Пола Маклейн
Лейди Африка (8)

7

През следващите две години и половина положих огромни усилия да се представя максимално добре в училище, макар че в моя случай максимално не означаваше кой знае колко. Имах половин дузина бягства от занятия, като в един от случаите се крих три дни в бърлога на диво прасе. Но най-лошото бе, че организирах училищен бунт, като увещах над половината си съученици да ме последват в саваната на велосипеди. В крайна сметка това ми докара изключването. Баща ми ме посрещна на влака, видимо нервиран, но заедно с това и облекчен, защото отдавна бе разбрал, че не ставам за самостоятелен живот.

Фермата не приличаше по нищо на онова, което бях оставила зад себе си, тръгвайки за града. В действителност целият свят беше станал друг — войната се бе погрижила за това. До нас в училище достигаха основните новини — за убийството на ерцхерцога, за кайзер Вилхелм и как държави, за които почти не бяхме чували, се обединили в съюзи, за да се бият едни с други. За Британска Източна Африка това означаваше да попречим на ненаситните германци да завземат онова, което според нас ни се полагаше по право. Големи части от протектората се бяха превърнали в бойно поле, а мъжете — бури и нанди, бели заселници и войни от племената кавирондо и кипсиги — бяха оставили ралата, мелниците и глинените си колиби, за да се запишат в Кралските африкански фузилиери. Дори арап Майна бе отишъл да се бие. През една от училищните ваканции двамата с Кибии го изпратихме с поглед от билото на нашия хълм, докато той крачеше по прашния път, за да се присъедини към полка си. Държеше копието си високо вдигнато в едната ръка, а щита от биволска кожа в другата и стъпваше гордо и напето. Чух, че бил изпратен далече, на стотици километри от селото си, чак до границата с Германска Източна Африка, където вместо копие трябвало да носи карабина. Не знаел как се стреля с пушка, но, разбира се, с времето усвоил и това. Арап Майна беше най-безстрашният и самоуверен воин, когото бях срещала някога, и не се съмнявах, че ще се върне, пълен с истории за войната и може би с достатъчно злато, за да си купи нова съпруга.

Но един следобед преди края на лятната ми ваканция във фермата дойде вестоносец и ни разказа какво се случило на фронта. Арап Майна се бил с цялата си храброст, но загинал на далечно място и бил погребан там, без да получи последни почести от племето и семейството си. Лицето на Кибии остана безизразно, когато чу новината, но той спря да се храни, отслабна и беше вечно гневен. Не знаех как да го утеша, нито какво да си мисля. Арап Майна изобщо не приличаше на смъртен, а ето че си бе отишъл.

— Трябва да открием този, който е убил баща ти, и да пронижем сърцето му с копие — казах аз.

— Мой дълг е да го направя, щом стана моран.

— Ще дойда с теб — обещах аз. Обичах арап Майна като роден баща и бях готова на всичко, за да отмъстя за смъртта му.

— Та ти си момиче, Лаквет.

— Не ме е страх. Мога да хвърлям копие не по-зле от теб.

— Невъзможно е. Баща ти никога няма да те пусне.

— Тогава няма да му казвам. И преди съм бягала от къщи.

— Това са себични думи. Баща ти те обича и е жив.

Баща ми беше всичко за мен. Докато бях далече, копнеех за него с цялото си същество, както и за фермата, но войната беше променила и него. Когато ме посрещна на гарата, лицето му беше толкова изопнато и сериозно, че едва го познах. Докато се качвахме с колата, по дългия склон към къщи, той ми обясни, че близкото градче Накуру било превърнато в гарнизон. Хиподрумът, където някога бяха ставали конни надбягвания, сега се ползвал като междинна станция за тилови конвои. Самите коне били мобилизирани, конюшните и загражденията за разходки били празни, но това нямало особено значение, понеже всякакви състезания били отменени до второ нареждане.

Щом превалихме билото, видях с очите си промяната. Стотици от нашите работници бяха отишли на война само с дрехите на гърба си и с каквито оръжия бяха имали под ръка — пушки, копия, мачете — и с някакви смътни представи за воинска чест и слава. Империята ги бе призовала и сега те бяха войници на Короната. Възможно беше скоро да се върнат, но засега „Зелените хълмове“ изглеждаха така, сякаш някой ги бе затворил в гигантска кутия, раздрусал ги бе хубаво и после ги бе изсипал на парчета върху твърдата земя.

В главната къща госпожа О бе приготвила вечеря за посрещането ми и се беше облякла подходящо. Беше спретната и колосана, както винаги, но над слепоочията й се бяха появили сребърни нишки, а покрай очите бръчици и аз се улових, че гледам на нея по различен начин. В Найроби имах съквартирантка на име Дорис Уотърман, макар че тя предпочиташе да й казваме Дос. Всяка нощ Дос се провесваше от горното легло, за да ми разправя шепнешком разни истории, при което черната права коса падаше върху лицето й като завеса. Беше единствено дете, а баща й притежаваше верига магазини в града. Освен това беше собственик на хотел „Ню Стенли“, в който се събираха важните персони, посещаващи Найроби. Дос знаеше всичко, което се случваше там и наоколо, или поне си даваше такъв вид.

