Дъглас Кенеди
Пет дни (5)

1

Пътят. Как обичам пътя. Или поне идеята за него. През лятото преди последната ни година в Университета на Мейн двамата с Дан се качихме в античния ми (но все още доста услужлив) шевролет, който карах като студентка, и се отправихме на запад. Колата вдигаше най-много сто и двайсет километра в час. Нямаше климатик, а температурата беше над трийсет и два градуса. Не ни интересуваше. Разполагахме с две хиляди долара и три месеца, преди да ни се наложи да се върнем на изток и да се заловим с учене. Отсядахме в евтини мотели. Хранехме се предимно в закусвални. Избягвахме магистралите и пътувахме най-вече по второстепенните пътища. Прекарахме четири дни в Рапид Сити, Южна Дакота, просто защото този щур град от Дивия запад ни хареса. Закъсахме на шосе 111 сред пустошта в Уайоминг и (тъй като това беше преди ерата на мобилните телефони) ни се наложи да чакаме три часа, преди да се появи някоя кола. Беше един тип с пикап със стойка за оръжия. Спряхме го и той ни закара до най-близкото цивилизовано място на около шейсет и пет километра при близо седемдесетгодишен автомонтьор, който беше прекарал живота си с „Лъки Страйк“ в устата. Той настоя да останем в една стая над гаража му през двата дни, които му бяха необходими, за да поправи клапана на двигателя: гигантски труд, който би трябвало да ни струва хиляда долара, но той ни взе само петстотин. Благодарение на цял куп сложни сметки и факта, че по онова време горивото струваше малко повече от долар за галон, успяхме да продължим на запад до Сан Франциско, а след това да се отправим отново на изток през пустинята до Санта Фе, което беше мечта и за двама ни.

— Нека се преместим тук, след като завърша медицинския институт — предложих, като си представях как живеем в крайградска къща от кирпичени тухли с басейн, а аз работя като педиатър в града и се грижа за децата на артисти и привърженици на ню ейдж културата, които спазват макробиотична диета, композират музика за гамелан и пият зелен чай с Джорджия О’Кийф и…

— Стига да не ме караш да пия зелен чай и да ям само леща — отговори Дан.

— Не, ние ще сме чудаците на района, които ядат месо и пушат. — Тогава Дан пушеше по две кутии цигари на ден. — Освен това целенасочено ще избягваме кристалните кълба и хороскопите. Все пак се обзалагам, че бихме срещнали млади хора като нас. Санта Фе ме поразява с това, че привлича бегълци от всички краища на страната, хора, които искат да се спасят от напрежението в големия град, успеха в големия град. Наистина бихме могли да живеем добре тук, а пък и това е Западът. Обширни пространства. Просторно небе. Никакъв трафик.

Разбира се, Дан се съгласи с мен. Разбира се, след дванайсет месеца от тези неосъществими мечти не беше останал и помен. А дългото шофиране от единия до другия бряг, при което истински се бях влюбила в мащабите, възможностите и просто в безумната шир на страната ни, щеше да остане единственото ни романтично пътуване.

Пътят.

Ние всички си имаме своя мъничък участък земя, не е ли така? Особено тези от нас, които работят от девет до пет и рядко се отдалечават от службата или дома си. А тази сутрин аз се отправих на юг и пресякох обичайните си граници.

Мейн стрийт, Дамарискота. През лятото тук идват туристи. Прототип на рибарски град в Мейн. Бели дървени обшивки. Аскетични исторически църкви. Няколко прилични ресторанта (не сме по лукса в нашия край). Две магазинчета, от които можете да си купите три вида козе сирене и онези английски бисквити, които сериозно надвишават бюджета ми. Типични за малкия град адвокатски кантори и застрахователни офиси, лекарски кабинети, нашата болница, три училища, шест административни сгради, един супермаркет, една прилична книжарница и вмирисано малко кино, в което излъчват преки предавания от Метрополитън Опера веднъж месечно (винаги ги посещавам с Луси, макар цената на билета да е двайсет и пет долара) и вода, накъдето и да обърнеш поглед. Да не забравяме и вкорененото чувство за независимост у хората от Мейн, което се е пропило в целия ни начин на живот: маниер, който най-добре може да се опише по следния начин: „Не се бъркай в работите ми, аз няма да се бъркам в твоите, ще проявяваме взаимна любезност и неизречено уважение и няма да съдим другия гласно“.

