Розамунде Пилхер
Празната къща (3)

3.

Преди това беше ходила в Пенфолда само веднъж, а после през онази хладна, сумрачна пролетна вечер преди десет години.

— Поканени сме на празненство — обяви Алис, докато обядваха в оня ден.

Майката на Вирджиния веднага се заинтригува. Тя беше доста общителна и имаше седемнадесетгодишна дъщеря, която да представи в обществото. Самото споменаване на празненство беше достатъчно, за да събуди интереса й.

— Колко хубаво! Къде? С кого?

Алис се изсмя. Тя беше от малкото хора, които можеха да си позволят безнаказано да се пошегуват с Роуена Парсънс, но все пак се познаваха от десет години.

— Не се ентусиазирай прекалено много. Не е нещо, което би ти харесало.

— Скъпа Алис, не разбирам какво искаш да кажеш. Обясни ми!

— Ами, има едно семейство — Барнет. Еймъс и Фенела Барнет. Може би си чувала за тях. Той е скулптор със съвременен и авангарден стил. Наели са едно старо студио в Порткерис и имат цял куп странни деца.

Без да изслуша докрай, Вирджиния каза:

— Защо не отидем? — стори й се, че това са точно хората, с които беше мечтала да се запознае.

Госпожа Парсънс леко сбърчи идеално оформените си вежди.

— Празненството в студиото ли е? — попита тя, очевидно очаквайки да чуе за подбрани напитки и скъпи цигари.

— Не, ще бъде на открито в Лениън, в една ферма, наречена Пенфолда, нещо като барбекю на скалите. Лагерен огън и пържени наденички. — Алис усети, че Вирджиния копнееше да отиде. — Мисля, че ще е доста забавно.

— Според мен звучи ужасно — каза госпожа Парсънс.

— Не мисля, че би искала да дойдеш, но Том и аз може да отидем и да вземем Вирджиния с нас.

Госпожа Парсънс погледна изпитателно дъщеря си.

— Искаш ли да отидеш на барбекю?

Вирджиния вдигна рамене.

— Може да е забавно — тя отдавна се беше научила да не се ентусиазира твърде много предварително за нещо.

— Много добре — каза майка й, докато си наливаше лимонов пудинг, — ако това са твоите представи за забавна вечер и Алис и Том нямат нищо против да те вземат със себе си… но за Бога, облечете се добре. Ще бъде ужасен студ. Твърде студено според някои хора за пикник.

Тя беше права. Вечерта беше ясна като тюркоаз, тъмният силует на Карн Едвор се извисяваше в небето, а на сушата духаше пронизващ вятър. Докато колата изкачваше хълма на излизане от Порткерис, Вирджиния погледна назад и забеляза мигащите светлини на градчето в далечината и мастиленочерните води на пристанището, гъмжащи от светещи отражения. От другата страна на залива, в далечната част на сушата, фарът изпращаше своите предупредителни сигнали — светваше, угасваше, светваше, угасваше за малко по-дълго време. Внимание. Опасност.

Предстоящата вечер изглеждаше пълна с възможности. Развълнувана, Вирджиния изведнъж се облегна напред, подпря брадичката върху кръстосаните си ръце на облегалката на Алис. Този жест беше леко нескопосан и спонтанен, отражение на приповдигнатото настроение, което обикновено беше толкова добре потискано от влиянието на доминиращата й майка.

— Алис, къде е мястото, на което отиваме?

— Пенфолда. Това е ферма от тази страна на Лениън.

— Кой живее там?

— Госпожа Филипс, тя е вдовица. И синът й Юстас.

— Той с какво се занимава?

— Фермер е, глупаче. Казах ти, че това е ферма.

— Те приятели ли са на семейство Барнет?

— Би трябвало. В тази част на света живеят доста хора на изкуството. Но нямам и най-малка представа как са се запознали.

— Може би в „Русалката“.

— Какво е „Русалката“?

— Кръчмата в Лениън се казва „Ръцете на русалката“. Събота вечер всички водят жените си на по питие и приказка там.

— Кой друг ще бъде на купона?

— Знаем колкото теб.

— Нямате ли поне малка представа?

— Ами… — Алис си напрегна ума, — художници, писатели и поети, хипита и аутсайдери и фермери, а вероятно и един-двама скучни и обикновени хора като нас.

Вирджиния я прегърна.

— Вие не сте скучни и обикновени хора. Вие сте супер.

