Дъглас Кенеди
Пет дни (7)

3

Някъде по време на третия семинар в късния следобед — не, вече беше привечер — се вцепених от една мисъл: до съзнанието ми не бе стигнала и дума от чутото. Задълбочени технически дискусии върху новите техники за ядрено-магнитни изображения, за откриване на церебрална атеросклероза. Дълги и зле поднесени, но все пак важни (предполагам) доклади за проучвания, проведени в Университет „Рокфелер“, относно сложността на визуализиране на коронарната клапа. Двама лаборанти по радиография от Сейнт Луис едновременно използват новаторска техника, която сами са открили, за ултразвукова диагностика на ектопична бременност (радвах се на аплодисментите, получени от колегите ми за проучване, с което обикновено се занимават учени — и до което са стигнали благодарение на широките си познания, натрупани по време на дългогодишния труд като лаборанти). Говори се и за подобренията в интравенозните радиографски вещества и повишаването на ефективността им.

Да, слушах всичко, което се изговори по време на четирите поредни дискусии. Да, мозъкът ми регистрира интерес към темите. Въпреки това през повечето от трите часа, които прекарах в огромната, прекалено гореща конферентна зала, сякаш не бях там. Дължеше се на разговора, дочут в асансьора. Признание за дългогодишна брачна любов, каквото не бях чувала някой да прави по подобен директен, прост и трогателен начин. В страданието ми се криеше и известна доза завист. Така ми се искаше да погледна човека, с когото споделям живота си, и да си кажа: какви щастливци сме. Но това просто не беше истина. И този факт ме разплака. Пред хората. Нямаше как да не бъда разтревожена. Сълзите се появиха изненадващо, преди да сваря да сложа маската на сдържаност, която бях показвала през всички тези години, без дори да намеквам пред някого (с изключение на Луси), че се прибирам нещастна у дома вечер след вечер. Разбира се, бях се водила от убеждението, че е недостойно да се оплакваш. Майка ми не можеше да търпи някой да хленчи, задето животът му бил труден.

— Можеш да се вайкаш на воля, след като умреш и не си в състояние да направиш нещо по въпроса. Докато си жива и мърдаш, просто трябва да продължаваш да упорстваш. Оплакването е негодуване срещу нещо, върху което нямаш контрол… като посредствеността на околните.

Мама ми каза това в една съботна сутрин преди четири години, когато отидох да я видя в дома й. Тъкмо се беше върнала от последната химиотерапия, беше съвсем измършавяла и почти без коса.

— Онкологът вдига много шум около себе си, сякаш е нещо като генерал Патън сред колегията, и е повел унищожителна битка срещу всички пощурели Т-клетки, дето ми създадоха тия ядове. Обаче не успява да ме убеди.

— Онколозите рядко казват нещо положително, докато не са сигурни, че ще се стигне до добър резултат — отбелязах.

— Е, този би казал на човек, до половина изяден от акула: „Дръж се, все още има изход“. Само че аз познавам тялото си по-добре от всеки друг. А то ми казва: ще загубиш тази битка. Примирих се с това. Както се примирих и с факта, че трябваше да направя повече през времето, което ми беше дадено.

— Мамо, направила си толкова неща…

— Ето че и ти започваш да дрънкаш безсмислици. Имах невзрачен живот. С изключение на баща ти, на теб и неколцина приятели, смъртта ми няма да направи впечатление на никого. Не го казвам, защото съм потисната от болестта, просто съм откровена. Прекарах цялото си съществуване в едно ъгълче на Мейн. Работих в библиотека. Бях омъжена все за същия чудат мъж в продължение на четирийсет и четири години и отгледах дъщеря — далеч по-многостранна личност, отколкото сама се преценява. И това е то равносметката… плюс факта, че трябваше да направя повече неща през годините.

Това нейно последно изречение ме преследваше често след смъртта й. Както се случи и днес, по време на последната лекция привечер, докато слушах един колега радиолог от Университета „Рокфелер“ да обяснява подробно и с много технически термини бъдещите възможности на образната диагностика на рак в ранен стадий. Възможно ли е ядрено-магнитните изображения от следващо поколение наистина да показват активност на злокачествени клетки? Дали ако се използваха преди пет години, щяха да помогнат за откриването на рака на панкреаса достатъчно рано, че майка ми да бъде спасена? От друга страна, ракът на панкреаса е изключително потайна болест; „Троянският кон сред видовете рак“, както го беше описал онкологът на майка ми и почти винаги означава смъртна присъда. Проблемът при смъртоносните заболявания е, че никога не можеш да ги контролираш напълно. Можеш да ги атакуваш, да ги овладееш, да се опиташ да ги унищожиш или да поемеш в друга посока. Дори и овладени или временно преодолени, често прегрупират силите си за нова зловредна атака. В този смисъл просто не е възможно да бъде напълно контролирана странната им логика, също както не си в състояние да въздействаш на човек, чието поведение искаш да промениш… или още по-лошо, на такъв, който искаш да те обикне.

