Дъглас Кенеди
Пет дни (22)

4

Забелязвали ли сте как, когато някоя ужасна новина се стовари върху вас, светът сякаш притихва? Като че шокът от непоносимото заглушава всички външни шумове и усещаш само бумтенето на огромния си смут. Прочетох бележката веднъж. Седнах на леглото. Същото легло, в което вчера бяхме консумирали любовта си. Същото легло, в което се бяхме връщали няколко пъти, за да се изгубим един в друг, да открием интимност, каквато не бяхме познавали досега.

Прочетох бележката за втори път. Този път се опитах да я оспоря, помъчих се да открия някакъв успокоителен скрит подтекст в думите:

Обичам те повече от всичко. Въпреки това не мога да го направя. Трябва да се прибера у дома.

Фактът, че заявяваше любовта си към мен с такава сигурност. Фактът, че е написал първо точно това. Със сигурност това бе пълна и неподправена истина, самата същина на нещата. Добре, нещо се беше случило. Може да се е наложило да се обади на жена си, тя да е извадила коз, с който да го накара да почувства вина, и паниката го е подтикнала да се прибере вкъщи. Ето защо е написал: „не мога да го направя“. Знаела е, че ще го изгуби и е трябвало да си го върне отново. Не бих се изненадала, ако е използвала нещастния им трагичен син в сценката си. А моят Ричард, който винаги е бил жертва на натиск от страна на семейството, се е почувствал наранен и е решил просто да се прибере и да се изправи пред проблема. Но след като се беше върнал при жената, която беше описал като арктически студена, дистанцирана, изпълнена с нежелание за физическа близост… със сигурност щеше да се качи в колата си и да ме потърси. Всичко между нас щеше да се оправи. Отново щеше да го има „нас“.

Прочетох бележката за трети път. Разплаках се. В съзнанието ми препускаха абсурдни интерпретации на думите му. Осъзнах, че реагирам като голяма част от пациентите, които подозират, че ракът им е в четвърти стадий, но се опитват да се убедят сами, че ще преборят фаталната диагноза, която несъмнено ги очаква.

Как мога да подслаждам непоносимото? Невъзможно е. Прочетох бележката още веднъж. Не можеше да е по-конкретна. Без значение от признанието му за любов, беше факт, че нещо го е накарало да хукне обратно към дома. Казва ми: свършено е.

И все пак три часа по-рано в ресторанта на Нюбъри стрийт настроението беше огряно от любов, от надежда за бъдещето, от щастие. Дори се бяхме уговорили в подробности как ще съобщим на брачните си партньори, ще се преместим в Бостън, ще прекараме шест седмици в Париж, как ще посещаваме концерти и интересни постановки…

Отново се разплаках. Първоначалният шок беше притъпил усещанията ми. Вероятно това беше моят начин да не допускам тази ужасна реалност, да не й се доверявам. Всичките ми опити се оказаха безсмислени. Не можех да прогоня риданията. Аз, стоикът, дето стиска зъби пред всичко, а в последно време се тревожи и от най-тихото сподавено хлипане на някога железния ми рационален аз, сега неконтролируемо ридаех. Дори не се постарах да се овладея. Светът е пълен с разочарования. Срещаш спънки на всяка крачка. Всички ние се учим как да се справяме с малките поражения, с досадните обрати на съдбата, с моментите, в които изглежда, че отчаянието ще ни съпътства ден след ден. Дори и по време на тези трудни преходи повечето от нас все пак не губят кураж. Защото всички копнеем за надежда. Но след като надеждата е унищожена до степен, че не просто е наранена, а буквално умъртвена…

Нима освен смъртта на дете има нещо по-трагично от убитата надежда?

Седнах на ръба на леглото и много дълго плаках. Бях толкова изтощена, че ми се прииска да се свия под завивките, да се изолирам от целия свят и да си кажа, че на зазоряване ще се събудя след кошмарното изпитание, ще се свестя, а Ричард ще бъде до мен, отново всичко ще бъде наред и животът ще е пред нас.