— Може би в края на вечерта няма да си толкова сигурна, че сме супер. Може да не ти хареса, затова стискай зъби и не казвай нищо.

Вирджиния се облегна назад и в тъмното си повтаряше — ще ми хареса.

Фарове на коли, подобно на светулки, прииждаха от всички посоки и завиваха при Пенфолда. От шосето се виждаше, че фермата е ярко осветена. Те се присъединиха към опашката от разнородни возила, които се движеха по неравния и тесен път, и накрая влязоха в двора на фермата, който беше превърнат във временен паркинг. Въздухът беше изпълнен с гласове и смях, докато приятели се поздравяваха взаимно и върволица от хора се придвижваше към каменната стена и после надолу през пасищата по посока към скалите. Някои се бяха увили в одеяла, други носеха старомодни фенери, а трети — Вирджиния се радваше отново, че майка й не беше дошла, — носеха по някоя друга бутилка.

Някой извика: „Том! Какво правиш тук?“, и Том и Алис изостанаха назад, за да изчакат приятелите си, а Вирджиния продължи, наслаждавайки се на усещането, че е сама. Мекият и тъмен въздух около нея беше изпълнен с мирис на торф, морски водорасли и горяща дървесина. Небето не беше съвсем притъмняло, а морето беше толкова тъмносиньо, почти черно на цвят. Тя мина през един процеп в стената и видя по-надолу в ниското златните пламъци на огъня, около който бяха наредени фенери, и силуетите на тридесетина души. Когато приближи, успя да види и няколко лица, осветени от огъня, те си говореха и се смееха и сякаш всички се познаваха. Върху дървена стойка беше поставено буре с бира, от което постоянно се пълнеха чаши догоре. Миришеше на картофи и разтопена мазнина, някой беше донесъл китара и започна да пее и постепенно няколко гласа неуверено се присъединиха към него.

Има един кораб, който плува в морето.

Той плува надълбоко, но не толкова дълбоко,

колкото е моята любов…

Един младеж минаваше тичешком край Вирджиния в тъмното и се блъсна в нея.

— Извинете.

Той я сграбчи за ръката, по-скоро, за да запази равновесие. Вдигна фенера си към лицето й.

— Ти коя си?

— Вирджиния.

— Вирджиния чия?

— Вирджиния Парсънс.

Младежът имаше дълга коса и лента на главата и приличаше на гангстер.

— Помислих си, че си ново лице. Самичка ли си?

— Н… не. Дойдох с Алис и Том… но… — тя погледна назад. — Изгубих ги… те идваха след мен… някъде…

— Аз съм Доминик Барнет…

— О, това е твоето парти…

— Всъщност на баща ми. Поне той е платил бурето с бира, което го прави негово, а майка ми купи наденичките. Хайде… да си вземем нещо за пиене — и той я хвана за ръката още по-здраво и я поведе към оживената групичка около огъня.

— Хей, татко… водя ти някой, който няма питие.

Една огромна брадясала фигура, която на странната светлина изглеждаше сякаш дошла от Средновековието, се изправи откъм страната на кранчето на бурето.

— Ето една и за нея — каза той, докато й подаваше огромна халба. — А ето и една наденичка.

Младият човек набързо взе една от минаващия край тях поднос и й я подаде, забодена на клечка. Вирджиния взе и нея и тъкмо се канеше да подхване някакъв разговор на политически теми, когато Диминик видя друго познато лице от другата страна на огъня и извика:

— Мариана! — или нещо такова и отиде натам, оставяйки Вирджиния отново сама.

Тя потърси семейство Лингард в тъмното, но не можа да ги намери. Но всички седяха, затова и тя седна, държейки халбата бира в едната си ръка и наденичката, която беше твърде гореща за ядене, в другата. Огънят пърлеше лицето й, а в гърба й духаше студен вятър и развяваше косата по лицето й. Тя отпи от бирата. Никога не беше пила бира и веднага понечи да кихне. Кихна, а един глас зад нея й каза весело:

— Наздраве!

Вирджиния се опомни от кихането и каза:

— Благодаря.

После погледна нагоре, за да види кой я беше поздравил и видя едър млад мъж в кадифени джинси, гумени ботуши и огромен норвежки пуловер. Той й се усмихваше, а на светлината на огъня лицето му имаше меден цвят. Тя каза:

— От бирата е.

