Розамунде Пилхер
Празната къща (5)

5.

Вирджиния бавно се пробуди с непознато до момента усещане за победа. Почувства се силна и целеустремена — две неща, толкова чужди за нея, че си струваше да полежи още малко и тихичко да им се наслаждава. Потънала в несравнимото удобство на леглото за гости на лейди Кийли, подръчно изработени ленени завивки и меки одеяла, тя наблюдаваше как сутрешното слънце за пореден път прониква със златните си лъчи през листата на кестена. Лошото беше зад гърба й, пречките, от които толкова се боеше, някак си бяха премахнати и след два часа тя и децата щяха да са на път. Тя си каза, че след снощи никога повече няма да се страхува да предприеме каквото и да било — никой проблем не беше толкова непреодолим или заплетен. Тя остави въображението си плавно и предпазливо да полети към предстоящите седмици, към евентуалните проблеми, когато ще трябва сама да се справя с Кара и Никълъс, към неудобствата на малката къща, която толкова безразсъдно беше наела за тях, но това не успя да помрачи доброто й настроение. Беше обърнала нова страница. От този момент нататък всичко щеше да бъде различно.

Беше седем и тридесет. Тя стана от леглото, наслаждавайки се на хубавото време, на птичите песни, на приятното жужене на улицата. Изкъпа се, облече се и си оправи леглото, а после слезе долу.

Бавачката и децата винаги закусваха в детската, а лейди Кийли закусваше на поднос в спалнята си, но тъй като това беше съвършено подредено домакинство, Вирджиния установи, че върху котлона в трапезарията беше оставено кафе за нея, а в единия край на полираната маса беше сервирана закуската.

Изпи две чаши горещо кафе без мляко и изяде една препечена филийка с мармалад. После взе ключа от масичката във вестибюла, излезе навън и тръгна по тихите утринни улици, като се разходи до малката бакалия, която лейди Кийли толкова много хвалеше. Там зареди с достатъчно количество провизии, с които да започнат живота си в Бозитик. Хляб, масло, бекон, яйца, кафе, какао и консерви с бобена яхния (любимата на Никълъс, която бавачката не одобряваше особено), доматена супа и шоколадови бисквити. Мляко и зеленчуци трябваше да купят, като пристигнат, а после месо и риба. Тя плати и бакалинът ги опакова в здрав картонен кашон, а тя се върна обратно до Мелтън гардънс, носейки товара с две ръце.

Видя, че децата са слезли, от бавачката нямаше и следа. Но малките куфари, без съмнение перфектно подредени, бяха строени във вестибюла. Вирджиния остави кашона на земята до тях.

— Здравей, мамо!

— Здравейте — тя целуна и двамата. Бяха чисти и спретнати и готови за път, Кара — в светлосиня памучна рокля, а Никълъс — с къси панталонки и раирана риза, с гладко сресана коса.

— Къде беше? — попита той.

— Купувах някои хранителни продукти. Може да не ни остане време, когато пристигнем в Пензанс, а би било ужасно да нямаме какво да ядем.

— Чак тази сутрин разбрах, когато Кара ми каза. Преди да се събудя, не знаех, че ще пътуваме с влак.

— Съжалявам. Когато снощи дойдох да ти кажа, спеше и не исках да те будя.

— По-добре да беше го направила. Чак на закуска разбрах.

Беше малко сърдит.

Вирджиния му се усмихна и после погледна към свекърва си. Лицето на лейди Кийли беше бледо и изпито. Но, от друга страна, тя както винаги изглеждаше безупречно поддържана и до голяма степен в контрол на ситуацията. Вирджиния се зачуди дали изобщо бе успяла да поспи през нощта.

— Трябва да повикаш такси — каза лейди Кийли. — Не е добре да рискуваш да изпуснеш влака. Винаги е по-добре да се отиде по-рано. До телефона има номер.

На Вирджиния й се искаше да се беше сетила сама, но отиде, за да изпълни казаното. Часовникът във вестибюла удари девет без четвърт. След десет минути таксито пристигна и бяха готови за тръгване.

— Трябва да си вземем довиждане с бавачката! — каза Кара.

Вирджиния отвърна:

— Да, разбира се. Къде е тя?

— В детската.

Кара тръгна нагоре по стълбите, но Вирджиния я спря:

— Не.

Кара се обърна и я погледна шокирана от необичайния тон на майка си.

— Но ние трябва да си кажем довиждане.

— Разбира се. Бавачката ще слезе, за да ви изпрати. Ще се кача и ще й кажа, че тръгваме. Вие си съберете нещата.

Тя намери бавачката, заета с изпълнението на напълно ненужна задача.

— Бавачке, ние тръгваме.

— А, да.

— Децата искат да ви кажат довиждане.

Мълчание.

Предишната вечер Вирджиния беше изпитала съжаление и дори някакво уважение към нея. Но в този момент искаше просто да я хване за раменете и да я разтърси, докато й се откъсне главата.

— Това е нелепо. Не може нещата да свършат по този начин. Слезте долу и им кажете довиждане.

Това беше първата пряка заповед, която някога беше давала на бавачката. „Първата и последната“, помисли си тя. Подобно на Кара, бавачката също изглеждаше леко разтърсена. За момент тя се запъна, устните й помръднаха, опитваше се да скалъпи някакво извинение. Вирджиния улови погледа й и настойчиво я гледаше. Бавачката се опита да издържи на погледа й, но не успя и погледна встрани. Това беше окончателната победа.