Нас.

Изправих се, разходих се из стаята и блъсках ли, блъсках глава. Казвах си: трябва само да поговоря с него, нужен ми е само един хубав любовен разговор, в който да го убедя, че може да го направи, че между нас има магия. Както сам беше казал едва преди няколко часа: „Колко често се среща такава хармония между двама души в живота?“.

Беше искрен. Знам, че беше искрен. Знам също, че ме обожава. С възможно най-истинската, реална и безусловна любов.

О, господи, чуй се само. Излиянията на Ема Бовари.

Не, не приемам това повърхностно сравнение. Тя се беше поддала на заблудата да сметне флирта с безсърдечен армейски офицер за истинска любов, при все че нейният капитан беше извън всяко съмнение мръсник. Бе проектирала върху него всичките си потребности и копнежи, беше видяла в лицето му изход от брака с онзи скучен човечец.

Ричард ми каза, че ме обича. Това не беше проекция. Беше самата истина.

Бръкнах в чантата си с треперещи ръце и извадих телефона. Псевдорационалната част от съзнанието ми ме наставляваше:

Да не си посмяла да му се обаждаш. Той обяви, че всичко е приключило. Защо си причиняваш още по-дълбоки и отчаяни страдания, след като знаеш, че няма надежда?

И все пак друга, като че ли по-логична част, настояваше да се обадя.

Избрах номера на Ричард, отново седнах на леглото и потърсих с ръка металната рамка: исках да се хвана за нещо, да се задържа.

Телефонът звъня, звъня, звъня. О, боже, той го изключи. За да се увери, че няма да се осъществи връзка, разговор, опасност да размисли, да промени решението си. Моля те, моля те, моля те, дай ми шанс да…

Щрак. Появи се на линия.

— Любими… — промълвих.

Чувах шума от трафика като фон. Почти нищо друго.

— Любими, любими? Ричард? Там ли си?

Най-накрая:

— Да, тук съм.

Тонът му беше безстрастен, сух. Чуваше се слабо ехо след думите му. Това, заедно с приглушените звуци от магистралата, ми подсказваше, че ме е включил на високоговорител в колата си.

— Обичам те — заявих. — Толкова много те обичам и знам колко гигантска стъпка е приключването на един брак, макар и нещастен, такова огромно…

— Моля те, Лора, спри.

Тонът му ме отрезви. Беше така лишен от емоции, така празен, а в пустотата се открояваше безмерна тъга.

— Ако се върнеш и се срещнем някъде, знам, че ще успеем…

Той ме прекъсна:

— Не мога.

— Но ти знаеш, че това между нас е…

— Знам. Въпреки това не мога.

— Но, любими, след всичко, което си казахме…

— Да, помня всичко, което си казахме.

— Да не би всичко от твоя страна да беше просто голяма лъжа?

Стори ми се, че чух тихо хлипане, набързо сподавено.

— Няма такова нещо — промълви най-после.

— Тогава знаеш, че това е за нас…

— „Нас“ — повтори той тихо и апатично.

— Нас. Най-важното местоимение, както сами го определихме…

Мълчание.

— Ричард, моля те…

Мълчание.

Аз продължих:

— Сигурност. Ти говореше за сигурност.

— Знам.

— Тогава със сигурност знаеш също…

— Че просто не мога.

— Но защо, защо, след като сам си наясно, че такава любов се случва само веднъж или може би два пъти…

— Знам го. Знам всичко. Но…

Мълчание.

— Ричард?

— Трябва да затварям.

— Обичаш ли ме?

— Знаеш отговора на този въпрос.

— Тогава моля те, моля те, обърни колата и се върни тук. Можем…

— Не можем. Защото аз не мога. Друго не съм в състояние да кажа.

Мълчание. Чух още едно сподавено ридание. После:

— Сбогом.

Линията прекъсна.

