Розамунде Пилхер
Празната къща (4)

4.

Алис започна:

— Съжалявам, Вирджиния, но мисля, че правиш ужасна грешка. Това е класическа грешка, която много хора допускат, когато се окажат сами на този свят. Действаш импулсивно, изобщо не си го обмислила…

— Обмислила съм всичко.

— Но децата са си добре, знаеш, спокойни и щастливи с бавачката и свекърва ти. Животът, който водят, е естествено продължение на живота, който са водили в Кърктън, познати неща, и това им помага да се чувстват сигурни. Баща им е мъртъв и нещата никога няма да бъдат същите. Но ако ще правиш промени, поне нека бъде плавно и постепенно. Позволи на Кара и Никълъс да свикнат с тях.

— Те са мои деца.

— Но ти никога не си се грижила за тях. Никога не си ги гледала сама, като се изключат редките случаи, когато бавачката си е вземала отпуск. Ще те изтощят и честно казано, Вирджиния, в момента не мисля, че имаш физически сили да се справиш с това. В крайна сметка нали именно затова дойде тук, да се възстановиш от ужасния грип и да останеш на спокойствие, да си дадеш време да се съвземеш от лошите неща, които ти се случиха. Не се лишавай от това. Ще имаш нужда от всичките си сили, когато впоследствие се върнеш в Кърктън и започнеш да събираш парченцата от предишния си живот и да се учиш да живееш без Антъни.

— Няма да се връщам в Кърктън. Отивам в Бозитик. Вече предплатих наема за първата седмица.

Изражението на Алис вече не беше спокойно, а гневно.

— Но това е нелепо! Виж, ако си сигурна, че искаш децата да дойдат тук, доведи ги на всяка цена. Могат да отседнат при нас и за Бога, ако е необходимо, нека дойде и бавачката.

Само преди ден това щеше да бъде доста примамлива идея, но за момента изглеждаше немислима за Вирджиния.

— Вече съм взела решение.

— Но защо не ми каза? Защо първо не го обсъди с мен?

— Не знам. Беше просто нещо, което трябваше да направя сама.

— А къде се намира Бозитик?

— На пътя за Лениън… Не се вижда от шосето и има нещо като куличка.

— Мястото, където е живял Обри Крейн? Но, Вирджиния, мястото е противно. Има само запустели поляни, вятър и скали. Ще бъдете напълно изолирани!

Вирджиния направи опит да се пошегува.

— Ще се наложи да идваш да ме виждаш. Да проверяваш дали с децата не сме се подлудили едни други.

Но Алис не се засмя, а Вирджиния забеляза как стиска устни в знак на неодобрение, което изведнъж й напомни на майка й. Сякаш Алис вече не беше съвременничка на Вирджиния, нейна приятелка, а се беше върнала в предходното поколение и от висотата на тази позиция казваше в лицето на Вирджиния, че е глупачка. Но вероятно в крайна сметка това не беше толкова странно. Тя познаваше Роуена Парсънс много преди Вирджиния да се роди и фактът, че нямаше собствени деца, с които да спори, означаваше, че беше консервативна в отношението и мнението си. Накрая тя каза:

— Знаеш, че не искам да се меся. Но те познавам от раждането ти и не мога да допусна да стоя и да те гледам как извършваш тази лудост.

— Кое му е безумното на това да искаш да прекараш почивката с децата си?

— Не е само това, Вирджиния, и ти го знаеш. Ако ги вземеш от лейди Кийли и бавачката, без да получиш одобрението им, в което дълбоко се съмнявам, ще си навлечеш неприятности.

На Вирджиния й призля при тази мисъл.

— Да, знам.

— Бавачката ужасно ще се засегне и ще ти връчи предизвестие за напускане.

— Знам.

— Свекърва ти ще направи всичко възможно да те спре.

— И това го знам.

Алис я погледна втренчено, сякаш гледаше някой непознат. Тогава изведнъж вдигна рамене и се засмя в знак на безнадеждност.