Той приклекна до нея и внимателно взе халбата от ръката й и я остави на земята.

— Може да кихнеш отново и тогава ще разлееш бирата, което би било разхищение.

— Да.

— Сигурно си приятелка на семейство Барнет.

— Защо мислите така?

— Не съм те виждал преди.

— Не, не съм. Дойдох със семейство Лингард.

— Алис и Том? Те тук ли са?

— Да, някъде наоколо.

Изглеждаше толкова доволен, че семейство Лингард са тук, че Вирджиния си помисли, че ще тръгне веднага да ги търси, но той се настани по-удобно на тревата до нея и сякаш му стигаше просто да си мълчи и да наблюдава със задоволство останалата част от купона. Вирджиния започна да яде наденичката си, а когато приключи, той все още не беше отронил и дума, затова тя реши да опита отново.

— Вие приятел на семейство Барнет ли сте?

— Ъъ… — той спря за момент, обърна се към нея и я погледна с бистро сините си очи. — Моля?

— Чудех се дали сте приятел на семейство Барнет, това е всичко.

Той се засмя.

— По-добре да съм, защото в момента замърсяват моята земя.

— Вие сигурно сте Юстас Филипс.

Той се замисли.

— Да, предполагам — каза той накрая.

Малко след това го извикаха… няколко от неговите говеда бяха дошли от съседното пасбище и едно момиче, което беше прекалило с виното, си беше помислило, че го напада бик, и беше изпаднало в истерия. И така, Юстас отиде, за да оправи нещата, а Алис и Том я намериха и макар до края на вечерта да го търсеше, не успя да види Юстас Филипс отново.

Купонът обаче беше доста див и запомнящ се. Към полунощ бирата и храната бяха свършили, а гостите започнаха да си предават бутилките от ръка на ръка и натрупаха съчки, докато пламъците достигнаха 6–7 метра. Тогава Алис деликатно загатна, че би било добре да се прибират.

— Майка ти ще седи и ще си мисли, че или си била изнасилена, или си паднала в морето. А утре Том трябва да бъде в офиса си в 9 часа, пък и стана ужасно студено. Какво ще кажеш? Достатъчно ли ти беше? Забавлява ли се?

— Повече, отколкото очаквах — каза Вирджиния, на която изобщо не й се тръгваше.

Но беше време да тръгват. Те се отдалечиха от огъня и шума и поеха нагоре по хълма към фермата.

В момента светеше само една лампа на долния етаж, но пълната луна, бяла като тепсия, плуваше високо в небето и обсипваше всичко наоколо със сребристата си светлина. Когато минаха през стената и влязоха в двора, се отвори една врата, жълта светлина обля каменната настилка и един глас извика от тъмното.

— Том! Алис! Елате да изпием по чаша чай или кафе — да се постоплите, преди да тръгнете.

— Здравей, Юстас — Том тръгна към къщата. — Мислехме, че си си легнал.

— Не бих останал долу при скалите до зазоряване, това е сигурно. Искате ли нещо за пиене?

— Бих изпил едно уиски — каза Том.

— А аз, чай — каза Алис. — Каква чудесна идея! Направо замръзнахме. Сигурен ли си, че не те притесняваме?

— Майка ми все още е будна и ще се радва да ви види. Сложила е чайника на котлона…

Всички влязоха в къщата — антрето беше с нисък таван, облицовани стени, подът беше покрит с едри плочки, а върху тях имаше черги в светли цветове.

Докато си разкопчаваше палтото, Алис попита:

— Юстас, познаваш ли Вирджиния? Тя ни е на гости в Уийл хаус.

— Да, разбира се, казахме си здрасти — но той почти не я погледна. — Влизайте в кухнята, най-топлото място в къщата.

— Мимо, семейство Лингард са тук. Алис иска чаша чай, а Том иска уиски, а… — той погледна към Вирджиния — ти какво ще пиеш?

— Чай, моля.

Алис и госпожа Филипс веднага започнаха да си говорят, Госпожа Филипс държеше чайника и каничката, а Алис смъкваше чашите и чинийките от етажерката на боядисания шкаф. Двете обсъждаха партито на семейство Барнет, смееха се на момичето, което беше помислило кравата за бик, а двамата мъже седнаха около дървената кухненска маса с чаши за уиски, сифон за сода и бутилка скоч.

