Пола Маклейн
Лейди Африка (63)

62

Карен погреба Денис във фермата, както знаеше, че той винаги бе желал — на билото на Ламвия. Мястото се намираше на върха на един толкова стръмен склон, че носачите на ковчега с мъка се добраха дотам, препъвайки се под тежестта на товара си. Карен крачеше най-отпред и застана до зейналия трап, червен като кървяща плът, докато го полагаха в него. Аз бях като вцепенена, не усещах нищо, не можех да говоря — нито с нея, нито с когото и да било.

Денят беше смайващо ясен. Нагънатият склон с цвят на мед се разстилаше до равнините. През тях се виеше бледата лента на пътя, като въже, хвърлено от облаците, като змия без глава и опашка — само едно безкрайно тяло, стигащо чак до Килиманджаро. Тревата около гроба на Денис беше жива и тучна. По земята се плъзгаха две тъмни петна — сенките на два орела, които се рееха горе във все по-широки кръгове.

За погребението се бяха стекли хора от Найроби и Гилджил, от Елдорет и Найваша — сомалийци, кикую, бели заселници от планините, ловци и оръженосци, поети и пилигрими. Сред тях едва ли имаше и един, който да не бе видял в Денис нещо достойно за възхищение и обич. При всички обстоятелства за тях той бе останал неотклонно истински и почтен, каквито бяха орлите в небето и тревата около нас.

По време на кратката заупокойна служба Карен остана неподвижна, склонила глава на гърдите си. Изпитвах непреодолимо желание да отида при нея. Единствена аз измежду присъстващите знаех точно какво е загубила със смъртта на Денис; на свой ред тя единствена на света бе в състояние да осъзнае тежестта и цвета на моята мъка. Но междувременно нещо между нас се бе променило и ме възпираше. Карен беше неговата публично призната вдовица. Боговете й го бяха отнели, но като мъртъв тя си го бе завоювала обратно. Никой не можеше да оспори връзката помежду им, нито да се усъмни в любовта й към Денис. Един ден Карен щеше да напише книга, в която да го представи по такъв начин, че да слее себе си и него завинаги. А аз щях да отсъствам от тези страници.

Струваше ми се невъзможно да заплача; също като Карен си мислех, че съм изплакала сълзи за цял човешки живот, но мъката в мен напираше да излезе и сълзите бликнаха от само себе си. Когато службата приключи и опечалените заслизаха по склона към „Мбогани“, аз останах назад, за да загреба шепа пръст от гроба на Денис — червена като кръвта и стара като времето. Стиснах я в ръка — беше хладна и ронлива — и я пропуснах да изтече между пръстите ми. В известен смисъл вече нямаше голямо значение дали в скръбта на Карен, в самата й любов към Денис доминираше собственическо чувство. Моята любов към него също не бе съвършена — най-после осъзнавах това. И двете се бяхме опитали да достигнем Слънцето, но бяхме полетели обратно към Земята, а между зъбите ни бе останал вкус на разтопен восък и тъга. Денис не беше нито неин, нито мой.

Той не принадлежеше никому и никога не бе принадлежал.

 

 

След погребението се върнах в къщичката му, където живеех, но при вида на книгите му рухнах окончателно. Самата мисъл, че умът му вече не присъстваше във Вселената, бе шок за мен. Никога повече нямаше да чуя смеха му, да докосна изящните му силни ръце, да проследя с върховете на пръстите си фините бръчици около очите му. С падането му от небето всичко, което той беше, всичко, с което се бе заел, беше изчезнало. Отивайки си от този свят, той бе отнесъл със себе си и сърцето ми. Как щях да си го върна?

Не бях в състояние дори да мисля как ще прекарвам дните си занапред, къде бих могла да отида, но по някакъв начин се озовах обратно в Елбургон, във фермата „Мелела“. Баща ми не се изненада, като ме видя, и не зададе никакви ужасни въпроси. Ако ги беше задал, нямаше да знам откъде да започна да отговарям. Исках само да бъда оставена на мира, насаме с конете си; самотата и близостта до тях винаги бяха спасявали душата ми в миналото.

В продължение на няколко седмици всяка сутрин ставах рано и излизах навън в студеното утро, за да събера мислите си. Цветовете на земята бяха красиви и непроменени. Върховете на величествените кедри в гората бяха обвити в тънка мъгла; назъбената стена на склона се виеше към безкрая. Но нещо липсваше. При цялата си красота „Мелела“ сякаш ми се присмиваше. С нея бяха свързани толкова мои мечти, вярата ми, че ако двамата с Мансфилд можем да възродим „Зелените хълмове“ тук, част от мен ще бъде спасена, ще си възвърна донякъде онази сила, която притежавах навремето, когато излизах на лов с арап Майна или с Кибии тичахме през високата прежурена трева, или се измъквах тихомълком през прозореца на колибата, а Булър ме следваше по петите, и двамата без страх от нощта.