Ала можем ли някога да сме наясно с истината за друг човек? Как да вникнем във вътрешния му свят, след като ние самите се стремим да не излагаме на показ своя?

Защо всичко и всеки са така ужасно загадъчни? И защо позволих щастието на онази жена да ме съкруши?

Щом последната лекция приключи, отправих се към фоайето. Минаваше шест вечерта и мислех да хапна нещо. В хотела имаше ресторант, но ми се видя доста мърляв и депресиращ. Защо да подсилвам мрачното си настроение за вечерта допълнително? Качих се до стаята си, пътем проверих за съобщения (не бях получила нито едно), после взех шлифера си и слязох на паркинга при колата си. След двайсет минути се озовах в Кеймбридж и имах късмет да открия свободно място за паркиране на странична улица до Харвард скуеър. Тръгнах към закусвалнята, в която си спомнях, че бяхме яли с Дан преди двайсетина години, когато дойдохме от Университета на Мейн за почивните дни. И двамата бяхме студенти последна година. Нямахме пари и тъкмо бяхме взели няколко сериозни решения за общо бъдеще, за които вече започвах да съжалявам (поправка: бях започнала да съжалявам от самото начало). И въпреки това беше прекрасен ден в края на пролетта в Кеймбридж. Бяхме открили евтин хотел близо до Харвард (тогава още имаше такива) и бяхме прекарали сутринта в Музея за изящни изкуства в Бостън (изборът беше мой — имаше голяма изложба на Матис), след това седнахме на една от горните трибуни на „Фенуей Парк“ и гледахме как „Ред Сокс“ биха „Янкис“ в десет ининга (Дан избра това — въпреки че и аз харесвам бейзбола). Върнахме се в Кеймбридж и ядохме печени сандвичи със сирене в закусвалня точно срещу университета. Заведението беше пълно със студенти, но ние почувствахме някакъв неизказан дискомфорт заради това, че сме заобиколени от представители на привилегирования академичен елит и от факта, че те ще навлязат по-лесно в света на възрастните с харвардските си дипломи. Тогава един студент първокурсник от съседното сепаре — очевидно пиян и напълно завладян от комплекс за превъзходство — започна да ругае латино сервитьора, който приемаше поръчката му. Приятелчетата му от Харвард го подстрекаваха. Сервитьорът ужасно се разстрои от отношението им, от подигравките им към лошия му английски. Двамата с Дан слушахме в напрегнато мълчание. Щом нафуканият студент каза на момчето, че „трябва да се качи на следващия автобус за Тихуана“, Дан неочаквано скочи и го посъветва да престане с долните обиди. Първокурсникът се изправи, надвеси се над Дан и му изръмжа да си гледа работата. Приятелят ми не отстъпи и му заяви:

— Ако продължиш да сипеш расистки оскърбления към този човек, ще повикам ченгетата. Тогава ще ти се наложи да обясняваш пред полицията, а също и пред администрацията на Харвард защо толкова обичаш да унижаваш хората и да се заяждаш с произхода им.

Студентът стана още по-войнствен.

— Мислиш, че ще се уплаша от нищожен селяндур като теб? — тросна се той на Дан.

Приятелят ми отговори:

— Всъщност е точно така, мисля, че си уплашен. Защото си пиян и нарушаваш закона. Така че ако извикам полицията, ще бъдеш изключен… или ще принудят богатия ти татко да построи нова научна лаборатория в Харвард, за да не бъдеш изхвърлен.

— Майната ти — изруга първокурсникът.

— Както щеш — отвърна Дан и се отправи към входната врата. Ала когато първокурсникът хвана якето му, харвардските му приятелчета го отдръпнаха и бързо се извиниха.

— Чудесно — каза Дан. — Да се надяваме, че няма да има повече неприятности.

Той седна обратно в сепарето срещу мен, а аз го гледах с разширени от възхищение очи.

— Леле — прошепнах. — Това беше невероятно.

Той само сви рамене и отвърна:

— Мразя хулигани… почти колкото и префърцунени фукльовци.

В този момент реших, че наистина искам да се омъжа за Дан, защото кой не изпада във възторг пред човек, противопоставящ се на неправдата и демонстриращ истинско кавалерство. Макар че част от мен изпитваше известни колебания по отношение на общото ни бъдеще, друга част се обосноваваше след инцидента: той е истинска рядкост, свестен и почтен човек, който ще ме закриля.

Ето така се решава бъдещето — след някакъв инцидент в бистро̀ и заради нуждата от сигурност, само миг след неприятна случка.