— Не разбирам какво те накара да вземеш такова внезапно решение?

Вирджиния не беше казала нищо за срещата си с Юстас Филипс и не смяташе да го прави.

— Нищо. Нищо конкретно.

— Трябва да е морският въздух — заключи Алис. — Странно е как въздейства на хората — тя вдигна падналия вестник от земята и го сгъна педантично. — Кога заминаваш за Лондон?

— Утре.

— Ами лейди Кийли?

— Ще й се обадя довечера. И, Алис, съжалявам. Благодаря ти, че си толкова мила.

— Не съм мила, а критична и неодобряваща. Но някак си винаги съм си мислила за теб като за младо и беззащитно създание. Чувствам се отговорна за теб.

— На двадесет и седем години съм. Не съм беззащитна. И нося отговорност за себе си.

 

 

Бавачката вдигна телефона.

— Моля.

— Бавачката ли е?

— Да.

— Госпожа Кийли се обажда.

— О, здравейте! Искате ли да говорите с лейди Кийли?

— Тя там ли е?

— Момент да я потърся.

— Бавачке?

— Да.

— Как са децата?

— О, много са добре. Прекарват си чудесно. Току-що заспаха. (Тя каза последното доста бързо, да не би Вирджиния да поиска да ги чуе.)

— Горещо ли е при вас?

— Да. Прекрасно време. Изчакайте и ще кажа на лейди Кийли, че се обаждате.

Чу се как бавачката остави слушалката, как прекосява всекидневната и вика: „Лейди Кийли!“

Вирджиния чакаше. Ако бях жена, която има проблем с алкохола, сега щях да държа чаша в ръка. Голяма стъклена чаша, пълна с тъмно уиски. Но не беше и стомахът й се сви в очакване на надвисналата опасност.

Отново стъпки, енергични, равномерни, безпогрешни.

— Вирджиния.

— Да, аз съм.

Ситуацията ужасно се усложняваше от факта, че Вирджиния никога не бе знаела как да се обръща към свекърва си.

— Казвай ми „майко“ — й беше казала тя учтиво, когато се ожениха с Антъни, но някак си това й се струваше невъзможно. А да й казва „лейди Кийли“ беше още по-лош вариант. Вирджиния беше направила компромис, като общуваше с картички или телеграми, в които я наричаше „Вие“.

— Така се радвам да те чуя, скъпа. Как се чувстваш?

— Много съм добре…

— А как е времето? Май има гореща вълна при вас.

— Да, не е за вярване. Вижте…

— Как е Алис?

— И тя е много добре…

— А милите дечица днес плуваха. Семейство Търнър имат чудесен басейн в градината си и поканиха Кара и Никълъс да прекарат следобеда там. Жалко, че са заспали, защо не се обади по-рано?

Вирджиния каза:

— Имам да ви казвам нещо.

— Слушам?

Тя беше стиснала слушалката толкова здраво, че я заболяха кокалчетата.

— Успях да намеря малка вила съвсем наблизо. Близо до морето е и си помислих, че ще е добре за децата да дойдат тук и да прекараме останалата част от ваканцията заедно.

Тя спря за момент, изчаквайки някакъв коментар, но такъв не последва.

— Искам да кажа, че времето е толкова хубаво и аз се чувствам виновна да му се наслаждавам сама… би им се отразило добре да подишат морски въздух, преди да се върнем в Шотландия и пак да тръгнат на училище.

Лейди Кийли попита:

— Вила? Мислех, че си отседнала у Алис Лингард.

— Да, така е. Обаждам се от Уийл хаус в момента. Но наех тази вила.

— Не разбирам.

— Просто вила. Ваканционна вила…

— Е, ако това е, което искаш — Вирджиния почти въздъхна с облекчение, — но ми се струва доста несправедливо спрямо бавачката. Рядко й се удава възможност да дойде в Лондон и да се види с приятелите си — облекчението отмина. Вирджиния отново премина в настъпление.