Но с Мансфилд бяхме успели единствено да се унижим взаимно и всеки сам себе си. От Жервас ме делеше половин свят. Имаше дни, в които самата мисъл за него ми беше непоносима, а сега и Денис си бе отишъл от живота ми. Две смазващи загуби, които се наслагваха като черни печати. Сянка върху сянка, празнота в празнотата, и какво можех аз да направя?

Баща ми видимо се тревожеше за мен, но нищо не помагаше, докато един ден чух над хълмовете познато пърпорене и видях в небето самолета на Том, поклащащ крила по посока към фермата ни. Избирайки за писта издълженото заграждение за конете, той кацна, лек като перце.

— Как я караш? — попита ме, след като угаси мотора и скочи тромаво от крилото.

Нямах сили да говоря. Но не бе и нужно. Том ми подаде каската и аз се отпуснах на задното пилотско място, благодарна за звука на мотора, събуден за живот, за вибрациите на малката седалка под мен, за тръпнещия корпус на машината, докато набираше скорост. Когато се издигнахме с рев над хълмовете, а земята под крилото ни се завъртя в кръг и продължи да бяга назад, за пръв път от седмици насам мозъкът ми започна да се избистря. Студеният въздух брулеше лицето и изпълваше дробовете ми. Горе беше толкова по-лесно да се диша, а дори и с непрестанния шум на витлото и свистенето на вятъра цареше някакво спокойствие, за което сломеният ми дух отдавна мечтаеше. Спомних си как веднъж едно местно момче ме бе попитало дали от аероплана се вижда бог. Том беше наблизо и поклати глава, после и двамата избухнахме в смях.

— Ами значи трябва да се изкачите по-нависоко — беше казало момчето.

 

 

Том летя дълго, описвайки широк кръг над долината, на изток до Джоро и на север до Моло. Върхът на крилото проблясваше като магическа пръчка в нечия невидима ръка, ярка и сребриста. Докато го наблюдавах, усетих полъх на надежда и нещо като изкупление. От тази височина виждах не бог, а моята Рифт Вали — долината, в която бях отрасла. Простираше се във всички посоки като карта на собствения ми живот. Виждах хълмовете на Карен, маранята над езерото Накуру в далечината, назъбената стена на склона под платото. Птици с бели кореми и червена прах. Всичко преживяно лежеше като на длан под мен, всяка моя тайна, всеки белег по тялото ми — местата, където се бях научила да ловувам и да препускам като вятър.

Тази долина беше за мен нещо повече от дом. Тя пулсираше с ритъма на сърцето ми.

Едва когато започна да ни привършва горивото, Том насочи машината обратно към „Мелела“. Той остана за вечеря и понеже трябваше призори да поеме отново на път, си легна рано, докато ние с баща ми останахме да допием горещото си горчиво кафе. В стаята не се чуваше никакъв звук — само приглушена светлина, хвърляща издължени сенки по стената, и усещането за нещо важно, което предстоеше да ми се случи.

— Връщам се в Найроби — казах му аз, след като дълго мълчахме. — Сутринта ще тръгна с Том. Искам отново да летя.

— Много бих желал да видя смисъла в това — каза баща ми.

Очевидно решението ми го бе изненадало и макар да не знаех дали под „това“ има предвид летенето или моето напускане, аз му казах:

— Качи се някой път при Том да се повозиш на самолета му. Може би тогава ще разбереш.

Баща ми се беше зачел в черната родословна книга на стадото си, неговата отколешна библия. Пръстите му погладиха замислено гръбчето на кожената подвързия, после той поклати глава.

— Знам къде ми е мястото.

— Аз също знам моето, татко — отвърнах и в момента, когато думите се отрониха от устата ми, разбрах, че са верни.

— А какво ще правим с конете?

— Засега не съм сигурна. Все пак те са и на Мансфилд. Разводът ни може да отнеме години. Но каквото и да стане оттук нататък, искам да бъда финансово независима. Да знам, че съм в състояние сама да се погрижа за себе си.

— И можеш да постигнеш това с летене? — Гласът му звучеше недоверчиво.

— Може би. Том казва, че един ден самолетите ще превозват хора по целия свят, както сега корабите. И аз бих могла да участвам в това. Или да разнасям поща и пратки, или… и аз не знам какво. Денис имаше план за откриване на стада слонове от въздуха.

