Дъглас Кенеди
Пет дни (21)

3

Надигнахме се от леглото чак по обед. Беше нещо ново за мен — постоянната нужда да правя любов, да усещам моя любим дълбоко в себе си. Да, спомням си онези далечни години с Ерик, как постоянно се хвърляхме в леглото през първите шеметни месеци на връзката ни. Към преживяването се прибавяше откриването на секса; смайващото чудо на удоволствието при това интимно триене на наелектризирани тела; чистата животинска забрава, която съпътстваше самия акт. Дори след периода на първоначално откриване, подсилен от завладяващото чувство на първото истинско влюбване, копнежът така и не ни напусна. Не си спомням нощ, в която да не сме правили любов — винаги я имаше онази заразителна наслада от това, че сме заедно ден след ден.

С Дан сексът си беше само това. Секс. Приятен. Разумен. Приличен, но никога наситен с подобна всепоглъщаща страст. Знаех го от самото начало — и го приемах като космическо отмъщение, задето бях изгубила мъжа, когото толкова обожавах. А след като забременях…

Но си спомням и как гушнах Бен веднага след раждането, разплаках се, щом видях сина си, на мига разбрах, че макар това дете да не беше създадено с любов, моята обич към него ще бъде безкрайна и безусловна. Чувствах се по същия начин и когато Сали се появи две години по-късно. Страстта в отношенията ми с Бен и Сали балансираше липсата на такава в брака.

Ричард сподели, че бракът му бил още по-замрял по отношение на секса от моя, че двамата със съпругата му имали съвкупление (тя така го наричала) два или три пъти в годината и той окончателно е приключил с тази част от живота си.

После свършихме заедно. И…

Нямам богат опит със секса. Дори Луси остана изненадана, щом научи, че Ерик и Дан са единствените мъже, с които съм спала. Самата тя изброи осем любовници „преди, по време и след ужасния си брак… а фактът, че мога да ги преброя на пръстите на двете си ръце, ми подсказва, че е трябвало да правя повече секс с повече мъже, когато не беше толкова дяволски трудно да се открият желани партньори за секс, вместо кошмарните, които май са единствените достъпни за жените на средна възраст, обитаващи малки градчета в Мейн“.

Бях се разсмяла на това нейно изказване. И все пак думите й сериозно бяха подхранили нарастващото отчаяние, което от години тлееше у мен по повод мижавата ни физическа връзка с Дан. Преди да изгуби работата си, правехме любов поне три вечери в седмицата. Макар изживяването да беше в най-добрия случай загряващо и сносно, поне го имаше. След като съкратиха Дан, либидото му напълно замря.

Правенето на любов с Ричард беше откровение. През всичките три, четири пъти, когато се бяхме връщали в леглото след пристигането си вчера, смисълът на самия акт — начинът, по който той изразяваше нарастващата мощ на откритата и споделена любов — сякаш се задълбочаваше и засилваше с всяко преплитане на телата ни. Усещането от навлизането му в мен не само събуждаше чувствеността ми в далеч по-голяма степен от всякога, но беше изпълнено с осезаема интимност. Още по-невероятно беше мигновеното постигане на този съюз. Още от първото му проникване в мен.

— Не искам никога да ставам от това легло — прошепнах, докато лежахме притиснати един към друг след това.

— Тогава можем да останем тук цял ден.

— Има един малък проблем, че всичките ни неща са в онзи ужасен хотел. Съжалявам, че отново гледам от практичната страна на нещата, но няма ли да очакват да освободим стаите до обед? Което означава точно сега. А и колата ми още е там.

— Да, хрумна ми и това. Отсядам там постоянно и познавам управителите. След малко ще се обадя на някой от тях, за да видим дали не можем да уредим късно освобождаване… или дори да предложим двайсет долара бакшиш на някоя камериерка, за да ни събере багажа. Тогава можем да отидем по-късно следобед и да си вземем багажа.

— Не бих възразила срещу чифт чисти дрехи и четка за коса. Този апартамент е истинско бижу, но не е нужно да оставаме тук тази вечер. Всъщност бихме могли…

— Ще останем тук тази вечер — настоя Ричард. — Твърде дълго съм бил предпазлив с парите. И какво ми донесе тази пестеливост?

— Донесе ти възможността да купиш апартамента и да започнеш нов живот.

— Така е, но трябваше да живея истински и преди този уикенд. Не съм ходил никъде, видял съм твърде малко. Не съм ходил на концерт или пиеса от години.

— Все пак си чел.

