Пола Маклейн
Лейди Африка (60)

59

Между две сафарита на Денис ни се удаде възможност, съвсем за кратко, да излезем заедно. Тръгнахме към южните масайски територии, като целта ни беше река Мара; бяхме взели с нас екип от африканци, сред които прислужникът на Денис, Билеа и едно момче от племето кикую на име Камау, което често пътуваше с него. Беше ужасна суша и въпреки това покрай езерото Провинс видяхме безброй животни — биволи, носорози, лъвове с разчорлени гриви, газели от всевъзможни видове, форми и окраски. По златистите склонове и трептящите в мараня равнини кипеше живот.

Денис изявяваше най-пълно същността си на такива диви места. През зацапаните от пръсти стъкла на бинокъла си можеше да определи класа на чифт рога на антилопа куду или теглото на слонски бивни, както си бяха на слона. Знаеше как да застреля всякакво животно, без да сбърка нито веднъж, и беше в състояние да го одере толкова бързо и с такава прецизност, че почти да не кърви. Но когато не се налагаше да убива, не го правеше и вместо цевта насочваше обектива на фотоапарата си. По онова време фотосафаритата бяха още новост, а той вече вярваше, че фотоапаратите ще променят самата ни представа за лова като спортсменско занимание. Ловците можеха да имат Африка, без да отнасят богатствата й със себе си, без да я рушат.

На сафари виждах Денис по-ясно откогато и да било. Имаше безпогрешен вътрешен компас и, гледайки нещата, си даваше сметка, че всеки път са различни и никога повече няма да бъдат същите. Той бе осъзнал, че нищо не стои на едно място и че не би трябвало да стои. Важното било човек да се научи да възприема нещата такива, каквито са, без страх и съпротива, без да се опитва да ги променя по свой вкус или да се вкопчва в тях веднъж завинаги. Аз знаех всичко това от годините си като Лаквет, но сега, докато бях с него, си го припомних и усещах отново с пълна сила.

 

 

През повечето време се разхождахме из солените равнини, покрити с бяла коричка, която се вдигаше на прах във въздуха, след като я пробиехме с ботушите си. Носехме тази прах върху себе си, полепнала по крачолите ни до коленето, изпълнила гънките на пръстите ни, с които стискахме ремъците на пушките, улея между гърдите ми, дори гърлото ми. Не можех да я спра да прониква и бях престанала да се опитвам. Не можех да спра каквото и да било да прониква в мен — и тъкмо това ми харесваше в Африка: начинът, по който тя те превземаше постепенно отвън навътре, и никога не отслабваше хватката, никога не те пускаше да си тръгнеш.

Денис беше щастлив и в добро настроение през целия ден, макар да бе изпил близо половин литър джин предишната вечер. За мен беше загадка как носеше толкова много на пиене. Кръвта му сигурно наистина бе гъста, защото той имаше в себе си достатъчно бактерии, за да повалят вол, а нито веднъж не вдигна температура, нито веднъж не легна болен. Слънцето беше като гореща наковалня, залепена на темето ми, на раменете и тила; от всяка моя пора бликаше пот и мокреше яката на ризата ми. Дишах тежко и чувах хриптенето на дробовете си. Но ни чакаше още много път. Какво значение имаше някаква си умора? Носачите се движеха напред в колона и пред замъгления ми поглед телата им се превръщаха в тънки силуети на фона на безкрайната белота. Ръце и крака изписваха единици, дробни черти и тирета, едно уравнение на упорито постоянство.

Малко след пладне спряхме да починем в разкъсаната сянка на един огромен баобаб. Дънерът му беше нисък и много дебел, с нагъната кора, наподобяваща плохи на пелерина. От клоните му висяха плодове във формата на продълговати светлокафяви шушулки, с които стадо павиани си бяха устроили истински пир. Няколко от тях бяха насядали на един клон точно над главите ни; чувахме ги как разчупват шушулките със звук, наподобяващ тракането на маракаси. По земята около нас се сипеше дъжд от натрошени черупки, парченца от плода и изплюти семки, както и от изпражнения, които воняха отвратително.

— Можем да се преместим — каза Денис, като видя гримасата ми. — Или просто да ги застреляме.

Знаех, че не говори сериозно за второто, и се пошегувах:

— Не си прави труда заради мен. Аз мога да легна насред лайната и да заспя на минутата.

Той се изсмя.

— Физическите усилия променят човека. Правят го по-дебелокож.

— Аз съм си такава по рождение.

— Знам. Усетих го от самото начало.

Погледнах го, като се питах какво ли още бе усетил при първата ни среща — дали му бе звъннало звънчето, както на мен, дали този звън му бе подсказал, че ни с отредено от съдбата да се сближим.