Вирджиния също седна, разположи се на широкото диванче до прозореца до началото на масата и слушаше приятния звук от гласовете, без в действителност да чува точно за какво си говорят. След суровия студ навън се почувства леко замаяна от топлината и уюта на кухнята в Пенфолда, както и от бирата, чийто вкус й беше непознат до момента, започна да й се приспива.

Потънала в прегръдката на палтото си, с ръце в джобовете, тя се огледа наоколо и реши, че никъде другаде не се е чувствала толкова добре дошла и спокойна. На тавана имаше греди с железни куки за окачване на пушени бутове, а прозорците имаха широки первази, пълни с нацъфтели гераниуми. Имаше огромна печка, на която вреше чайник с вода, платнен стол, в който се беше свила на кълбо една котка, и календар на търговците на зърно, пердетата на прозорците бяха от кариран памучен плат, а в стаята ухаеше на печен хляб.

Госпожа Филипс изглеждаше още по-дребничка на фона на едрия си син, косата й беше прошарена и добре сресана. Тя изглеждаше сякаш не беше спирала да работи от момента, в който се беше родила, и щеше да продължи по същия начин. Докато тя и Алис се движеха пъргаво и сръчно из кухнята, клюкарствайки за странното семейство Барнет, Вирджиния я наблюдаваше и й се прииска да има майка като нея. Спокойна, с чувство за хумор, със страхотна уютна кухня и чайник, който е винаги на печката, приготвен за чаша чай.

След като приготвиха чая, двете жени се присъединиха към останалите около масата. Госпожа Филипс наля чай на Вирджиния и й го подаде, а Вирджиния се изправи, извади ръцете от джобовете си и не забрави да каже: „Благодаря“.

Госпожа Филипс се засмя:

— Май ти се спи.

— Така е — каза Вирджиния.

Всички гледаха към нея, но тя си разбърка чая, без да вдига поглед, защото не искаше да срещне отново тези сини и смущаващи очи.

После дойде време да си тръгват. Станаха, облякоха си палтата и вкупом се отправиха към тясното антре. Семейство Лингард и госпожа Филипс вече бяха пред входната врата, когато зад гърба си Вирджиния чу Юстас да казва:

— Довиждане.

— О — тя се обърна леко объркана, — довиждане.

Понечи да извади ръката от джоба си и я подаде напред, но той явно не я видя или просто не искаше да я стисне.

— Благодаря ви за поканата.

Той изглеждаше в добро настроение.

— Удоволствието е изцяло мое. Трябва пак да дойдеш някой друг път.

 

 

През целия път на връщане тя държеше думите близо до сърцето си, сякаш бяха някакъв прекрасен подарък. Но повече не отиде в Пенфолда.

До днес, десет години по-късно и този прекрасен юлски следобед. Крайпътните канавки бяха обрасли с хвойна и светложълт подбел, прещипът беше цъфнал, а орловата папрат по върховете на скалите блестеше като смарагд на слънцето и беше придобила лилавосинкав цвят.

Толкова погълната беше от задачите за деня — да вземе ключовете, да намери вилата Бозитик и да размишлява върху прагматични въпроси като печки и хладилници, чаршафи и порцеланови съдове, че тази божествена сутрин беше отлетяла незабелязано. Но сега тя беше част от онова, което внезапно се беше случило и Вирджиния беше запомнила от далечното минало — как фарът проблясваше над тъмното море и без да има причина, изведнъж беше обзета от топло и прекрасно очакване.

Но вече не си на седемнадесет. Ти си жена, двадесет и седем годишна, независима, с две деца и кола, и къща в Шотландия. Животът вече не поднася такива изненади. Нещата са се променили. Нищо не е както преди.

В горната част на пътя, който водеше към Пенфолда, имаше дървена платформа за гюмовете с мляко, после пътят се спускаше рязко надолу и лъкатушеше между високи каменни стени. Храстите глог бяха приведени от зимните ветрове и докато Вирджиния следваше ленд роувъра на Юстас, който зави зад къщата, с лай излязоха две колита, бяло и черно, които вдигнаха такава врява, че кафявите легхорни се разкудкудякаха и потърсиха място да се скрият.

Юстас вече беше паркирал ленд роувъра си под сянката на плевнята, беше излязъл от него и избутваше нежно с крак колитата от пътя си. Вирджиния паркира зад него и също излезе, а те веднага я погнаха с лай, като скачаха наоколо, опитваха се да сложат предните си лапи на коленете й и се протягаха да близнат лицето й с език.