Онова, което харесвам в живота тук, е, че макар и да знаем доста неща едни за други, външно успяваме да поддържаме незаинтересован вид. Съществува едно любопитно противоречие, типично за Мейн: и ние като всички останали приемаме шумно проблемите на хората, но също така се гордеем с факта, че запазваме съветите за себе си.

От Дамарискота, през градчето Нюкасъл, а след това по шосе 1 в Уискасет. Мразя проклетата табела на южната им граница: „Уискасет: най-красивото село в Мейн“. Предполагам, че ме дразни най-вече защото, ако преглътнеш това самодоволно твърдение, осъзнаваш, че наистина се намираш в най-красивото село в Мейн. То действително предоставя завръщане в колониалното минало — подредените край атлантическия залив постройки с техните автентични ъгловати бели дъсчени обшивки просто те поразяват — и отново всичко е заобиколено от вода. Ако се изключи безумният ваканционен трафик, който задушава района през почивните дни на юли и август, този участък от крайбрежието на Мейн е възхитителен. И като всичко останало в щата Уискасет е дискретно в безспорната си прелест… ако не броим проклетата табела.

Южно от Уискасет са разположени два потискащи малки търговски центъра, супермаркет и неизменният „Макдоналдс“, който беше открит едва преди година. Следва гора, която от своя страна отстъпва пред прииждащите води, а след това е мостът към Бат. Този мост над широк участък на река Кенебек винаги ми се е виждал забележителен. Налага ми се да минавам по него два пъти седмично в двете посоки (това прави повече от две хиляди преминавания през последните десет години — дали до този момент съм се замисляла за тази огромна цифра?). Ако поемеш на юг, отляво ще видиш железарския цех на корабостроителницата в Бат — един от последните истински индустриални центрове в щата — където винаги можеш да видиш в строеж най-малко два полуготови бойни кораба от Военния флот на Съединените щати. Въпреки това той заема съвсем малък участък от иначе девствената обширна крайбрежна линия. Освен че се давал тласък на икономическото развитие на региона, нрави ми се фактът, че тези кораби продължават да се строят тук, обичам да поглеждам надясно, когато преминавам през моста и да се взирам в простора на Кенебек, особено в този сезон от годината, сполучливо наричан „листопад“, през който дървета и храсти представляват размазана палитра в алено и златисто.

Ако бях картограф от петнайсети век, моята карта на плоската земя щеше да се ограничи до град Брънзуик, тъй като рядко прекрачвам тази граница. Брънзуик е колежанско градче. Там се намира колежът „Боудин“. Доскоро там беше позициониран и щабът на военновъздушните сили. Край брега на реката е имало и хартиена фабрика. Вече отдавна е затворена. Въпреки това още си спомням как когато бях малка и минавахме през града, странната отровна миризма на лепило сякаш изпълваше въздуха. Идвахме в Брънзуик два или три пъти годишно, тъй като най-близкият приятел от детинство на татко, Арнолд Соул, преподаваше математика в „Боудин“. Татко и Арнолд бяха израснали в едно и също малко градче и се бяха сближили в часовете по математика за напреднали. Но докато татко беше избрал щатския университет в Мейн и кариера на преподавател в гимназия, Соул беше получил пълна стипендия за Масачузетския технологичен институт, а след това беше направил докторантура в Харвард. Беше назначен като преподавател на безсрочен трудов договор в „Боудин“ на двайсет и осем годишна възраст и беше написал невероятни книги, посветени на теорията на бинарните числа, които според татко били приети с огромен ентусиазъм в математическите среди. Освен това Арнолд беше гей — факт, който беше признал пред татко в доста ранна възраст, във времена, когато подобно разкритие би могло да съсипе живота му. Татко беше успял да опази тайната на Арнолд — нещо, което Арнолд ми каза доста години по-късно, когато щях да ида в колежа с Луси за един концерт на камерна музика. Луси беше повалена от грип, плановете се промениха в последния момент и аз се обадих на този прочут семеен приятел да го поканя да ме придружи. Беше преди около пет години. В крайна сметка Арнолд се беше разкрил в началото на деветдесетте и живееше с двайсет години по-млад от него графичен дизайнер на име Андрю. Тогава Арнолд беше на седемдесет и тъкмо се беше пенсионирал. Беше малко печален заради раздялата си с преподаването, макар да се беше захванал с някакъв гигантски десетгодишен труд, който (както ми каза) бил достъпна история на математическата теория от Евклид нататък. Винаги съм харесвала Арнолд, винаги съм го смятала за интересния и изпълнен с разбиране чичо, който така и не съм имала (но пък и от двете страни на семейството бях случила на доста строги лели).