Разходих се край закусвалнята на Харвард скуеър. Всичко останало в района се беше променило. Големият салон за класическо кино, който гледаше към площада, отдавна го нямаше. Също и многобройните антикварни книжарнички, които навремето ми се струваха като неизменна част от живота в Кеймбридж.

На тяхно място се мъдреха модни бутици, магазини за скъпи бижута, козметични салони, екзотични чайни и все пак имаше едно място, което си беше същото като преди двайсет години — книжарницата „Харвард Кууп“. Както и бистро̀то, разбира се.

Влязох вътре. Беше малко след осем — онзи спокоен момент, след като е приключила ранната вечеря, но преди да се е напълнило със студенти, възбудени от онова, което им е поднесла вечерта. Сервитьорката ми каза да си избера което сепаре пожелая. Пътем минах покрай будка за вестници на самообслужване и взех един брой на „Финикс“, като си спомних, че струва един долар. Приятно ми бе да го платя (макар че сега може да се получи безплатно), защото това ме оставяше с чувството, че финансирам контракултурата. В името на миналото поръчах печен сандвич със сирене и шоколадовомлечен шейк (обещах си един час на тренажора в спортната зала на хотела на другия ден, за да компенсирам тази глезотия). После отворих вестника направо на страниците с културни новини и реших да посетя прожекцията от осем часа в кино „Братъл“. Намираше се съвсем наблизо и беше едно от малкото останали филмотечни кина в района на Бостън. Даваха „Търсачите“. Кога за последен път бях гледала класически уестърн на голям екран? А и не виждах причина да бързам да се върна в онзи мрачен хотел, тъй като първият семинар за следващия ден започваше в десет часа, което ми даваше възможност да потренирам един час преди това и…

Изведнъж ми се прииска да поговоря с Дан и да му кажа къде съм. Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за автоматично избиране, обозначен „вкъщи“. Дан вдигна при второто позвъняване.

— Няма да повярваш къде седя в момента — казах му. Когато обясних, отговорът му прозвуча някак приглушено:

— Това беше много отдавна.

— Да, но още си спомням как се изправи срещу онези момчета от Харвард.

— Почти нищо не мога да си спомня.

— Аз определено мога. Всъщност сега се връщат всички подробности.

— Имаш предвид от по-щастливите времена.

Този коментар не беше изказан като въпрос, а по-скоро като твърдение, и то така рязко поднесено, че леко се стъписах.

— Имам предвид — заговорих внимателно, — че просто си спомних колко прекрасен беше.

— По време на единствената си и неповторима проява на кураж? — подхвърли той.

— Дан…

— В случай че помниш, започвам в понеделник в четири сутринта, което означава, че се опитвам да се настроя за ужасния си режим на лягане всяка вечер в осем. Сега е почти девет и петнайсет и ти ме събуди с обаждането си, така че това е причината да съм леко раздразнителен. Трябваше да помислиш, преди да позвъниш. Сега, ако ме извиниш…

— Съжалявам, че те събудих — промълвих.

Чу се щракване и него вече го нямаше.

Печеният сандвич със сирене и шоколадовомлечният шейк пристигнаха в мига, в който оставих мобилния си телефон на масата. Изведнъж бях изгубила апетит. Въпреки това не можех да похабявам храната. Изядох сандвича, изпих шейка и платих сметката. После тръгнах надолу по улицата към „Братъл“. Пред касата имаше само няколко души. Купих си билет. Киносалонът се оказа истинско малко бижу: някъде около триста места заедно с балкона в помещение, което изглежда някога е било малък параклис, но беше преустроено в приятно местенце за гледане на стари филми. Седалките бяха в стил петдесетте. Екранът беше опънат на малка сцена, а лампите светеха само колкото да можеш да прочетеш програмата на предстоящите филми. В киното имаше не повече от десетина зрители. Точно когато осветлението угасна, един човек влезе забързано и се тръшна точно пред мен. Стори ми се задъхан, сякаш наистина е бързал да стигне преди започването на филма. Веднага забелязах синия костюм, посребрената коса, шлифера — всичко това го караше да се откроява сред останалите зрители, които бяха предимно студенти. Бизнесменът се изправи, за да свали шлифера си и погледът му попадна на мен. Той на мига се усмихна и каза:

— Е, здравейте! Нямах представа, че си падате по уестърни.

Беше застрахователят от хотела. Застрахователят от Мейн. Мъжът на име Ричард Коупланд.

Преди да успея да отговоря, не че имах идея как да отговоря на подобен поздрав, в салона стана тъмно и екранът оживя. През следващите два часа гледах как Джон Уейн язди из пустошта на Американския запад и се бори с неуловимите демони в търсене на самия себе си.