— Евтиното бягство. Като думите на Волтер за брака: единственото приключение, в което страхливците са добре дошли.

— Фактът, че цитираш Волтер…

— Чудо голямо.

— Дай ми за пример друг застрахователен агент от Бат, Мейн — или откъдето и да е — който да е в състояние да го направи. Освен това, след като, така или иначе, ще останем в Бостън, тук има фантастична филхармония. Има чудесни музеи и театри. Ще можем да ги посещаваме. Има още нещо, за което исках да поговорим по-рано: да, ще ползвам част от обезщетението за невзетите отпуски от болницата, за да помогна за таксите за колеж на Бен и Сали следващата година, но все пак ще останат седем-осем хиляди долара. Защо не ги използваме, за да отидем в Париж за шест седмици?

— Париж — промълви той, сякаш беше едва ли не забранена дума; блян, който не се беше осмелявал да изрече на глас. — Сериозно ли?

— Тъкмо миналата седмица, преди да преобърнеш живота ми наопаки, гледах предаване по телевизията за апартаменти в Париж с краткосрочно наемане. Почивка под наем, така да се каже. Бихме могли да си намерим приятно студио в район като Маре за около петстотин долара седмично. Самолетните билети са по около шестстотин всеки, стига да ги купим предварително. Можеш да се храниш добре на разумна цена в Париж. А и в студиото ще има кухня… така че, да, бихме могли да останем месец и половина със седем хиляди. Ще се уговоря предварително с болницата, в която ме наемат тук, че ще взема шест седмици неплатен отпуск през първата година или, още по-добре, ще изместя датата на започване за след връщането ни от Париж. Всъщност, след като ремонтът на апартамента няма да е приключил до края на февруари, бихме могли да заминем за Франция веднага след Коледа.

— Париж — повтори той. — Шест седмици в Париж. Никога не съм си представял, че това е възможно.

— Възможно е.

— Нека го направим тогава.

Целунах го и заявих:

— Невероятно трудни преговори, няма що.

Той се засмя.

— С теб нищо не е трудно.

— И нищо няма да е трудно за нас. Знам, че до голяма степен звучи като пожелателно мислене. Истината е, че и двамата сме преживели трудности. А сега…

— Изкуството на възможното.

— Точно така. Всъщност това трябва да бъде нашето кредо. Точно тези думи: изкуството на възможното.

— Добър модус вивенди.

— Най-добрият.

Бип. Съобщение в телефона ми. Поколебах се дали да го погледна, но Ричард настоя да го направя. Той, така или иначе, трябваше да се обади в хотела на летището и да организира късното напускане на стаите. Влезе в другата стая с телефона си, а аз взех своя и видях, че Бен ми е писал (и то съобщение, пратено на четири порции):

Здрасти, мамо, още ли си в Бостън? Работя по картината си, а лазурносиньото, което толкова ми трябва, се свърши. Няма го в Мейн, така че го поръчвам от Бостън. Ще излезе доста скъпо да ми го пратят преди вторник. Ако можеш да го вземеш и да го оставиш в Музея на изкуствата в Портланд на път към дома, един от преподавателите ми ще бъде там утре и може да го вземе. Съжалявам, че те затруднявам, но ще ми направиш огромна услуга. Няма по-добра от теб. С обич, Бен.

Незабавно се обадих на Бен.

— Рано си станал — казах, щом отговори на третото позвъняване.

— Много смешно, мамо — отвърна Бен с весела иронична нотка в гласа. — Очевидно си получила съобщението ми.

— Развълнувана съм, че новата ти картина се получава така перфектно.

— Не използвай думата „перфектно“, моля те. Може да я урочасаш. Все пак Тревър, преподавателят ми по визуални изкуства, е доста ентусиазиран. Това е много за него. Та, ако можеш да вземеш боята…

— Още съм в Бостън и реших да се видя със стара приятелка тази вечер.

— И ще пропуснеш среднощното изпращане на татко на работа в „Л. Л. Бийн“? — подхвърли той лековато, но определено в целта.

— Чувствам се виновна за това.

— При положение че си поела всички разходи през последните две години…

— Баща ти не беше виновен, че го съкратиха.

— Но той сам реши да се държи като кисел мърморко през цялото време. Дори и сега — снощи се обадих да го чуя като един вид жест към него, а той ми отговаря с банални въпроси за учението ми и пита добре ли се чувствам, сякаш слага отметки в кутийките на стандартен въпросник „Разговор със сина“. А щом се поинтересувах за новата му работа, взе да увърта и определено да се държи нацупено. Чудя се: кой от нас е подрастващият?

