Пола Маклейн
Лейди Африка (25)

24

Фермата на Карен Бликсен се намираше на двайсетина километра западно от Найроби; до нея се стигаше по изровен път, който се изкачваше стръмно нагоре. Надморската височина беше поне с хиляда метра над фермите на Джок и Деламиър; гористите склонове се врязваха в бледото небе. От едната страна на шосето се виеше долина, обрасла с оранжеви лилии, избуяли след дъждовете. Те разпръскваха във въздуха сладка миризма, която се смесваше с аромата на цъфналите кафеени храсти, наподобяващи жасмин. Въздухът искреше като шампанско. Денис се оказа прав — това място беше божествено.

Макар да бях почти сигурна, че баронесата поне ще обмисли дали да пусне майка ми под наем в празната къщичка, изпитвах известно неудобство да се появя неканена. Заселниците в Кения живееха на големи разстояния едни от други и винаги се радваха, като им дойдат гости, но аз не знаех дали Денис бе споменал пред нея за познанството си с мен; не знаех дори какви са отношенията им. Измъчваха ме любопитство и странно предчувствие, че скоро ще стана свидетел на нещо интересно.

„Къщичката“ се оказа доста голяма каменна постройка със стръмен керемиден покрив и масивни фронтони. От четирите страни я заобикаляше ниска веранда, пред която имаше безупречно поддържани ливади. Две големи хрътки се приличаха на слънце, сивосинкави, с остри муцуни и дълги масури козина отстрани на главите. Като ме видяха, те не залаяха и не изглеждаха ни най-малко притеснени от присъствието ми; спокойно слязох от коня и им дадох да помиришат ръцете ми.

Вдигнах глава точно когато от къщата излезе една дребничка жена, облечена в проста домашна рокля. Имаше много светла кожа и тъмна коса. Лицето й беше особено, ъгловато, с вдълбани очи под тънките изписани вежди. Острият й поглед и тесният изящен нос й придаваха вид на красив ястреб. Изведнъж усетих как се изчервявам от неудобство.

— Извинете, трябваше да ви пратя телеграма — казах аз, като й се представих. — Денис дали е тук?

— Той е на сафари. Не очаквам да го видя в близкия един месец.

Месец?! Но преди да се бях сгърчила от срам, докато се чудех откъде да започна, тя ми каза, че Денис й е говорил за мен и че се радва на малко човешка компания.

— От дни насам разговарям само с кучетата. — Жената се усмихна и чертите на лицето й се смекчиха. — Освен това току-що получих няколко нови грамофонни плочи. Обичате ли музиката?

— Да, макар че не я разбирам особено.

— И аз самата бих желала да я разбирам повече. Приятелите ми казват, че вкусът ми бил твърде старомоден. — Тя направи закачлива гримаса, после въздъхна. — А сега да се погрижим за коня ви.

 

 

Къщата на Карен ми напомни за гостуванията ми у лейди Ди в ранчо „Екватор“, когато бях дете. Имаше нещо сходно в качеството на предметите, в изискаността дори на най-малкия детайл. Зад широката входна врата започваха пъстри, богато орнаментирани пътеки, застлани върху махагоновия паркет, които свързваха стаите и наред с това им придаваха топлина. Масичките от полирано дърво, ниските тумбести канапета с копринени дамаски, тапицираните столове, плътните драпирани завеси на прозорците, цветята, подредени във вази, купи и чаши, дългите лавици с изящно подвързани книги — като ги гледах, изведнъж си дадох сметка за оскъдното образование, което бях получила. Прекарах ръка по гръбчетата им. По пръстите ми не полепна и прашинка.

— Наистина ли сте ги чели всичките? — попитах аз.

— Разбира се. На няколко пъти спасиха живота ми. Нощите тук текат бавно, като смола, особено когато добрите приятели са си тръгнали.

Запитах се дали няма предвид Денис, но тя не продължи мисълта си. Вместо това ме отведе в една малка стая за гости, за да се измия, след което се срещнахме на верандата. Слугата Джума ни наля чай от порцеланов чайник; белите ръкавици бяха широки около тънките му черни китки. После ни поднесе сладкиши и курабийки с такава церемониалност, каквато рядко се виждаше сред домашната прислуга по тези места.

— Дошла съм да ви помоля за услуга — казах аз, когато Джума се оттегли. — Но може би вече се досещате сама.

— Дошла си да ми погостуваш известно време, така ли?

Говореше с мелодични извивки и имаше хубави очи, но погледът й ме караше да се вцепенявам от неудобство. Тя не просто ме гледаше, а ме изучаваше внимателно.

— Всъщност, не. Майка ми се завръща в Кения след дългогодишно отсъствие. Казах си, че вашата къща би й вършила работа, ако все още е свободна. Тя ще ви плаща наем, разбира се.

— Ами да, защо не? И без това от толкова време стои празна. Би било добре да живее при мен, пък и за теб…

— Тя всъщност не… — Нямах представа как да й го обясня. — Ние не се познаваме чак толкова.

— Разбирам.

Тъмните й очи отново ме фиксираха; размърдах се неловко на стола си. Над къщата й се издигаха пет тъмносини хълма; билата им се сливаха във вълнообразна линия на хоризонта. От време на време поглеждах към тях.

— Не са ли прекрасни? — каза Карен. — Толкова ги обичам. — Тя вдигна ръка, свита в юмрук, за да ми покаже как очертанията им наподобяват кокал четата на пръстите й. — В Дания не можеш да видиш нищо подобно. Нищо като това, което имам тук.

Тя извади от джоба на роклята си тънка сребърна табакера и запали цигара, като разтърси клечката, за да я угаси, после с два пръста махна късче тютюн от езика си, като през цялото време не отлепяше поглед от мен.

— Знаеш ли, че тенът ти прекрасно подхожда на цвета на косата? — каза накрая тя. — Ти наистина си едно от най-красивите момичета, които съм виждала по тия места. Освен това четох във вестника за успехите ти на състезанията. Начинът ти на живот едва ли е лесен за жена, а и местното общество не е особено толерантно, нали?

— Имате предвид клюките?

Тя кимна и каза:

— Найроби е един жалък провинциален градец. Смешно е, че е столица на огромна държава. Човек би си помислил, че по цял ден общуваме един с друг, шушнем си клюки през прозорците, а истината е, че живеем на стотици километри разстояние.

— Защо хората са толкова жадни за пикантерии и всякакви гадости? Не трябва ли някои неща да си останат лични?

— Толкова ли се вълнуваш какво си мислят другите?

Лицето й беше като изрязано с длето, красиво, но строго, а дълбоките й очи с цвят на тъмен оникс ме гледаха в упор. Беше може би с десетина-петнайсет години по-възрастна от мен, но привлекателността й се набиваше на очи.

— Понякога ми идва в повече, честно казано. Мисля си, че се омъжих твърде млада.

— Ако беше попаднала на правилния човек, възрастта нямаше да е проблем. Една добра връзка между подходящи партньори променя всичко.

— Значи сте романтичка?

— Романтичка ли? — Тя се усмихна. — Никога не съм се смятала за такава, но напоследък и аз не знам. Започнах да гледам по различен начин на любовта и брака. Но не искам да те отегчавам. — Изведнъж през отворения прозорец на верандата, сякаш повикана по телепатия, безшумно долетя една петниста сова и кацна на рамото й. — А това е Минерва — каза Карен. — Идва да ми прави компания… или може би заради курабийките.