Пола Маклейн
Лейди Африка (58)

57

В края на март 1930 г. отплавах за Кения. Отидох за кратко до „Мелела“, за да се видя с баща ми и Рута и да нагледам конете. Беше ми по-трудно, отколкото си мислех, да намеря нужните думи, за да им обясня, че Жервас е останал в Англия и че може никога да не го видят. Баща ми искаше още в същия миг да потърси сметка на Мансфилд, сякаш можеше просто така да протегне ръка през морето, да го хване за шията и да промени всичко. Рута беше по-тих и сдържан, но знаех, че му е ужасно мъчно за мен. Той веднага се досети, че с фермата е свършено.

— Нямам вече сили за надбягвания — казах му аз. — Не мога да мисля за нищо от доброто старо време, не желая да яздя кои, не желая да ми мирише на конюшня. Ще се уча да летя.

— Разбирам — каза той и помълча известно време. — И къде ще ходим да летим?

Въпросът му ме накара да се размекна като зряла кайсия.

— Какво ще кажеш за Найроби?

 

 

Преместих се в клуб „Мутанта“, където наех старата къщичка на Денис, а Рута и жена му си намериха квартира наблизо, в квартала на чернокожите. При вида на Асис, подтичващ след майка си или катерещ се по баща си, усещах колко ужасно ми липсва Жервас; болката беше толкова непоносима, че ми идеше да вия. Мансфилд ми пишеше, че бил още крехък, но заяквал с всеки изминал ден. Наред с новините той бе започнал да ми изпраща и малка издръжка. Макар че, докато бях в Лондон, ме бе заплашвал агресивно с развод, сега явно не бързаше да завежда дело. Но това нямаше значение за мен. Той щеше да придвижи нещата, когато беше готов, а и открих, че не прегризвам юздата от нетърпение да се отърва от него, както навремето от Джок. Бях станала майка, а не можех да прегърна детето си. Свободата не означаваше за мен същото, както преди. Нищо не беше вече същото.

Един ден Карен се отби при мен в къщичката и аз с изненада научих, че също е била в Англия, и то точно по времето на добре разгласената във вестниците война между мен, семейство Маркам и британската монархия.

— Не мога да си представя колко ужасно ти е било — каза тя.

Разправих й това-онова за Мансфилд и Жервас, като запазих най-болезнените подробности за себе си.

— Аз не съм единствената набедена куртизанка на Флийт стрийт. Скоро ще си намерят някое друго момиче и ще забравят за мен.

— На твое място не бих се обзалагала. — Тя допря чашата до устата си, като за момент ми се стори, че е някъде безкрайно далече. — Докато те нямаше, във фермата имах нашествие на скакалци, после и слана. Всичко погина. Затова и отидох до Лондон, за да видя дали Денис знае някакъв начин да се отърва от дълговете си.

— И знаеше ли?

— Не — каза тихо тя. — Но обеща, като се върне, да ме заведе да летим. Принцовете щели да се връщат за още сафарита, но ти сигурно знаеш.

— На Дейвид му трябват лъвове.

— Естествено — каза мрачно тя.

— Не всичко е ужасно. Сама знаеш колко много държеше да си има самолет.

— Да. А сега му се подмазват повече клиенти, отколкото е в състояние да обслужи. Би трябвало да се радвам за него, нали? И все пак се боя, че това би могло да ни съсипе.

Покрай очите си имаше бръчки, погледът й беше неразгадаем. Нямах представа дали споделяше с мен истината — че връзката й с Денис е към края си, — или просто ми разиграваше някаква драма. Не знаех и какво отношение би могла да има тяхната драма към мен. Оказа се обаче, че има.

 

 

Денис се върна след още няколко месеца и веднага се зае с приготовленията за следващото посещение на принцовете. Отначало не го видях, но чух от Коки, че планирал да се премести от Нгонг в Найроби.

— Таня му е върнала пръстена — каза ми тя, когато се видяхме веднъж за обяд. — Както изглежда, раздялата им е по взаимно съгласие, но от това не следва, че тя не се е поболяла от мъка.

— Според теб какво в крайна сметка разруши връзката им?

— Карен искаше от него повече, отколкото той можеше да й даде.

