Дъглас Кенеди
Пет дни (4)

4

Руло „Стефани“. Дан е приготвил руло „Стефани“. Следвал е рецептата на майка си — залял е рулото с кетчуп „Хайнц“ и е подправил говеждото с три накълцани скилидки чесън (беше ми споделил рецептата няколко пъти, тя беше сред основните за Бангор, Мейн през седемдесетте, когато чесънът не се е смятал за местен продукт). Направил е и печени пресни картофи и прясна спаначена салата за гарнитура към рулото. Купил е и бутилка австралийско червено вино — „Джейкъбс Крийк“ — което продавачът от супермаркета му похвалил като „много пивко“.

— Това е висока оценка от продавач в супермаркет — казах. — Наистина оценявам труда, който си положил.

— Реших да отпразнуваме, че отново започвам работа.

— Да, мисля, че поводът заслужава да се отпразнува.

— А и знам, че имаш ангажимент в седем с Луси за книгите ви.

— Имаме един час все пак — стига рулото „Стефани“ да е готово до…

— Ще бъде готово след петнайсет минути.

— Прекрасно. Да отворим ли виното?

Той взе бутилката, извади тапата и сипа вино в две чаши. Подаде ми едната и се чукнахме.

— За новата ти работа — изрекох.

— Никога не съм предполагал, че ще вдигна тост за работа в склад.

— Но пък си началник…

— Заместник-управител.

— Въпреки това е мениджърска позиция.

— В склад.

— Дан…

— Знам, знам. Това много ще ни облекчи.

— Ще ти донесе и други ползи. Сигурна съм, че е само временно…

— Моля те, престани да се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Зле ли трябва да те карам да се чувстваш?

Той се усмихна. Приближих се до него, обвих ръце около тялото му, целунах го по устата и прошепнах:

— Обичам те.

Вместо да отвърне на целувката ми, той наведе глава.

— Приятно ми е да го чуя — промълви най-после.

Сложих пръст под брадичката му и опитах да вдигна главата му. Той обаче се измъкна от мен.

— Трябва да погледна картофите — каза.

Стоях като парализирана. Може би изпращам погрешни сигнали. Може би му казвам неща, които подсъзнателно интерпретира като подценяване, критика или…

— Разстроила ли съм те с нещо? — осъзнах, че го питам на глас.

Дан затвори вратата на фурната, изправи се и ме погледна озадачен.

— Да съм казал нещо подобно? — попита ме.

— Да не би да мислиш, че не те подкрепям достатъчно, че ти влияя негативно…

— Защо повдигаш този въпрос?

— Защото… защото…

Думите заседнаха в гърлото ми, изместени от ридание.

— Защото… объркана съм.

Онова, което ми отговори той, беше… „Стъписващо“ е единствената дума, която ми хрумва.

— Не съм виновен за това.

Вече не сдържах риданията в гърлото си. Седях на един стол в кухнята и плачех. Всичко, което бях потискала в себе си в продължение на седмици, месеци, изведнъж се изрази в силно хлипане.

В този момент се появи Сали с небрежна походка.

— Поредната щастлива вечер у дома — подхвърли тя.

— Добре съм, добре съм — казах аз и си наложих да спра да плача.

— Разбира се. Татко също е добре. И до един много се обичаме. Всичко е просто прекрасно. Между другото, днес няма да вечерям.

— Но татко ти е приготвил чудесно руло „Стефани“.

— Откога рулото „Стефани“ е нещо прекрасно? Освен това Брад ми се обади току-що. Родителите му са решили да вечерят в бистро̀ „Соло“ в Бат тази вечер и ме попита дали искам да отида с тях.

— Малко е късно за това — заяви Дан.

— Защо? — попита Сали.

— Защото вечерята ти е във фурната.

— Утре ще изям каквото е останало.

— Съжалявам — възрази Дан. — Не ти разрешавам.

— Не е честно — разстрои се Сали.

— Още по-зле, щом смяташ така.

— Стига, тате, бистро̀ „Соло“ е страхотен ресторант.

— Не знам, никога не съм се хранил там.

— Защото през последната година и половина си безработен и нещастен.

— Сали… — смъмрих я.

— Ами така е… и ти го знаеш, мамо.

Тишина.

Дан се наведе бавно и върна картофите във фурната. След това се изправи, извърна се с гръб към дъщеря си и каза:

— Предпочиташ да ядеш с онези хора, върви тогава.

