Розамунде Пилхер
Празната къща (7)

7.

Оставиха ленд роувъра в запустялата ферма под Бозитик и тръгнаха надолу към морето. Първоначално минаха през полето, движеха се заедно, четиримата плътно един до друг. Юстас държеше Никълъс за ръка, за да не изостава. Но после полето се смени с къпинови храсти и папрат и оставиха Юстас да води през изронени каменни стени и през поточето, където тръстиките бяха високи почти колкото децата. След последната стена пътечката се скриваше под килим от зелена папрат. След това си проправиха път през храсти от прещип, които бяха от двете страни. После почвата сякаш пропадна под краката им и пътечката започна да криволичи през гъсталака надолу към самите основи на скалата. А зад нея — простор. Синева. Реещи се с писък чайки и плясъкът на вълните в далечината.

На това място крайбрежната ивица се разширяваше и преминаваше в назъбен нос от гранитни скали. Тревата между тях беше яркозелена, изпъстрена с участъци от пурпурна гарига, а пътечката се извиваше надолу между тези скали и докато следваха очертанията й, най-накрая долу в далечината се откри малък залив, закътан и прислонен. Морето беше дълбоко и спокойно, пурпурно над скалите и зеленикаво над пясъка. Бреговата ивица беше тясна и задръстена от останките на стара морска дига. След това тя се извиваше нагоре към зеления ръб на скалата, а под него малко поточе образуваше цяла поредица от малки водопадчета. Над морската дига в самото подножие на скалата видяха останките от малка хижа, изоставена, с изпочупени прозорци и липсващи керемиди на покрива.

Четиримата бяха застанали в редица, замаяни от вятъра, и гледаха надолу. Беше тревожно усещане. Вирджиния се зачуди дали на децата няма да им се завие свят, но изглежда, за никое от тях височината и видът на бездната отдолу не бяха проблем.

— Там има къща — отбеляза Кара.

— Там е живял Джак Карли.

— А къде живее в момента?

— При ангелите, предполагам.

— Познаваше ли го?

— Да, познавах го. Той беше старец, а аз бях малко момче. Не обичаше хора да идват насам, искам да кажа… възрастни хора. Имаше голямо куче и ги гонеше.

— Но на теб е позволявал да идваш.

— Да, позволяваше ми — той се усмихна на Никълъс. — Искаш ли да те нося, или ще се справиш сам?

Никълъс вървеше наравно с тях. Пътечката криволичеше надолу по скалите и изчезваше от погледа им. Никълъс не се предаваше.

— Не, не искам да ме носиш, благодаря. Но бих искал да минеш пръв.

Всъщност кучетата минаха пред тях, уверено и смело, сякаш бяха кози. Хората ги следваха, като стъпваха доста по-предпазливо, но Вирджиния се убеди, че пътечката не е толкова опасна, колкото изглеждаше. След засушаването земята беше твърда и корава под краката им, а на стръмните места бяха издълбани стъпала, подплатени с плавей или грапав цимент.

По-бързо, отколкото тя очакваше, бяха стигнали безпроблемно до брега. Над тях скалата се издигаше, тъмна и студена под сянката, но когато скочиха на плажната ивица, излязоха от сянката и попаднаха под ярките слънчеви лъчи — пясъкът беше топъл, а от малката къща се носеше мирис на смола. Чуваха се единствено крясъците на чайките, плясъкът на вълните и ромоленето на поточето.

Имаше нещо нереално в този малък залив, като че ли бяха излезли извън времето и пространството. Въздухът беше неподвижен, слънцето — парещо, пясъкът — бял, а зеленикавата вода беше прозрачна като стъкло. Децата си съблякоха дрехите, взеха новата кофичка и лопатка на Никълъс и веднага изтичаха при водата, където започнаха да копаят и да правят пясъчен замък, обграден с ров и изпълнен с множество бойни кули.

— Ако дойде приливът, ще залее замъка — каза Кара.

— Не, няма, защото ще направим огромен ров и водата няма да стигне до него.

— Ако приливът е достатъчно висок, ще залее замъка и ще го отнесе. Както в цар Канют.

Никълъс се замисли върху това.

— Не, няма да го залее никога!

Това беше ден, който щяха да помнят до края на живота си. Вирджиния си ги представи как вече като хора на средна възраст с носталгия си спомнят за него.

Имаше един малък залив и порутена вила и наоколо нямаше жива душа, освен нас. Имаше две кучета и трябваше да се спускаме по една опасна пътечка.

Кой ни заведе?

Юстас Филипс.

Но кой беше той?

Не мога да си спомня… Трябва да е бил фермер, някакъв съсед.

И те ще започнат да спорят относно подробностите.

Имаше поточе.

Не, беше водопад.

Имаше поточе, което се спускаше надолу през средата на плажа. Съвсем ясно си го спомням. И ние го преградихме с пясъчна дига.

Но имаше и водопад. А аз имах нова кофичка и лопатка.

 

 

Когато приливът дойде, всички заплуваха, а водата беше бистра, солена, зелена и много студена. Вирджиния си беше забравила шапката и тъмната й коса беше залепнала за главата й, а сянката й премина върху облите камъчета по брега като някаква странна риба. Тя плуваше, като държеше Кара, носейки се между небето и морето, очите й бяха замрежени от вода и слънчева светлина, а крясъкът на чайките пронизваше въздуха и се чуваше нежният плясък на вълните, които се удряха в брега.

Стана й много студено. Децата обаче сякаш нямаха този проблем, затова тя ги остави с Юстас и излезе от водата, а после отиде и седна на сухия пясък отвъд мястото, до което достигаха вълните.

Седна направо върху пясъка, защото не бяха донесли постелка, нито кърпи за плаж. Нито гребен, нито червило, бисквити, нито термос с чай, нито връхна дреха. Нямаха сливов сладкиш, шоколадови бисквити, нито пари за езда на магаре или за да си купят сладолед.

Накрая и Кара дойде при нея с тракащи от студ зъби. Вирджиния я уви в една хавлия и нежно започна да я подсушава.

— Скоро ще можеш да плуваш по-дълго.

Кара попита:

— Колко е часът?

Майка й погледна към слънцето.

— Предполагам около пет… не знам със сигурност.

— Още не сме яли следобедна закуска.

— Не, не сме. Не мисля, че изобщо ще го направим.

— Нямаме закуска?

— Поне веднъж може би няма значение. Ще вечеряме по-късно.

Кара направи гримаса, но не протестира. Никълъс обаче се оплакваше на висок глас, когато разбра, че Вирджиния не беше донесла нищо за ядене.

— Но аз съм гладен.

— Съжалявам.

— Бавачката винаги носеше нещо за хапване, а ти нищичко не си взела.

— Знам. Забравих. Толкова бързахме, че изобщо не се сетих за бисквитите.

— Е, какво ще ям сега?