— Много добре, госпожо — каза тя и последва Вирджиния надолу към вестибюла, където децата радостно се втурнаха към нея и я запрегръщаха и зацелуваха, сякаш беше единственият човек на този свят, когото обичаха, и след като тази демонстрация на любов приключи, изтичаха по стълбите, минаха по алеята и влязоха в таксито.

— Довиждане — каза Вирджиния на свекърва си. Нямаше какво повече да се каже. Отново се целунаха, опирайки бузите си една в друга, целувайки въздуха. — Довиждане, бавачке.

Но тя вече беше тръгнала обратно към детската стая, търсейки кърпичка, за да си издуха носа. Виждаха се само краката й да изкачват стъпалата и в следващия момент зави на площадката и изчезна от погледа й.

 

 

Тревогите й относно поведението на децата по време на пътуването се оказаха неоснователни. Вместо пътуването с влак до това непознато място да ги развълнува, те бяха необичайно мълчаливи. Рядко бяха ходили на почивка и никога на море, а когато бяха пътували за Лондон, за да отседнат при баба си, тя им беше облякла пижамите и ги беше увила толкова добре в нощния влак, че проспаха цялото пътуване.

Сега гледаха през прозореца как всичко отвън се движи, сякаш никога преди не бяха виждали полета, ферми, крави и градове. След малко им стана безинтересно, Никълъс отвори подаръка, който Вирджиния му беше донесла от Падингтън, и доволно се усмихна при вида на малкия червен трактор.

Той каза:

— Като оня в Кърктън е. Господин Макгрегър има „Мейси Фъргюсън“ като този.

Завъртя колелетата и започна да издава звуци, наподобяващи бръмченето на трактор, движейки играчката по тапицерията на седалката.

Но Кара дори не отвори своя комикс. Той стоеше опакован в скута й, а тя продължаваше да се взира през прозореца, опряла чело в стъклото, със замечтан поглед иззад очилата, сякаш нищо не й липсваше.

В дванадесет и половина отидоха да обядват и това беше ново приключение, докато се опитваха да запазят равновесие, минавайки през страховитите връзки между вагоните. Вагон-ресторантът много им хареса, масите, малките лампи, любезният сервитьор и усещането, че ги третира като големи, подавайки им менюто.

— А какво ще желае госпожицата? — запита келнерът, а Кара направо порозовя от срам и започна да хихика, когато разбра, че говори на нея. Оказа се, че има нужда от помощ, за да си поръча доматена супа и пържена риба и да реши световния проблем дали ще яде бял или розов сладолед.

Гледайки израженията им, Вирджиния си помисли: понеже е ново и вълнуващо за тях, това е ново и вълнуващо и за мен. Най-тривиалните и обикновени случки ще станат специални, защото ще ги гледам през очите на Кара. А ако Никълъс ми зададе въпроси, на които не мога да отговоря, ще трябва да потърся отговор, ще се наложи да се информирам и образовам, за да бъда достоен и блестящ събеседник.

Идеята беше забавна. Тя изведнъж се засмя, а Кара се ококори срещу нея и се засмя в отговор, без да знае кое беше смешното в случая, но беше доволна да го сподели с майка си.

— Кога за първи път пътува с влак до Корнуол? — попита Кара.

— Когато бях на седемнадесет. Преди десет години.

— Не дойде ли като малко момиченце на моите години?

— Не. Тогава ходех при леля си в Съсекс.

Беше следобед и бяха сами в купето. Никълъс беше впечатлен от коридора и избра да остане там с разкрачени крака, за да пази равновесие в движещия се влак.

— Разкажи ми.

— Какво? За Съсекс ли?

— Не. За отиването ти в Корнуол.

— Ами просто отидохме. Мама и аз, за да гостуваме на Алис и Том Лингард. Току-що бях завършила училище и Алис ни покани с писмо, а майка ми си помисли, че би било добре да отидем на почивка.

— Лятната ваканция ли беше?

— Не. Беше Великден. Беше пролет. Беше пълно с нарциси, а между релсите растяха иглики.

— Беше ли горещо?

— Всъщност не. Но беше слънчево и много по-топло от Шотландия. В Шотландия нямаме истинска пролет, нали? Единия ден е зима, а на следващия дърветата са се раззеленили и е дошло лятото. Поне така ми се е струвало винаги. В Корнуол пролетта е доста дълъг сезон… Ето защо отглеждат всички тези прекрасни цветя и ги изпращат на пазара в Ковънт гардън.

— Плува ли?

— Не. Морската вода беше ледена.

— Ами в басейна на леля Алис?

— По онова време тя нямаше басейн.

— Сега ще плуваме ли в басейна на леля Алис?

— Разбира се.

— Ще плуваме ли в морето?

— Да. Ще намерим някой прекрасен бряг и там ще плуваме.

— В морето се плува по-лесно, защото водата е солена и ти помага да се задържиш на повърхността.

— Но вълните не те ли удрят в лицето?

— Мъничко. Но това е част от забавлението.

Кара се замисли върху това. Не й беше приятно да й се мокри лицето. Без очила виждаше размазано, а нямаше как да плува с тях.

— Какво друго прави?

— Излизахме с колата и пазарувахме. А когато беше топло, сядахме в градината, Алис канеше приятели на чай и вечеря. Понякога излизах на разходка. Там има прекрасни места за разходка. Нагоре по хълма зад къщата или надолу към Порткерис. Улиците са стръмни и тесни, толкова тесни, че едва може да мине автомобил. Имаше и много улични котки, а на пристанището имаше много рибарски лодки и възрастни мъже, които се радваха на слънцето. Понякога имаше приливи и всички лодки се люлееха в тъмната вода, а когато дойдеше отливът, се виждаше само златен пясък, а лодките се килваха на една страна.