Сали погледна към мен за одобрение. Кимнах и тя хукна към вратата. Чух, че отвън спира кола, погледнах през прозореца и видях как Сали тръгна към сребристия кабриолет „Мини Купър“ на Брад. Той слезе да я посрещне и я дари с дълга и щедра целувка по устата. Тя също не се дърпаше. В този момент бях абсолютно сигурна, че спят заедно. Не беше чак такъв шок, предвид, че го подозирах вече година. Също така знаех, че си е записала час при гинеколога ми преди шест месеца с обяснението, че отива за рутинен преглед. Означаваше ли това, че дъщеря ми взема противозачатъчни хапчета или й е била предписана диафрагма? И двата варианта са за предпочитане пред това да забременее. Взирах се в Брад — толкова висок, строен, облечен по последна мода, и то в град, в който модното облекло не е често срещано — и си мислех единствено: той ще разбие сърцето й.

Гледах как колата се отдалечава, как Сали прегръща Брад и буквално се отправят към залеза. В този момент се замислих за времето, когато аз бях седемнайсетгодишна, целият живот беше пред мен и бях така целеустремена. Взех бутилката с вино и долях в чашата си. Щом видя как Сали отпътува, Дан излезе навън и запали нова цигара. Като го виждах така загледан в света отвъд, дожаля ми за него, за нас. Стигнах до прозрението: той вече е чужд за мен.

Сложих масата. Извадих рулото „Стефани“ и картофите. Сипах заквасена сметана в една купа. Потропах по стъклото на кухненския прозорец. Дан извърна глава, а аз го помолих да влезе вътре. Щом се върна вътре, той погледна подредената за вечеря маса и каза:

— Трябваше да ме оставиш аз да направя това. Аз приготвях вечерята. Не исках да вършиш нищо тази вечер.

— Не ми струваше кой знае какво. Освен това реших, че имаш нужда да поседиш малко навън.

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам.

Приближи и ме прегърна. Зарови глава в рамото ми, усетих как потреперва за миг и реших, че ще заплаче. Въпреки това той запази самообладание, докато ме притискаше силно. Отвърнах на прегръдката му, а след това обхванах лицето му между дланите си и промълвих:

— Знаеш, че съм на твоя страна, Дан.

Тялото му се напрегна. Нима пак бях казала нещо погрешно, макар коментарът да беше успокоителен, изречен с обич? Способна ли съм още да изговоря нещо, дето да е на място?

Седнахме да ядем. След няколко секунди се възцари мълчание. Накрая го наруших.

— Чудесно руло.

— Благодаря — отвърна Дан с равен тон.

И тишината ни обгърна отново.

 

 

— За мен наистина е един от прекрасните съвременни романи за самотата — каза Луси и направи знак на келнера да ни донесе още две чаши шардоне. — Това, което ме пленява в книгата, е превъзходният начин, по който обхваща четирийсет години от американския живот така пестеливо. Просто не мога да повярвам, че романът е само двеста и петдесет страници.

— И мен ме заинтригува същото — отговорих. — Как е могъл да разкаже толкова много за двете сестри и преживяванията им така сбито и с толкова подробни описания.

— Това е един от малкото примери, където можеш да кажеш: в този роман няма и една напразно написана дума и същевременно виждаш как от чисто недоглеждане хората насочват живота си в посока, която всъщност не им харесва.

— А в края наистина имаме чувството, че познаваме двете жени, защото животът и решенията им са отражение на толкова много от грешните ни избори и показват как отчаянието и разочарованието хвърлят сянка върху живота ни.

— Вдигам тост за това — каза Луси, щом донесоха виното ни.