Юстас дочу последните думи на Никълъс, докато се приближаваше мокър към тях.

— Какво има? — спря и си взе кърпа.

— Много съм гладен, а мама не е донесла нищо за ядене.

— Много лошо — отбеляза неодобрително Юстас.

Никълъс му хвърли продължителен поглед, обърна се и нацупено продължи да копае в пясъка, но Юстас го хвана за ръката и го обърна към себе си, като го търкаше с кърпата, сякаш милваше някое от кучетата си.

Вирджиния каза с успокояващ тон:

— И без друго, предполагам, че скоро ще тръгваме.

— Защо? — попита Юстас.

— Мислех, че трябва да издоиш кравите.

— Бърт ще свърши тази работа.

— Бърт?

— Днес беше в Пенфолда и почистваше хранилките.

— А, да.

— Преди да се пенсионира, работеше за баща ми, а сега идва две недели в месеца да ми помага. Харесва му да го прави, госпожа Томас добре го гощава за вечеря, а това означава няколко свободни часа за мен.

Никълъс се подразни от безполезния разговор. Той се изправи, докато Юстас го държеше, погледна го гневно и каза:

— Гладен съм.

— Аз също — каза Кара тъжно, но не толкова ядосано.

— Я чуйте това — каза Юстас.

Те се заслушаха и чуха друг звук откъм морето, освен чайките. Тихото бръмчене на двигател, пър-пър-пър, което приближаваше към тях.

— Какво е това?

— Гледайте и ще видите.

Звукът се усили и видяха да приближава малка лодка, бяла, на сини ивици, която се носеше по водата, оставяйки зад себе си бяла пяна. На кърмата беше застанал нисък набит мъж.

Пър-пър, тя зави и влезе в залива, а звукът на двигателя се чуваше едва-едва…

Всички гледаха с широко отворени очи.

— Опала! — каза Юстас с усмивка, подобно на фокусник, който е направил сложен номер.

— Кой е това? — попита Вирджиния.

— Това е Томи Басет от Порткерис. Идва да събира омарите от кошовете си.

— Но той няма бисквити! — отбеляза Никълъс, който не се отклоняваше от темата.

— Не. Но може да има нещо друго. Да отидем ли да проверим?

— Добре — но децата прозвучаха скептично.

Той остави Никълъс и тръгна по пясъка към морето, гмурна се в една вълна и заплува енергично към мястото, където беше спряла лодката. Морякът тъкмо изтегляше кошовете, опразни ги и ги пусна обратно, когато видя Юстас да плува към него. Спря и го наблюдаваше.

— Здравей, младежо! — гласът му се понесе над водата.

Видяха как Юстас хваща перилата с ръце, увисва на тях за момент, изтегля се от водата и влиза в клатещата се лодка.

— Колко надалеч отплува — каза Кара.

Никълъс добави:

— Надявам се, че няма да донесе някой омар.

— Защо не?

— Омарите имат нокти.

Изглеждаше сякаш мъжете на лодката обсъждаха нещо. Накрая Юстас се изправи и го видяха да носи някакъв вързоп. Той скочи във водата и заплува обратно, но този път по-бавно заради мистериозния товар. Оказа се, че това беше мрежа за пазаруване, но в нея имаше десетина мокри лъскави скумрии.

Никълъс отвори уста, за да каже:

— Не обичам риба — но срещна погледа на Юстас и стисна зъби, без да каже дума.

— Мислех, че може да му се намират няколко — каза Юстас.

— Обикновено хвърля мрежа, когато идва да опразни кошовете.

Той се усмихна на Кара.

— Яла ли си някога скумрия?

— Не мисля, но е забавно, че ти е дал пазарска мрежа. Няма ли да си я иска обратно.

За нея това беше много по-удивително, отколкото подарените скумрии.

— Не ми каза, че си я иска обратно.

— Ще ги вземем ли с нас в Бозитик?

— Това пък защо? Не, ще ги сготвим тук… елате да ми помогнете.

Той събра шест-седем големи, обли и гладки камъка, подреди ги в кръг, взе кибритени клечки и опаковката на пакета цигари и запали, огън, като изпрати децата да търсят още съчки и скоро имаха огън на открито. И когато имаше достатъчно дървесна пепел и се бяха образували червени въглени, постави рибата върху тях — чу се цвъртене, пукане и се разнесе най-вкусната миризма на света.

— Но ние нямаме ножове и вилици — каза Кара.

— Пръстите са направени преди вилиците.

— Но ще пари.

Кара и Никълъс бяха клекнали около огъня с щръкнали коси, по бански и целите полепнали в пясък. Изглеждаха като малки дивачета и напълно доволни.

Кара наблюдаваше сръчните ръце на Юстас.

— Правил ли си го преди?

— Кое, да дялкам пръчка?

— Не, да накладеш огън и да печеш риба?

— Много пъти. Това е единственият начин да сготвиш скумрията и да я ядеш направо от водата.

— Правеше ли го често като малко момче?

— Да.

— Беше ли жив тогава старецът? Джак Карли.

— Да. Той излизаше, сядаше на брега и участваше във веселбата. Донасяше бутилка ром и старата си миризлива лула, сядаше и ни разказваше някоя от своите истории, от които да ти настръхне косата, но никога не бяхме сигурни дали са истински.

— Какви истории?

— О, приключения… Пътувал е по света, правил е най-различни неща. Бил е готвач на танкер, дървосекач, строил е пътища и жп линии, работил е в мините. Работил е в калаените мини. Заминал за Чили, работил там пет години или повече, след което се върнал богат човек, но профукал всичките си пари през следващите дванадесет месеца и се върнал в изходна позиция.

— Но се е върнал.

— Да, върна се отново в залива на Джак Карли — Кара потрепери. — Студено ли ти е?

— Бавачката казва, че когато трепериш от студ, призракът минавал над гроба ти.

— Облечи си пуловер тогава и той ще държи всички призраци настрана и после ще стане време да похапнем.

 

 

Наблюдавайки го край децата, Вирджиния си помисли, че Антъни беше пропуснал толкова много, защото не искаше да има нищо общо с тях. Ако Кара беше красавица, вероятно щеше да й обръща внимание… Кара, която копнееше за внимание и любов, мислеше баща си за най-прекрасното същество на света. Но тя беше обикновена и стеснителна и носеше очила и той никога не успя да скрие факта, че се срамува от нея. А Никълъс… с Никълъс може би щеше да е по-различно. Когато пораснеше, щеше да го учи да стреля, да играе голф и да лови риба, щяха да станат приятели и да излизат заедно. Но сега Антъни си беше отишъл и нищо от това нямаше да се случи и тя съжаляваше, защото нямаше да имат спомени как са плували с него, никога нямаше да наобиколят лагерния огън, да слушат неговите истории и да гледат как сръчните му ръце дялкат дървени пръчки, които да използват вместо вилици.