— Ти определено не си подрастващ, Бен.

— Чак сега разбирам какво търпиш от години.

— Не е моментът за този разговор. Като стана дума, какво ще кажеш да мина да се видим другия уикенд?

— Тази идея определено ми допада повече. Ще помоля някой да ме закара до Портланд и може да се помотаем там следобеда и вечерта. Тъкмо случай да ме заведеш на вечеря в приятното италианско заведение, което и двамата харесваме.

— Значи, имаме среща.

— Звучиш в добра форма, мамо.

— Всъщност е точно така.

— Не че някога си звучала в лоша форма. Можеш да даваш уроци по слагане на ведра маска. Все пак ми беше приятно да чуя вълнение в гласа ти.

Време за промяна на темата.

— Е, дай ми указания за боята, която ти трябва, за магазина и всичко останало.

Бен ме инструктира щом стигна до магазина на Кенмор скуеър да попитам за Норм, който „държи това място от деветнайсети век“ и винаги забърква лазурносиньото точно каквото го иска Бен.

— Проблемът с Норм е, че… никога няма да разбърка боята, докато не пипне банкнотите или валидна кредитна карта. Освен това работи само до четири следобед днес. Може да му се обадя и да му кажа, че отиваш… стига да си сигурна, че не ти създавам твърде големи трудности.

— Ти си ми син, Бен. А и не е никаква трудност. Мога да оставя боята в Музея на изкуството в Портланд утре.

— Ще се обадя на Тревър и ще му кажа, че ще се срещнете там по обед, ако това те устройва.

— Взех си свободен ден, така че ме устройва напълно. Дай му номера на мобилния ми телефон и ми прати съобщение с неговия. Ще те уведомя днес следобед, щом взема боята.

— Върхът си, мамо.

Оставих телефона и направо сияех. Ричард влезе от другата стая.

— Е, изпратиха камериерка да освободи и двете стаи. Уговорих ги да оставят колата ти там до утре. Разговорът като че ли те зарадва. На лицето ти грее невероятна усмивка.

Предадох му разговора с Бен, като спестих коментарите за баща му. Забелязах, че Ричард отново се опитва да прогони мислите за собствения си син от съзнанието си.

— Очевидно е наясно каква невероятна майка си.

— Той е невероятен син. Наистина вярвам, че ако не губи кураж и успее да се противопостави на съмненията в силите си, ако напусне Мейн за няколко години и продължава да се усъвършенства, един ден ще бъде важно име в своята област. Може би дори прочут.

— С теб зад гърба си…

— Трябва да постигне всичко сам.

— Дори и без да се намесваш, той знае, че има родител, на когото може да разчита.

— Знам само, че съм родителят, който трябва да му купи някаква специална боя днес следобед.

Разказах за конкретния нюанс на синьо, който този конкретен продавач смесва близо до парка „Фенуей“ и че трябва да бъда там най-късно в три часа следобед, тъй като магазинът затваря само час по-късно, а забележителният нов шедьовър на сина ми чака завършването си.

— Е, повече от ясно стана, че трябва да бъдеш там в три — пошегува се с мен Ричард. — Ето плана…

Разбрахме се, след като обядваме, Ричард да отиде с метрото до летището, а аз да се отправя в обратната посока, за да купя боята на Бен, и да се срещнем отново тук, в апартамента, около пет.

Преди това си взехме душ заедно, сапунисвахме се взаимно и се целувахме под течащата вода, притискахме се един в друг, обещавахме си винаги да се подкрепяме, да разговаряме с емоционалната свобода, която в продължение на десетилетия не сме се надявали, че ще открием отново.

Облякох се и набързо изпратих съобщение на Сали.

Оставам още един ден в Бостън. Ще кръшна от света на работещите. Как беше вечерта в Портланд? Обичам те, мама.

Бип. Отговорът пристигна.

Концертът беше скучен. Трябва да пиша есе за Идит Уортън. С-к-у-к-а. Татко каза, че имаш махмурлук. Супер.

Дъщеря ми, представител на литературния стил, който може да се опише като „мрачен юношески минимализъм“. Не ми се мислеше за вулкана, който щеше да изригне, щом разкриех огромния катаклизъм, който щеше да промени контурите на семейния ни живот. Но преди това… предстоеше да изживея остатъка от прекрасния уикенд.