— Не падаха ли?

— Не, не мисля.

— Защо?

— Нямам представа — каза Вирджиния.

 

 

Имаше един специален ден през април, денят на вятъра и слънчевата светлина. В онзи ден приливът беше висок и Вирджиния си спомни миризмата на сол, примесена с други характерни морски миризми на смола и прясна боя.

Под навеса на кея водата прииждаше към сушата — гладка и огледална, чиста и дълбока. Но към вътрешността на океана водата беше бурна, тъмна и изпъстрена с бяла пяна, а от другата страна на залива водната стихия с трясък се удряше в скалите в подножието на фара, хвърляйки пръски вода почти до върха му.

Беше изминала една седмица от барбекюто в Лениън и за първи път Вирджиния беше останала сама. Алис беше отишла с колата си до Пензанс на някакво събрание, Том Лингард беше в Плимут, готвачката госпожа Джилкс имаше почивен следобед и беше отишла на гости на съпругата на братовчед си с изискана шапка на главата си, а госпожа Парсънс беше на обичайното си седмично посещение при фризьорката.

— Ще трябва да се развличаш сама — каза тя на Вирджиния, докато обядваха.

— Няма проблем.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Нещо.

В празната къща, с празния следобед пред себе си, който беше своеобразен подарък, Вирджиния беше обмислила няколко възможности. Но денят беше твърде прекрасен, за да се прахосва, и тя беше излязла на разходка, а краката я отведоха надолу по тясна пътечка към скалите, а после успоредно на тях и надолу до бялата извита плажна ивица. През лятото мястото обикновено биваше претъпкано от цветни палатки и колички за сладолед и шумни курортисти с топки и чадъри, но през април посетителите все още не бяха започнали да пристигат и пясъкът беше съвсем чист, измит от зимните бури, а стъпките й оставиха диря в него, равна и гладка като малки бодове на машинна игла.

В далечния край имаше алея, която се изкачваше нагоре и съвсем скоро тя се изгуби в лабиринт от тесни улички, които се виеха между стари къщи с избелели от слънцето фасади. Натъкна се на поредица от каменни стъпала и непознати алеи и тръгна надолу по тях, докато изведнъж зави зад ъгъла и се озова на края на пристанището. Замаяна от слънчевата светлина, видя светло боядисаните лодки и зеленикавата вода. Над главата й пищяха прелитащи чайки, крилата им приличаха на големи бели платна на фона на синьото небе, навсякъде кипеше оживен труд — редовното пролетно почистване беше в разгара си. Фасадите на магазините се белосваха, миеха се прозорци, опъваха се въжета, лъскаха се палуби и се кърпеха мрежи.

В края на кея един търговец предвидливо беше разположил количката си за сладолед — тя беше искрящо бяла и върху нея имаше надпис: „Фред Хоскингс, най-добрият домашно приготвен сладолед в Корнуол“. На Вирджиния изведнъж й се прияде сладолед и й се искаше да беше взела пари със себе си. Да седи на слънце в такъв ден и да ближе сладолед, изведнъж й се стори върхът на лукса. Колкото повече мислеше за това, толкова повече й се прияждаше, тя дори пребърка всичките си джобове с надеждата да намери някоя забравена монета, но не намери нищо. Дори и половин пени.

Седна върху един от стълбовете за връзване на лодки и тъжно погледна надолу към палубата на една рибарска лодка, където младеж в работни дрехи с петна от сол вареше чай върху спиртна лампа. Тя се стараеше да не мисли за сладоледа, когато като отговор на молитвите си чу глас зад себе си.

— Здравей.

Вирджиния се огледа наоколо и зад себе си, като отмахваше от лицето си тъмната си коса и го видя да стои там, срещу вятъра с пакет под мишница, облечен в син пуловер, с който приличаше на моряк. Тя се изправи.

— Здравей.

— Стори ми се, че си ти, но не бях сигурен — каза Юстас Филипс. — Какво правиш тук?

— Нищо, искам да кажа, излязох на разходка и спрях да погледам лодките.

— Денят е прекрасен.

— Да, така е.

Сините му очи блестяха развълнувано.

— Къде е Алис Лингард?

— Отиде в Пензанс… на събрание на някакъв комитет…

— Значи си сама.

— Да.

Тя беше обута в износени сини гуменки, сини дънки и бял плетен пуловер и се чувстваше ужасно, защото беше убедена, че не само дрехите й издават наивността й, а също и неспособността й да води неангажиращи разговори. Погледна към пакета.

— Ти какво правиш тук?

— Дойдох да си взема новото покривало за купите сено. Миналата нощ вятърът е направил на парчета старото.

— Предполагам, ще се връщаш вкъщи.

— Не веднага. Ами ти?

— Аз не правя нищо конкретно, просто разглеждам наоколо.

— Не познаваш ли града?

— Никога не съм идвала толкова надалеч.

— Ела, ще ти покажа останалата част.

Започнаха да се разхождат по кея, без да бързат. Той забеляза количката със сладолед и спря да поговори с продавача.

— Здравей, Фред.

Сладоледаджията, облечен в бяла колосана престилка, подобно на съдия по крикет, се обърна и го видя. Загорялото му и сбръчкано като орехова черупка лице се разтегна в усмивка.