Слънцето се спусна надолу, светеше право върху тях, а морето изглеждаше като течна мъгла. Скоро щеше да се свечери и да се стъмни. Джак Карли беше живял тук, както Обри Крейн беше живял в Бозитик. Не ги чуваш, нито ги виждаш, но знаеш, че духовете им все още витаят наоколо.

Това усещане за миналото пораждаше известна тревога, но беше някак си първично и не съвсем плашещо. Не беше възможно да живееш в тази част на света, ако си нервен и плах човек, защото под покривалото на красотата се криеше една дива земя и отвсякъде дебнеха опасности. Откъм морето, дълбоко и измамно с неговите подводни ями и течения. Откъм скалите и заливите, толкова стръмни и потапяни от нахлуващия прилив. Дори тихите полета, по които бяха минали този следобед, криеха неподозирани ужасии — изоставени мини, дълбоки ями и шахти, черни като кладенци, лежаха скрити под орловата папрат. А стръкчетата козина, перата и малките избелели кости бяха свидетелство за присъствието на лисиците, чиито леговища бяха в дупки в земята под прещипа.

Привечер бухалът започваше да пищи подигравателно, а язовецът излизаше на своята нощна експедиция сред боклуците. Тръпката от преследването на плячка не го вълнува. Достатъчно му е посред нощ да отвори капака на някой варел с такъв трясък, че жената на фермера да я облее студена пот от ужас.

— Мамо, храната е приготвена — гласът на Кара прекъсна мислите й. Тя погледна и я видя да държи пръчка със забодено на нея парче риба. — Ела и го вземи бързо, преди да е паднало!

В гласа й имаше тревожна нотка и Вирджиния се изправи, изтупа пясъка от банския си и се присъедини към пикника.

 

 

В сиянието на залязващото слънце и хладния морски вятър в лицата им те бавно се заизкачваха към къщи. След плуването децата бяха сънени и мълчаливи. Никълъс беше принуден да приеме Юстас да го носи на гърба си, а Вирджиния носеше мокрите бански и хавлиите в пазарската мрежа, в която Юстас беше донесъл скумриите, и държеше Кара с другата си ръка. Всички бяха полепнали с пясък и сол, с разрошени коси, изморени, а пътечката беше стръмна и изкачването през папратите и коварните храсталаци беше изтощително. Накрая стигнаха до поляните и вървенето стана по-лесно. Зад тях морето, обляно в светлина, отразяваше небето, а пред тях Бозитик се беше сгушила в извивката на хълма, а пътят зад нея проблясваше от време навреме от фаровете на преминаващите коли.

Няколко от кравите на Юстас бяха излезли на полето през дупката на оградата. В здрача те се виждаха — бели и кафяви, звучно предъвкваха тревата и надигаха глави, за да наблюдават малката процесия, минаваща покрай тях.

Никълъс се надвеси над ухото на Юстас и го попита:

— Ще се върнеш ли с нас?

Той се усмихна.

— Време е да се прибирам.

— Бихме искали да останеш за вечеря.

— Вие вечеряхте вече — каза Юстас.

— Мислех, че това е само следобедна закуска.

— Не ми казвай, че имаш място за повече храна.

Никълъс се прозя.

— Май не.

Вирджиния каза:

— Ще ви приготвя какао и може да го изпиете в леглата си.

— Да — каза Никълъс. — Но би било добре, ако Юстас дойде и си поговори с нас, докато се къпем…

Гласчето на Кара иззвъня:

— Да, докато мама приготвя какаото, ти можеш да си говориш с нас.

— Ще направя повече от това — каза Юстас. — Ще изтъркам всичкия този пясък от гърбовете ви.

Те шумно се захихикаха, сякаш това беше изключително смешно, и веднага щом влязоха в къщата, се затичаха към банята и започнаха да се боричкат кой да пусне водата. Чу се застрашителен плясък, а Юстас запретна ръкави и влезе вътре, за да въдвори ред. Вирджиния го чу да казва:

— А сега тишина, ще потопите кораба, ако не внимавате.

Оставяйки го с децата, тя извади мрежестата чанта от кухнята и изсипа банските и пълните с пясък хавлии в мивката, изплакна ги и ги изстиска, след което ги извади навън и ги защипа на простора, оставяйки ги да се издуват и ветреят в тъмното като призраци.

Върна се в кухнята, наля мляко в тенджера, пусна котлона и остана да го наблюдава, подпирайки се на печката с леки прозявки. Пипна лицето си с ръка и установи, че е цялото в пясък, затова взе едно огледалце от чантата си, подпря го на полицата, взе гребен и се опита да си оправи косата, но тя бе залепнала от солта и беше пълна с пясък. Помисли си, че ако имаше душ, щеше да я измие, но идеята да я измие на мивката й изглеждаше трудно осъществима. На слабата светлина отражението й я погледна откъм кръглото огледалце, около носа й имаше лунички, очите й бяха хлътнали и наподобяваха две тъмни дупки върху лицето й.

Млякото в тигана кипна. Тя направи две чаши с какао, сложи ги на подноса и тръгна по стълбите. Видя, че банята е празна, мокрите следи водеха нагоре. Чу гласове и мина по коридора към спалнята им, вратата беше отворена.

Бяха вътре, но не я видяха. Тя се спря и ги наблюдаваше. Юстас беше седнал с гръб към нея върху леглото на Кара, а децата бяха на леглото на Никълъс. Почти бяха допрели глави една в друга и Кара показваше на Юстас снимките си.

— А, това е татко. Високият мъж ей там. Изглежда изключително добре, не мислиш ли? — Кара се отпускаше да говори така само когато е с някого, с когото се чувства напълно спокойна. — А това е къщата в Шотландия, това е моята спалня, а това е спалнята на Никълъс, а това е детската на горния етаж…

— Това е моята спалня!

— Казах, че е твоята спалня, глупчо. А това е стаята на бавачката, а това е стаята на мама, но не може да се видят стаите отзад. А това е поглед от въздуха…

— Един човек я направи от самолет…

— А това са паркът и реката. А това е градината с оградите.

— А това е господин Макгрегър на трактора си, а това е Боб, а това е Фърги.

Юстас беше започнал да губи нишката.

— Чакай малко, кои са Боб и Фърги?

— Ами Боб помага на господин Макгрегър, а Фърги помага на градинаря. Фърги свири на гайда и знаеш ли кой го е научил? Чичо му. А знаеш ли как се казва чичо му? Мънкъл — Никълъс триумфално произнесе името.

Юстас каза:

— Чичо Мънкъл^[1].

— А тук татко кара ски в Сейнт Мориц, а тук сме всички заедно на лов за патици. Поне той отиде до мястото на пикника, а ние не се изкачихме на хълма. А това е реката, където понякога плуваме, но не е безопасно, защото камъните могат да наранят краката ти. Но мама каза, че може да направим басейн, когато се върнем в Кърктън, можем да имаме басейн като този на леля Алис Лингард.