— Никой не е виновен за това. И двамата полагаха големи усилия, нали така? — Замълчах, търсейки думите, в които да облека обърканите си чувства. — Ние не можем да надскочим себе си, знам това, дори нищо друго да не знам. Ако е насилено, започва да ни личи. И тогава вече за нищо не ставаме.

— Може да й се наложи да продаде фермата, знаеш ли това? След всичко, което преживя, след като толкова много се бори за нея. Никой не може да отрече, че е смела жена.

— Истински воин — съгласих се аз. Което си беше вярно. В продължение на близо две десетилетия Карен бе заложила себе си в една неравностойна хазартна игра; ипотекирала бе цялото си имущество и обичаше твърде много земята си, за да я остави да фалира. Но въпреки това фермата щеше да фалира. Това бе неизбежно. Колкото и да ми бе трудно да си представя Кения без Карен. — Единственото радостно нещо, за което се сещам, е, че най-после имаш Бликс само за себе си. Струваше ли си поне?

— Не знам. — Тя завъртя пръстена си с квадратен жълт диамант, ярък като слънцето. — И не мисля, че това има някакво значение. Не бих могла да постъпя другояче. Той е сърцето ми. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да — отвърнах аз. — Мисля, че да.

* * *

Няколко дни по-късно си бях легнала в къщичката и четях, когато Денис почука на вратата ми. Знаех, че е той, още преди да бях станала да отворя. Бях го чакала седмици — не, години. Но този път знаех, че съм го дочакала.

Метнах си пеньоара, усилих пламъка на лампата и налях по една щедра доза скоч и за двама ни. Макар и уморен и небръснат, с ужасна драскотина на едната ръка, на мен той ми приличаше на ангел, слязъл от рая. Известно време седяхме неподвижно и мълчахме, докато си казах, че всъщност няма значение дали ще намерим нужните думи. Дишането му ме привеждаше в равновесие. Повдигането и спадането на гърдите му, тихото поскърцване на стола под тежестта на тялото му, изящните му пръсти със заоблени нокти, стиснали чашата.

— Как е аеропланът? — попитах го накрая аз.

— Перфектен. Нямах представа, че ще се влюбя в него толкова. А може да ми помага и в работата. Последния път отгоре забелязах три отделни стада слонове с общо четири огромни мъжкаря. За да открия такава бройка от земята, може да се наложи да обикалям със седмици, да навъртя стотици километри е колата.

— Какво? Значи ги откриваш от въздуха и после телеграфираш до базовия лагер?

Той кимна.

— Не е никак зле, а?

— Не е — усмихнах се аз.

После отново млъкнахме, заслушани в шумовете на насекомите в тревата и клоните на джакарандата.

— Чух, че може да се наложи Карен да продаде фермата — казах аз.

— В момента тя е в черен период. Боя се за нея, но ме помоли да не я посещавам. Ако не стоим на разстояние един от друг, можем да загубим всичко. Дори прекрасните си спомени.

Оставих чашата си, пристъпих към него и го хванах за ръцете.

— Знаеш ли колко й се възхищавам? Тя е най-забележителната жена, която познавам.

— Да.

Той ме погледна внимателно, опитвайки се да разгадае чертите ми, сякаш бяха някакъв древен ръкопис. Лампата хвърляше продълговата сянка върху част от лицето му, но очите му блестяха, меки и кехлибарени. Напомняха ми на фалернското вино на Бъркли. Или на лъвове, полегнали в тревата.

— Ще ме научиш ли да летя?

— Не искам да излагам на риск живота ти. Самият аз едва се оправям с тая проклета машина.

Той не каза нищо за собствения си живот, за живота на Мая Карбъри и Дъдли, как самолетът им бе изпускал кълба дим и пара с часове край пътя за Нгонг, докато властите не смеели да се приближат, за да приберат тленните им останки. Не бях и очаквала от него да се сети за тях.

— Така или иначе, смятам да го направя.

— Хубаво. Връщам се след три месеца — каза той. — И тогава ще се издигнем заедно и ще ми покажеш какво си научила. Ще отлетим някъде към брега, а може и да заминем на сафари заедно. Дължим си едни шест дни, нали така?

Сетих се за Пегас и за стадото слонове до разпадащия се мост, и за момчето на Денис, пробягало трийсет километра с босите си крака, за да разбие сърцето ми.

— Точно така — отвърнах аз.