— Здрасти, Юстас. Как си?

— Добре. А ти как си?

— Е, не се оплаквам. Рядко те виждам да слизаш дотук. Как са нещата в Лениън?

— Добре. Доста работа — Юстас се надвеси над количката. — Рано си излязъл. Все още никой не купува сладолед.

— Ами, както обичам да казвам — ранно пиле рано хваща червея.

Юстас погледна към Вирджиния.

— Искаш ли сладолед?

Тя не можеше да се сети за някого, който да й е предложил толкова внезапно онова, което най-много й се искаше в момента.

— Много бих искала един, но нямам пари.

Юстас се ухили.

— Дай й най-големия, който имаш — каза той на Фред и бръкна в джоба на панталона си.

Той я поведе по застланите с камъни улици на пристанището, за чието съществуване не беше и подозирала, през малки и непознати площади, където къщите имаха жълти врати и саксии с цветя по прозорците, покрай дворове, пълни с простори с дрехи и каменни стъпала, където котки се излежаваха на слънцето и се грижеха за личната си хигиена. Най-накрая излязоха на северния бряг, който беше на подветрената страна. Дългите гребени на вълните зеленееха на слънцето, а въздухът беше наситен с миризма на пяна.

— Като малко момче — заразказва Юстас, като се опитваше да надвика вятъра — обичах да идвам тук със сърфа си. Малък дървен сърф, който чичо ми беше направил, с нарисувано лице върху извивката. Но днес има сърфове „Малибу“, изработени от фибростъкло, които може да се използват целогодишно и през зимата, и през лятото.

— Не им ли е студено на сърфистите?

— Носят защитни костюми.

Стигнаха до морската дига, която се извисяваше срещу вятъра, а в основата й имаше дървена пейка и тук Юстас, очевидно преценявайки, че са вървели достатъчно дълго, се настани с гръб към морето и лице към слънцето, протягайки напред дългите си крака.

Вирджиния седна до него, дояждайки гигантския сладолед. Той я наблюдаваше и когато опустоши и последната хапка и избърса пръстите в дънките си, попита:

— Хареса ли ти?

Изражението му беше сериозно, но очите му се смеха. Тя нямаше нищо против.

— Беше много вкусен. Най-добрият. Трябваше и ти да си вземеш.

— Аз съм твърде голям и твърде стар, за да вървя по улиците и да ближа сладолед.

— Аз никога няма да бъда твърде голяма или твърде стара за това.

— На колко си години?

— На седемнадесет, почти осемнадесет.

— Завърши ли училище?

— Да, миналото лято.

— С какво се занимаваш в момента?

— С нищо.

— Ще учиш ли в университет?

Тя беше поласкана, че я мисли за толкова умна.

— Не, за Бога.

— Какво ще правиш тогава?

На Вирджиния й се искаше да не беше й задавал този въпрос.

— Ами след време, предполагам следващата зима, ще се науча да готвя, да пиша на пишеща машина и да стенографирам и други такива отвратителни неща. На моята майка й е влязла муха в главата да прекараме времето в Лондон и да присъстваме на всички онези приеми, за да се запозная с правилните хора и да навляза в обществото.

— Мисля, че му викат „Да уловиш сезона“.

Тонът на гласа му издаваше, че идеята го вълнува толкова колкото и Вирджиния.

— О, не го споменавай, че ме побиват тръпки.

— Трудно е да се повярва, че в наши дни някой продължава да спазва тези неща.

— Знам, не е за вярване, но хората го правят. Майка ми е една от тях. Вече се е запознала с други майки и е присъствала на ужасните чаени партита. Дори ми е запазила младеж за танци, но ще направя всичко възможно да я разубедя. Можеш ли да се сетиш за нещо по-ужасно от танца на дебютантките.

— Не, но аз не съм сладко седемнадесетгодишно момиче — Вирджиния направи гримаса. — Щом толкова не ти харесва, защо не тропнеш с крак и не кажеш на майка си, че по-скоро би предпочела да получиш равностойността на билет до Австралия и обратно или нещо подобно?

— Вече го направих, или поне опитах. Но ти не познаваш майка ми. Тя никога не слуша какво й говоря, просто казва, че е изключително важно да се запозная с правилните хора и да получа покани за правилните приеми и да бъда видяна на всички подходящи места.

— Може да се опиташ да привлечеш баща си на своя страна.

— Нямам баща. Или поне не съм го виждала — развели са се, когато съм била бебе.

— Разбирам — добави той, без да влага особен смисъл в това.

— А сега се усмихни, защото кой знае — може и да ти хареса.

— Ще ненавиждам всяка минута от това.

— Откъде знаеш?

— Защото не си падам по приеми, когато съм в компанията на непознати, сякаш езикът ми се връзва и не мога да измисля какво да кажа на тези млади мъже.

— Когато говориш с мен, измисляш доста неща — отбеляза Юстас.

— Но ти си различен.

— В какъв смисъл?

— Ами ти си по-възрастен. Искам да кажа, че не си млад — Юстас прихна да се смее, а Вирджиния се засрами. — Искам да кажа, че не си на двайсет и една или двайсет две години — той продължаваше да се смее. Тя се намръщи. — На колко си години?

— На двадесет и осем навършени и скоро ще стана на двадесет и девет.

— Ти си късметлия. Иска ми се и аз да съм на двадесет и осем.

— Ако беше на двадесет и осем, вероятно нямаше да си тук.