— А това е колата на татко, огромен ягуар. Това е… — Никълъс се запъна: — това беше огромен ягуар, зелен на цвят. — Завърши той изречението смело.

Вирджиния каза:

— Ето го какаото ви.

— О, мамо, ние показваме на Юстас всички снимки от Кърктън.

— Да, чух.

— Това беше много мило — каза Юстас. — Вече знам всичко за Шотландия.

Той се изправи, сякаш за да направи път на Вирджиния и остави албума със снимките върху шкафчето.

Децата отидоха по леглата си.

— Ще трябва да дойдеш и да ни видиш. Ще трябва да ни дойдеш на гости. Нали, мамо? Може да спи в стаята за гости.

— Може би. Но Юстас е много зает човек.

— Така е — обади се Юстас. — Зает. Винаги имам много работа. Е… — той тръгна към вратата. — Ще ви пожелая лека нощ.

— Лека нощ, Юстас. Благодарим ти, че ни заведе на такова прекрасно място.

— Не сънувайте Джак Карли.

— Дори да го сънувам, няма да се уплаша.

— Само така. Лека нощ, Никълъс.

— Лека нощ. Ще се видим на сутринта.

— Не тръгвай. Ще сляза след малко — каза Вирджиния.

— Ще чакам долу — отговори Юстас.

Какаото беше изпито почти веднага между прозявките. Очите им се затваряха. Накрая си легнаха и Вирджиния ги целуна за лека нощ. Но Никълъс направи нещо изненадващо, докато го целуваше. Той я прегърна през врата и опря буза в нейната.

Тя попита нежно:

— Какво има?

— Мястото беше хубаво, нали?

— Малкият залив ли?

— Не. Къщата, където живее Юстас.

— Пенфолда.

— Ще отидем ли пак?

— Разбира се.

— Много ми хареса малкото котенце.

— Знам.

— Юстас е долу, нали?

— Да.

— Ще ви слушам, докато говорите — гласът му беше пълен със задоволство. — Ще ви слушам как говорите, говорите, говорите.

— Ще ти бъде ли уютно?

— Да — отговори Никълъс.

Почти бяха заспали, но тя остана при тях, движеше се бързо из стаята и събираше разхвърляните дрехи, сгъваше ги и ги подреждаше, както правеше бавачката, върху двата раздрънкани плетени стола. След това отиде да затвори прозореца, защото нощният въздух захладняваше, дръпна и завесите. На оскъдната светлина от нощните лампи стаята изведнъж изглеждаше закътана, безопасна, с леки сенки, а единственият звук беше тиктакането на часовника на Кара и дишането на децата.

В този момент сърцето й се изпълни с любов. Към децата, към тази странна малка къща, към мъжа на долния етаж, който я чакаше. Усети прекрасното чувство на завършеност, на правилност. Помисли си, че за първи път с Юстас ще останат насаме, с всичкото време на света на свое разположение. Само двамата. Щеше да запали огъня в камината и да дръпне завесите, да му направи чаша кафе. Можеха да си говорят цяла нощ, ако поискаха. Можеха да са заедно.

Кара и Никълъс заспаха. Тя угаси лампата и слезе долу, където за нейна изненада беше тъмно. За части от секундата си помисли, че Юстас е размислил и си е тръгнал, но го видя да стои до прозореца, да пуши и да наблюдава как последните лъчи светлина угасват в небето. Част от светлината се отразяваше върху лицето му, но когато чу стъпките й, се обърна, но не видя изражението му, а само сенки.

Тя каза:

— Помислих, че си си тръгнал.

— Не, все още съм тук.

Тъмнината събуди тревога у нея. Протегна се и светна лампата на масата. Между тях застана жълт кръг светлина, като някакъв басейн. Тя го изчака да започне разговор, но той мълчеше, просто стоеше там, пушеше и тя започна да запълва тишината с думи.

— Какво ще кажеш да вечеряме? Искаш ли да хапнеш нещо? Дори не знам колко е часът.

— Няма нужда.

— Бих могла да ти направя кафе…

— Нямаш кутия бира?

Тя направи отчаян жест.

— Нямам, Юстас. Съжалявам. Никога не съм купувала. Никога не съм пила — това прозвуча глуповато, сякаш не одобряваше пиенето на бира. — Искам да кажа, че просто не харесвам вкуса на бирата — тя се усмихна, опитвайки се да го обърне на шега.

— Няма значение.

Усмивката й изстина. Вирджиния преглътна с усилие.

— Сигурен ли си, че не искаш кафе?

— Не, благодаря.

Той започна да търси място, където да изгаси цигарата си. Тя му намери чинийка, постави я на масата, а той смачка цигарата по такъв начин, сякаш й имаше зъб за нещо.

— Трябва да тръгвам.

— Но…

Той се обърна към нея, чакайки я да се доизкаже. Тя изгуби контрол.

— Да. Беше хубав ден. Много мило от твоя страна да отделиш целия ден и да ни покажеш залива и… всичко останало — гласът й звучеше пискливо и официално, сякаш откриваше разпродажба. — На децата много им хареса.

— Добри деца са.

— Да. Аз…

— Кога се връщате в Шотландия?

Резкият и хладен тон, с който беше зададен въпросът, я шокира. Изведнъж й стана студено, потрепери от мрачно предчувствие, което се плъзна по гърба й като струя ледена вода.

— Аз… аз не съм сигурна — хвана се за облегалката на един от дървените столове, търсейки опора. — Защо питаш?

— Ще се върнете там.

Беше твърдение, а не въпрос. Изправена пред това, естествената неувереност на Вирджиния я накара да направи най-неблагоприятното заключение. Юстас очакваше от нея да замине, дори го искаше. Тя се чу да му казва с удивителна лекота следното:

— В определен момент, разбира се. В края на краищата, това е моят дом. Домът на децата ми.

— Чак тази вечер разбрах колко важна собственост е това.

— Искаш да кажеш, от снимките на Кара.

— Но пък имаш доста хора, които ти помагат да я управляваш.

— Не я управлявам, Юстас.

— Тогава го направи. Научи нещо за земеделието. Ще се учудиш колко много има да се учи по този въпрос. Трябва да се заинтересуваш и да започнеш нещо ново. Да отглеждаш стадо от шотландски говеда. Съпругът ти мислил ли е някога да направи подобно нещо? Можеш да продадеш добър бик на пазара в Пърт за седемдесет хиляди лири.

Този разговор беше налудничав и безцелен като в някакъв кошмар. Тя попита:

— А ти можеш ли? — но устата й пресъхна и думите едва се чуваха.

— Разбира се. Кой знае, един ден можеш да изградиш нещо наистина велико, което да оставиш на сина си.