Същата майска вечер преди пет години се бяхме уговорили да вечеряме в един италиански ресторант на Мейн стрийт, преди да чуем възвишената програма, включваща Скарлати, Равел и Брамс, на пианиста, дошъл от Ню Йорк в рециталната зала на колежа, и той ми зададе директен въпрос:

— Щастлива ли си в живота си, Лора?

Въпросът ме обезпокои на мига. Арнолд го забеляза.

— Животът ми си е наред — казах и сама усетих отбранителната нотка в отговора си.

— Защо тогава потрепна, когато ти зададох въпроса?

— Защото ме изненада, това е всичко.

— Баща ти казва, че те ценят високо в професията ти.

— Баща ми е прекалил с великодушието. Както ти е известно, аз отговарям за изследванията със скенера в малката местна болница. Не е голямо постижение.

— Но е много важна работа, нужни са добри умения. Проблемът е, и го казвам от позицията на човек, който те познава, откакто си се появила на този свят… Винаги съм се чудил защо сякаш се подценяваш. А може изобщо да не е моя работа. Въпреки това ще ти го кажа, защото си млада жена, пред която има редица възможности.

— Имам съпруг и две деца, ипотека и цял куп сметки. Ето защо възможностите ми не са никак много и се появяват съвсем рядко.

— Това е твое мнение. Истината е, че всички ние имаме доста по-големи възможности, отколкото осъзнаваме или искаме да приемем. Виж мен: винаги съм мечтал да живея в Париж, да преподавам абсурдните неясни математически теории във висше учебно заведение, да науча езика и да си хвана някой невероятен френски младеж, чието семейство случайно притежава замък край Лоара. И да, разбирам, че това звучи като клише — мечтите на гей математик, излети върху гърба на пощенска картичка. Но ето ме вече на седемдесет години и с изключение на едната седмица годишно, която прекарвам в Града на светлината с Андрю, да съм си вземал творчески отпуск или да сме прекарвали трите месеца на лятната ваканция там? Не, по дяволите. Знаеш ли какво мисля? Подозирам, че част от мен продължава да вярва, че не заслужавам Париж. Това не е ли ужасно? А Андрю, когото също си мислех, че не заслужавам, когато го срещнах, но за щастие той беше на друго мнение, сега настоява следващото лято, щом успее да вземе отпуск, да прекараме шест месеца там. Вече търси апартамент. А аз най-сетне започвам да свиквам с тази идея.

— Браво на теб — казах и в този момент осъзнах, че усуквам салфетката в скута си.

— Да, отне ми петдесет години от живота ми като възрастен, за да стигна най-сетне до заключението, че заслужавам щастие. Което ме навежда на следния въпрос: кога ще започнеш да вярваш, че и ти заслужаваш щастие?

— Не съм нещастна, Арнолд.

— Толкова много ми приличаш на баща си. Можеше да получи пълна стипендия в Харвард, Чикагския, Станфорд или който и да е друг от големите университети. Между другото, знам, че беше приета тук в „Боудин“, но избра щатския университет на Мейн.

— Ти знаеш защо избрах щатския. Там ми дадоха пълна стипендия. Тук ми предложиха само петдесет процента — щеше да ми се наложи да изтегля заем.

— Но тук би продължила в медицинския факултет и щеше да си го изплатила пет години след завършването си. Предполагам, че започвам да прекалявам.

— Вероятно е така — съгласих се и си помислих: нямаш ни най-малка представа колко пъти съм премисляла през годините това свое глупаво недорасло решение.

— Наистина съжалявам — продължи Арнолд. — Просто не искам да продължаваш да правиш същите грешки като мен.

— Боя се, че вече е твърде късно за това. Освен това наистина ми се иска да сменим темата.

— Разбира се, разбира се.

Останалата част от вечерта беше някак насилена, разговорът ни замря, помрачен от неприятните реплики, които си бяхме разменили. След това изслушахме концерта, но аз не чух и една нота, тъй като всичко, което ми беше казал Арнолд, бушуваше в главата ми. Защото, колкото и тъжно да звучеше, това беше самата истина, право в целта. След това приятелят на баща ми ме изпрати до колата ми с наведена глава и явно разстроен.

— Ще простиш ли на стария глупак за дръзкия опит да даде съвет?

— Разбира се, че ще ти простя — казах и леко го прегърнах.

— Добре — отвърна той, осъзнал, че нещо помежду ни се е променило. — Не се отчуждавай, нали?

— А ти не си търси извинение да не заминеш за Париж.

— Ще се опитам.

