разбираш ли? Сигурно майка ми го е взела. Унищожила го е. Способна беше на това, знаеш го. Сигурно би казала: „Всичко е заради Вирджиния. Всичко е за доброто на Вирджиния.“
Илюзиите безвъзвратно бяха изчезнали, сякаш се беше раздрала някаква завеса. Вирджиния можеше да погледне назад и хладнокръвно и обективно да прецени нещата, да прозре истинската същност на майка си, не само нейните решителност и снобизъм, а също подлата й страна. По някакъв странен начин почувства облекчение. През тези години й бяха коствали доста усилия да поддържа легендата за безупречния родител, макар да беше заблуждавала единствено себе си. Сега, след тези спомени, можеше да прозре по-добре майка си.
Алис изглеждаше разстроена, сякаш съжаляваше, че е споменала за писмото.
— Може да не е било от Юстас.
— От него е било.
— Откъде знаеш?
— Защото, ако е било от някой друг, тя щеше да ми го даде, макар с известни извинения, че погрешка го е отворила.
— Но ние не знаем какво е пишело вътре.
Вирджиния стана от масата.
— Не, но ще разбера. Още сега. Ще останеш ли при децата, докато се събудят? Ще им кажеш ли, че няма да се бавя?
— Къде отиваш?
— Да се видя с Юстас, разбира се — отговори Вирджиния от вратата.
— Но още не си си изпила кафето. Направих ти кафе, а ти не си го изпила. Какво ще му кажеш? И как ще обясниш появата си?
Но Вирджиния вече беше излязла. Алис говореше на празната стая и на отворената врата. С гневно възклицание тя остави чашата с кафе на масата и отиде до вратата сякаш за да извика Вирджиния, но тя вече не можеше да я чуе, защото тичаше като дете през високата полска трева към Пенфолда.
Тръгна през полето, защото щеше да й отнеме повече време да се качи в колата, да обърне и да кара до главния път. А времето беше твърде ценно, за да се прахосва. Вече бяха пропилели десет години и нямаше и минутка за губене.
Тя тичаше във ведрата утрин с аромат на мед и бели маргаритки, а високата трева шибаше голите й крака. Морето беше като тъмно петно, с тук-там лилаво-сини отблясъци и тюркоазени ивици, а на хоризонта имаше лека мараня, която предвещаваше голяма жега. Продължи да тича, като вземаше по две стъпала наведнъж с дългите си крака, рововете по стърнището бяха обрасли с червени макове, а из въздуха се носеше ароматът на жълтите цветове на прещипа, поклащани от морския вятър като конфети.
Прекоси и последната поляна и Пенфолда се разкри пред нея, къщата и дългите плевни, и малката градина със защитна стена срещу вятъра. Преодоля и последното стъпало, което водеше към зеленчуковата градина, тръгна надолу по пътеката, мина през портата и видя котката и полусиамските й котенца да лежат на слънцето пред прага. Входната врата беше отворена и тя влезе, като викаше Юстас, а вътрешността на къщата й се стори доста тъмна след ярката дневна светлина.
— Кой е?
Беше госпожа Томас, която се беше надвесила над парапета с парцал за прах в ръка.
— Аз съм, Вирджиния. Вирджиния Кийли. Търся Юстас.
— Трябва да е свършил с доенето…
— О, благодаря ви.
Без повече обяснения тя излезе от вратата и тръгна през ливадата, насочвайки се към обора и помещението за доене. Но в този момент се появи той, минаваше през портата в далечния край на градината. Беше с риза с дълъг ръкав, престилка и гумени ботуши и носеше лъскав алуминиев гюм с мляко. Вирджиния замръзна на място. Той затвори портата зад себе си, погледна нагоре и я видя.