Изведнъж притъмня и захладня. Вирджиния потрепери и погледна нагоре. Видя как слънцето изчезва зад огромен сив облак, предвестник на лошото време, което настъпваше от запад.

— Това е то — каза Юстас. — Насладихме се на хубавото време. До вечерта ще завали — погледна си часовника. — Почти четири часът е, време да се прибираме. Как ще се връщаш?

— Ще повървя, вероятно.

— Искаш ли да те закарам?

— Имаш ли кола?

— Имам ленд роувър, паркиран е до църквата.

— Няма ли да се отклониш от пътя?

— Не. Мога да се прибера до Лениън през полето.

— Добре, щом казваш…

 

 

По обратния път до Уийл хаус Вирджиния беше мълчалива. Но това беше естествена приятелска тишина, удобна като стара обувка, и тя нямаше нищо общо със стеснителността й или с неспособността й да измисли какво да каже. Не можеше да се сети откога не се беше чувствала толкова спокойна в присъствието на някого — и определено на мъж, когото познава отскоро. Ленд роувърът беше стар, седалките бяха оръфани и прашни и имаше стръкчета сено и слама и миризма на оборски тор. Вирджиния изобщо не намираше това за обидно, а по-скоро й харесваше, защото беше част от Пенфолда. Тя осъзна, че повече от всичко й се иска да се върне там. Да види фермата и нивите на дневна светлина, да инспектира добитъка и да разгледа наоколо, може би да й позволят да разгледа останалата част от стопанството и да бъде поканена на чай в кухнята, на която завиждаше. Просто да бъде приета.

Изкачиха хълма, където всички къщи бяха превърнати в хотели, градините — в паркинги и остъклени веранди. Имаше оранжерии и палмови дървета, които изглеждаха неприветливи на фона на посивялото небе, и цветни лехи, които общината беше засадила — стройни редички от нарциси.

Високо над морското равнище пътят беше прав, Юстас превключи на висока предавка и попита:

— Кога се връщаш в Лондон?

— Не знам. След около седмица.

— Искаш ли пак да дойдеш в Пенфолда?

За втори път в един ден той й предложи нещо, което искаше най-много. Чудеше се дали не чете мисли.

— Да, с удоволствие.

— Майка ми много те е харесала. Не й се случва често да види ново лице. Би било добре за нея, ако ни посетиш и изпиете чаша чай заедно.

— Много бих искала да дойда.

— Как ще дойдеш до Лениън? — запита Юстас, докато гледаше пътя.

— Мога да взема колата на Алис. Сигурна съм, че ще ми я даде, ако я поискам. Ще внимавам.

— Можеш ли да шофираш?

— Разбира се. Как иначе щях да взема колата — тя му се усмихна. Не защото се шегуваше, а защото изведнъж се почувства толкова добре.

— Добре. Ще ти кажа кога — каза бавно Юстас. — Ще говоря с майка ми, за да разбера кога ще й бъде удобно, и ще ти се обадя. Какво ще кажеш?

Тя си представи как го чака да й се обади и как чува гласа му на отсрещната страна на линията. Идеше й направо да прегърне себе си от удоволствие.

— Би било добре.

— Какъв е телефонният номер?

— Порткерис три, две, пет.

— Ще го запомня.

Бяха стигнали до къщата. Той зави при бялата врата на Уийл хаус и профуча нагоре по алеята между плета от ескалонии.

— Пристигнахме! — рязко наби спирачките и разпиля малко чакъл. — Безопасно у дома точно за чая.

— Много ти благодаря.

Той се облегна на кормилото и й се усмихна.

— Няма проблем.

— Благодаря за всичко. За сладоледа и за всичко.

— Пак заповядай.

Той се пресегна и отвори нейната врата. Вирджиния скочи върху чакъла и в този момент входната врата се отвори и се появи госпожа Парсънс във вишневочервен вълнен костюм и бяла копринена риза със столче яка.

— Вирджиния!

Вирджиния се обърна. Майка й се приближи към нея, изглеждайки безупречна както винаги, но късо подстриганата й тъмна коса се развяваше от вятъра и очевидно не беше получила необходимите грижи този следобед.

— Майко!

— Къде беше? — усмивката й беше приятелска и с искрен интерес.

— Мислех, че си на фризьор.

— Момичето, при което ходя обикновено, беше настинало. Разбира се, предложиха ми да ме обслужи друго момиче, но като се има предвид, че обикновено мете пода, учтиво им отказах — тя продължи да се усмихва и погледна зад Вирджиния, където чакаше Юстас. — Кой е приятелят ти?

— О! Това е Юстас Филипс…

Но Юстас беше решил да излезе от колата. Той скочи върху чакъла и излезе пред ленд роувъра, за да го представят. С неохота Вирджиния го видя през очите на майка си: широките здрави рамене под моряшкия пуловер, загорялото от слънцето лице и силните мазолести ръце.

Госпожа Парсънс се приближи.

— Приятно ми е.

— Здравейте — каза Юстас, издържайки на погледа й, без да мигне със сините си очи. Ръката й беше протегната напред, но Юстас или не я видя, или не й обърна внимание. Тя я върна обратно до тялото. Поведението й стана малко по-сдържано.

— Откъде се познавате с Вирджиния? — въпросът беше безобиден, дори закачлив.

Юстас се облегна на ленд роувъра си и скръсти ръце.

— Живея в Лениън, фермата Пенфолда…

— О, разбира се, барбекюто. Да, чух за него. Колко хубаво, че отново сте се срещнали днес.