Набрах отново на мига. Чух автоматичен отговор: „Абонатът не отговаря. Моля, обадете се по-късно“.

Опитах отново след една минута, после след пет минути, после на всеки пет минути, докато не стана почти шест вечерта и слънчевата светлина бе изместена от възможно най-тягостен мрак. През този час, в който неуморно му звънях отново и отново — и постоянно чувах автоматичния отговор (да не би да бе изключил гласовата си поща, за да не го умолявам да размисли?) — си преповтарях разговора ни, чувах отново сподавеното ридание, опитвах се да установя защо, след като не отричаше любовта си към мен, продължаваше да казва: не мога.

И все пак отговорът на въпроса беше в тази фраза. Нямаше да започне нов живот с мен просто защото не можеше.

Не мога.

Ето това беше чистата неукрасена истина.

Не мога.

Ужасният час беше към края си — най-сетне престанах да обикалям стаята, да избухвам в сълзи, да си повтарям, че ако само включи телефона си, бихме намерили изход (сякаш беше математическа задача с просто решение) — тези две думи звучаха в съзнанието ми като погребална песен.

Не мога.

Исках отговори, толкова исках да узная как можа да премине само за няколко кратки часа от твърдението, че съм любовта на живота му, до „не мога“. Но защо търсиш отговори, след като пред очите ти има такъв, и то болезнено неоспорим.

Не мога.

Никакви обяснения, никакви молби за разбиране, дори не се опитва да ми даде най-малка надежда, лъч светлина зад стената от непоколебимост.

Не мога.

Вратата беше затръшната. Окончателно. Завинаги. Дори да се мъчех да я оспоря, истината не подлежеше на преговори.

Не мога.

Главата ми беше замаяна. Значи, това е почувствал Ерик, когато камионът го е блъснал и той е полетял. Травмата от загубата на контрол над съдбата си, изплъзването от ръцете ти на всичко, в което си вярвал и на което си се опирал. Фактът, че в момента се носиш с бясна скорост към най-твърдата повърхност, до която си се докосвал. Ерик. Моят любим. Колко съм се чудила в най-мрачните си мигове дали в ужасяващите части от секундата между първоначалния удар и фаталното падане, при което вратът му се беше усукал, а цялата лява част на главата му се беше сплескала, е осъзнал, че ще умре. Това е проблемът при падането. Дори и онези, които умишлено скачат през прозорците, вероятно не се замислят за неминуемия кошмарен сблъсък. Докато той не настъпи.

Отдалечих се от хотелския прозорец — стъписах се от обърканите си мисли.

И все пак това си беше свободно падане. Приземяването щеше да бъде твърдо, отчаяно: завръщането към стария ми живот. Завръщане към брак, в който няма живот, няма любов.

Умирането на надеждата.

Живата смърт. Съпоставена с представата за щастие, което тъкмо ми се беше изплъзнало за пореден път.

Дали можех да хукна към колата си, да поема с бясна скорост към Бат, да се появя пред вратата му и да тропам, докато той не отвори, а после да се хвърля в обятията му, да му кажа, че трябва да се съобразим с онова, което знаем и чувстваме един към друг, да прогоня начумерената му съпруга и да го убедя да отпътува към залеза с мен?

Не мога.

Този път отговорът беше моят.

Не мога. Искам да устроя сцена. Искам да го моля да размисли. Не мога. Не само защото знам, че не бих променила нищо, но и просто защото не мога.

Щом го осъзнах, последваха още сълзи. Не бях плакала така, откакто полицаите ми казаха за Ерик. Този път мъката беше подсилена с двайсет години от живота ми, лишени от любов.

Умирането на надеждата.

Преместих се на дивана, без да си давам сметка, че в стаята няма никаква светлина, бях сама в тъмното. Припомнях си всичко, което се беше случило от петък насам. Всеки разговор, всяка история, която си бяхме разказали един на друг, първия път, когато докосна ръката ми, момента в градската градина, в който взе дланта ми в своята, нервната наслада, която демонстрира, щом се отърва от грозните дрехи на застраховател, признанието ми за Ерик, неговото признание за Сара, едновременния проблясък, че се влюбваме, необикновената ни първа целувка, пътуването с таксито до този хотел, обещанието му, че винаги ще ми принадлежи, първото му проникване в мен, всичките думи за любов и вълнуващите планове за бъдещето.