— Долу… долу, дяволи такива!

— Нямам нищо против… — тя ги помилва по главите и прокара пръсти по гъстата им козина. — Как се казват?

— Бийкър и Бен. Това е Бийкър, а това — Бен. Тихо, момче! Винаги правят така…

Беше енергичен и с весел нрав, сякаш по време на краткото пътуване насам беше решил, че това е най-доброто отношение, за да не се превърне останалата част от деня в бдение за Антъни Кийли. А Вирджиния, която в никакъв случай не желаеше това да се случи, взе пример от него. Шумното посрещане от кучетата помогна за разтопяването на ледовете и това стана по такъв естествен и непринуден начин, че всичко заедно минаха по каменната пътечка и влязоха в къщата.

Тя видя гредите, застлания с плочки под, чергите. Съвсем същите.

— Спомням си това.

Носеше се аромат на горещ апетитен пай с месо. Той влезе през кухненската врата, оставяйки Вирджиния зад себе си, отиде до печката, вземайки мимоходом с бързо движение ръкохватката, и отвори фурната.

— Не е изгорял, нали? — запита тя загрижено. Отвътре излезе ароматна пара.

— Не, идеален е.

Той затвори фурната и се изправи. Вирджиния попита:

— Ти ли си го сготвил?

— Аз? Сигурно се шегуваш.

— Кой тогава?

— Госпожа Томас, моята домашна помощница… искаш нещо за пиене, нали? — Юстас отиде до хладилника и взе кутия бира.

— Не, благодаря.

Той се усмихна:

— Нямам „Кола“.

— Не искам нищо за пиене.

Докато говореха, Вирджиния се огледа наоколо, боейки се, че нещо в тази прекрасна стая е било променено, че Юстас вероятно е променил нещо, разместил е мебелите, боядисал е стените. Но всичко беше, както го помнеше. Дървената масичка пред прозореца, гераниумите на первазите, шкафът, пълен със светъл порцелан. След всички тези години това беше останало като въплъщение на всичко, което една истинска кухня, сърцето на всеки дом, би трябвало да бъде.

Когато бяха взели къщата в Кърктън и я ремонтираха от мазето до тавана, тя се беше опитала да направи кухня по модела на Пенфолда. Уютно и топло местенце, където семейството да се събира да пие чай и да поклюкарства около дървената маса.

— Кой би искал да влезе в кухнята? — беше попитал Антъни, без изобщо да разбира за какво става дума.

— Всички. Кухнята в една ферма е като всекидневна.

— Е, не смятам да живея в някаква кухня, така да знаеш.

Той поръча мебели и уреди от неръждаема стомана и светли плотове, а подът беше на черни и бели квадрати и всяко петънце си личеше — дяволски трудно за поддръжка.

Сега Вирджиния се облегна на масичката и каза с дълбоко удовлетворение:

— Боях се, че нещо ще е променено, но всичко е както преди.

— Защо да се променя?

— Няма причина, просто се страхувах. Нещата се променят. Юстас, Алис ми каза, че майка ти е починала… Съжалявам.

— Да. Преди две години. Падна. После се разболя от пневмония — той хвърли празната кутия в кошчето и се обърна към нея, подпирайки се на ръба на мивката. — А какво стана с твоята майка?

Гласът му не издаваше никакви чувства, тя не усети никаква нотка на сарказъм или антипатия.

— Тя почина, Юстас. Преди две години се разболя сериозно, след като се оженихме с Антъни. Беше ужасно, защото боледуването беше продължително. Беше много трудно, защото тя беше в Лондон, а аз — в Кърктън… Не можех да съм при нея през цялото време.

— Предполагам, че си била единствената й роднина?

— Да. Това беше част от проблема. Посещавах я колкото е възможно по-често, но накрая трябваше да я взема в Шотландия и след време я приеха в старческия дом в Релкърк, където почина.

— Много неприятно.

— Да. Беше млада. Странно е, когато майка ти почине. Когато се случи такова нещо, сякаш порастваш изведнъж — тя добави: — Или поне си мисля, че така се чувстват някои хора. Че са били пораснали много преди това.

— Не съм сигурен за последното, но знам какво имаш предвид — каза Юстас.

— Както и да е, това беше преди години. Нека не говорим за тъжни неща. Разкажи ми за себе си и госпожа Томас. Знаеш ли, Алис Лингард ми каза, че или имаш любовница, която си пада по домашния уют, или си наел секси домашна помощница? Нямам търпение да се запозная с нея.