— Съвсем случайно — уточни Юстас.

— Но така е още по-добре! — усмихна се тя. — Тъкмо ще пием чай, господин Филипс. Ще ни правите ли компания?

Юстас поклати отрицателно глава, като продължаваше да я гледа.

— Имам седемдесет крави, които чакат да ги издоя. По-добре да се прибирам…

— Разбира се. Не искам да ви задържам.

Тонът й беше като на господарката на къщата, която освобождава градинаря, въпреки че продължаваше да се усмихва.

— Не бих го допуснал — каза Юстас и се върна в колата.

— Довиждане, Вирджиния.

— Довиждане — каза Вирджиния тихо. — Благодаря ти, че ме докара.

— Ще ти се обадя.

— Да, непременно.

За последен път той кимна с глава, запали двигателя, превключи на скорост и без да погледне назад, потегли по алеята и изчезна от погледа им, оставяйки Вирджиния и майка й да гледат след него в облак от прах.

— Е! — каза госпожа Парсънс, смеейки се, но очевидно саркастично.

Вирджиния си замълча. Нямаше нищо за казване.

— Какъв обикновен млад мъж! Трябва да кажа, че когато човек отседне тук, може да срещне всякакви. За какво ще ти се обажда?

Тонът й намекваше, че Юстас Филипс е някаква шега, която тя и Вирджиния споделят.

— Той мислеше, че бих могла да отида в Лениън и да пия чай с майка му.

— Не е ли чудесно? Точно като в романа „Неуютна ферма“ — започна да ръми. Госпожа Парсънс погледна към свъсеното небе и потрепери. — Защо стоим на този вятър? Хайде, чаят ни чака…

Вирджиния не обърна внимание на треперенето, но на следващата сутрин майка й се оплака от неразположение, беше настинала, с раздразнен стомах и щеше да си остане вкъщи. Тъй като времето беше ужасно, никой не оспори това. Алис натрупа дърва и запали камината в гостната, а госпожа Парсънс легна на кушетката и си зави коленете с мохерно одеяло.

— Ще ми бъде съвсем добре — каза тя на Вирджиния, — а вие с Алис тръгвайте и не ме мислете.

— Какво искаш да кажеш с това „тръгвайте“! Къде ще ходим?

— Във Фалмут. На обяд в Пендран — Вирджиния погледна отегчено. — Скъпа, не бъди глупава, госпожа Менхениът ни покани отдавна. Искаше да ни покаже градината.

— Никой не ми е казал за това — каза Вирджиния, която изобщо не искаше да ходи. Щеше да отнеме цял ден, за да стигнат до Фалмут и обратно, да обядват и да разглеждат онази скучна градина. Тя искаше да остане тук до телефона и да чака обаждане от Юстас.

— Е, сега ти казвам. Ще трябва да се преоблечеш. Не можеш да отидеш на обяд с тези дънки. Защо не облечеш онази красива синя пола, която ти донесох? Или карираното плисе? Сигурна съм, че госпожа Менхениът ще бъде впечатлена от него.

Ако майка й беше малко по-различна, Вирджиния щеше да я помоли да наслушва телефона и да запише съобщение, в случай че я потърсят. Но майка й не харесваше Юстас. Смяташе го за недобре възпитан и недодялан, а насмешливият намек за „Неуютна ферма“ постави официалния печат на неодобрение върху него. След заминаването му името му повече не се спомена и макар предния ден по време на вечеря Вирджиния да се беше опитала на няколко пъти да каже на Алис и Том за случайната си среща, майка й отклоняваше разговора, като го прекъсваше или сменяше темата. Докато се преобличаше, Вирджиния размишляваше какво да прави.

Най-накрая, облечена в карираното плисе и яркожълт пуловер и с гладко сресана тъмна коса, отиде в кухнята, за да търси госпожа Джилкс. Тя й беше нов приятел. Един дъждовен следобед тя учи Вирджиния как се правят кифлички, като същевременно я заливаше с информация за здравето и дълголетието на многото си роднини.

— Здрасти, Вирджиния.

Тя приготвяше сладки. Вирджиния откъсна едно парченце и разсеяно започна да го яде.

— Не яж това! Ще се заситиш и няма да можеш да обядваш.

— Изобщо не ми се ходи. Госпожо Джилкс, ако ме потърсят по телефона, ще запишете ли съобщението?

Госпожа Джилкс погледна многозначително и завъртя очи.

— Май чакаш обаждане, а? От някой младеж?

Вирджиния се изчерви.

— Е добре, така е. Но ще наслушваш, ако звънне, нали?

— Не се безпокой скъпа. Ето, госпожа Лингард те вика, било време да тръгвате. Аз ще наглеждам майка ти и ще й поднеса обяд.

Върнаха се чак към пет и половина. Алис веднага влезе в гостната, за да попита как е здравето на госпожа Роуена Парсънс и да й разкаже какво са правили и какво са видели. Вирджиния се отправи към стълбите, но веднага щом вратата на гостната се затвори, се обърна и слезе в кухнята.

— Госпожо Джилкс!

— Върнахте ли се?

— Звъня ли телефонът?

— Да, два или три пъти, но майка ти го вдигаше.

— Майка ми?

— Беше взела телефона в гостната. Ще трябва да питаш нея дали има някакви съобщения.

Вирджиния излезе от кухнята, прекоси антрето и влезе в гостната. Зад главата на Алис срещна хладния поглед на майка си. После госпожа Парсънс се усмихна.