— Не е нужно да идва. Аз мога да се грижа за децата. Така или иначе няма място за нея. Искам да кажа, няма стая за нея, нито детска… мястото е ужасно уединено и изобщо няма да й хареса.

— Искаш да кажеш, че имаш намерение да отнемеш децата от бавачката?

— Да.

— Но това ужасно ще я разстрои.

— Боя се, че е така, но…

— Вирджиния… — лейди Кийли звучеше разстроена и напрегната. — Вирджиния, не можем да говорим за това по телефона.

Вирджиния си представи как бавачката стои на стълбището и слуша отсрещната страна на разговора.

— Не е нужно да е по телефона. Утре идвам в Лондон. Ще пристигна към пет часа следобед. Тогава ще говорим.

— Мисля — добави лейди Кийли, — че така ще е най-добре.

И тя затвори.

 

 

На следващата сутрин Вирджиния отиде с колата до Пензанс, остави я на паркинга на гарата и хвана влака за Лондон. Сутринта отново беше гореща, небето — без нито едно облаче, и не беше имала време да си запази място. Въпреки че успя да даде щедър бакшиш на стюарда, той можа да й намери само едно празно ъглово място във вагона, който вече беше претъпкан. Спътниците й се прибираха у дома след годишния си отпуск, сърдити и тъжни при мисълта, че се връщат на работа, и пълни с негодувание, че се налага да напуснат морето и брега в такъв прекрасен ден.

Имаше едно семейство — майка, баща и две деца. Бебето спеше подмокрено в скута на майка си, но когато слънцето се изкачи по-високо в безоблачното небе и влакът продължаваше да се клатушка на север през обедната жега в разгара на лятото, по-голямото дете ставаше все по-раздразнително, кисело и неспокойно, като риташе Вирджиния с мръсните си сандали всеки път, когато тя понечваше да погледне през прозореца. По едно време, за да накара детето да мълчи, бащата му купи оранжада, но малко след като отвориха бутилката, влакът се наклони и цялото съдържание на бутилката се изля върху роклята на Вирджиния.

Детето беше напляскано подобаващо от побеснялата си майка и се разрева. Бебето се събуди и се присъедини към вопъла на брат си. Бащата каза:

— Виж какво направи — и добре го разтърси, а Вирджиния, която се опитваше да попие оранжадата по роклята си с носни кърпички, запротестира, че няма проблем, няма какво да се направи и че изобщо няма никакво значение.

След сериозна доза пищене детето се успокои и притихна, като само хълцаше. Отнякъде извадиха шише и го пъхнаха в устата на бебето. То пи за малко от него, след това спря, опита се да седне и накрая повърна.

Вирджиния запали цигара, погледна решително през прозореца и се помоли: „Боже, не допускай Кара и Никълъс някога да станат такива. Не позволявай да се държат по този начин по време на пътуване с влак, защото в противен случай съвсем ще полудея.“

 

 

В Лондон беше задушно, без грам вятър. Огромната гара Падингтън беше шумна и гъмжеше от тълпи, които безцелно бързаха нанякъде. Веднага щом слезе от влака с куфар в ръка, Вирджиния прекоси перона в мръсната си, измачкана и лепкава рокля, отиде до гишетата и подобно на таен агент, който си осигурява път за бягство, купи билети със запазени места за връщане до Ривиера на следващата сутрин. Чак тогава се върна към редицата от таксита, изчака на дългата опашка и накрая хвана едно, което да я закара до вкъщи.

— Кенсингтън, Мелтън гардънс, тридесет и две, моля.

— Добре. Влизайте.

Тръгнаха надолу по Съсекс гардънс, през парка. Върху покафенялата трева бяха насядали семейства с кошници за пикник, леко облечени деца, прегърнати двойки се бяха подслонили под сенките на дърветата. На Бръмптън роуд по прозорците на сградите имаше саксии с ярки цветя, по витрините на магазините за дрехи имаше надпис „на разпродажба“, а тълпите от първия час пик почти се бяха изтеглили надолу към метростанция Найтсбридж.