Телефонът на Ричард бипна няколко пъти, докато се обличахме, и той хвърли бегъл поглед към екрана, но реши да не отговаря.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Служебни дела — отговори той. — Имам един клиент, притежава пет склада за железария в района на Луистън/Обърн, дето си мисли, че може да ми се обажда по всяко време на денонощието, когато има основания за застрахователен иск. Проблемът е, че един от складовете му изгоря преди три седмици. Някакъв недоволен служител драснал клечката. Още не са го хванали. Клиентът ми понесъл щети за близо четиристотин хиляди долара. Между нас казано, тъй като преживя две мъчни години, застрахователните инспектори и ченгетата се чудят дали не се е договорил с недоволния служител да предизвика палежа.

— Ще напишеш разказ за това, нали?

— Всъщност в сюжета наистина се усеща привкус на Джеймс М. Кейн.

— Особено ако успееш да внесеш образа на фаталната жена.

— Изумяваш ме — ахна той.

— Защото знам кой е Джеймс М. Кейн?

— Защото си невероятно умна.

Целунах го.

— Почти колкото теб.

Той ме целуна.

— Ти си по-умна — възрази той.

Аз го целунах.

— Просто си мил.

Той ме целуна.

— Просто съм обективен.

— Толкова те обичам.

— Толкова те обичам.

На излизане от хотела Ричард се спря при рецепционистката и я уведоми, че ще останем в апартамента и тази нощ. Тя провери резервациите и отговори:

— Няма проблем.

Боговете определено ни закриляха. Още повече че беше поредният ослепителен есенен ден. Слънцето беше искрящо. По небето нямаше нито едно облаче. Есенните листа се носеха от нежния ветрец. Градът пред нас беше така приветлив, пълен с безкрайни възможности. Ричард хвана ръката ми, щом пресякохме към „Комън“.

— Едва вчера… — промълвих.

— Едва вчера…

Не беше нужно да довършва изречението. Едва вчера светът беше различен. А днес…

— Да отидем отново да погледнем апартамента отвън — предложих.

— Съгласен съм.

Тръгнахме, хванати за ръце през „Комън“ и говорехме неспирно. Как ще дойдем отново тук по-следващия уикенд да се срещнем с приятеля на Ричард предприемач и да обсъдим ремонта на апартамента. Също и как ще проверим кой ще дирижира Бостънския симфоничен оркестър през този уикенд и ще се опитаме да си купим билети. И да, непременно щяхме да посетим Института за съвременно изкуство тогава. А дали да не се поинтересувахме какво предлага някоя от професионалните театрални трупи в града.

— Остави това на мен — настоях. — Нека се проявя като организатор на културни събития.

— А аз ще резервирам хотел и ще организирам срещата с Пат Лафан, предприемача от Дорчестър. Изненада: Пат е пенсионирано ирландско ченге от Бостън, но се е преквалифицирал в строител. Доста прям човек, но пък е сравнително честен, а това е рядко срещано качество у строител.

— Тогава можем да се огледаме и за мебели… стига да не прибързвам.

— Харесва ми, че прибързваме.

Ах, романтичен разговор. Как и двамата се бяхме озовали в ситуация като тази — двама непознати, всеки от които си е мислел: никога няма да овладея френския… а после се събуждат една сутрин и откриват, че и двамата го говорят гладко и с увереност, която им е изглеждала невъзможна до този момент. Сега и двамата искахме тази любов. И двамата знаехме, че е правилна. Исках да редя романтични излияния. Както и исках да си кажа, че при тази споделена воля да направим всичко прекрасно, нямаше как съжителството ни да не е красиво, как всички домашни задължения щяха да ни се удават приятно и с лекота, след като вече знаехме какво е година след година да живееш в тъжен брак.

Ричард отново прочете мислите ми, спря, хвана ме за ръце, погледна ме и каза:

— И аз, и ти знаем, че и двамата се чудим и размишляваме дали това наистина ни се случва, дали наистина е възможно да създадем съвместен живот. Истината е: абсолютно. Не изпитвам и капка съмнение. Никакво.

— Нито пък аз.

Целунахме се за пореден път.

Половин час по-късно се намирахме в един ресторант на Нюбъри стрийт, хапвахме късна закуска и обсъждахме какво ще кажем през следващите няколко сложни дни на брачните си партньори.

