Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Circling the Sun, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Дамянов, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пола Маклейн
Заглавие: Лейди Африка
Преводач: Боян Дамянов
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 27.08.2015
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Ilina Simeonova/Trevillion (снимка корица); Nina Subin (снимка автор)
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-389-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15721
История
- —Добавяне
38
Една сутрин с Пегас излязохме от „Уестърленд“ за провизии. Яздех превита над седлото в кожената си шуба, а пръстите ми бяха вкочанени от студа, когато видях край пътя автомобил с вдигнат капак на двигателя, а от ламарините му се отразяваше светлината на зъбатото слънце. Над двигателя се беше надвесил мъж с работен гащеризон и мокасини, много подобни на моите. По тия места рядко се виждаха автомобили; Моло беше толкова назад от Найроби, колкото Найроби от Лондон. Дотук се стигаше трудно, стръмният склон беше като непристъпно укрепление срещу пришълци. Колата трудно би намерила по-неподходящо място да се повреди и още щом видях човека, реших, че има нужда от помощ.
— Мога ли да направя нещо за вас? — подвикнах от седлото.
— Какво?
Той се изправи изпод капака на двигателя, като бършеше черните си от масло ръце в парцал. Видях, че е млад, с почти черна коса, сресана на път. Изпод старателно подстриганите черни мустачки излизаха кълбета пара.
— Гледам, че нещо сте го закъсали.
— Не се отказвам лесно.
— Значи разбирате от двигатели.
— Не особено, но се уча. Тоя тук нещо се е заинатил, иска да види колко съм сериозен.
— Не мисля, че бих имала достатъчно търпение да се занимавам с такива неща.
— Това не го ли смятате за изпитание? — Той посочи с пръст Пегас.
Засмях се и слязох от седлото, без да изпускам поводите.
— Ние се изпитваме един друг — съгласих се аз. — Но това е повече в естествения ред на нещата. Човекът и конят са съжителствали столетия наред. Понякога си мисля, че рано или късно автомобилите ще се повредят до един и ще ги откриваме като скелети край шосетата.
— Интересна картинка обрисувахте, но все ми се струва, че ще стане точно обратното. Автомобилът е само началото. Върхът на айсберга. Човекът иска да се движи все по-бързо и да се чувства все по-свободен.
— На мен Пегас ми стига, благодаря.
Той се усмихна.
— Пегас, а? Сигурен съм, че е много бърз, но ако някога се качите на аероплан, ще си глътнете езика. А може би и сърцето.
Сетих се за Денис, Джей Си и Мая — и тримата се оживяваха, щом станеше дума за летене. Над главите пи в небето нямаше нищо — дори облаче.
— Как изглежда?
— Като освобождаване от всички прегради. Там горе няма такива, нищо не те спира и можеш да летиш до безкрая. Цяла Африка се простира под теб. Нищо не крие, не се опитва да те препъне.
— Усещам поета във вас.
— Всъщност съм фермер. — Той се ухили. — Имам малък участък близо до Елдама. Вие какво правите насам?
Когато му казах, и двамата веднага събрахме две и две. Мъжът се оказа съдружникът на Джери, Том Кемпбъл Блек; притежаваше половината от Барън.
— Конят ви е добър — казах му аз. — Обзалагам се, че ще спечели сериозна награда през юли. И тогава може би ще си купите аероплана, за който мечтаете.
— Ще ви припомня тези думи, да знаете. — Той отново се наведе над двигателя и направи някои последни корекции. — Дръжте коня, ще се опитам да запаля.
След кратко астматично кашляне двигателят се съживи и забоботи. Наблюдавах мъжа, докато затвори капака и постави инструментите си в багажника на колата. Пегас потропваше с копита под мен. Беше му студено; на мен също.
— Е, на добър час — извиках аз през шума на мотора и двамата си махнахме за „сбогом“.
След няколко месеца в Моло без предупреждение връхлетя беда. Една от вратите на конюшнята в „Уестърленд“ била с ръждива панта и късно през нощта Мелтън Пай се бе измъкнала навън, където се подплашила от нещо. Намерихме я оплетена в бодливата тел на оградата, с разкъсани сухожилия на предните глезени и изподран корем. Щеше да се възстанови, но сметката от ветеринаря беше шокираща. Джордж и Виола бяха бесни и се опитаха да си го изкарат на мен.
— От къде на къде ще съм виновна за някаква си ръждива панта? — попитах аз, когато една вечер ме бяха притиснали в ъгъла на библиотеката си в „Ишълуд“
— Ти отговаряше за нея! — сопна се Джордж. — Трябваше да си отваряш очите за всичко.
Поглеждах ту към Джери, ту към тях, но Джери само седеше сгърбен на стола си, а вратът му беше станал тъмнорозов под рижавата брада.
— Може би е редно да предложиш да заплатиш половината сума, Берил — рече накрая той.
— С какво?! Та аз живея като просяк, Джери. И ти го знаеш. Освен това защо аз да плащам за лечението й? Това е грижа на собственика й. Аз няма да взема и пени, когато спечели.
— До момента нищо не е спечелила — каза Виола с равен тон.
— Не сте ми дали достатъчно време.
— Сега вече не виждам как бихме могли да рискуваме — обяви Джордж, като скръсти ръце върху твърде тясната за шкембето му жилетка.