— Госпожа Орчардсън? — попита насмешливо тя, когато една вечер споменах бегло името й. — Съпругът й още ли е в Лумбва?

— Какво? Тя не е омъжена. От години живее с баща ми.

Дос поцъка с език на наивността ми, след което ми разказа, че преди години господин Орчардсън, който бил антрополог, си намерил любовница от племето нанди и тя забременяла.

Бях в шок.

— Откъде знаеш?

Тя вдигна рамене, все още наведена от леглото си.

— Всички знаят. Това не е нещо, което се случва през ден.

— Значи така, госпожа О е дошла при нас, за да избяга от ситуацията, в която е изпаднала?

— За мен лично Джоро не е достатъчно далече от Лумбва. Такова унижение! А на всичко отгоре тя и баща ти дори не са женени.

Почувствах се така, сякаш до този момент пред очите ми е имало пухкави бели облачета. Та аз не знаех нищо за света на възрастните, за всички онези болезнени неща, които могат да се случат между един мъж и една жена. Не бях им обръщала внимание досега, когато облачетата изведнъж се вдигнаха и останаха само суровите факти. Баща ми положително знаеше за господин Орчардсън и жената от племето нанди, но това или не го засягаше, или не се вълнуваше от мнението на околните. Съжителството им се оказа много по-скандално, отколкото някога си бях представяла. Госпожа О беше омъжена! А може би и баща ми беше още женен. Никога не бях обръщала особено внимание на тези неща, но изведнъж осъзнах, че връзката им е поредното нещо, усложнено до безкрай в един безкрайно сложен свят.

— Кога ще свърши войната? — попитах баща си. — В училище всички казват, че бойните действия са с превантивна цел.

През прозорците нахлуваше ярка слънчева светлина, която хвърляше отблясъци върху простия сервиз за чай, върху мушамената покривка и кедровата ламперия на стените. Всеки предмет си беше същият, какъвто го помнех… но го усещах по различен начин. Всичко се беше променило.

— Че какво друго им остава да говорят? А жертвите се трупат. Двайсет хиляди само в Африка.

— Ти ще отидеш ли да се биеш? — Докато задавах въпроса, с мъка удържах гласа си да не затрепери.

— Не, няма. Обещавам. Но Ди се записа доброволец.

— Кога? Защо? До него ли опряха?

Баща ми и госпожа О се спогледаха многозначително.

— Татко! Какво се е случило? Да не би да е ранен?

— Става въпрос за Флорънс — обади се госпожа О. — Наскоро след последното ти гостуване тя се разболя тежко. Сърцето й отказа.

— Нищо й нямаше на сърцето! Беше здрава като кон!

— Напротив — каза баща ми, произнасяйки думата бавно и предпазливо. — Била е болна от години. И никой не е знаел, освен Ди.

— Не разбирам. Къде е тя сега?

Баща ми гледаше съсредоточено опакото на ръцете си. Лицето му бе станало пепеляво.

— Тя почина, Берил. Преди шест месеца. Няма я вече.

Преди шест месеца?!

— Защо сте го пазили в тайна?

— Не искахме да ти съобщаваме с телеграма — каза баща ми. — Знам ли? Може би не е трябвало да изчакваме.

— Беше прекрасна жена — обади се госпожа О. — Знам, че ти много я обичаше.

Аз само я погледнах вцепенено. Бутнах стола си назад и се упътих към конюшнята в нещо като транс, напълно съсипана. Колко десетки часове бях седяла на килима на лейди Ди, бях пила чая й, бях попивала жадно думите й, без да подозирам, че е болна, без дори да усетя нейната немощ. Може изобщо не я бях познавала, не и истински, но ето че никога повече нямаше да я видя. Дори не се бях сбогувала с нея.

В разхвърляната канцелария до конюшнята открих Булър, задрямал на пода. Коленичих до него и потърках лицето си в рунтавата му козина. Беше напълно оглушал и подскочи стреснато, като усети присъствието ми, но после ми се зарадва. Подуши ме навсякъде и облиза лицето ми, махайки с опашка толкова енергично, че цялото му тяло се тресеше. Когато отново се просна на пръстения под, аз полегнах до него и сложих глава на тялото му, като оглеждах вещите на баща ми — бюрото му с дебелия черен тефтер, където вписваше родословието на конете си, шапката му за езда и нагайката, чинийката, пълна с пепел от лулата му, пожълтелите вестници, календара на стената. По него трябваше да има заградени в червено важни дати; в конюшнята трябваше да кипи живот, но наоколо беше тихо като в гробище. Най-после се бях прибрала у дома, но „Зелените хълмове“ по нищо не ми приличаха на дом. Дали някога щяха да заприличат?

След известно време баща ми влезе и ни видя, легнали на пода.

— Знам, че тя беше всичко за теб. — Той помълча малко, сякаш не знаеше какво да каже. — Разбирам, че ти идва много наведнъж, но полека-лека всичко ще се оправи.

Отчаяно исках да му повярвам, че най-тежките изпитания вече са зад гърба ни, че от хаоса отново ще се роди някакъв ред. Исках го толкова силно, колкото нищо друго през живота си.

— Войната няма да трае вечно, нали? — попитах с треперещ глас.

— Няма — отвърна той. — Нищо не трае вечно.