— Моето желание е просто да изложа пред Дан истината, щом се прибера утре вечер — споделих. — Както споменах по-рано, знам, че това ще бъде голям удар за него. Сигурна съм, че отначало ще бъде изумен, а после ще побеснее. Предпочитам да преминем през това без бавене, защото не искам да се преструвам, че всичко е нормално, а в същото време да копнея за теб. Въпреки това има един голям проблем: фактът, че утре започва новата работа и ще е уморен от ранната смяна. Представи си, ще работи четири дни и ще почива останалите три, така че…

— Защо не изчакаш до четвъртък вечер, за да не му се налага да отиде на работа само няколко часа по-късно?

— Това е по-щадящият вариант… не че има нещо щадящо в цялата история. Въпреки това, предвид факта, че ще работя до пет и половина от вторник до петък тази седмица, а той ще си ляга в осем, за да става в четири сутринта, през следващите няколко дни ще се разминаваме, което е истинска благословия. Значи, ще мога да се видя с приятелката си Луси и през това време ще мога кротко да започна да пренасям основни неща в апартамента над гаража й. Ще му кажа в петък след работа и ще пренощувам при Луси. Освен това ще мога да разговарям със Сали същия следобед, защото няма да е на училище на следващия ден. Като я познавам, ще хукне при приятеля си. Това може да не е толкова лошо. После се налага да поема ранна смяна в болницата в събота, но планирам да се видя в късния следобед с Бен в Портланд и ще вечеряме заедно, което означава, че ще мога да му съобщя очи в очи. Почти сигурна съм, че ще приеме новините доста по-добре от сестра си… започнах да мисля на глас, нали?

Ричард се усмихна и пое ръката ми (все се държахме за ръце, за да си дадем кураж и подкрепа един на друг).

— Предстои ни нещо голямо — каза той. — То ще нарани хора, с които сме живели години наред. Разбира се, че трябва да помислим как да поднесем новината, така че да бъде приета възможно най-безболезнено. Имам предположения, че Мюриъл, която почти със сигурност ще остане поразена от вестта, ще заложи на хладно и отмъстително поведение, което, боя се, е точно в стила й. Не е толкова лошо. По-добре арктически лед, отколкото бурен пожар. Щом планираш да кажеш на Дан в петък, и аз ще го направя същата вечер.

— Тогава може би е добре да се срещнем някъде след това. Идеята, че няма да те видя чак до четвъртък след утре сутринта…

— Дали би могла да се измъкнеш, може би във вторник вечер?

— Всъщност така би било чудесно. Мога да кажа на Дан, че ще вечерям с Луси, и да се видя с теб…

— Можем ли да се видим у Луси?

— Разбира се.

— А после в четвъртък…

— Ела право при Луси, щом съобщиш на жена си.

— Стига Сали да не реши да прекара вечерта при вас с Луси.

— Както вече казах, шансът за това е…

— Във всеки случай винаги мога да се обадя на Дуайт. Той е наясно какви трудности сме имали с Мюриъл, а съпругата му също е изпълнена със съчувствие и много мила. Сигурен съм, че биха ме приели в стаята си за гости няколко дни.

— Така или иначе, преди това ще се видим във вторник вечерта.

— Значи ще сме разделени само една нощ.

— Твърде дълга нощ.

— Но пък в петък официално ще бъдем двойка.

— Вече сме двойка, любов моя.

— Така е. Така е.

Телефонът на Ричард бипна няколко пъти по време на обяда.

— Знам кой е. Онзи проклет човек от Луистън, който нищо чудно и да е наел подпалвача. Може да изчака и ще отговоря на проклетите му обаждания, след като приключа с обяда.

И моят телефон бипна веднъж: съобщение от Бен, пишеше, че е говорил с Норм от магазина и той ще ме очаква в три следобед.

Но той каза, че му трябват трийсет минути да разбърка боите, а няма да започне, преди да получи парите. Наистина трябва да си там най-късно в 3:30. Искрено го оценявам, мамо. Надявам се да си в още по-добро настроение следобед.

Ричард отиде да си измие ръцете, а аз погледнах часовника си — беше два и четирийсет — и отговорих на съобщението:

Кажи на господин Норм, че съм точен човек, особено когато се отнася до сина ми и работата му. Със сигурност ще съм там поне половин час по-рано. И да, доброто ми настроение от сутринта се повишава още повече. Ще ти пиша отново, щом взема боята. С обич, мама.

Натиснах бутона за изпращане и Ричард се върна на масата.

— Всичко наред ли е? — попита той, щом оставих телефона.

Разказах му за съобщението от Бен, а също и че се налага да стигна до магазина за художнически материали до петнайсет минути.

— Ще ти спра такси — предложи той.

— Но Кенмор скуеър е едва на седем-осем минути пеша оттук.