Таксито мина през поредицата от тихи площади зад главния булевард на Кенсингтън, по тесни наклонени улици с паркирани отстрани автомобили и най-накрая зави на ъгъла към Мелтън гардънс.

— Къщата до пощенския стълб.

Таксито спря. Вирджиния излезе, остави куфара на паважа и отвори чантата си, за да плати. Шофьорът благодари и включи сигнал „свободно“, а Вирджиния вдигна куфара си и тръгна към къщата. В същия миг боядисаната в черно врата се отвори и тя видя свекърва си да чака да я посрещне.

Тя беше висока и слаба и изглеждаше изключително добре. Дори в този задух изглеждаше спокойна и безупречна, без нито една гънка по ленената си рокля и с безупречно сресана коса. Вирджиния тръгна по стълбите към нея.

— Колко мило, как разбрахте, че съм пристигнала.

— Гледах през прозореца на гостната и видях таксито.

Изражението й беше дружелюбно, усмихнато, но издаваше безкомпромисност, като на старша сестра от психиатрично отделение, която е дошла, за да приеме нов пациент. Целунаха се, като си докоснаха бузите.

— Ужасно ли беше пътуването?

Тя затвори вратата зад себе си. Прохладният вестибюл в светли тонове миришеше на восък и рози. В отсрещния му край имаше стълбище, което отвеждаше до стъклена врата, а зад нея се виждаха градината, кестенът и детската люлка.

— Да, пътуването беше ужасно. Чувствам се толкова мръсна, а едно непослушно дете си разля портокаловия сок върху роклята ми — в къщата беше тихо. — Къде са децата?

Лейди Кийли я поведе нагоре по стълбите към гостната.

— Те са навън с бавачката. Мислех си, че така ще е по-добре. Няма да се бавят, ще се върнат след около половин час. Това би трябвало да ни стигне, за да изясним всичко.

Вирджиния я следваше мълчаливо. Лейди Кийли изкачи стълбите, прекоси малката площадка и влезе в гостната, а Вирджиния влезе след нея и въпреки притеснението си както винаги остана поразена от непреходната красота на тази стая, от съвършените пропорции на високите прозорци с изглед към улицата, отворени в момента, а фините и меки тюлени завеси бяха дръпнати. Имаше високи огледала, които изпълваха стаята с отразена светлина и отразяваха изображенията на високите полирани антични мебели, високи шкафове със синьо-бели чинии от Майсен и цветята, с които лейди Кийли се обграждаше през цялото време.

Седнаха една срещу друга от двете страни на бледия мек килим. Лейди Кийли каза:

— Нека се настаним удобно — и достолепно се разположи в един бял френски стол.

Вирджиния също седна на ръба на кушетката и се опита да не изглежда като домашна прислужница на интервю за работа. Тя каза:

— В действителност няма нищо за изясняване.

— Мислех си, че снощи съм те разбрала погрешно по телефона.

— Не, не сте. Преди два дни реших, че искам да взема децата при мен. Реших, че е нелепо аз да съм в Корнуол, а те да са в Лондон, особено по време на лятната ваканция. И така, отидох при адвокат и намерих тази малка къща. Платих наема и взех ключовете. Мога веднага да се нанеса.

— Алис знае ли за това?

— Разбира се. Тя ми предложи да взема децата в Уийл хаус, но вече се бях уговорила за наема и не можеше да се откажа.

— Но, Вирджиния, ти със сигурност нямаш предвид, че искаш децата да дойдат без бавачката?

— Напротив.

— Но ти няма да успееш да се справиш с тях.

— Ще трябва да опитам.

— Това, което имаш предвид, е, че ги искаш за себе си.

— Да.

— Сигурна ли си, че постъпката ти не е малко… егоистична?

— Егоистична?

— Да, егоистична. Не мислиш за децата, нали? Мислиш само за себе си.

