Пола Маклейн
Лейди Африка (23)

22

Тази вечер с Ди останахме да нощуваме у Бъркли — заедно с няколко други пийнали гости налягахме върху импровизирани дюшеци от натрупани едно върху друго сомалийски одеяла. При всяко обръщане усещах болка в натъртения хълбок и пред очите ми изплуваше образът на Денис. Когато на следващия ден стана време да си тръгвам, той още не се бе прибрал. Това само допълнително възбуди любопитството ми. Премеждието с кобрата имаше магическо въздействие върху мен или може би Денис просто беше по-красив и самоуверен от всеки друг мъж, когото бях срещала. Така или иначе, вече си мислех колко добре би било да се видим отново.

— Ще предадеш ли поздрави на Денис? — попитах аз Бъркли, когато Ди отиде да докара колата.

— Хм? — изгледа ме той с любопитство. — Само не ми казвай, скъпа, че и ти си влюбена във Финч Хатън.

— Не ставай глупав. — Усетих как се изчервявам. — Просто ми е симпатичен, нищо повече.

— Това би било прецедент. — Той поглади мустаците си. — Не познавам жена, която да устои на чара му. Всички се влюбват в него, а той никоя не харесва.

— Никоя?

Бъркли вдигна рамене.

— Ужасно съжалявам за тази история с коня, между другото. Надявам се да не ми се сърдиш.

— Не, разбира се. Бих го купила, ако можех, но Джок държи кесията, а пък аз се опитвам да сложа край на брака ни. Все още не знам как да подходя.

— Чудех се какво става между вас двамата, искам да кажа, с твоята работа при Ди и тъй нататък. — Гласът му звучеше мило, а не укорително, както се бях опасявала.

— В колонията, предполагам, е необичайно, жените да са независими.

Той поклати глава.

— Драсни някой ред, ако имаш нужда от нещо. Или направо свиркай — добави с усмивка той.

— Непременно.

В този момент Ди докара с рев пикапа, аз се метнах в него и потеглихме.

 

 

Тренировките на Лийдър напредваха, макар и бавно. Той имаше нужните заложби да печели състезания, а и подходящ темперамент. Само ако и краката му оздравееха… Продължавах да го упражнявам по меката влажна ивица край Елментейта, като в същото време се радвах на възможността да остана сама със себе си. Дори с неизброимите ята фламинги тук имаше много повече ред и тишина, отколкото във фермата. Всеки път, когато се отпусках върху Лийдър, изпитвах блажено спокойствие, оставях се той да ме носи, сливах се с движенията му, докато очите ми поглъщаха великолепния пейзаж наоколо. Езерото беше в плитка низина, заобиколена от безкрайната савана; тук-там се издигаха ниски възвишения, а на хоризонта се очертаваше заобленото било на планината, известна като Заспалия воин. Често пъти отражението й се проектираше с почти огледална точност върху неподвижната повърхност на езерото, осеяно с фламинги като скъпоценни камъни върху копринено ветрило. Местността беше неземно красива и макар „Сойсамбу“ да не ми действаше така, както Джоро, бях започнала да свиквам тук, дори да мисля, че бих могла да се заселя трайно по тези места и да бъда щастлива.

Един ден, след като бях пришпорила Лийдър в пълен галоп, окуражена от все по-нарастващата му сила и увереност, видях на хоризонта да се задава автомобил; беше на няколко километра разстояние и се движеше към „Сойсамбу“. Запитах се кой ли безумец е отбил от шосето и е поел направо през саваната. През последните дни бе валяло и гумите хвърляха парчета кал във въздуха. Стадо антилопи побягна панически.

Когато автомобилът се приближи, разпознах Денис.

Машината му приличаше на носорог, с огромни колела, покрити с кал до главините. Вързах коня за едно дърво, за да не се подплаши, и отидох пеша да посрещна Денис, който заобикаляше езерото. Теренът покрай брега се бе превърнал в мочурище от дъждовете и колата му заседна. Гумите потънаха в меката кал, но Денис не изглеждаше ни най-малко разтревожен.

— Какво, не ти ли харесва пътят днес? — подвикнах аз.

— Така не знаеш кого ще срещнеш — каза той, като угаси двигателя и свали каската си, оглеждайки ме с присвити очи. — Когато преодолях билото, те видях да яздиш покрай брега. Не знаех, че си ти, но беше красива гледка. Направо вълнуваща.

— Конят започва да се съвзема. Днес усетих нещо ново в него. Може би това си видял.

Кестенявите му къдрици бяха сплъстени от пот. По челото и скулите му имаше пръски кал; изведнъж усетих необяснимо желание да ги избърша с върховете на пръстите си. Вместо това се задоволих да го попитам закъде е тръгнал.

— Ди ни свика под тревога за поредното съвещание. Явно Кориндън е извършил нещо непростимо от гледна точка на комитета. Ди е твърдо решил този път да му нахлузи качулка на главата и да го върже в мазето.

— Да отвлече губернатора? Не звучи много по-налудничаво от останалите му идеи.

— Гледам да не се набърквам в тия истории. Но днес беше хубав ден за разходка.

— Въпреки калта?

— Особено заради калта.

Лешниковите му очи проблеснаха, улавяйки за миг лъчите на слънцето. Той нахлупи каската, готвейки се да си тръгва.

— Може да се видим някога в града — казах аз.

— Вече не ходя толкова често там. В последно време се преместих в Нгонг, за да съм близо до моята добра приятелка Карен Бликсен.

Очевидно имаше предвид съпругата на Бликс, загадъчната баронеса.

— Наистина ли?

— Тя е страхотна! Датчанка. Върти ферма за кафе съвсем сама, докато Бликс гони носорози. Не мога да си представя как успява, но го прави. — Гласът му трептеше от възхищение. — Ти се познаваш с Бликс, нали? Малко са хубавите жени, които му убягват.

— Да. — Усмихнах се. — И моите впечатления от него са същите.

Трудно ми беше да разгадая казаното от Денис за баронесата. Дали живееха заедно, като мъж и жена? Или просто бяха близки приятели, както с Бъркли? Разбира се, нямаше как да го попитам направо.

— Във фермата е много по-хубаво, отколкото в града — продължи той. — Въздухът е като шампанско… Мисля, че е от надморската височина.

— Звучиш ми като Бъркли — отбелязах аз.

— Може би. — Той отново се усмихна. — Ела някога да ни навестиш. Обичаме да имаме компания… а и Карен има малка къщичка в границите на имота, която в момента стои празна. Можеш да останеш колкото искаш. Само че си приготви някаква история за разказване — добави той, като завъртя ключа на стартера. — Това е едно от изискванията ни.

— История? Ще трябва да съчиня нещо.

— Направи го — каза той, даде газ и колата потегли с грохот.