— Да.

Той каза отново:

— Трябва да тръгвам — по устните му пробягна усмивка. — Беше хубав ден.

Но Вирджиния помнеше по-хубав ден — деня, който прекара с Юстас в оня пролетен следобед, изпълнен със слънце и вятър, когато й беше купил сладолед и накрая я беше откарал до дома й. Беше обещал да й се обади и после беше забравил или може би беше променил решението си. Тя осъзна, че през целия следобед е очаквала Юстас да й разкаже какво се беше случило в действителност. Тя беше очаквала той да повдигне въпроса, вероятно под формата на история, която да сподели с децата или като носталгичен спомен от миналото на двама стари приятели. Но той не каза нищо. И сега тя никога нямаше да узнае истината.

— Да — тя пусна облегалката на стола и се изправи, скръсти ръце на гърдите си, сякаш искаше да се стопли. — Специален ден. Ден, който хората никога не забравят.

Той тръгна към нея покрай ръба на масата, но Вирджиния се обърна и отиде да отвори вратата. В къщата нахлу хладен въздух, миришещ на сладко и влага, небето беше обсипано с ярки звезди. В тъмното се чу дългият и скръбен вик на свиреца.

Той беше до нея.

— Лека нощ, Вирджиния.

— Лека нощ, Юстас.

После той тръгна надолу по стълбите, отдалечаваше се от нея, зад стената и надолу по полянката към старата ферма, където беше оставил колата си. Здрачът го погълна. Тя затвори вратата и превъртя ключа, после се върна в кухнята и бавно и внимателно изми чашите на децата от какаото. Чу бръмченето на ленд роувъра, докато минаваше през портата, нагоре по алеята към главния път и после звукът на двигателя замря в тихата нощ, но тя не вдигна глава от онова, което правеше. Когато чашите бяха подсушени, хавлията беше сгъната и нямаше какво повече да се прави, тя усети колко е изтощена. Загаси лампите и бавно тръгна нагоре по стълбите, съблече се и си легна. Тялото й лежеше отпуснато, но главата й се усещаше, сякаш е изкарала цяла седмица на силно кафе без захар.

Той не те обича.

Никога не съм си го мислила.

Но беше започнала да си го мислиш. След днес.

Значи съм грешала. Нямаме бъдеще заедно. Той ми даде много ясно да разбера.

Какво си въобразяваше, че може да се случи?

Представях си, че той ще може да заговори за случилото се преди десет години.

Нищо не се случи. И защо да трябва да си го спомня?

Защото аз го помня. Защото Юстас беше най-важното нещо, което някога ми се е случвало.

Ти не го помнеше. Ти се омъжи за Антъни Кийли.

 

 

Ожениха се в Лондон през юли. Вирджиния беше облечена в кремава сатенена рокля с двуметров шлейф и воал, наследен от бабата на лейди Кийли, а Антъни носеше сив фрак и безупречно ушити памучни панталони. Двамата излязоха пред „Сейнт Майкълс“ на площада Честър, камбаните звъняха, слънцето грееше, следваше ги малка свита от обкичени с панделки шаферки, а тълпата от любопитни жени издаваше възгласи на възхищение. Те бяха разбрали, че има сватба, и се бяха спрели да погледат какво ще се случи, когато се отворят вратите на църквата.

Вълнението, шампанското, приятното чувство да бъдеш обичан, поздравяван и целуван даваха сили на Вирджиния да издържи, докато дойде време да се качи горе, за да се преоблече. Майка й беше там, вездесъща и ефективна, за да й помогне да разкопчае ципа, да откачи взетата назаем диадема и прозрачния воал.

— О, скъпа, всичко мина толкова добре, а ти изглеждаше зашеметяващо, макар че не трябва да казвам нещо толкова суетно по адрес на собственото си дете… Скъпа, ти трепериш, не ти е студено, нали?

— Не. Не ми е студено.

— Смени си обувките и ще ти помогна с роклята.

Роклята беше светлорозова, с малка шапчица с венчелистчета, очарователно и безполезно допълнение, което никога повече нямаше да сложи на главата си. Представи си как се връща от медения месец и розовите венчелистчета са все още върху копринената шапка, леко смачкани и леко покафенели по края. (Но, разбира се, не могат да покафенеят, защото не са истински, а изкуствени венчелистчета…)

— Куфарът ти е в багажника на колата на Антъни, каква добра идея да вземете такси до апартамента му и оттам да смените колата и да избегнете целия този панаир с пазачи на вратата и стари обувки за откуп.

От коридора се чуха силни гласове и стъпки. Гласът на Антъни звучеше комично като ловджийски рог.

— Ето! Май вече е готов — тя набързо целуна Вирджиния. — Приятно прекарване, мила.

Вратата се отвори с трясък и се появи Антъни в костюма, с който си беше избрал да пътува. Носеше огромна сламена шапка. Беше доста подпийнал.

— Ето я и нея! Тръгваме за Южна Франция, моя любов, ето защо нося шапка.

Госпожа Парсънс смъкна шапката, поглади го по косата с дългите си пръсти и оправи вратовръзката му, като в същото време се смееше снизходително. Тя можеше да е на мястото на булката, а не Вирджиния, която стоеше и наблюдаваше тази малка церемония с безизразно лице. Антъни й подаде ръка.

— Хайде, време е да тръгваме.

Колата под наем, обсипана с конфети, ги закара до апартамента на семейство Парсънс, където ги чакаше колата на Антъни. Планът беше направо да влязат в колата и да тръгнат към летището, но Вирджиния имаше ключ в чантичката си и влязоха в кухнята. Вирджиния сложи престилка върху розовата си рокля, а Антъни седна на масата и я наблюдаваше, докато му приготвяше кана кафе.

За медения месец бяха наели вила в Антиб. На втория ден Антъни беше срещнал стар приятел, а до края на първата седмица познаваше всички наоколо. Вирджиния си каза, че това можеше да се очаква от него и й харесваше на самата нея. Изключителната общителност на Антъни беше част от чара му, който я беше привлякъл на първо място. Обаче само ден по-късно стана ясно, че ще им е трудно да намерят общи теми за разговор. Разговорите на вечеря бяха мъчителни. Тогава тя осъзна, че до момента не бяха оставали насаме.

Имаше една семейна двойка — Джейни и Хю Рауз. Той беше писател. Бяха наели къща в Кап Фера. Джейни беше по-голяма от Вирджиния и Вирджиния я хареса, защото й беше лесно да разговаря с нея. Веднъж, докато седяха на терасата в дома на семейство Рауз и чакаха мъжете да се върнат от лов, Джейни попита:

— Откога се познавате с Антъни, мила? — като дете беше живяла в Щатите и макар да не говореше с американски акцент, използваше думи и изрази, които веднага издаваха произхода й.