Тя имаше намерение да се държи разумно. Спокойно и тихо да каже: „Искам да те попитам за писмото, което ми написа.“ Но не стана така. Защото всичко беше казано в този дълъг миг, докато стояха и се гледаха един друг, и тогава Юстас остави съда с млякото и тръгна към нея, а тя се затича надолу по тревистото нанадолнище и право в обятията му. Тя се смееше, притисна лицето си към ризата му, а той й казваше:
— Всичко е наред, всичко е наред.
Тя плачеше, а не се смееше. Вирджиния каза:
— Обичам те — а после избухна в сълзи.
Той заобяснява:
— Разбира се, че се обадих. Три или четири пъти, но ти все не беше там. Винаги майка ти вдигаше слушалката и всеки път все повече се чувствах като глупак, когато казваше, че ще ти предаде да ми се обадиш. Помислих си, че може би си променила мнението си. Че вероятно си решила, че имаш по-важни неща за вършене, вместо да пиеш чай със старата ми майка. Помислих си, че може би майка ти те е разубедила. Тя не прояви любезност от първия миг, в който ме зърна. Но знаеш, че беше взаимно, нали?
— Знаех и се чудех какво става. Веднъж за малко да ти се обадя. Мислех си, че си забравил… но после изгубих смелост. После изневиделица майка ми каза, че се връщаме в Лондон, а след това нямаше време. Във влака я попитах направо дали си се обаждал и тя каза, че не си. И аз й повярвах. Там беше бедата. Винаги й вярвах. Трябваше да се досетя. Аз съм виновна, трябваше да се досетя. О, Юстас, каква глупачка съм била.
Бяха влезли в къщата, уж за да вземат чиста кърпичка за Вирджиния и без каквато и да било причина останаха там, неизменно в кухнята, седнали около масата, във въздуха ухаеше на печен хляб с шафран и само старият часовник с махалото нарушаваше спокойствието им.
— Не си била глупачка — каза Юстас. — Беше само на седемнадесет. Това също ме тревожеше. Щеше да бъде лесно да те убедя, да те притисна, преди да си имала време да пораснеш, да осмислиш нещата и да решиш какво искаш. Това пишеше в писмото. Когато не ми се обади, помислих, че си се изплашила. Написах ти, че ако искаш да изчакаш 2–3 години, аз съм готов да почакам, докато си дадеш сметка какво чувстваш — Той тъжно се усмихна. — Доста пописах, вярвай ми. Никога до този момент не бях казвал подобни неща на друго момиче, както и след това.
— И си помисли, че не съм си направила труда да ти отговоря?
— Не знаех какво да си мисля… А в следващия момент видях във вестника, че се омъжваш.
— Юстас, ако бях получила писмото, нямаше да се върна в Лондон. Щях да се опълча на майка ми.
— Не можеше да й откажеш, защото беше малолетна.
— Щях да изпадна в истерия тогава. Щях да получа нервна криза. Да направя най-ужасните сцени. Да се престоря на болна.
— Въпреки всичко щеше да заминеш.
Знаеше, че е прав.
— Но щях да знам, че ти си там и че ме чакаш. И никога нямаше да се омъжа за Антъни. Никога нямаше да замина за Шотландия. Никога нямаше да пропилея всичките тези години.
Юстас повдигна вежди.
— Да пропилееш? Не си ги пропиляла. Ами Кара и Никълъс?
Очите на Вирджиния се напълниха със сълзи. Тя каза:
— Сега всичко е толкова сложно.
Той я прегърна, целуна я по насълзените очи, отмахна косата от лицето й и каза:
— Нещата се случват по начина, по който е трябвало. Всяко нещо е закономерно. Поглеждаш назад и разбираш, че е така. Нищо не се случва без причина. Няма нищо невъзможно, като да се срещнем отново в „Ръцете на русалката“, да вляза там и да те видя да седиш, сякаш никога не си си тръгвала. Сякаш стана чудо!
— Не се държеше така, сякаш беше чудо. В следващия момент ми крещеше.