Това беше последният ми разговор с Арнолд. Една сутрин два месеца по-късно той се събудил с болки в гърдите, а по-малко от час след това починал от коронарна оклузия. Такъв е животът. Намираш се в центъра на събитията. После внезапно се появява някаква сила и прекъсва съществуването ти. Такава внезапна смърт винаги е ужасно тъжна. Винаги така нечестна. И така тревожно честа.

Брънзуик. Границата, която толкова рядко преминавам. Моят свят: почти петдесет километра от Дамарискота до Брънзуик.

А сега…

Портланд.

Единственият ни приличен град в Мейн. Истинско действащо пристанище. Бизнесцентър. Рай на храната. Град, в който, ако бях двайсет и пет годишна и исках да започна нов живот далеч от амбициите на метрополисите и напрежението в Ню Йорк, Лос Анджелис или Чикаго, сериозно бих се замислила да се заселя. Бен има голяма слабост към онова, което нарича „вибрациите на Портланд: градската бохема на Мейн“. Мисля, че се вижда в бъдеще в някой от складовете край доковете да води простичък живот, но с достатъчно пространство за ателието му и с достатъчно средства, които да си осигурява като художник, че да плаща сметките си и да финансира работата си.

— Не мечтая да замина за Ню Йорк или Берлин — каза ми той наскоро. — Искам просто да остана в Мейн и да рисувам.

Въпреки това не мога да престана да се питам дали най-доброто за него като художник няма да е да се откъсне от Мейн за няколко години.

Ако в крайна сметка реши да се установи в Портланд, ще ми бъде приятно да знам, че е само на един час път. Освен това ще имам извинение да се отбивам тук по-често, бих се възползвала повече от този град. А може би сега, когато и Дан отново ще носи заплата…

Не, нека не мисля за нищо подобно този уикенд. Да кажем, че налагам мораториум върху всички домашни грижи през следващите четирийсет и осем часа.

Да бе, друг път.

Кенебънкпорт. Лятната къща на семейство Буш. Гласувах за Буш-старши, но не можах да дам подкрепата си на Младши, тъй като той ми приличаше на по-богата, по-отмъстителна версия на момчетата от братствата, които все се стараех да отбягвам в колежа.

Винаги съм обичала плажа на Кенебънкпорт — интересно назъбен участък от Атлантика и странния контраст с домовете на заможното общество по протежението му. Много бих искала някога, някак да живея точно до морето. Да мога всеки ден, щом отворя очи, да погледна водата. Без значение какво ми се случва, щях да намирам утеха в морската шир.

Погледнах часовника си. Беше подходящ момент да послушам по радиостанцията на Мейн Симфония №36 на Моцарт, известна като Симфония Линц. Водещият предаването разказа как през 1783 година Моцарт се появил един понеделник в дома на графа на Линц, придружен от съпругата си. Графът бил наясно със склонността на Моцарт да задлъжнява, затова му предложил солидна сума пари, в случай че успее да напише симфония за дворцовия оркестър до петък. Четири дни, за да напише и оркестрира симфония! И то такава, която продължава да се слуша двеста и петдесет години по-късно. Дали гениалността не е, наред с всичко останало, усещането за всякаква липса на усилие, когато става въпрос за велика творба? Или някаква мистика обгръща идеята, че за истински сериозното изкуство се изисква дълъг период на съзряване; че трябва да бъде резултат от задълбочен и изстрадан труд? Въпреки че качеството на предаването се влоши, щом пресякох моста между Мейн и Ню Хампшър, останах в плен на безкрайно лиричната симфония и на умението на Моцарт да отразява ярките и мрачните нюанси във фона на всяко нещо в рамките само на една музикална фраза.

Ню Хампшър — просто участък от магистралата в този край на I-95. Следва Масачузетс — и предградията на Бостън, които известяват за себе си с билбордове, търговски центрове, закусвални, стриптийзбарове, места, на които се продава градинско обзавеждане, и безкрайна поредица автокъщи и евтини мотели. Конференцията щеше да се състои в „Белклеър Ин“ на шосе 1, само на няколко километра от летище „Логан“. Бях проверила предварително хотела в Гугъл, така че ми беше известно, че това е голям хотел към летището с конферентен център към него. По-скоро приличаше на бетонен комплекс. Тривиален. Безинтересен. Място, което няма да забележиш, ако не спреш специално. Въпреки това не ме беше грижа, че е голям и приземист, целият от стоманобетон, следователно грозен. Това беше моят изход за двудневно бягство. Дори и непривлекателното може да ти се види добро, щом предлага откъсване от рутината.