Двете с Луси бяхме седнали в „Нюкасъл Пъблик Хаус“ — прилична местна таверна, в която не беше твърде шумно, така че можехме да си говорим, ангажирани в седмичното ни литературно обсъждане. Всъщност литературно обсъждане звучи малко официално за седмичните ни срещи. Истината е, че макар да се виждаме всеки четвъртък вечер в продължение на повече от година, единственият принцип, към който се придържаме, е, че посвещаваме първата част от разговора си на книгата, която сме се уговорили да прочетем през седмицата. Точно така, опитваме се да четем по един роман всяка седмица, въпреки че когато се захванахме с „Братя Карамазови“ преди известно време, си дадохме месец. Единственото друго правило, което следваме, е, че се редуваме да избираме книга и никога не се оплакваме, ако е, както веднъж се изрази Луси, извън „съответната ни зона на литературен комфорт“. Факт е, че вкусът ни за книги се припокрива до голяма степен. Без фентъзи. Без научна фантастика (въпреки че по мое предложение прочетохме „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, в която и двете бяхме съгласни, че се обсъждат по-скоро теми на Америка от средата на века, отколкото извънземни дела). И без сладникави сантиментални боклуци. След като и двете бяхме установили, че четем, за да решим собствените си дилеми, изборите ни (без да броим „Братя Карамазови“ — моя идея, и „Дъгата на гравитацията“ — предложена от Луси, както и една книга, на която посветихме четири вечери, за да я разберем) бяха до голяма степен съсредоточени върху романи, които отразяват трудностите, присъщи на ежедневието. Насочваме се към такива, които разглеждат отношенията в семейството („Домби и син“), финансовите затруднения („Начинът, по който живеем сега“), въпроси, засягащи манталитета на нацията („Американска трагедия“, „Бабит“) и (нищо чудно) проблемите в брака („Войната между Тейтс“, „Двойки“, „Мадам Бовари“). Винаги прекарваме около деветдесет минути в дискусия за книгата по време на тези четвъртъчни срещи (които неизбежно се удължават до три часа), но това ни дава и възможност да сме в крак с, както Луси веднъж елегантно го нарече, „цялостната ни метеорология“, нещата, непрестанно циркулиращи около собственото ни съществуване.

Луси е с една година по-възрастна от мен. Тя е най-умният човек, когото познавам. Учила е в „Смит“, присъединила се към Корпуса на мира и преподавала в трудни места като Камбоджа и Буркина Фасо (наложи ми се да погледна местоположението й на картата), а след това пътувала по света в продължение на година. Щом се върнала в родния си Бостън, мигом се влюбила в кандидат-доктор по философия от Харвард на име Боб Брадфорд. Боб започнал да преподава американска история в Колби веднага щом получил докторската си степен. Луси преминала обучение по библиотечно дело и също си намерила работа в университета. После преживяла два спонтанни аборта един след друг — първия в третия месец, а втория (още по-трагично) в осмия. След това й направили хистеректомия. Тогава наскоро назначеният й на безсрочен трудов договор съпруг избягал със своя колежка (инструктор по танци). Попаднала на лош адвокат, тя се озовала с празни ръце след развода. На този етап решила, че е невъзможно да остане в Колби от емоционална гледна точка — предвид всички очевидни причини. Ето защо събрала в десетгодишната си тойота всичките си вещи и се отправила надолу към Дамарискота, след като си осигурила работа като библиотекар в местната гимназия. Беше на трийсет и шест, когато дойде тук, а аз се запознах с нея по време на едно от дежурствата й за допълнително припечелване през почивните дни в библиотеката в центъра на града. Бързо се сприятелихме. Луси е единственият човек на света, с когото споделям, а и тя знае, че няма нещо, което да не може да ми каже. Дан винаги е бил любезен и сравнително добре настроен към Луси, особено предвид факта, че обикновено се присъединява към коледното празненство у нас (тя няма близки роднини). В същото време се отнася към нея с леко подозрение, тъй като знае, че е мой съюзник. Освен това долавя онова, което знам, че Луси си мисли, без никога да го е изричала: двамата с Дан не си подхождаме.

Това е едно от неписаните правила на приятелството ни: споделяме една с друга всичко, което имаме потребност да доверим. Искаме си и си даваме съвети. Въпреки това се въздържаме да изразяваме опасенията си по повод проблемите на другата. Луси например имаше двегодишна връзка с крайно неподходящ човек на име Дейвид Роби — бъдещ писател с провален брак и неуспешна кариера в рекламния бизнес, един от онези типове, разполагащи точно с толкова голям доверителски фонд, колкото да спомогне за разоряването им. Крайбрежието на Мейн е пълно с бегълци от големите градове като Дейвид, чийто личен или професионален живот (или и двете) е претърпял срив, и са пристигнали в нашето североизточно ъгълче, за да преоткрият себе си. Проблемът е следният: в Мейн е спокойно. И няма достатъчно работа. Заплащането е ниско. Истинска наслада за окото е — пленителни морски гледки, изобилие от зеленина, усещане за простор, изолираност и екстремност (особено през зимата) — което е контрапункт на факта, че животът тук те оставя на собствената ти изобретателност, на самия теб. А Дейвид, на пръв поглед очарователен, но твърде непостоянен човек, беше последното, от което се нуждаеше приятелката ми в онзи момент. Още не се беше отърсила от развода, изгубените бебета, хистеректомията и мъката, че мечтата й да бъде майка никога няма да се осъществи, така че за няколко месеца Дейвид беше като глътка свеж въздух (макар на мен да ми се виждаше малко зловещ). Въпреки това не съм казала и дума против него. Луси от своя страна никога не е коментирала Дан.