— Отскоро. Запознахме се през май.

— Любов от пръв поглед, а?

— Не знам. Предполагам.

— На колко си години?

— Осемнадесет.

— Доста си млада за семейство. А и Антъни не ми изглежда като човек, който ще се установи на едно място през следващите няколко години.

— Ще се наложи — отговори Вирджиния. — Ще живеем в Шотландия. Антъни наследи имението Кърктън. Преди е било на чичо му, който останал ерген. Ние ще отидем да живеем там.

— Искаш да кажеш, че Антъни ще си прекарва времето да се разхожда наоколо във вълнен костюм и кал по ботушите?

— Не съвсем. Но не вярвам, че животът в Шотландия ще е същият като в Лондон.

— Не, няма — каза Джейни, която беше ходила в Шотландия. — И не очаквай животът да бъде прост, защото ще останеш разочарована.

 

 

Вирджиния обаче очакваше простичък живот. Тя не беше виждала Кърктън преди, нито беше посещавала Шотландия. Веднъж беше гостувала за великденските празници на своя съученичка, която живееше в Нортъмбърланд, и си представяше, че Шотландия ще е нещо подобно и Кърктън ще бъде ниска, порутена каменна фермерска къща с дървени подове и износени турски килими и трапезария с огромна камина и ловни трофеи по стените.

Вместо това пред очите й се откри висока, квадратна постройка с елегантни пропорции, рамкирани прозорци, отразяващи слънчевата светлина, и каменно стълбище, което водеше от алеята за коли до входната врата.

След чакъла имаше трева, а после стена с ров и парк с гигантски букове, който се спускаше надолу до сребриста рекичка в далечния край.

Вирджиния беше смаяна от гледката и мълча през цялото време, докато вървеше след Антъни по стълбите и през вратата. Къщата беше празна, старомодна и необзаведена. Трябваше да я стегнат и подготвят за живеене. Тази задача плашеше Вирджиния, но когато сподели с Антъни, той си наложи мнението.

— Ще повикаме Филип Сойър да се погрижи, той е интериорният дизайнер, обзавел къщата на майка ми в Лондон. В противен случай ще допуснем ужасни грешки и ще се получи бъркотия.

Личното мнение на Вирджиния беше, че предпочита собствените си ужасни грешки пред безупречния вкус на някой друг — би било по-уютно, но не каза нищо.

— А това е гостната, след нея е библиотеката, после трапезарията, кухните и помещенията долу.

Стаята кънтеше, кристалните полилеи, висящи от натруфените тавани, блестяха като ледени призми. Над високите прозорци имаше облицовка и прекрасни корнизи. Имаше много прах и усещане за хлад.

Изкачиха се на първия етаж по извитото стълбище, просторно и елегантно, а стъпките им отекваха върху полираните стъпала и из цялата празна къща. На горния етаж бяха спалните, всяка с отделна баня, дрешниците, шкафовете за бельо, шкафовете на камериерката, дори будоар.

— Какво ще правя с този будоар? — попита Вирджиния.

— Можеш да идваш и да будваш в него, а ако не знаеш какво означава това, това е френската дума за цупене. Хайде, не гледай толкова ужасено, сякаш не ти харесва.

— Просто е толкова огромно.

— Говориш, сякаш си в Бъкингамския дворец.

— Никога не съм влизала в такава огромна къща. Не съм си мислила, че ще живея в такава.

— Е, ще ти се наложи, затова по-добре свиквай.

След малко излязоха навън, застанаха до колата, оглеждайки елегантната фасада с равномерно разположени прозорци. Вирджиния пъхна ръцете си в джобовете и попита:

— Къде е градината?

— Какво имаш предвид?

— Цветни лехи и подобни. Цветя. Сещаш се. Градина.

Но градината беше на километър разстояние, оградена с високи стени. Отидоха дотам с колата и като влязоха, завариха градинаря и плодни дръвчета, наредени като войници, очакващи някой да ги обере.

— Това е градината — каза Антъни.

— О-о — възкликна Вирджиния.

— Какво означава това „О-о“?

— Нищо. Просто „О-о“.

Скоро пристигна интериорният дизайнер. Последваха го коли и камиони, строителни работници, зидари, бояджии, експерти по килимите, експерти по завесите, експерти по мебелите, които разпръснаха мебели навсякъде, сякаш от някакъв гигантски рог на изобилието, който никога нямаше да пресъхне.

Вирджиния остави нещата да се случват. Тя казваше „Да“ в знак на съгласие с нюансите на кадифето, което Филип Сойер предлагаше. Или „Да“, когато той предложи рамките на леглото в гостната да бъдат от викториански месинг и да го застелят с дебели плетени на една кука завивки.

— О, знаеш, Викторианския провинциален живот.

Единственият случай, когато възрази, беше във връзка с кухнята. Тя искаше да бъде като онази прекрасна стая, която беше видяла в Пенфолда — тя излъчваше стабилност, беше място, където да се приготвят вкусни ястия, с котка на стола и саксии с гераниуми по прозорците.

— Искам кухня като във фермерска къща. Тя е нещо като всекидневна.

— Нямам намерение да живея в някаква си кухня, така да знаеш.

Беше оставила Антъни да направи нещата по своя начин, в крайна сметка това беше неговата къщи и неговите пари платиха мивките от неръждаема стомана и пода от черни и бели плочки, и самопочистващата се печка с фурна на нивото на очите и грил за печене на пилета.

Когато приключиха с ремонта, Вирджиния вече беше бременна.

— Колко чудесно за бавачката! — възкликна лейди Кийли.

— Защо?

— Скъпа, тя е в Лондон временно, но копнее да се грижи за ново бебе. Разбира се, няма да й се иска да напусне Лондон, но е задължена да завърже приятелства — знаеш тази мрежа от бавачки, винаги съм казвала, че е по-добра и от съюза на англоговорещите. А този горен етаж е предназначен за детска стая, познава се по вратата в горната част на стълбите и решетките по прозорците. Разкошна и слънчева. Според мен светлосиньо? Имам предвид за килимите и френски кретонени завеси.

Вирджиния се опита да отстоява позицията си и да каже „Не. Аз ще се грижа за бебето си.“ Но толкова много й прилошаваше от бременността, чувстваше се толкова слаба, че докато се почувства достатъчно силна, за да се справи със ситуацията и да се изправи на крака, детската беше подредена и бавачката се беше настанила трайно и дългосрочно.

Ще й позволя да остане, докато се роди бебето и отново съм на крака. Може да остане месец-два и после ще й кажа, че може да се върне в Лондон, защото мога да се грижа за бебето си сама.