А после…

Умирането на надеждата.

Не мога.

Ще ми се да можех да припиша цялата история на треска, вирус, който набързо съм пипнала. Ала знаех, че е твърда, обективна и непоклатима реалност. Това правеше положението още по-непоносимо. Де да беше просто ентусиазирана лудешка авантюра. Но ето я истината: това бе интимно мечтаната от мен връзка, великата любовна история, която бях лелеяла за оставащото ми време на този свят. Да знам, че съм се отдала на импулса на страстта на новия живот, да чуя, че това е бъдещето ми, а после — великолепният план да се сгромоляса мигове, след като е изглеждал толкова непоклатим…

Исках да се ядосам, да преобразувам мъката си в чист неподправен гняв. Никога не съм притежавала способността да се гневя така бурно. Бях убедена, че обичам този мъж — а и той от своя страна ми демонстрира най-необикновената любов.

Стаята сякаш притъмня. Почувствах се напълно обездвижена. Фактът, че беше оставил също новото яке и очилата си. Нямаше начин да покаже по-категорично, че е решил да се откаже от мъжа, който възнамеряваше да бъде занапред, и да се върне към облика и живота, които не желаеше. Обзе ме скована рационалност, която добре знаех, че скоро ще отстъпи пред още по-дълбока скръб, когато напълно осъзная реалността на случилото се.

Бип.

О, боже мой. Съобщение! Той ми пише. Признава ми, че е направил грешката на живота си и се връща обратно при мен.

Хвърлих се към телефона. Имаше съобщение. Беше от Луси. Отново се разтреперих. Очите ми се напълниха със сълзи. В гърлото ми напираше вопъл. Край с момента на въображаемото патологично хладнокръвие. Избърсах очите си и вперих поглед в дисплея.

Просто исках да проверя дали има нещо ново. Караш ме да правя какви ли не предположения. Апартаментът е твой, когато пожелаеш. До утре. Така ти завиждам. И то само заради подозренията за новината ти. С обич, Луси.

Преди отново да изпадна в тежка криза, набрах номера й. Луси отговори на второто позвъняване.

— Хей, здрасти! — възкликна тя, уверена, че съм преживяла романтична случка — дефицитна стока и за двете ни. — Сега вече можеш ли да ми разкажеш всичко?

— Имам нужда от приятел — изрекох с безжизнен равен глас.

— О, господи, аз мислех…

— Че имам добри новини? Имах. Но…

Замълчах и вложих всичките си сили да не рухна.

— О, Лора — промълви тъжно тя.

— Още съм в Бостън. Трябва да стигна до колата си, а тя е на летището. Мога да съм при теб след три часа и половина.

— Ела когато можеш. Тук съм и те чакам.

Влязох в банята да наплискам лицето си с вода и успях да избегна отражението си в огледалото. После се върнах в спалнята, бързо сгънах коженото яке — справих се с него, също както се бях справила и с коженото яке на Ерик, онова, което беше купил от един магазин за военни и военноморски стоки в Кеймбридж и трябваше да прибера след смъртта му. Макар че раздадох повечето му дрехи, запазих якето. Той много го обичаше и го носеше през всички сезони, с изключение на най-големите жеги през лятото. То също беше авиаторско. Точно като това, което сгъвах и напъхвах в малкия си куфар колкото можех по-бързо. После прибрах очилата му, издърпах телескопичната дръжка на куфара си и се отправих към вратата, без да се обръщам назад, за да не рукнат сълзите отново.