— А досещаше ли се, че можем да стигнем дотук?

— Тук, под това ужасно дърво? — Той се засмя. — Не съм сигурен — каза, докато отгоре продължаваха да валят черупки и всякакви боклуци. — Но имам чувството, че започва да ми харесва.

 

 

Привечер стигнахме до реката и си направихме бивак. Изядохме една млада антилопа куду, която Денис бе застрелял и одрал сутринта, направихме си кафе и го изпихме, загледани в огъня, който пращеше и изхвърляше нагоре снопчета искри и спирала от лилав дим.

— Веднъж Таня прогонила двойка лъвове само с волски камшик — каза той. — Двамата с Бликс прекарвали стадо говеда към града. Той отишъл да застреля нещо за вечеря, когато откъм стадото се чула суматоха. Носачите се разпръснали като мишки, кой накъдето види, само бедната Таня останала да гледа как двата лъва се метнали на гърбовете на два вола и почнали да ги душат. Пушките били опаковани в багажа, можеш ли да си представиш!

— И тя ги е прогонила с камшика? Много смело!

— Да, Таня притежава повече кураж, отколкото си мислиш.

В последно време внимавахме да не говорим твърде често за Карен, която бе продала фермата си и очевидно се готвеше да отпътува завинаги.

— Имаш много причини да я обичаш — осмелих се да кажа аз.

— И да се възхищавам от нея — добави той.

— Което е още по-важно според мен.

— Само че никога не бих могъл да й бъда добър съпруг. И тя като че ли го разбра.

— Странно, за какви неща се борим, макар да съзнаваме, че са невъзможни. Е, успяла ли е да спаси воловете?

— Само единия. Другия го яли за вечеря, след като Бликс се прибрал с празни ръце.

— Значи всичко е приключило добре.

— В този случай, да.

Отдалече се чу пронизителният лай на хиени — викат му смях, макар че на мен винаги ми е приличал повече на плач. Димът от огъня се извисяваше като стълб, сякаш и той се опитваше да даде някому сигнал — било на хоризонта, било на пробуждащите се звезди на небето.

— Животът на един лъв едва ли е толкова лош — каза Денис. — Цяла Африка му е трапеза. Взема си каквото си поиска, когато си поиска, без да си дава много зор.

— И която съпруга си поиска. — Това не беше въпрос.

— Съпругите ги редува — поясни той.

И тогава, когато огънят се беше разгорял и стълбът дим беше станал още по-висок и пламъците заплашваха да опърлят краката ни, той заговори за Уолт Уитман, понеже аз го помолих. Думите му бяха отправени към мен и звездите, а аз слушах притихнала, вглъбена в себе си. Мислех си как през годините, също като Карен, се бях борила и стремила все към неща, които щяха да се окажат гибелни за мен. Може би това беше неизбежно. Между поклонника и изгубения в пустинята няма голяма разлика, беше ми казал Денис преди време; може би и единият, и другият стигат до едно и също място независимо по кой път, независимо колко често съдбата ги поставя на колене, без съмнение помъдрели след преживяното.

Полека, едва забележимо, Денис се пресегна и ме хвана за ръката. После с болезнена методичност прекара върховете на пръстите си по тънките ми кости, по извивките на тялото ми със загрубяла от физически труд кожа. Сетих се за Карен с нейния волски камшик. Под всичките й шалове и слоеве пудра, под кристалните й полилеи, копринени дамаски и изящни чаши за вино се криеше силна и смела жена, която нямаше равна на себе си. Ние тримата бяхме изиграли един болезнен танц, при който бяхме загубили много, бяхме се наранявали взаимно и всеки сам себе си. Но между нас се бяха случили и изключителни неща. И аз никога нямаше да забравя нито едно от тях.

Бяхме седели неподвижно може би няколко часа, докато тебеширеният прах се слегна под теглото на тялото ми. Този прах беше продукт на непрестанни катаклизми в продължение на няколко геоложки ери.

Мъртвата природа знаеше толкова повече от нас и изживяваше всичко толкова по-истински. Акациевите дървета не знаеха какво е мъка или страх. Съзвездията не се биеха помежду си, нито страняха едно от друго и от прозрачния лунен сърп. Всичко беше мимолетно и едновременно безкрайно. Времето, прекарано с Денис, щеше да избледнее в миналото и да продължава във вечността.

— За какво си мислиш? — попита ме той.

— Мисля си колко много си ме променил. — Усетих устните му на шията си, дъха му. — За това е поезията — казах тихо, без да съм сигурна дали ме чува. — За дни като този.