Погрешно ли е това? Отношения, базирани на изслушване на другия, без изтъкване на очевидни факти? Мисля, че си имаме доверие, защото не се атакуваме с болезнени наблюдения, защото всяка е наясно с ранимостта на другата и гледаме да се задържим на повърхността.

Книгата, обсъждана тази вечер — „Великденско шествие“ на Ричард Йейтс — беше един от онези силно разтърсващи романи, които на всяка страница те поразяват с болезнени (и смущаващо точни) наблюдения върху човешкия характер.

— Някъде четох, че Ричард Йейтс не само е бил алкохолик, но е страдал и от маниакална депресия — каза Луси.

— Не беше ли в онази, получила добри отзиви, негова биография отпреди няколко години — попитах, — в която се казваше, че дори докато бил в период на запой, а той бил в такива през повечето време, успявал да напише поне по двеста думи на ден?

— Очевидно думите за него са били убежище от трудностите в реалния живот.

— А може да се е опитвал да открие смисъл в лудостта, която е наблюдавал у себе си и околните. Знаеш ли как беше наречена тази биография? „Трагична честност“.

— Е, безспорно, точно в това се крие силата на „Великденско шествие“. Не премълчава нищо, докато разкрива причините за нещастния живот на Сара и Емили Граймс.

— Гениалното в книгата е — казах аз, — че макар Емили да се превръща в тежка алкохоличка, той така и не я описва като окаяна или жалка. Напротив, Йейтс дори подчертава, че двете сестри не могат да винят друг освен себе си за своите разочарования.

— През цялото време демонстрира психологическа яснота и човечност. Както и ти спомена, всички познаваме добре тези жени, защото, малко или много, те са отражение на самите нас. Ето какво казва Емили на прекрасния си съпруг в края на книгата: „Вече съм почти петдесетгодишна, а така и не успях да разбера нищо през целия си живот“. Това е жестоката истина, около която е изграден целият роман. В живота няма решения. Всичко е една бъркотия.

— Но всички ние искаме отговори, не е ли така?

— Обръщаш се към унитарианец — отвърна Луси. — Ние се молим „на този, който евентуално го е грижа“.

— Единственото, което ми е харесвало във факта, че принадлежа към Епископалната църква — с изключение на хубавата англиканска хорова музика — беше, че поученията в госпъла винаги те карат да се замислиш за вярата в личен план, някак без да те наставляват. Не ти налагат директиви отвисоко. Няма Господ от Стария завет, който ти сритва задника, ако не вярваш, че той е Шефът. И въпреки това проблемът да си част от религия, която залага на разсъжденията, е, че не ти дава сигурност абсолютно за нищо.

— Това тревожи ли те?

— Честно казано, понякога ме безпокои идеята, че отвъд загадката няма нищо. Господ е свидетел, че се опитах да повярвам в отвъдния живот, той присъства в Епископалната църква. Въпреки това винаги съм се придържала към една по-поетична идея, фантазия, така да се каже, отколкото към абсолютната божествена истина. Съмнявам се, че ще отида на някое познато място в следващия си живот. Но ако не съществува отвъдното, какъв е смисълът от цялата тази несъвършена история, наречена живот?

— Всъщност въпросът е в това дали някога ще получим еднозначен отговор. Но аз искам да попитам за нещо съвсем различно и въпреки това много важно. Дан прие ли работата?

Кимнах.

— Предполагам, че това е добра новина — каза Луси.

— Не и за него. Но аз не съм го принуждавала… макар той да се държи, сякаш съм го направила.