— Страхувах се да не бъда наранен отново. Боях се, че съм се лъгал за теб, че нещата, които бяха важни за майка ти, са станали важни и за теб.
— Уверявам те, тези неща никога не са били важни за мен.
Той взе ръката й в своята.
— След пикника вчера си помислих, че всичко ще се оправи. След като бях с теб, Кара и Никълъс, плувахме, готвихме риба и изглеждаше, че всички се забавлявате, тогава си помислих, че изкачването на скалите беше като завръщане на мястото, от което бяхме започнали. Мислех си, че ще можем да говорим за онова време, когато се върна в Лондон, а аз останах тук, без да знам какво се случва, и повече не се видяхме. Помислих си, че ще можем да говорим за това и да започнем отначало.
— Но аз си мислех същото, глупчо, а всичко, което ти направи, беше да ми кажеш да се върна обратно в Шотландия и да се науча на земеделие. Аз искам да бъда фермерска съпруга, но не и фермерка. Не мога да различавам абърдийнското говедо от другите говеда.
Юстас се ухили глуповато.
— Казах ти, беше заради снимките на Кара. Цял ден бяхме толкова близки и изведнъж осъзнах, че не сме толкова близки, че принадлежим на два различни свята. Винаги е било така, Вирджиния. Имение като Кърктън и малка ферма като Пенфолда не могат да присъстват в едно и също изречение. Изведнъж ми се стори налудничаво да те помоля да оставиш всичко това, да се откажеш от него само за да бъдеш с мен. Защото това е всичко, което мога да ти предложа.
— И това е всичко, което искам. Това е всичко, което някога съм искала. Кърктън беше къщата на Антъни. Когато той не е там, в нея няма живот. И без това ще я продам. Снощи го реших. Ще трябва да се върна, разбира се, да съобщя на всички и да потърся адвокат…
— Помисли ли за децата?
— Постоянно мисля за тях. Те ще ме разберат.
— Това е техният дом.
— Пенфолда ще бъде техният дом — тя се усмихна при тази мисъл, а Юстас я хвана за раменете с мощните си ръце и се наведе, за да я целуне по усмихната уста.
— Нов дом и нов баща — завърши тя, когато успя отново да си поеме дъх.
Но Юстас, изглежда, не я слушаше.
— Говорим за вълка… — каза той.
Вирджиния чу децата да минават през градината, коментирайки на висок глас.
— Виж, ето ги котенцата. Припичат се на слънце и не са си изпили млякото.
— Остави ги, Никълъс. Те спят.
— Това не спи. Очите му са отворени. Виж, очичките му са отворени.
— Чудя се къде ли е мама? Мамо!
— Тук, вътре — обади се Юстас.
— Мамо, леля Алис иска да знае дали имаш намерение да се връщаш — Кара се появи на кухненската врата, очилата й бяха кривнати на една страна, косата й — леко разрошена. — Тя ни даде бекон с яйца и те чакахме и чакахме и тя каза, че госпожа Джилкс ще си помисли, че е катастрофирала с колата и е умряла…
— Да — продължи Никълъс, появявайки се зад нея, носейки котенце, което беше забило ноктите си в пуловера му. — А ние се събудихме чак в десет и половина и тогава леля Алис дойде да ни види и почти бяхме пропуснали закуската, бяхме много гладни и май трябваше да изчакаме до обяда, но аз бях… толкова гладен…
Гласът му заглъхна. Той осъзна, че никой не му отговаря. Майка му и Юстас просто седяха и го гледаха, а Кара се взираше в майка си, сякаш я виждаше за първи път. Никълъс се смути.
— Какво има? Защо всички мълчат?
— Чакаме те да спреш да говориш — каза Вирджиния.
— Защо?
Вирджиния погледна към Юстас. Юстас се наведе напред, за да придърпа Кара към себе си. Много нежно и внимателно й оправи очилата. После Никълъс забеляза, че той се усмихва.
— Имаме да ви казваме нещо — каза Юстас.