Запътих се през входа на хотела към улицата. Там имаше две таксита. Попитах единия шофьор колко ще ми струва да ме закара до „Белклеър Ин“ на летище „Логан“. Той каза, че около трийсетина долара, плюс три и седемдесет и пет за тунела и, то се знае, бакшиш. Четирийсет долара. Не харча толкова пари за лукс като таксита. Пресякох улицата, влязох в станцията на метрото Парк Стейшън и за сумата от два долара стигнах до летището половин час по-късно. След това се наложи да чакам двайсет минути автобуса, който спираше на всеки терминал, и той ме остави пред хотела чак в седем и половина вечерта.

Колата ми беше на паркинга, точно на мястото, където я бях оставила два дни по-рано. Сложих куфара в багажника и си казах: вече не съм същият човек, който излезе от тази кола преди четирийсет и осем часа. Друга част от мен възрази на мига: единственото различно в живота ти е, че сега трябва да отнесеш и голяма скръб със себе си.

Магистралата беше свободна в посока север. Усилих радиото, опитвах да се изгубя във вечерната програма на радиостанция NPR, да отбутна мъката, докато избърсвам от време на време по някоя сълза и не вдигам крак от педала, за да стигна при Луси преди десет и трийсет. По целия път към Мейн едно подозрение се прокрадваше и не ми даваше покой: дали не бях допринесла за развоя на събитията — дали ако му бях казала: да, нека идем до магазина за художнически материали заедно, а след това да вземем куфарите си от летището — дали сега щяхме да бъдем в леглото и да си повтаряме какви късметлии сме, че сме открили подобна любов съвсем случайно в живота?

Отново се замислих по този въпрос един час по-късно, когато пристигнах в дома на Луси. Щом застанах пред вратата й, тя ме огледа, прегърна ме и каза:

— Имаш нужда от голямо питие.

Извади бутилка с нещо френско и червено. Настанихме се в двете кресла с издута тапицерия пред камината. Разказах цялата история с приглушения, лишен от емоции тон на човек, който току-що е станал свидетел на ужасна катастрофа и предава какво е видял, без да си дава сметка, че хладнокръвието, което показва, е следствие от преживяната травма. Щом приключих, Луси дълго мълча. Въпреки това забелязах, че се опитва да контролира собствените си емоции. Погледнах я объркано.

— Ти плачеш — изумих се.

— Това изненадва ли те?

— Аз съм…

Изведнъж се лиших от способност да говоря. Сякаш бях изгубила посоката си в живота. Дори и малкото равновесие, което бях запазила през последните няколко часа, се изпари. Бях напълно изгубена.

Усетих, че отново изпускам контрол над себе си. Щом плачът ми се усилеше, Луси идваше и ме прегръщаше за малко, докато поутихне, но не се опита да ме успокоява с мили думи или специални капки, каквито много хора предлагат, щом се озоват пред човек, потънал в скръб. Тя просто ме притискаше до себе си, докато се наплача. После се заклатушках към банята й, за да измия лицето си и да се опитам да прикрия с грим ужасните тъмни кръгове около очите си. Когато се върнах, тя ми предложи пълна чаша вино и следната мъдрост:

— Няма да ти казвам нещо глупаво от сорта „ще го преодолееш“, защото не мисля, че ще успееш. Ето какво ще ти кажа: този мъж вече е осъзнал, че е направил грешката на живота си. Макар част от мен да го презира заради малодушната постъпка и още повече заради невероятната мъка, която ти е причинил, друга частица от мен изпитва съчувствие към жалкия негодник. Дори завинаги да запазиш известна болка, а знам, че вероятно ще е така, истината е, че ще се примириш с разбитото си сърце. А що се отнася до предишния ти въпрос: дали двамата щяхте все още да бъдете заедно, ако той не беше отишъл да прибере куфарите ви…

— Ако не бях толкова небрежна към онова, което всъщност ми казва — прекъснах я.

— Небрежна? О, моля те. Дори и да бяхте заедно в онзи момент, неговите съмнения, паника или каквото и да е друго, щяха да се събудят при първия случай, в който се отдалечи от теб.