— Защото се чувства виновен, че стоя толкова време без работа, и се дразни от факта, че няма друг избор, освен да приеме тази длъжност.

Загледах се в чашата си с вино.

— Ще ми се нещата да бяха по-прости. Имам чувството, че всичко между нас е изгубено. А това си е истински оксиморон, нали така? Ако си с някого, не би трябвало да се чувстваш изгубен. А същевременно…

— Толкова много хора са изгубени, докато са с някого. Предложи ли му да се обърнете към брачен консултант?

— Разбира се. За Дан идеята да разговаряме за проблемите си пред трети човек… за него това е анатема. А и без това знам само за един брак, който беше спасен от брачен консултант.

— И това се е дължало на факта, че са имали сключен договор за самоубийство.

Осъзнах, че се смея. Силно.

— Ужасна си — казах.

— Мисля, че това се нарича реализъм.

— Не искам този брак да приключва.

— Но и не искаш да продължава по този начин.

— Не. Но… как да оправя нещата? Не знам какво да предприема. Какво ще стане, ако си тръгна?

— Ще бъдеш като мен. Сама почти четирийсетгодишна жена в малко градче в Мейн. А аз подло ще съм те окуражила да го напуснеш и да свършиш като мен. Сама. Без да си наясно какво ти предстои. Изпълнена с колебания дали да не си потърсиш късмета в някой по-голям град — Бостън, Чикаго или пък в Сън Белт, въпреки че не мога да търпя политиците там. А после? Където и да отидеш, носиш проблемите със себе си. Затова предполагам, че въпросът всъщност е…

— Знам какъв е въпросът — казах.

— Проблемът е дали си открила отговора.

Отново сведох поглед към виното си.

— Знам толкова отговори, а и толкова много ми убягват — заключих накрая.

— Добре дошла в клуба.

Пред таверната Луси се обърна към мен.

— Значи утре е големият ден.

— Пътуването до предградие на Бостън за конференция по радиография определено не е като пътешествие до Париж.

— И все пак ще можеш да поразпуснеш два дни.

— Ако ми кажеш и че като се отдалеча, нещата ще ми се изяснят…

— Боя се, че не. Дори бих казала, че ще се върнеш още по-изпълнена с противоречия, защото си се откъснала от всичко за няколко дни. Такъв е животът.

Тя се наведе напред и ме прегърна.

— Знаеш ли какво искам повече от всичко? Изненада. Една или дори две изненади биха ми се отразили чудесно.

— Може би трябва да се огледаш за изненади, за да ги откриеш?

— Ти си истински философ, Лора.

— Не, аз съм съпруга, майка и радиографски лаборант с работно време от девет до пет, четирийсет и девет седмици годишно. Това е моят живот.

— Ами ако ти кажа: можеше да бъде и по-зле?

— Би ми станало неприятно и бих се съгласила в същото време.

 

 

Докато шофирах към къщи, мобилният ми телефон започна да издава сигнал за получено съобщение. Трябва да беше от Бен. Никой друг не ми пишеше съобщения в този час. Не го проверих, преди да паркирам на нашата алея, като в същото време забелязах, че всички лампи в къщата бяха угасени, с изключение на тази в долното антре, която винаги оставяхме светната, за да показва, че в къщата има някой, а в последно време заради децата, които се връщаха късно от училище. В тази връзка, по-рано същата вечер бях получила съобщение от Сали.

Ще остана да пренощувам у Брад, ще дойда рано да си взема нещата за училище.

„Ще остана да пренощувам“. Що за хитър и невинен предколежански евфемизъм. Родителите на Брад несъмнено бяха наясно, че тази вечер дъщеря ми ще дели с него едно легло и че отношенията им не са чисто приятелски. От друга страна, Сали навършва осемнайсет след девет месеца. Аз спях с приятеля си, когато бях на нейната възраст. На практика не мога да я виня, че „остава да пренощува“ при Брад. При все това тя за пръв път показва директно и открито, че е сексуално активна — а аз не мога да се отърся от чувството, че е взела решението най-накрая да демонстрира връзката си с Брад, след като стана свидетел на случилото се между мен и баща й тази вечер. Или поне да бъде директна към мен, съмнявам се да е пратила същата информация и на Дан. Подобно на много други бащи и той се смущава от мисълта, че тя вече не е мъничкото невинно момиченце на татко… макар че от известно време, така или иначе, не е малкото му момиченце. Отговорих на съобщението на Сали:

В седем и трийсет заминавам за Бостън, така че се надявам да те видя преди това. Обичам те — мама.