— Тогава ще те придружа.

— И да чакаш близо час, докато онзи човек направи магиите си с боята? Отиди до летището, любими, прибери багажа ни. Ще взема вълшебната бърканица за сина си, ще се видим в хотела най-късно в пет. Обещавам да те завлека обратно в леглото.

— Звучи като добре обмислен план — отвърна той, широко усмихнат.

Няколко минути по-късно стояхме пред входа за метрото на кръстовището на Нюбъри стрийт и Масачузетс авеню. Обвих ръце около врата на Ричард.

— Идеята да се разделя с теб за два часа никак не ми се вижда привлекателна — казах.

— Тогава нека дойда до магазина за бои.

— Колкото по-бързо отидеш до летището за багажа ни и се върнеш, толкова по-бързо отново ще правим любов.

Започнахме да се целуваме. Дълга, страстна целувка.

— Не искам да те пускам — прошепна накрая той.

— Най-много два часа и отново ще бъдем в обятията на другия.

— Бързо се връщай при мен.

— Непременно.

Отново се целунахме.

— Откъде извадихме такъв късмет? — попита той.

— Просто се случи. И знаеш ли какво? Заслужаваме го.

Последна дълга целувка и нежно се изплъзнах от прегръдката му.

— Наистина трябва да бъда там до десет минути. Ако онзи тип е такъв сребролюбец, както твърди Бен…

— Добре тогава — примири се Ричард. — Два часа. Обичам те.

Той тръгна надолу по стълбите и се обърна да ми изпрати въздушна целувка. За миг — щом вдигна яката на кафявото авиаторско кожено яке — изглеждаше като от друга епоха, сякаш трийсет и пет години внезапно се изпариха. Приличаше на двайсетгодишен младеж, който хвърля назад към любимата жена поглед, изпълнен с трогателен копнеж, и поема към потенциално опасно място. А след това се усмихна тъжно и изчезна.

Докато вървях към парка „Фенуей“, слънцето вече започваше да губи битката с мрака, но още хвърляше медни отблясъци по улицата. Есента. Сезон, чиято несравнима красота, особено в Нова Англия, буди известна меланхолия у мен. Защото след калейдоскопа от чудните аленозлатисти нюанси на сезона настъпва тъмнина. А с нея се спуска мъгливата сянка на зимата и краят на още една година. Още дванайсет месеца, които съм прекарала закотвена на едно място.

Но ето че…

Само преди два дни…

Необикновеното развитие на събитията подчерта нещо, за което така и не се бях замисляла: стига да му позволиш, животът може да избегне присъщите си баналности и да те изненада, да ти напомни, че страстта не те е напуснала. Работата е там, че трябва да си позволиш да прегърнеш това вероятно чудо. Ако си потиснал способността си да се възхищаваш, ако си забравил, че си достоен за любов и каква благословия е тя сред безкрайните грижи и проблеми на съществуването ни, то тогава се нижат една есен след друга с монотонността на метроном. Живееш в безмълвен, но нарастващ копнеж за нещо смайващо, което изглежда измамно близко, но е все така болезнено недостижимо.

Тръгнах към Кенмор скуеър и оставих зад гърба си елегантната консуматорска атмосфера на Нюбъри стрийт, като навлязох в по-приглушен район, не така свързан с пазаруването за удоволствие. Магазинът за художнически материали на Норм беше безличен, разположен на също толкова безличен ъгъл. Имаше тясна фасада към улицата и единична витрина (направо плачеше за почистване), в която на случаен принцип бяха нахвърляни четки, стативи, туби с бои. Имаше и табела с големи, изписани с шаблон букви: „Ние правим изкуство“.

Вътре цареше същият безпорядък. Беше претъпкано с маслени, акрилни и акварелни бои, четки във всякакви възможни размери, рула от платно, което чакаше да бъде опънато върху рамки.

— Вие трябва да сте майката на Бенджамин Перфектния.

Гласът се разнесе отвъд редицата от накамарени ръждясали рафтове зад щанда.

— Вие ли сте Норм?

— Значи ви е инструктирал. И сте тук за лазурносин Тетрон. Най-прелестната сапфиреност сред модерните сини нюанси.

— Сапфиреност — изрекох внимателно думата. — Не звучи зле — признах накрая.

— Да не би да знаете по-подходящ синоним?

— Синева?

Тишина. После Норм се появи иззад сенките на ръждивите рафтове.

— Е, впечатлен съм. А се оказва, че сте и красива.