— Е, ще се наложи да почакаш, защото тя отиде до Пензанс да види сестра си.

— Тя в Пенфолда ли живее?

— Да, във вилата от другия край на къщата. В миналото, когато дядо ми купил мястото, имало три вили. Тук живеели три семейства, които обработвали няколко декара земя. Вероятно имали десетина дойни крави и изпращали синовете си в калаените мини, за да се изхранват.

— Преди два дни — започна Вирджиния — карах до Лениън и седнах на хълма, а навън имаше комбайни и мъже, които балираха сено. Мислех си, че си един от тях.

— Възможно е.

— Мислех си, че си се оженил.

— Не съм.

— Знам. Алис Лингард ми каза, че не си.

След като си изпи бирата, той извади ножове и вилици от чекмеджето и започна да слага масата, но Вирджиния го спря.

— Времето е твърде хубаво, за да останем вътре. Не можем ли да ядем пая в градината?

Юстас изглеждаше дълбоко учуден, но каза:

— Добре.

Намери кошничка за ножовете, вилиците, чиниите, солта, пипера и чашите и извади горещия пай от фурната, сложи го в една страхотна порцеланова купа и излязоха навън през страничната врата на слънце, в запустялата градина на фермата. Тревата се нуждаеше от косене, а цветните лехи бяха обрасли с полски цветя, имаше и простор, който тежеше от искрящо бели чаршафи и калъфки.

Юстас не разполагаше с градинска мебел, затова седнаха върху тревата, имаше маргаритки и живовляк, разположиха чиниите за пикника си върху тях.

Парчетата пай бяха огромни и Вирджиния беше изяла едва половината от своето, докато в същото време Юстас беше погълнал цялото си парче, подпрян на единия си лакът.

Вирджиния каза, че не би могла да поеме повече храна, и му даде остатъка от парчето си, което той опустоши без, да се поколебае. С уста, пълни с пай и картофи, той каза:

— Ако не бях толкова гладен, щях да те накарам да го изядеш, да те поохраня малко.

— Не искам да надебелявам.

— Но ти си толкова слабичка. Никога не си била едра, но в момента имам чувството, че ще те издуха вятърът. Подстригала си косата. Преди беше дълга до кръста и вятърът я развяваше.

Той протегна ръката си и с пръсти обхвана китката й.

— Направо си се свършила.

— Сигурно е от грипа.

— Мислех си, че ще си наедряла след толкова години ядене на овесена каша, херинги и агнешка саздърма.

— Искаш да кажеш, че това ядат хората в Шотландия.

— Така се говори.

Той пусна китката й и спокойно довърши парчето пай, а после започна да прибира чиниите в кошничката и да внася всичко вътре. Вирджиния направи опит да му помогне, но той й каза да си седи на мястото, затова го послуша, лежеше си и наблюдаваше сивия покрив на плевнята и накацалите по него чайки, а също и леките облачета, които се носеха като перца, духани от морския вятър по бистро синьото небе.

Юстас се върна, носейки цигари, зелени ябълки и термос чай. Вирджиния си лежеше на същото място и той й хвърли една зелена ябълка, тя я хвана, а после седна до нея и започна да развива капачката на термоса.

— Разкажи ми за Шотландия.

Вирджиния поглади с ръце хладната и гладка ябълка.

— Какво да ти разкажа?

— Какво работеше съпругът ти?

— Какво имаш предвид?

— Работеше ли нещо?

— Не съвсем. Не и работа от девет до пет всеки ден. Беше наследил имението…

— Кърктън?

— Да, Кърктън… от негов чичо. Страхотна голяма къща и около хиляда акра земя и след като стегна къщата, това заемаше по-голямата част от времето му. Отглеждаше дървета, обработваше земята по един елегантен начин… искам да кажа, че в имението имаше иконом или по-скоро градинар, който живееше във фермата — господин Макгрегър. По-точно той вършеше по-голямата част от работата, но и Антъни беше постоянно зает. Тоест — тя завърши вяло — намираше с какво да запълни времето си.

Ходеше на стрелба пет дни в седмицата, на риболов, на голф. Всяка зима пътуваше на север за лов, прекарваше в Сейнт Мориц по два месеца. Безполезно беше да се опитва да обясни навиците на човек като Антъни Кийли на човек като Юстас Филипс. Тя принадлежаха на два напълно различни свята.