— Скъпа! Алис ми разказа всичко. Забавлявахте ли се?

— Мина добре.

Тя изчакаше, давайки възможност на майка си да й каже, че са я търсили по телефона.

— Добре? Само това ли? Сигурно племенникът на госпожа Менхениът е бил там?

— Да.

Образът на безхарактерния младеж беше толкова неясен, че едва си спомни лицето му. Може би Юстас ще се обади утре. Не може да се е обадил днес. Вирджиния познаваше майка си и знаеше, че колкото и да не го одобряваше, тя беше педантична относно задължения като това да предаде съобщение по телефона. Майките са такива. Така и трябваше да бъде. Защото, ако не живееха по начина, за който говорят, то тогава ще изгубят доверието на децата си. А без доверие няма привързаност, а ако няма привързаност, не остава нищо.

 

 

На следващия ден времето беше дъждовно. Цялата сутрин Вирджиния прекара край камината, преструвайки се, че чете книга и тичайки да вдига телефона всеки път, когато иззвънеше. Не търсеха нея, не беше Юстас.

Следобед майка й я помоли да отиде до аптеката в Порткерис, за да й купи лекарства. Вирджиния отказа.

— Вали много силно.

— Малко дъжд няма да ти навреди. Освен това движението ще ти се отрази добре. Цял ден седиш вътре и четеш тази глупава книга.

— Книгата не е глупава…

— Както и да е, четенето няма значение. Обуй си гумените ботуши и облечи дъждобрана и дори няма да усетиш дъжда…

Безполезно беше да спори. Вирджиния направи физиономия на покорство и отиде да си намери дъждобрана. Вървейки надолу към града по мокрия път и промъквайки се между капещите дървета, тя се опита да си представи немислимата вероятност Юстас никога да не й се обади.

Да, той бе казал, че ще го направи със сигурност, но всичко зависеше от онова, което беше казала майка му, от това кога Вирджиния ще е свободна и ще може да вземе колата, за да отиде до Лениън.

Може би госпожа Филипс си беше променила мнението. Може би беше казала: „О, Юстас, нямам време за чаени партита, какво си си мислил, като си й казал, че може да дойде?“

Може би, след като се е запознал с майка й, Юстас си е променил мнението за Вирджиния. Хората казват, че ако искаш да разбереш каква съпруга ще излезе от едно момиче, трябва да погледнеш майка му. Вероятно Юстас беше погледнал и беше решил, че не харесва онова, което вижда. Тя си спомни предизвикателството в сините му очи и словесната престрелка.

Не бих искала да ви задържам.

Не бих допуснал да го направите.

Може би беше забравил да се обади. Може би се беше разколебал. Или — а при тази мисъл я побиха студени тръпки — тя погрешно беше изтълкувала дружелюбното му отношение и беше споделила с него проблемите си, с което беше събудила неговото състрадание. Може би това беше всичко. Той просто изпитваше съжаление към нея.

Но той й каза, че ще се обади. Той обеща.

Тя купи лекарствата и се отправи към къщи. Продължаваше да вали. Срещу аптеката имаше телефонна кабина. Беше празна. Би било толкова просто. Бързо можеше да намери телефонния му номер и да му се обади. Беше си взела портмонето и имаше достатъчно пари. Щеше да каже: „Обажда се Вирджиния“, и на шега щеше да добави: „Май ти щеше да ми се обаждаш!“

Тя почти отиде от другата страна на улицата. На ъгъла се поколеба, опитвайки се да събере кураж и да поеме инициативата в ситуация, която беше отвъд възможностите й.

Мислено си представи разговора.

— Юстас?

— Да.

— Вирджиния се обажда.

— Вирджиния?

— Вирджиния Парсънс.

— А, да Вирджиния Парсънс. Какво искаш?

В същия миг куражът й се изпари и Вирджиния не стигна до телефонната кабина, а продължи нагоре по хълма с мокро от дъжда лице, с лекарствата на майка си в джоба на дъждобрана.

Когато влезе през вратата на Уийл хаус, чу телефона и се затича, но докато си събуе гумените ботуши, звъненето престана и докато нахълта в гостната, майка й вече затваряше слушалката.

Тя погледна дъщеря си въпросително.

— Има ли нещо?

— Аз… мислех си, че може да е за мен.

— Не. Грешен номер. Купи ли ми лекарствата, скъпа?

— Да — отговори глухо Вирджиния.

— Много мило от твоя страна. Виждам, че разходката ти се е отразила добре. Бузите ти отново са порозовели.

На следващия ден изневиделица госпожа Парсънс обяви, че трябва да се върнат в Лондон. Алис беше изумена.

— Но, Роуена, мислех, че ще останете още една седмица.

— Много бихме искали, скъпа, но знаеш, че имаме много ангажименти, уговорки и неща, за които да се погрижим. Не мисля, че можем да си седим тук и да се забавляваме още една седмица. Колкото и да би ми харесало.

— Е, останете поне за уикенда.

„Да, да останем за уикенда“, молеше се Вирджиния. „Моля те, моля те, нека останем за уикенда.“

Но нямаше смисъл.

— О, би било чудесно, но боя се, че трябва да тръгнем… Най-късно в петък. Трябва да си запазим места за влака.

— Според мен е недопустимо, но ако наистина го искаш…

— Да, скъпа, наистина го искам.