Натиснах бутона „Изпрати“ и гледах как съобщението изчезва. След това насочих вниманието си към съобщението на Бен.

Чудя се дали истинската любов действително съществува? Отговори с пощенска картичка. Опитвам се да рисувам. Без голям успех. Не се обаждай тази вечер — ще остана в ателието цяла нощ и ще се насиля да сътворя нещо с четката. Бххх

Усмихнах се и се захванах да пиша отговор.

Надявам се да ти върви в ателието тази нощ. И да не е така, накрая все ще се получи. Важното е ти да се чувстваш удовлетворен, а знам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се постигне, и все пак е жизненоважно. Изживя труден период. Не очаквай твърде много от себе си точно сега.

Веднага изтрих последните две изречения.

„Знам, че изживях труден период — сякаш го чувах да казва. — Винаги досега, а и в бъдеще ще очаквам много от себе си… не ми казвай да се щадя.“ Това е един от най-трудните аспекти в отглеждането на деца — да знаеш кога да премълчиш нещо или да избегнеш съвет, който звучи неадекватно на проблема. Въпреки че след време Бен може би ще приеме загубата на първата си любов като неизбежен урок от съдбата, раната все още е прясна. Не бих постигнала нищо, ако му кажа, че след пет години ще гледа равнодушно на тази история. Ето защо перифразирах края на съобщението по следния начин:

Важно е ти да се чувстваш удовлетворен, а знам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се постигне, и все пак е жизненоважно. Знай, че винаги съм тук, щом имаш нужда от мен. Обичам те — мама.

Щеше ми се да добавя, че се надявам да си дойде следващата седмица, но си сложих спирачки, защото реших, че в този момент не би искал да усеща натиск. Ако си мълча, вероятно ще се появи.

Погледнах часовника си. Беше почти десет часа вечерта, а аз трябваше да пътувам в седем сутринта. Влязох вътре. Дан беше вдигнал масата от вечеря, беше пуснал миялната машина и беше оставил всичко подредено. Загасих лампата в антрето и се качих горе с надеждата, че Дан вече спи и няма да пита къде е дъщеря ни. И аз имах нужда да си почина. Днешният ден беше особено труден. Но не са ли всички дни такива? Не изниква ли все нещо, което да ти обърка плановете или просто да ти припомни, че животът невинаги се развива както на теб ти се ще?

А какво е това, което всички искаме от живота? Щом бъде зададен този важен и често обезпокоителен въпрос, хората най-често отговарят следното: щастие, някой, когото да обичам, живот без страх, пари, секс, свобода, нищо лошо да не се случва на семейството ми, признание… Все разумни желания. И все пак, покажете ми живот, в който някой е получил онова, което е пожелал. Виждам го постоянно при пациентите, които очакват резултатите от скенера си. Ужасът и надеждата в погледите им. Чувството, че съдбата може и да им е изменила. Нуждата да повярват, че може и да има изход от окончателната присъда.

Достатъчно.

Отворих вратата на спалнята и открих съпруга си дълбоко заспал — беше стиснал в ръце възглавницата толкова силно, че се зачудих дали тя не му служи като нощен спасителен пояс, който да го крепи на повърхността.

Изведнъж Дан простена, а след това силно изкрещя, сякаш се беше стреснал от нещо. Изтичах да го успокоя. Докато стигна до леглото, той се беше обърнал на другата страна и отново се беше върнал в безпаметните селения на душата. Седнах, погалих го по главата и си помислих: в един по-добър свят той би се изправил, би ме прегърнал и би ми казал, че всичко между нас е прекрасно. Нищо чудно, че всички обичаме приказките, в чийто край принцесата не е изядена от дракона… или (дори още по-лошо) не се е озовала тъжна и самотна.

Предвкусвам вълнуващото си пътуване утре. Няколко дни далеч от всичко това. Кратък флирт с бягството.

Но аз не искам да бягам. Искам…

Това е още един въпрос, на който нямам отговор.

Дан отново простена и сграбчи възглавницата още по-силно. Изведнъж се почувствах ужасно изморена.

Гася лампите. Затварям вратата на този ден. Затръшвам я.