С това въпросът бе решен, и то не в моя полза. Семейство Карсдейл-Лък ме уволниха, като на всичко отгоре очакваха да им заплатя и част от разноските. Имах една седмица, за да се изнеса от имота им. Тази вечер се прибрах в студената си колиба омерзена, сякаш ме бяха наритали като куче. Имах уверенията на Джери, че няма да ми отнеме Барън, но трябваше да си намеря и други коне, както и къде да живея, докато ги тренирах. Тази нощ до късно не заспах и се чудех откъде ще взема пари за Мелтън Пай, когато чух пред колибата си стъпки. Нямах резе на вратата си и за един дълъг миг се смръзнах от страх. Дали не беше Джордж Карсдейл-Лък, дошъл да си иска парите на ръка? Или Джок, за да ми съобщи, че е размислил и не ми дава развод? Сърцето ми биеше като тъпан в гърдите.
— Ходи — обади се мъжки глас някъде отвън.
— Карибу — отвърнах аз, пристъпвайки към сламената врата, все още, без да съм разпознала гласа.
Бутнах вратата и видях пред себе си висок мускулест воин, заметнат с шука през едното рамо. Извита сабя в кожена кания се полюшваше от тесния му хълбок. Главата му беше обръсната, но една тежка плитка започваше от челото му и минаваше през средата на скалпа му. Очите му бяха черни и бездънни и като ги видях, щях да се разплача. Арап Рута ме бе открил. Беше ме проследил чак дотук.
Погледнах към сандалите му, нахлузени на бос крак, с тънки кожени върви, омотани около прашните му глезени. Явно бе дошъл пеша от Джоро, следвайки посоката като стрела, която трябва да улучи определена точка в пространство от няколкостотин квадратни километра. Колкото и огромна да бе Кения, човек просто нямаше как да се скрие, дори да искаше. Бяхме толкова малко, че оставяхме следи, видими отдалече като димни сигнали. Не бях изненадана, че Рута е успял да ме открие, а по-скоро от желанието му да го направи. Мислех си, че ме е забравил.
— Така се радвам да те видя, Рута. Изглеждаш добре. Как е семейството ти?
— Имахме болести по добитъка. — Той навлезе в кръга мъждива светлина от фенера ми. — Трудно се изхранват много гърла с малко храна.
— Колко ужасно! — възкликнах аз. — Мога ли с нещо да помогна?
— Всичко се промени. Няма работа. Рекох си, че можеш да ми намериш да върша нещо.
Кибии си беше горд от малък; можеше да се предполага, че като зрял мъж е станал още по-горд и че никак не му е било лесно да бие толкова път, за да ме моли за услуга.
— Ти си моят най-стар приятел, Рута. Всичко бих направила, за да ти помогна, но точно сега не знам дали изобщо има работа.
Той ме погледна, опитвайки се да разгадае изражението на лицето ми.
— Баща ти беше доволен от мен, когато работех в конюшнята му. Не съм забравил познанията си за конете, а и още съм добър ездач. Едно време можех да оседлая всяко животно.
— Да, спомням си. Но защо не влезеш?
Той кимна, избърса прахоляка от стъпалата си и седна на сгъваемия стол, докато аз се опитвах да му обясня:
— Нещата не вървят на добре. Един ден може да тренирам много коне и тогава ще има пари за всички, но засега… — Не довърших изречението си.
— Мога да чакам. — Очите му бяха черни и бистри и ме следяха неотлъчно. — Когато спечелим, ще ми платиш.
— Но аз дори не знам кога ще стане това. Най-големи надежди възлагам на Барън в Турнира на коневъдите, който е чак след четири месеца. Тук все още не съм започнала да се доказвам.
— Вярвам, че можем да победим, мемсахиб.
— Наистина ли? — Думите му ме накараха да се усмихна. — До момента работя сама, но истината е, че и аз не знам вече в какво вярвам.
— Никога не съм те виждал уплашена. Аз също не се боя от нищо. Ще изпратя някого да доведе жена ми. Тя ще ни готви.
— Добър план, Рута, но къде ще сложа толкова хора?
— Ние сме сериозни и смятаме да печелим дербита. Все ще се намери място и за нас.
Примигнах няколко пъти, изумена от оптимизма на Рута и най-вече от това колко просто изглеждаше всичко през неговите очи. Разбира се, нищо не беше просто, но в идването му дотук имаше някаква странна симетрия. Ние имахме болезнена нужда един от друг. Това само по себе си ми се струваше добро. Може би някой ден наистина щяхме да спечелим.
— Пийни едно кафе. Боя се обаче, че не е много хубаво.
— Никога не те е бивало в готвенето — каза той с тънка усмивчица.
— Така е, не ставам за тая работа.
Налях две чаши върху малката масичка от кедрово дърво. Той ми разправи за жена си Кимару и за двегодишния си син Асис. Аз му обясних, че бракът ми е приключил, с пълното съзнание, че няма да разбере и одобри това. За кипсигите съпругата беше собственост, а балансът на силите беше повече от ясен. Мъжът беше главата на семейството, а жената се съобразяваше с този факт и почиташе съпруга си, сякаш е самият закон.
— Бвана Първис не беше като баща ти — съгласи се той, след като приключих разказа си.
— Нито като твоя — казах аз. Рута може би никога нямаше да разбере избора, който бях направила, но ние не бяхме длъжни да се съгласяваме с всичко помежду си. Той си имаше свои причини за пътуването от долината до моята колиба в Моло. — Нямаш представа колко се нуждаех от помощта ти, приятелю. Самата аз едва сега го съзнавам.
— Радвам се, че дойдох. Кажи ми обаче, тук винаги ли е толкова студено?
— Боя се, че да.
— Ами тогава трябва да запалим по-голям огън, Беру.
— Ще запалим — казах аз. Вече сме го запалили.