Нека си спомни. Нека се обади. Няма да имам време да отида в Пенфолда, но поне ще му кажа довиждане. Поне ще знам, че наистина е искал да ме покани… може би ще му кажа, че ще му пиша, може би ще му дам адреса си.

— Скъпа, моля те започни да си приготвяш багажа. Гледай да не забравиш нещо и после бедната Алис да трябва да ти го праща по пощата. Взе ли си дъждобрана?

Тази вечер. Той ще се обади тази вечер. Ще каже „съжалявам, но бях извън града, бях ужасно зает, бях болен“.

— Вирджиния! Ела и се подпиши в книгата за гости! Тук, под моето име. О, скъпа Алис, каква прекрасна почивка ни подари. Истинско удоволствие. И двете я обожаваме, нали Вирджиния? Не мога да понеса мисълта, че трябва да тръгваме.

Тръгнаха. Алис ги закара до гарата, настани ги в първа класа, на ъгловите места, стюардът се отнесе с уважение заради скъпия багаж на госпожа Парсънс.

— Скоро елате пак — и Вирджиния се наведе през прозореца, за да я целуне.

— Да.

— Толкова ни беше приятно да ни гостувате.

Това беше последната възможност. Кажи на Юстас, че се наложи да си замина. Кажи му довиждане вместо мен.

Свирката изсвири и влакът тръгна. Позвъни му, когато се върнеш.

— Довиждане, Вирджиния.

Прати му много поздрави. Кажи му, че го обичам.

Докато стигнат до Труро, нещастието й беше толкова очевидно с цялото подсмърчане, хлипане и всичките сълзи, че майка й не издържа.

— О, мила — тя остави вестника си. — Каква има?

— Нищо.

Вирджиния стоеше до прозореца с подпухнало от плач лице.

— Трябва да има нещо — тя протегна ръка и нежно я сложи на коляното на Вирджиния. — Да не би да е онзи младеж?

— Кой младеж?

— Младежът с ленд роувъра, Юстас Филипс? Той ли ти разби сърцето? — Вирджиния не можа да отговори, а само хлипаше. Майка й продължи с успокоителен и нежен глас. — Не бих се разстройвала толкова. Може би за първи път си наранена от мъж, но, уверявам те, няма да е последният. Те са егоистични създания.

— Юстас не беше такъв.

— Така ли?

— Той беше мил. Единственият мъж, когото някога съм харесвала — тя си издуха носа и погледна втренчено майка си. — Не го хареса, нали?

Госпожа Парсънс се оказа неподготвена за такава откровеност.

— Ами да речем, че не харесвам особено такъв тип мъже.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва, че е фермер?

— Не съм казала това.

— Не, но това имаш предвид. Ти харесваш само някакви голобради недорасляци като племенника на госпожа Менхениът.

— Не съм виждала племенника на госпожа Менхениът.

— Не. Но щеше да ти хареса.

Госпожа Парсънс не отговори веднага. Но след малко каза:

— Забрави го, Вирджиния. Всяко момиче трябва да преживее нещастна любов, преди да срещне правилния човек, да се установи и задоми. Това лято двете ще се забавляваме толкова много. Би било жалко да развалиш всичко, копнеейки за нещо, което вероятно изобщо не е съществувало.

— Да — каза Вирджиния и си избърса сълзите, след което сложи мократа кърпичка в джоба си.

— Добро момиче. Никакви сълзи повече.

Доволна, че е успокоила нещата, госпожа Парсънс се облегна назад и отново взе вестника. Но в този момент, леко обезпокоена, наведе вестника и забеляза, че Вирджиния я гледа, без да мигне, с толкова тъжен поглед, какъвто не беше виждала до момента.

— Какво има?

Вирджиния каза:

— Той каза, че ще се обади. Той обеща, че ще ми се обади.

— Е?

— Обади ли се? Ти не го харесваш, знам. Ти ли вдигна телефона и никога не ми каза?

Майка й не се поколеба.

— Скъпа! Що за обвинение е това? Разбира се, че не. Нали не си мислиш, че…?

— Не — каза Вирджиния унило, докато и последната искрица надежда угасваше. — Не, не съм си мислила това — обърна се и опря чело в изцапаното стъкло на влака, а препускащите навън картини, заедно с всичко, което се беше случило, изчезнаха завинаги в миналото.

 

 

Беше месец април. През май Вирджиния се срещна със стара приятелка от училище, която я покани да прекара уикенда в провинцията.

— Имам рожден ден, скъпа, страхотно е! Мама каза, че мога да поканя всеки, когото поискам. Може да се наложи да спиш в таванската стая, но няма да е проблем, нали? Семейството ми е толкова неорганизирано.

Макар да изпитваше известни резерви, Вирджиния прие предложението.

— Как да дойда дотам?

— Ами би могла да хванеш влака и някой би могъл да те посрещне, но това е ужасно отегчително. Знаеш ли какво, може да дойде братовчед ми, а той има кола и вероятно ще ме закара. Ще говоря с него и ще видим дали ще се намери място и за теб. Ще трябва да се понатъпчем или да седнеш върху скоростния лост, но това е по-добре от навалицата във влака…

За най-голяма изненада тя успя да го организира. Колата беше двуместен тъмносин мерцедес и след като багажът на Вирджиния беше набутан в претъпкания багажник, тя беше поканена да се сгъчка на предната седалка между приятелката си и нейния братовчед. Братовчедът беше високо, русо момче с дълги крака и сив костюм, а изпод периферията на килнатата му напред шапка се подаваха ситни къдрици.

Казваше се Антъни Кийли.