Но тогава се появиха допълнителни усложнения. Майката на Вирджиния, която живееше в Лондон, се оплака от болки и хронична умора, и загуба на тегло. Вирджиния веднага замина на юг, за да я види, и след това се разкъсваше между отговорностите към бебето в Шотландия и майка си в Лондон. С цялото това пътуване с влак стана ясно, че би било лудост да отпрати бавачката, докато госпожа Парсънс не се възстанови. Но, разбира се, тя не се възстанови и до момента, когато беше успяла някак да се възстанови от целия кошмар, свързан със загубата на майка си, се роди Никълъс и с двете бебета бавачката сякаш беше укрепила позициите си завинаги.

В радиус от петнадесетина километра от Кърктън бяха заобиколени от съседи, които обичаха забавленията. Млади двойки с достатъчно свободно време и пари, някои с малки деца като на семейство Кийли и интереси, които пасваха с тези на Антъни.

За пред хората Антъни прекарваше известно време във фермата, разговаряше с господин Макгрегър, иконома, да научи какво той мисли, че трябва да се направи, и после му казваше да го направи. Останалото време отделяше за себе си и то беше изпълнено с неща по негов вкус. Шотландия е страна, ориентирана към мъжките удоволствия, и винаги имаше лов, на който трябва да присъства — яребици през лятото, фазани през есента и зимата. Имаше реки, където да се лови риба, и курсове по голф и социален живот, който беше дори по-забавен от оня, който беше оставил в Лондон.

Вирджиния не ходеше за риба, нито играеше голф и Антъни не я канеше да го придружава, дори и тя да искаше. Той предпочиташе компанията на момчетата, а от нея се очакваше да присъства, когато бяха канени като двойка. На танци или на вечеря, или на обяд, когато минаваше през агонията да реши какво да облече и неизбежно се оказваше, че всички останали носеха миналогодишните си тоалети.

Тя не беше преодоляла стеснителността си. Не пиеше и изглежда, нямаше естествен начин, по който да преодолее този ужасен недостатък. Очевидно приятелите на Антъни я смятаха за скучна. А съпругите им, макар да бяха мили и учтиви, я ужасяваха с шегите си и непрекъснатите си разкази за хора и места, известни единствено на тях. Те бяха като група момичета, които са ходили в едно и също училище.

Една вечер, на връщане от такава вечеря, се скараха.

Вирджиния нямаше намерение да спори, но беше много изморена и нещастна, а Антъни беше прекалил с алкохола. Той пиеше твърде много на такива купони, сякаш за да оправдае някакви очаквания на обкръжението си. Тази вечер беше станал агресивен и избухлив.

— Е, прекара ли приятно?

— Не особено.

— Със сигурност не ти личеше, че се забавляваш.

— Бях изморена.

— Ти постоянно си изморена. А не виждам изобщо да правиш нещо.

— Може би съм изморена именно поради това.

— И какво искаш да кажеш?

— О, нищо.

— Трябва да означава нещо.

— Добре, искам да кажа, че съм отегчена и самотна.

— Не съм виновен за това.

— Така ли? Постоянно те няма… Понякога те няма по цял ден. Обядваш в клуба в Релкърк… Не ти виждам очите.

— Добре. Аз и още стотина момчета. Какво според теб правят съпругите им през това време? Седят и тъгуват?

— Чудех се какво правят те със свободното си време. Ти ми кажи.

— Ами събират се, това е. Излизат заедно, водят децата на езда на понита, играят бридж, предполагам, работят в градината.

— Не мога да играя бридж — каза Вирджиния, — а децата не искат да яздят понита, бих се занимавала с градината, но Кърктън няма такава, а само затвор за цветя и избухлив градинар, който не ми позволява да откъсна и една гладиола без разрешение.

— За Бога…

Тя продължи:

— Гледам другите хора. Обикновени двойки, понякога в неделя в Релкърк. Пазаруват заедно под дъжда или на слънце, децата са с тях, ближейки сладолед, и после напъхват всичките пакети в раздрънканите си малки коли и се прибират у дома толкова щастливи и чувстващи се толкова уютно заедно.

— О, Боже. Не можеш да искаш това от мен.

— Не искам да съм самотна.

— Самотата е състояние на ума. Само ти можеш да направиш нещо по въпроса.

— Никога ли не си се чувствал самотен, Антъни?

— Не.

— Значи не се ожени за мен заради компанията. Не се ожени за мен заради изумителната ми способност да водя разговор.

— Не — хладно се съгласи Антъни. Лицето му придоби каменно изражение.

— Защо тогава?

— Беше красива. Излъчваше нежност и очарование. Беше много чаровна. Майка ми мислеше, че си много очарователна. Мислеше, че и майка ти е много очарователна. Тя мислеше, че цялата проклета сделка е очарователна.

— Но ти не се ожени за мен, защото майка ти те е накарала.

— Не. Но, виждаш ли, трябваше да се оженя за някого и ти се появи в точния момент.

— Не те разбирам.

Той не й отговори. За известно време мълчеше и само караше колата и някаква капчица почтеност го възпираше да й каже истинската причина не само в момента, но и завинаги. Но Вирджиния, след като вече се беше изпуснал, допусна грешката да го притиска да й каже истината.

— Антъни, не разбирам, — и той изгуби търпение и й каза.

— Защото ми завещаха Кърктън, при условие че се оженя, преди да се преместя там. Чичо Артър мислеше, че никога няма да се задомя, че ще опропастя мястото, ако се нанеса там като ерген… Не знам какво си е мислил, но беше твърдо решил, че ако ще живея в Кърктън, трябва да го направя като семеен човек.

— Затова значи!

Антъни сбърчи вежди.

— Наранена ли си?

— Не мисля. А трябва ли?

Той потърси ръката й… колата леко се отклони от пътя, докато пръстите му се вплетоха в нейните. Той каза:

— Всичко е наред. Бракът ни може да не е по-добър от други бракове, но със сигурност не е по-лош от тях. Понякога е добре човек да е откровен и да изясни нещата. По-добре е да сме наясно какво мисли другият.

— Съжалявал ли си някога, че го направи? Че се ожени за мен.

— Не. Не съжалявам. Съжалявам само, че се случи, докато и двамата бяхме толкова млади.

 

 

Един ден беше останала сама в къщата. Съвсем сама. Беше неделя следобед. Господин Макгрегър, икономът, беше заминал за Релкърк заедно с госпожа Макгрегър. Антъни играеше голф, а бавачката беше извела децата на разходка. Празна къща и нищо за вършене. Нямаше нищо за пране, нямаше сладкиш за печене, нямаше нищо за гладене, градината не се нуждаеше от плевене. Вирджиния обиколи къщата, влизайки от стая в стая, като някакъв непознат, който е платил, за да разгледа наоколо, и стъпките й отекваха по излъсканото стълбище, чуваше се само тиктакането на часовника и навсякъде царяха ред и чистота. Антъни обичаше това. Той го беше създал. Затова се беше оженил за нея. Накрая влезе във вестибюла, отвори входната врата и слезе по стълбите до настилката с чакъл с надеждата да види бавачката и децата отдалеч. Щеше да отиде да ги посрещне, да изтича и да притисне силно Кара в обятията си, да я прегръща и да я държи така, сякаш иска да й докаже, че тя наистина съществува, че не е някакво въображаемо дете, което Вирджиния е заченала като разочарована стара мома от собственото си въображение.