Постарах се да не се изчервя. Не се получи. Норм изобщо не изглеждаше така, както си го представях. От думите на Бен за неговата своенравност си бях изградила образ, достоен за роман на Сол Белоу: старовремски тип търговец, дребнав чичко, който обаче знае много за боите и художниците, с истински енциклопедични познания, белязани от силна страст. Норм всъщност беше висок и кльощав мъж приблизително на моята възраст, с огромни екстравагантни очила и също тъй екстравагантна козя брадичка. Без проблем бихте го помислили за преподавател по абстрактен експресионизъм в близкия колеж — такъв, който студентите биха определили като култов.

— А вие сте онзи Норм? — попитах.

— Аз съм онзи Норм. Надявам се нямате предвид, че се вписвам в нормите.

Тънките му устни се извиха в усмивка. О, господи, той флиртува с мен. Преди три дни бих се почувствала поласкана. Днес…

— Боя се, че не разполагам с много време — казах. — А и знам, че затваряте в четири.

— И Бенджамин Перфектния вероятно ви е осведомил, че забърквам боята чак след като е платена.

— Защо наричате сина ми така?

— Бенджамин Перфектния?

— Да?

— Защото е точно такъв: перфектен.

— Наистина ли?

— Да не би да доловихте ирония в тона ми?

— Всъщност, да.

— Лош навик, за който бившата ми жена все ми натякваше.

Благодаря за подхвърлянето на лични подробности.

— Но откъде знаете, че синът ми е толкова…

— Можете да използвате думата — „перфектен“. Откъде знам? Купува боите си от мен от година, така че се отбива през пет-шест седмици и започнахме да се мотаем заедно. Този ваш син притежава невероятни познания за изкуството. Естествено, примесени с голяма доза неувереност. Щом ми каза, че огромният му колаж е приет за участие в изложението на творците от Мейн миналата година, направих си труда да шофирам до Портланд един следобед и да го видя. Трябва да ви призная, че Бенджамин е перфектен.

Усетих мощен прилив на майчинска гордост и също така на мига осъзнах, че подобно на преподавателя му Тревър този Норм също е приел ролята на ментор в живота на сина ми; изпълнената с разбиране и подкрепа бащинска фигура, на каквато никога не е могъл да разчита.

— Няма как да не се съглася с вас — отговорих. — Но като чувам да го казвате… вие несъмнено познавате много художници…

— Синът ви има дарба. Останах много доволен и, честно казано, доста облекчен да чуя по телефона вчера, че иска да поръча боя и да ми разкаже за голямата картина, която почти е довършил. Бях научил за срива му от един негов преподавател. Надявам се, не възразявате, че го наричам така.

— Защо да възразявам, след като беше точно това?

— Е, аз също преживях подобен момент, когато бях в училището по дизайн в Роуд Айлънд в края на осемдесетте и се откъснах от керамиката, с която се занимавах по онова време. Захванах се с това-онова — преподаване на изкуство и дизайн, рекламна агенция и най-накрая с това магазинче, което поне си е мое. Но така и не се върнах към онова, което наистина исках да правя… отново подхванах монолог… още един от лошите ми навици. Все пак, чудесно е, че Бенджамин е открил отново пътя към работата си. А фактът, че се нуждае от лазурносин Тетрон… на това в долината Сан Фернандо му казват суперсвежарско. Както се досещате, лазурносиният Тетрон е много езотеричен цвят. С едва доловима, но същевременно значима разлика от останалите небесносини. Ето че продължавам с монолога си както обикновено — и без това ще разбърквам боята твърде дълго — а вие очевидно имате по-интересни занимания.

— Разбрах, че трябва да ви се плати, преди да приготвите боята.

— Боя се, че стриктно се придържам към това правило, тъй като някога и аз съм се изживявал като творец, който е опъвал нервите на много доставчици на материали, а също и по причина, че в началото на бизнеса си твърде лековерно продавах на вересия. И така, боя се, че трябва да ви поискам сто двайсет и седем долара, преди да се оттегля в задната стаичка, за да сътворя алхимията си, което ще отнеме не повече от трийсет минути.

Постарах се да не пребледнея, щом чух цената. Норм забеляза, че съм шокирана.

— Знам, знам — каза. — Мучо динеро. Но щом искаш лазурносин Тетрон, плащаш висока цена. И все пак си струва парите, защото притежава изключителна дълбочина на цвета.