— Какво става с Кърктън в момента?

— Казах ти, икономът се грижи за имението.

— А къщата?

— Празна е. Поне мебелите са там, но никой не живее в нея.

— Ще се върнеш ли в тази празна къща?

— Предполагам, по някое време.

— Ами децата?

— Те са в Лондон при майката на Антъни.

— Защо не са с теб?

Юстас попита, без да звучи критично, а сякаш искаше да разбере просто от любопитство.

— Стори ми се добра идея да отида някъде сама. Алис Лингард ми писа и ме покани да дойда и идеята ми се стори добра, това е всичко.

— Защо не доведе и децата?

— Ами, не знам… — дори самата тя усети, че думите й прозвучаха доста небрежно и неубедително. — Алис няма деца и домът й не е пригоден за тях… искам да кажа, че всичко е доста специално, уникално и чупливо. Знаеш как е.

— Всъщност не, но продължавай.

— Както и да е, лейди Кийли обича да се грижи за тях…

— Лейди Кийли?

— Майката на Антъни. И бавачката обича да ходи там, защото е работила при лейди Кийли. Тя е била бавачка на самия Антъни, когато е бил малък.

— Мислех, че децата са вече големи.

— Кара е на осем, а Никълъс — на шест.

— Защо им е бавачка тогава? Защо да не може ти да се грижиш за тях?

През годините Вирджиния безброй пъти си беше задавала същия въпрос, но не беше намерила отговор. Но дошъл съвсем неочаквано от устата на Юстас, този въпрос я изпълни с негодувание.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах.

— Аз се грижа за тях. Искам да кажа, прекарваме доста време заедно…

— Ако наскоро са загубили баща си, със сигурност човекът, с когото биха искали да бъдат в момента, е тяхната майка, а не баба им и някаква възрастна бавачка. Ще си помислят, че всички са ги изоставили.

— Няма да си помислят нищо такова.

— Щом си толкова сигурна, защо започна да нервничиш?

— Защото не ми харесва, че се бъркаш и изразяваш мнение за нещо, за което нищо не знаеш.

— Познавам теб.

— Какво по-точно?

— Знам за твоята безкрайна способност да се поддаваш на натиск.

— И кой ме притиска?

— Не съм съвсем сигурен.

Тя осъзна, че отношението му беше охладняло и започваше да нервничи като нея.

— Но ще се осмеля да отгатна, че това е твоята свекърва. Вероятно тя е поела щафетата след смъртта на майка ти!

— Да не си посмял да говориш така за майка ми.

— Но е вярно, нали?

— Не, не е.

— Тогава доведи децата си тук. Не е човешко да ги оставиш в Лондон през лятната ваканция, във време като това, когато би трябвало да тичат на воля край морето и из полетата. Направи си труда, обади се на свекърва си и й кажи да ги качи на влака. А ако Алис Лингард не ги иска в Уийл хаус, защото се страхува да не й счупят декорациите, тогава ги заведи в мотел или наеми вила…

— Точно това имах намерение да направя и нямам нужда ти да ми казваш как да постъпя.

— Тогава най-добре започни да търсиш нещо.

— Вече го направих.

Той спря за момент и тя със задоволство си помисли, че това го е оставило без аргументи. Но трая само миг.

— Намери ли нещо?

— Оглеждах една къща тази сутрин, но е невъзможно.

— Къде?

— Тук, в Лениън — той чакаше да му разкаже. — Казва се Бозитик, — добави тя леко троснато.

— Бозитик! — зарадва се той. — Но това е прекрасна къща.

— Това е една ужасна къща.

— Ужасна? — той не вярваше на ушите си. — Имаш предвид вилата на хълма, където е живял Обри Крейн? Онази, която семейство Кернау наследиха от старата си леля.

— Същата. Толкова е зловеща и невъзможна за живеене.

— Какво означава зловеща? Населявана от духове?

— Не знам, просто зловеща.

— Ако е населена от духа на Обри Крейн, може да си прекарате доста добре. Майка ми го помнеше и каза, че бил приятен човек. И много харесвал деца — добави той, което се стори на Вирджиния като класически пример за липса на логика.

— Не ме е грижа какъв е бил този човек. Няма да наема тази къща.

— Защо?

— Защото така.

— Изброй ми три основателни причини.

Вирджиния изгуби търпение.