— Възможно е да мисля за себе си, но мисля и за децата.

— Не е възможно да мислиш за тях, щом имаш намерение да ги отделиш от бавачката.

— Говорихте ли с нея?

— Наложи се. Трябваше да има представа за онова, което възнамеряваш да направиш. Надявах се да мога да те разубедя.

— Тя какво каза?

— Много малко, но си направих заключението, че е много разстроена.

— Сигурно.

— Трябва да помислиш за бавачката, Вирджиния. Тези деца са нейният живот. Трябва да го вземеш предвид.

— При най-доброто ми желание, не виждам тя какво общо има с това.

— Разбира се, че има. Тя има общо с всичко, което правим. Защото е част от семейството, така е от години, откакто Антъни беше малко момче… а и как се грижеше за твоите бебета, тя посвети живота си на тях.

— Не е била моя бавачка — каза Вирджиния. — Не се е грижила за мен, когато съм била малка. Не можете да очаквате от мен да изпитвам същите чувства към нея, каквито имате вие.

— Наистина ли искаш да кажеш, че не изпитваш каквото и да било чувство на лоялност към нея? След като й позволи да отгледа децата ти? След като буквално живя заедно с нея в продължение на осем години в Кърктън? Трябва да призная, че съм се лъгала за теб. Винаги съм си мислила, че отношенията ви са приятелски.

— Ако бяха такива, заслугата е моя, а не нейна. Понеже винаги отстъпвах на бавачката дори за най-дребните неща, просто за да поддържам мира и спокойствието. Защото, ако нещата не станеха по нейния начин, тя се цупеше в продължение на дни, а аз не можех да понасям това.

— Винаги съм си представяла, че ти си господарката в дома си.

— Е, лъгали сте се. Не бях. Но дори да съберях куража, за да споря с бавачката и да я помоля да си тръгне, Антъни не искаше и да чуе за това. Според него тя имаше някакъв ореол над главата си.

Лейди Кийли леко пребледня при споменаването на сина й. Раменете й бяха изправени, а ръцете в скута й — здраво скръстени. Тя каза с леден глас:

— Предполагам, че това повече не бива да се взема под внимание.

Вирджиния на момента съжали за думите си.

— Нямах предвид това. И вие знаете, че не исках да кажа това. Но в момента се налага да се оправям сама. Децата са всичко, което имам. Може да действам егоистично, но имам нужда от тях. Имам огромна нужда да са с мен. От момента, в който отидох там, ми липсват толкова много.

На улицата спря кола и един мъж започна да се кара на една жена, която му отвърна с гневен и почти пронизителен глас. Сякаш шумът беше твърде силен за лейди Кийли и тя стана и затвори прозореца.

После каза:

— И на мен ще ми липсват.

„Ако между нас някога беше имало близост, помисли си Вирджиния, сега можех да я прегърна и да й дам утехата, за която копнее.“ Но беше невъзможно. Между тях имаше привързаност и уважение, но никога любов, никога близост.

— Да, със сигурност. Вие се отнесохте толкова чудесно към тях и към мен. Съжалявам.

Свекърва й рязко се обърна от прозореца, като сдържаше емоциите си.

— Мисля — каза тя, като се отправяше към звънеца до камината, — че би било добре да изпием по чаша чай.

Децата се прибраха в пет и половина. Входната врата се отвори и затвори и гласчетата им се чуха от вестибюла. Вирджиния остави чашата си и не помръдна. Лейди Кийли изчака да стигнат до площадката пред гостната и да тръгнат нагоре към детската, изправи се, мина през гостната и отвори вратата.

— Кара, Никълъс.

— Здрасти, бабо.

— Някой е дошъл да ви види.

— Кой?

— Чудесна изненада. Елате да видите.

 

 

Доста по-късно, чак след като децата се бяха качили, за да се изкъпят и да вечерят и самата Вирджиния се беше изкъпала и преоблякла в чиста копринена рокля и преди звънеца за вечеря, тя се качи в детската, за да види бавачката.