За пръв път произнасях името му от деня на погребението. И макар гърлото ми да се сви, не виждах нищо лошо в това да повикам Денис. В крайна сметка той беше причината да се захвана с летенето.

— Крайно опасно е. Едва ли е нужно да ти го казвам. — Баща ми гледаше втренчено в чашата си с кафе. — Но ти никога от нищо не си се бояла, нали?

— Напротив — казах аз, изненадана от собствените си чувства. — Изпадала съм в ужас… Само че не съм допускала това да ме спре.

Вече беше късно, а и двамата бяхме прекалено уморени, за да си кажем още нещо. Аз го целунах по челото, като му пожелах „лека нощ“. Но докато се намествах в леглото, колкото и да бях изтощена, усещах как в мен пулсира някаква особена енергия. Мислите ми течаха по-ясно откогато и да било през последните години. „Мелела“ не беше гарантирана за вечни времена. Рано или късно и тя щеше да се разпадне, както „Зелените хълмове“ навремето. Пегас щеше да умре, както Булър — двамата герои от ранното ми детство. Баща ми щеше да си отиде — полека-лека или в един миг. Отново и отново щяха да настъпват големи, разтърсващи промени и аз щях да ги преживявам както някога, когато майка ми се качи на влака и изчезна сред облак дим. Тогава от племето ме бяха открили, бяха станали мои кръстници, но Лаквет беше само едно име и толкова. Аз я бях създала от нищото, от разбития си живот, приучвайки я да обича пустошта, вместо да се бои от нея. Да черпи сили от опиянението на лова, да атакува света фронтално дори когато това й причинява болка.

А сега бях застанала на прага на друг голям поврат, може би най-важния в живота ми. Небето ми бе отнело Денис, но аз знаех, че там горе също има живот. Тази огромна свобода да се рееш, невероятната грация на полета, бяха плътно обвързани е риска и чувството за страх. Летенето изискваше повече кураж и сила, отколкото в действителност притежавах, изискваше да дам най-доброто от себе си, цялото си същество. Трябваше да положа огромно старание, за да стана поне приблизително добра; нужна беше и немалка доза лудост, за да посветя на това живота си. Но бях твърдо решена да го направя.

На следващата сутрин бях будна още преди Том. Опаковах набързо малкото си вещи и го зачаках в тъмното. Когато ме видя, той се усмихна, разбирайки мигновено решението, което бях взела, и онова, което предстоеше.

 

 

Когато се върнахме в Найроби, започнах да навъртам летателни часове като обсебена, използвайки всеки миг, който Том можеше да ми отдели. Четири седмици след катастрофата на Денис извърших кратък полет с безупречно кацане в Найроби. Бипланът допря меко пистата и продължи да рулира известно време, вдигайки след себе си облаци червена прах. Когато спряхме, Том не ми каза да угася двигателя, както обикновено, а слезе по крилото и ми извика през шума на витлото:

— Защо не се пробваш самичка, Берил!

— Сега ли? — промълвих аз, внезапно усещайки пулса в ушите си.

Той кимна.

— Само едно кръгче. Изкачи се на двеста и петдесет метра и обиколи веднъж летището, полека и спокойно.

Полека и спокойно, значи. Сърцето ми така блъскаше в гърдите от внезапния прилив на адреналин, че усетих как ми прилошава. Помнех ли нещо от онова, което Том ми бе казал през последните месеци, за да го приложа на практика? Можех ли да потисна протестите в главата си, десетте хиляди видения за неща, които можеха да се объркат фатално? Една-единствена грешка бе отнела живота на Денис и до момента оставаше загадка каква е тя.

Заповядвайки на ръцете си да не треперят, вдигнах палец на Том. Рута беше излязъл от хангара и застанал до него. Помахах и на двамата и подкарах биплана към края на тясната писта, където обърнах носа му срещу горещия вятър.

Не забравяй да го засилиш достатъчно, чувах гласа на Том в съзнанието си. Трябва ти скорост, иначе в тази жега нямаш подемна сила и падаш.

Рута вдигна ръка. Квахери. Сбогом.

Давайки газ докрай, аз се засилих по отъпканата писта; сърцето ми биеше в гърлото, по всеки нерв от тялото ми протичаше електричество. Изчаках до последния възможен момент, за да дръпна назад лоста; аеропланът се заизкачва неуверено нагоре, отначало с леко подскачане и придърпване, после се стабилизира. Том и Рута останаха зад мен, а също и Денис. Пред мен беше всичко останало, един цял свят, който се разкриваше миг след миг под силните ми крила.

Аз летях.