— Но ако бяхме прекарали заедно тази нощ, той вероятно…

— Какво? Щеше да преживее преображение като апостол Павел и щяхте да останете заедно?

— Това беше любов, Луси. Истинска любов.

— След всичко, което ми разказа, ти вярвам. Ето защо и той ще бъде съсипан. Но също и твърде уплашен и несигурен, за да се свърже с теб.

Тишина. После Луси попита:

— Знаеш ли защо плаках по-рано? Отчасти защото си била наранена. Но колкото и да ме е срам да призная, също и от истинска тъжна завист. Как съм копняла да изпитам това, което се е случило на теб през последните няколко дни. Да бъда желана от някого. Да намеря истинската любов, дори да продължи само един уикенд. Да си помисля: вече не съм сама на този свят.

Затворих очи и почувствах сълзите да бликват отново.

— Ти имаш децата си, имаш приятели — продължи Луси.

— И все пак съм самотна.

— Всички сме самотни — промълви накрая тя.

Говорихме си до след полунощ и допихме бутилката. Успях да преглътна нов прилив на сълзи. Тогава изтощението взе връх. Луси ми посочи спалнята си за гости и ми поръча да спя толкова до късно на другия ден, колкото искам. Ако я нямало, когато се събудя, да си направя кафе и закуска и да остана докогато пожелая.

— А ако не ти се прибира у вас, апартаментът над гаража е твой — добави тя.

— Ще си отида у дома — заявих.

— Надявам се това да е правилното решение.

— Без значение дали е правилно, или напълно погрешно, поне си е мое решение.

— Добре — отвърна Луси. В тона й се усещаше лек намек за неодобрението, което така и нямаше да изрази гласно, но несъмнено изпитваше.

В три и половина през нощта се признах за победена от безсънието. Станах, облякох се и оставих бележка на Луси на кухненския плот:

Отивам си у дома. При кого? Е, в това е мъчнотията. Благодаря ти, че си такава невероятна приятелка. Моля те, не забравяй, че и ти не си сама.

Десет минути по-късно спрях пред нашата къща. За своя изненада открих, че не съм сама. Дан седеше на люлката на предната ни веранда и пушеше цигара. Щом паркирах колата, той хвърли цигарата и доби изражение на виновен ученик.

— Здравей — викнах на излизане от колата.

— Здравей — отговори той. — Ти нямаше ли да останеш в Бостън тази нощ?

— Не можах да заспя. Реших, че е по-добре да се прибера и да те изпратя за новата работа.

Той ме огледа внимателно.

— Наистина ли си изминала целия този път посред нощ, за да направиш това?

В тона му не се долавяше подозрение, само умора и обичайното тихо презрение към света и мен.

— Откога си буден? — попитах.

— Цяла нощ. Не си единствената, която не е могла да заспи.

— Дан, не е нужно да приемаш тази работа.

— Напротив. А и двамата знаем защо. Въпреки това ти благодаря, че се върна навреме, за да ме видиш как се отправям към новите си задължения на чиновник в склад.

Примигнах и усетих как в очите ми напират сълзи.

— Ти плачеш — учуди се той.

— Да. Ти ме разплака.

— И сега се чувствам като кретен.

— Не искам извинение. Искам обич.

Той се изправи и започна да търси ключовете си за колата, очевидно поразен от онова, което бях казала.

— До довечера — подхвърли.

Тръгна. После като че ли размисли, обърна се и набързо ме целуна по устата.

— Съжалявам — промълви. — Съжалявам за много неща.

Той ме огледа от горе до долу в очакване на отговор. Успях да изрека единствено реплика, изтъкана от самота:

— Не се ли отнася за всички нас.

Дан се качи в колата си и се отправи към новата си работа. Аз седнах на градинския шезлонг, загледах се в черното безкрайно небе, в космоса с неговите неограничени възможности. Имах само една мисъл в съзнанието си:

Смъртта на надеждата.