— За Бога… — сякаш понечи да се изправи, но Юстас я хвана за китката с неочаквана за такъв едър мъж бързина и я дръпна обратно на тревата. Тя го погледна разгневено и очите му й се сториха студени като два сини камъка.

— Три основателни причини — повтори той.

Тя погледна ръката му, която все още държеше китката й. Той не помръдна и тя каза:

— Няма хладилник.

— Ще ти заема един фризер. Причина номер две.

— Казах ти. Атмосферата вътре е някак призрачна. Децата никога не са живели на подобно място. Ще се страхуват.

— Няма, освен ако не мислят ограничено като майка си. И така, причина номер три.

Отчаяно тя се опита да измисли някаква основателна и добре аргументирана причина, нещо, което би убедило Юстас колко ужасена се е почувствала в старата къща на хълма. Но всичко, което успя да измисли, бяха жалки извинения, кое от кое по-неубедително.

— Твърде е малка и е мръсна, а къде ще пера дрехите на децата, не знам дори дали има ютия или косачка за тревата. Няма и градина, а само някаква полянка, а мебелите са толкова потискащи…

Той я прекъсна.

— Това не са причини, Вирджиния, и ти го знаеш. Това са просто куп глупави извинения.

— Глупави извинения за какво?

— За това, че не си готова да се конфронтираш със свекърва си или със старата бавачка, а може би и с двете. Да направиш сцена и твърдо да им заявиш, че ще отглеждаш децата си по начина, по който ти би искала.

Гневът заседна в гърлото й като топка, която я остави безмълвна. Тя усети как лицето й се зачервява, но макар най-вероятно да го беше забелязал, той продължи невъзмутимо, казвайки всички ужасни неща, които гласът в главата й й беше говорил в продължение на години, но на които не беше имала куража да обърне внимание.

— Не мисля, че ти пука за децата ти. Просто не желаеш да ти нарушават спокойствието. Винаги някой друг се е занимавал с прането и гладенето и ти не искаш да започнеш да го правиш. Ти си твърде мързелива, за да ги изведеш на пикник и да им четеш за лека нощ. Това няма нищо общо с Бозитик. На каквато и къща да попаднеш, със сигурност ще й намериш недостатък. Всяко извинение ще свърши работа, като се има предвид, че никога няма да ти се наложи да признаеш пред себе си, че не можеш да си направиш труда да се погрижиш за собствените си деца.

Преди да каже последната дума, тя вече беше на крака и се опитваше да се отскубне от ръката му.

— Не е вярно! Не е вярно! Искам ги! Откакто съм дошла тук, ги искам…!

— Тогава ги вземи тук, глупаче…

Той също се изправи и започнаха да си крещят един на друг над високата почти метър трева, сякаш бяха в някаква пустиня.

— Точно това и ще направя. Точно това и ще направя.

— Ще повярвам само когато го видя с очите си!

Тя се обърна и побягна към колата си, но си спомни, че дамската й чанта беше останала върху кухненската маса. Очите й бяха пълни със сълзи, тя излезе от колата, на бегом влезе в къщата и си взе чантата, преди Юстас да е успял да я хване отново за ръката. После обратно към колата, запали я и обърна гневно и рисковано в тесния коловоз на фермата, след което се върна на шосето, като изфорсира двигателя и остави след себе си облак от прах и камъчета.

— Вирджиния!

През сълзи тя го видя в огледалото за задно виждане да стои зад нея. Сложи крак върху съединителя и се понесе към главния път, без да изчака и да се огледа дали идва кола. За щастие пътят беше чист, но тя не намали скоростта по целия път до Порткерис, надолу към града и нагоре по хълма, паркира колата на двойната алея пред офиса на адвокатите, остави я и се втурна вътре.

Този път не позвъни на звънеца, нито изчака госпожица Ледра да излезе. Влезе като вихър, мина през антрето и отвори широко врата на кабинета на господин Уилямс, прекъсвайки грубо разговора му с възрастна дама от Труро относно седмата поредица от поправки на завещанието й.

И двамата замлъкнаха в удивление и я погледнаха втренчено. Господин Уилямс първи се опомни и понечи да стане.

— Госпожо Кийли!

Но преди да успее да продължи, Вирджиния беше захвърлила ключовете от Бозитик върху бюрото му и му каза:

— Наемам я, и то веднага. И веднага щом взема децата си, ще се нанеса!