Намери я сама да почиства масата от вечерята на децата и да оправя стаята, преди да седне пред телевизора.

Не че стаята имаше нужда от подреждане, но бавачката не можеше да се успокои, докато всяка възглавница не е изпъната и сложена върху кушетката, всяка играчка не е поставена на мястото й, а мръсните дрехи на децата не са събрани и заменени с чифт чисти дрехи за следващата сутрин. Тя винаги беше такава, наслаждаваше се на подредеността на собственото си закостеняло ежедневие. Винаги изглеждаше по един и същи начин, спретната жена, вече преминала шейсетте, но с много малко бели косми в тъмната си коса, която носеше на кок. Сякаш нямаше възраст, сякаш беше от оня тип жени, които минават през живота, без да се променят, докато изведнъж остареят, грохнат и накрая умрат.

Тя погледна към Вирджиния, която влезе в стаята, и после бързо отклони поглед.

— Здравейте, бавачке.

— Добър вечер.

Маниерите й бяха сковани. Вирджиния затвори вратата и отиде да седне на кушетката. Имаше само един начин да се справи с бавачката, когато е в такова настроение, и той беше да говори направо и без заобикалки.

— Съжалявам, бавачке.

— Със сигурност не разбирам какво искате да кажете.

— Става дума за това, че вземам децата с мен. Утре сутринта се връщаме обратно в Корнуол. Запазила съм места за влака — бавачката старателно сгъна карираната покривка за маса, като оправи всяко ъгълче. — Лейди Кийли каза, че е говорила с вас.

— Със сигурност спомена нещо за някакъв безумен план… но беше трудно да повярвам, че ушите не ме лъжат.

— Ядосана сте, защото ги вземам или защото вие няма да дойдете с тях?

— Кой е сърдит? Никой, сигурна съм…

— Значи смятате, че идеята е добра?

— Не, изобщо. Но изглежда, че моето мнение повече не е от значение.

Тя отвори едно чекмедже в тоалетката и сложи покривката вътре, след което го затвори с грубо движение, което издаде натрупалия се гняв. Изражението й остана спокойно, но устните й бяха стиснати.

— Знаете, че мнението ви има значение. Направили сте толкова много за децата. Не бива да си мислите, че съм неблагодарна. Но те пораснаха и вече не са бебета.

— И какво означава това, ако смея да попитам?

— Че вече мога да се грижа за тях.

Бавачката се обърна. За първи път очите им се срещнаха. И докато се гледаха, Вирджиния забеляза как гневната червенина преминава от врата нагоре по лицето.

Тя попита:

— О, ще ме освободите ли?

— Не това имах предвид. Но сега, като започнахме да го обсъждаме, вероятно би било най-добре да го направя. Заради вас самата. Вероятно така би било най-добре за вас.

— И кое му е по-доброто? Отдадох живота си на това семейство и защо? Трябваше да се грижа за Антъни от малък, а после нямаше причина да идвам в Шотландия и да се грижа за вашите бебета. Не исках да напускам Лондон, но лейди Кийли ме помоли и понеже я чувствам като роднина, дойдох при вас, направих истинска жертва и това е цялата благодарност, която получавам…

— Бавачке — внимателно я прекъсна Вирджиния, докато си поемаше въздух, — ще е по-добре за вас именно поради това. Точно поради тази причина. Няма ли да е по-добре да се разделим и може би да намерите друго бебе, за което да се грижите, някое ново семейство? Както самата вие казвате, детската стая не е детска стая без малко бебе в нея. Никълъс е вече на шест.