Но от бавачката нямаше и следа и след малко тя се върна обратно по стълбите и влезе вътре, защото нямаше къде другаде да отиде.

Имаше една красива млада жена, Лиз, омъжена за адвокат. Той работеше в Единбург, но живееха на около 2–3 километра от Кърктън в стара презвитерианска къща със запустяла градина, която беше пълна с нарциси през пролетта, имаше и ливада за понитата.

Лиз имаше малки деца, кучета и папагал в клетка. Вероятно понеже тъгуваше за съпруга си, който беше в Единбург през цялата седмица или защото обичаше да е заобиколена от хора, къщата й винаги беше пълна с гости. Децата на други майки яздеха понитата, тълпяха се във всекидневната във времето за чай, играеха си на ливадата. Ако целите семейства не пренощуваха у тях, то поне прекарваха целия ден там, а тя ги гощаваше с огромни порции телешко печено и солени пайове, прекрасни старомодни пудинги и домашно приготвен сладолед. Шкафът с напитките, който със сигурност вече се бе поочукал от тълпите, които минават през гостоприемно отворените й врати, винаги беше отворен, винаги на разположение на всеки гост, който се нуждае от освежаваща напитка.

— Заповядайте — извикваше тя през отворената врата, докато спретваше вечеря от три ястия за десетима неочаквани гости. — Във фризера има лед, ако е свършил в кофичката.

Антъни, естествено, я обожаваше, флиртуваше закачливо и съвсем открито с нея и правеше „сцени“ на ревност през уикендите, когато съпругът й си беше вкъщи.

— Махни този проклет мъж от къщата — казваше той на Лиз, а тя се заливаше от смях, както и всички наоколо, които ги слушаха. Вирджиния се усмихваше и над главите им срещаше погледа на съпруга на Лиз. Той беше доста млад и макар че стоеше там с чаша в ръка, беше почти невъзможно да отгатне какво си мислеше.

— Не бива да изпускаш съпруга си от очи — каза й една от другите съпруги. А тя й отговори: — Правя го от години — и после смени темата или се заприказва с някой друг.

Един вторник Антъни й се обади от клуба в Релкърк.

— Вирджиния, разбери, по средата на игра на покер съм, Бог знае кога ще се прибера. Но ти не ме чакай, ще хапна тук. Доскоро.

— Добре. Не губи много пари.

— Ще спечеля — каза й той. — И ще ти купя палто от норка.

— Точно от такова имам нужда.

Той се прибра след полунощ, залитайки по стълбите. Чу го да се движи в гардеробната, да изтървава разни неща, да отваря чекмеджетата и да псува някакво копче за ръкавели.

След малко го чу да си ляга, лампата изгасна и настана тъмнина. Зачуди се дали е предпочел да спи в гардеробната от загриженост към нея, или поради някаква друга зловеща причина.

Скоро научи истината. Кръгът, в който се движеше, в тази малка клика нямаше тайни.

— Вирджиния, скъпа, казах ти да държиш съпруга си под око.

— Какво е направил пък сега?

— Прекрасна си, че реагираш толкова спокойно. Очевидно знаеш всичко.

— За кое?

— Скъпа, за интимната вечеря на съпруга ти с Лиз.

— А, да, разбира се. Миналия вторник.

— Какъв хитрец само. Предполагам, че си е мислил, че никоя от нас няма да разбере. Но тогава Мидж и Джони Грей внезапно и спонтанно решили да отидат на вечеря в Стратъри Армс. Има нов управител и обстановката вътре е интимна и шик, а и кухнята е добра. Както и да е, отишли те и разбира се, там били Антъни и Лиз, сгушени в един ъгъл. А ти си знаела през цялото време!

— Да.

— И нямаш нищо против?

— Не.

Това беше ужасното нещо. Тя нямаше нищо против. Беше апатична, отегчена от Антъни и демонстративния му ученически чар, който според Вирджиния отдавна се беше изтъркал. И това не беше първата му забежка. Беше се случвало и преди и без съмнение щеше да се случи отново, но въпреки това беше обезсърчително да гледа в бъдещето и да се вижда обвързана завинаги с този досаден Питър Пан. Човек дотолкова лишен от такт и съобразителност, че би могъл да се впусне в тайна извънбрачна авантюра, и в същото време да я извърши буквално пред очите на всички.

Тя беше мислила и за развод, но знаеше, че никога нямаше да може да се разведе с Антъни, не просто заради децата, а защото беше Вирджиния и знаеше, че по-скоро би летяла до Луната, отколкото доброволно да поеме по този път.

Не беше щастлива, но каква полза имаше да разгласява провала си, заблудата си пред останалата част от света? Антъни не я обичаше, никога не беше я обичал. Но и тя никога не беше го обичала. Ако той се беше оженил за Вирджиния, за да докопа Кърктън, то тя от своя страна се беше омъжила за Антъни в момент, когато се чувстваше нещастна и в отчаяните си опити да избегне лондонския сезон, който майка й беше планирала за нея и чиято кулминация щеше да бъде танцът на дебютантките.

Не беше щастлива, но както и да го погледнеше, имаше всичко. Прекрасна къща, красив съпруг и деца. Децата си струваха всичко. Заради тях беше готова да крепи разклатения си брак и да им създаде безопасен свят, който повече нямаше да видят.

В нощта, когато загина, Антъни пак бе ходил при Лиз. На връщане от Релкърк беше минал през Олд Манс за питие и беше получил покана за вечеря. Обади се на Вирджиния.

— Семейство Канън гостуват на Лиз. Тя ме покани на вечеря и иска да направим четворка за бридж. Ще се върна по някое време. Не ме чакай.

Шкафът с напитките на Лиз бил отворен. И както винаги, Антъни щедро се бил почерпил. Било два часът, когато тръгнал към къщи валяло като из ведро и нощта била тъмна и облачна. Валяло от дни и реката била придошла. След това дошла полицията и маркирала мястото с лента и парчета тебешир и измерили спирачния път и прехвърлянето през счупения парапет, и се взирали надолу в калните, буйни води на реката. Вирджиния стояла при тях под дъжда и наблюдавала как водолазите се гмуркат във водата, а един любезен сержант я увещавал да се прибере. Тя обаче не желаела, защото поради някаква причина знаела, че трябва да е там, защото той бе неин съпруг и баща на децата й.

Спомни си какво й беше казал онази вечер за Кърктън. Съжалявам единствено, че трябваше да стане, докато и двамата сме толкова млади.