Подадох му кредитната си карта. Норм я прекара през терминала, прикачен за касовия му апарат и ме осведоми:

— Имам кафемашина и сравнително удобно кресло „Честърфийлд“ отзад. Ще се радвам да ви направя едно хубаво кафе и да ви предложа интелигентен разговор, докато разбърквам боята.

Подписах бележката от кредитната карта.

— При положение че е такъв прекрасен ден… — подхванах и не довърших.

— Разбрах какво ми казвате. — Той се опита да прикрие разочарованието си. — Реката е само на две пресечки вляво. Ще бъда готов в три и четирийсет и пет.

Благодарих му. Вслушах се в съвета му и извървях двете пресечки до река Чарлс. В този си участък тя течеше покрай кампуса на Бостънския университет и разделяше Масачузетския технологичен институт от Кеймбридж на другия бряг. Два академични свята — единият ултраелитен, а другият няколко степени по-надолу по хранителната верига на престижа — се гледаха един друг през реката, по чието протежение някога се е заформила колония. Ранното поселище бе родило този град, тази нация и заедно с това стотиците милиони истории на всички, които по една или друга причина са пребивавали тук. Истории, до голяма степен изчезнали заедно с онези, които са ги изживели. Индивидуалната съдба е незначителна, съпоставена с метафизиката на вечно течащата през града река. Ала истината е, че човек трябва истински да изживее живота си. Няма нищо незначително в историите на всеки от нас, дори ако самите ние ги приемаме за твърде делнични. Всеки живот е отделен роман. Ние сами определяме как историята може да се развие и промени — или да остане обикновена — в по-голяма степен, отколкото признаваме.

По реката плаваха лодки скул, движени от половин дузина млади мъже, които гребяха в омагьосващ синхрон. Виждаха се неизменните бегачи, родители с малки дечица и двойка на двайсет и няколко години, прегърната на една пейка в парка — прегръдка, която преди няколко дни щеше да предизвика вълна от мъчителна завист.

Загледах се в кафеникавите води на Чарлс с образа на любимия в съзнанието си и мисълта, че само след деветдесет минути щяхме да сме голи в леглото, а той както преди щеше да бъде дълбоко в мен и щяхме да си повтаряме, че това е любов за цял живот, че никога вече няма да сме сами на света.

Мислите ми се върнаха към разговора ми с Норм. Очевидно интересен човек. Очевидно самотен човек. Очевидно някой с желание да осъществи връзка, която би могла да се окаже Връзката.

Освен това го тормозеше мисълта, че нещата не са потръгнали, както е желал.

„Не се поддавай на черногледство — искаше ми се да го посъветвам. — Животът може да се преобърне за един миг.“

 

 

Върнах се в магазина му двайсет минути по-късно, а Норм ми подаде солидна пазарска торба с две кутии от по деветстотин и петдесет милилитра боя. Имаше и проба от цвета в капачка от буркан. Топна в нея дебела четка и бързо очерта квадрат на лист рисувателна хартия, а след това (с още няколко бързи топвания на четката) запълни бялото поле в очертанието на квадрата, докато стана синьо.

— Ето го стандартното небесносиньо, което можете да видите навсякъде. А това е моят лазурносин Тетрон, който притежава кристална плътност, истинска ултрамаринова дълбочина. Вгледайте се съсредоточено в квадрата и ми кажете какво виждате?

— Безкрайност. Изключително приветлива безкрайност. Пълна с неограничени възможности.

— Добре — зарадва се той. — Дори много повече от добре. Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Да, омъжена съм.

— Щастливо?

— Никак дори.

— Разбирам.

— Но съм силно влюбена в някого.

Усмивката му се трансформира в лека гримаса.

— Щастливец — каза накрая той.

Четирийсет минути по-късно, след като реших да измина пеша обратния път до Нюбъри стрийт и да прекося „Комън“, влязох в хотела. Ръката ми беше леко изтръпнала от тежестта на боята, но не ме беше грижа. Започвах да се главозамайвам от прилива на физически копнеж. Качих се с асансьора до последния етаж, почти тичешком прекосих коридора, отворих вратата с електронната си карта и видях куфара си вътре. Фантастично! Той е тук.

— Здравей, любими — провикнах се с идеята, че той е в спалнята.

Не последва отговор, само тишина.

— Ричард?

После видях новите му очила, сгънати върху новото му яке. На възглавницата имаше бележка. Протегнах ръка към нея. Пишеше:

Скъпа Лора,

Обичам те повече от всичко. Въпреки това не мога да го направя. Трябва да се прибера у дома.

Ужасно съжалявам.

Ричард