— Никога не съм си и мислила, че ще доживея до деня…

— А, ако не искате това, може да говорим с лейди Кийли. Можете да останете на работа при нея. Двете се разбирате толкова добре. Лондон ви харесва, а и всичките ви приятели са тук…

— Нямам нужда от вашите съвети, много ви благодаря… да отдам най-добрите години от живота си… да отглеждам децата ви… не очаквах благодарност… нямаше да се случи, ако Антъни беше жив…

И тя продължи да говори, а Вирджиния седеше и я слушаше примирено, като я остави да излее всички упреци, които напираха отвътре. Каза си, че това е най-малкото, което може да направи за нея. Всичко беше приключило, всичко беше свършило и тя беше свободна. Нищо друго нямаше значение. Да изчака бавачката да свърши, не беше нищо повече от знак на уважение, лептата на победителя към победения след кръвожадна, но достойна битка.

След това отиде да каже лека нощ на децата. Никълъс вече спеше, а Кара се беше зачела в книжката си. Когато майка й влезе, тя погледна към нея, като едва откъсна погледа си от печатните редове. Вирджиния седна на ръба на леглото й.

— Какво четеш в момента?

Кара й показа.

— „Търсачите на съкровища“.

— О, спомням си я. Къде я намери?

— В библиотечката в детската.

Тя внимателно отбеляза докъде беше стигнала с лентичка с мотиви от гоблен, затвори книжката и я остави на нощното шкафче.

— С бавачката ли говореше?

— Да.

— Цял ден се държа странно.

— Така ли?

— Има ли някакъв проблем?

Трудно е да си толкова прозорлив и чувствителен към ситуацията, когато си само на осем години. Особено ако си стеснително, не особено красиво момиченце, което трябва да носи очила с кръгли метални рамки, които го карат да прилича на бухал.

— Не, няма. Просто нещата са различни и нови.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами утре сутрин се връщам в Корнуол с влака и ще взема теб и Никълъс със себе си. Как ти харесва това?

— Искаш да кажеш… — лицето на Кара светна. — Ще отседнем при леля Алис?

— Не, ще отседнем в отделна къща. В една малка къщичка, наречена Бозитик. И ще трябва да вършим цялата домакинска работа сами, както и готвенето…

— Бавачката няма ли да дойде?

— Не. Ще остане тук.

Последва продължително мълчание. Вирджиния каза:

— Имаш ли нещо против?

— Не, нямам. Но мисля, че тя ще има. Ето защо се държеше толкова странно.

— На бавачката не й е лесно. Още от раждането си ти и Никълъс сте нейните бебета, а сега бавачката ви е умаляла, както ви умаляват палтата и роклите… И двамата сте достатъчно големи, за да се грижите за себе си.

— Искаш да кажеш, че бавачката повече няма да живее с нас?

— Точно така.

— Къде ще живее тя?

— Може би ще намери друго малко бебе, за което да се грижи, или ще остане тук, при баба ви.

— Тя обича живота в Лондон — каза Кара. — Казвала ми го е. Обича Лондон повече от Шотландия.

— Точно така.

Кара помисли за момент, после попита:

— Кога тръгваме за Корнуол?

— Казах ти. Утре с влака.

— В колко часа ще излезем оттук?

Тя обичаше да знае подробностите.

— Около девет и половина. Ще хванем такси до гарата.

— А кога ще се върнем в Кърктън?

— Предполагам, когато свърши ваканцията. Когато ще трябва да се върнете на училище.

Кара се умълча. Не можеше да се разбере какви мисли й минават през главата. Вирджиния каза:

— Време е за сън… утре ни чака дълъг път — тя се наведе, нежно смъкна очилата й и я целуна за лека нощ.

Но докато вървеше към вратата, Кара проговори.

— Мамо.

Вирджиния се обърна:

— Да?

— Ти дойде.

Вирджиния я погледна въпросително.

— Ти дойде — каза Кара отново. — Аз ти казах да ми пишеш, а вместо това ти дойде.

Вирджиния си спомни писмото от Кара, катализатора, който задейства всичко. Тя се усмихна.

— Да — каза тя. — Дойдох. Сметнах, че така е по-добре.

И излезе от стаята и слезе долу, за да издържи стоически изпитанието, наречено мълчалива вечеря в компанията на лейди Кийли.