Дъглас Кенеди
Пет дни (2)

2

Пемакуид Пойнт. Неголям пясъчен участък — малко повече от един квадратен километър — точно пред откритата шир на Атлантическия океан. Всъщност мястото прилича повече на залив: каменист, неравен, обграден от всички страни с вили, които, макар и семпли, определено са изискани. Претенциозната показност никога не се е харесвала в тази част на Мейн, затова дори „пришълците“ (както наричаха всеки, който не е роден в този щат) знаеха, че е по-разумно да не си позволяват да демонстрират парите си, докато навсякъде другаде май е прието да се прави.

В Мейн много неща остават скрити от хорските погледи.

Плажът беше на мое разположение. Беше три и осемнайсет следобед. Приказен октомврийски ден. Тъмносиньо небе. Във въздуха се усещаше намек за предстоящото захлаждане. Светлината вече започваше да отслабва в този час, макар и недоловимо. Мейн. Живяла съм тук през целия си живот. Родена съм тук. Израснах тук. Получих образованието си тук. Омъжих се тук. През всичките четирийсет и една години останах закована на едно и също място. Как стана това? Как допуснах да бъда така неподвижна? И защо толкова много от познатите ми така бяха ограничили хоризонтите си?

Мейн. Постоянно идвам на това място. Това е моето бягство. Най-вече заради факта че ми напомня за естествената красота, която ме заобикаля, и неизменно ме оставя със затаен дъх. А и това море. Преди няколко години участвах в литературен кръжок и обсъждахме романа „Моби Дик“. Една жена, пенсионерка от флота на име Кристъл Ор, изрази почудата си колко много писатели използват морето като метафора и с колко много аспекти на живота го обвързват. Чух се да казвам:

— Може би защото когато сме край морето, животът не ни се струва толкова ограничен. Взираш се в безкрайните възможности.

На което Кристъл отговори:

— А най-голямата от тези възможности е да избягаш.

В ума ми ли четеше тази жена? Не мислех ли точно за това всеки път, когато идвах тук и се изправях пред Атлантическия океан — че отвъд живота зад мен има цял свят? Докато се взирах във водата, загърбвах цялото си досегашно съществуване. Можех да се поддам на илюзията, че съм някъде другаде.

Но ето го отчетливия звук от мобилния ми телефон, който ме връщаше в действителността и настоящето и ме уведомяваше, че някой ми е изпратил текстово съобщение. На мига зарових в чантата си за телефона, убедена, че съобщението е от сина ми Бен.

Бен е на деветнайсет, второкурсник в Университета на Мейн във Фармингтън, където учи визуални изкуства — факт, който малко нервира съпруга ми Дан. Двамата никога не са били особено близки. Всички сме продукт на това, което ни е формирало, нали така? Дан беше отраснал в бедност в окръг Аросток с баща дървосекач на почасова работа, който пиеше твърде много и така и не бе научил правописа на думата о-т-г-о-в-о-р-н-о-с-т. Въпреки това бе обичал сина си, макар това да не го бе спирало да го поступва, когато е подпийнал. Като малък Дан изпитвал обожание и страх към баща си — винаги се е опитвал да бъде коравият мъж, който прекарва много време сред природата, както е искал баща му. Фактът, че самият Дан пие много рядко — и ме поглежда неодобрително, ако се осмеля да си сипя втора чаша вино — говори за степента на травмата, която му е нанесъл пиянският гняв на баща му. Вътре в себе си е наясно, че баща му е бил безхарактерен нищожен страхливец, който е прибягвал до грубост, за да го прикрие. Много пъти съм се опитвала да говоря с Дан за това, че той е много по-добър човек от баща си и трябва да предаде вродения си морал на сина си въпреки големите различия помежду им. Не че Дан някога си е позволявал да се държи грубо или враждебно към Бен. Той просто не проявява почти никакъв интерес към него и отказва да ми обясни защо се отнася с единствения си син като с чужд човек.

Съвсем наскоро, след като в едно местно списание обявиха Бен за забележителен млад художник — заради един от колажите му, изложен в Портландския музей на изкуствата, който представляваше оформянето на остатъци в кош за омари в „спиращо дъха изображение на съвременните ограничения“ (поне така го беше представил критикът от „Портланд Финикс“) — Дан ме попита дали не мисля, че Бен е малко „не наред“. Опитах се да прикрия ужаса си с въпрос.

— Какво те кара да мислиш подобно нещо, за бога?

— Ами погледни проклетия колаж, който всички многознайковци в Портланд смятат за толкова невероятен.

— Хората реагират на творбата му, защото е провокативна и защото е използвал нещо така изконно присъщо за Мейн, все пак кошът за омари е…

— Изконно — повтори Дан подчертано подигравателно. — Ама и ти с твоите префърцунени думи.

— Защо си така жлъчен?

— Просто изразявам мнението си. Но хайде, кажи, че пак съм си развързал езика. И че тъкмо затова продължавам да стоя без работа осемнайсет месеца след…

— Освен ако не премълчаваш нещо пред мен, не загуби работата си, защото си казал нещо неуместно, както правиш в момента.

— Значи се държа неуместно, така ли? Не съм като безупречния ти син? Следващия Пикасо от Мейн?

Откакто изгуби работата си, Дан беше започнал да се поддава на невероятни изблици на грубост. Въпреки че последният му коментар веднага беше последван от извинение („Ето, пак започнах, не знам как изобщо ме търпиш“), резултатът все пак беше разрушителен. Въпреки че си позволяваше подобни избухвания не повече от два пъти месечно, те бяха придружени от вглъбяването на Дан в себе си и отказа му да сподели основателния си гняв от факта, че е бил уволнен. В резултат на това нещата у дома не вървяха. Не бих казала, че някога сме имали най-страстния или романтичен брак (не че по време на брака си съм имала с какво да сравнявам), но през годините бяхме водили разумен и стабилен живот. До момента на уволнението, което като че ли изведнъж отвори мрачни процепи, неумолимо нарастващи с всеки месец, докато Дан седеше затворен у дома, изпълнен с несигурност дали ще може някога да се върне към кариерата си.

Имах чувството, че онова, което най-силно измъчваше Дан, беше фактът, че синът му, едва деветнайсетгодишен, вече получава признание за работата си. Това, че беше избран да покаже творбите си в изложбата „Млади художници от Мейн“ в Музея на изкуствата в Портланд, че беше един от само двамата студенти, включени в нея, че критиците го наричаха иновативен, талантлив и обещаващ… Добре, ясно ми е, че тук се намесва и майчината ми гордост. А Бен е толкова разумен, внимателен, оригинален млад човек и просто се нуждае от одобрението и обичта на баща си. Но Дан е неспособен да го забележи. Вместо това от отделни негови реплики личи безпокойството му, че момчето, което винаги е приемал като различно, странно, не като сина, който е искал да има, започва да се оформя като личност — а и получава одобрението на обществото. Често успокоявам себе си, че щом Дан отново си намери хубава работа, пак ще бъдем добре. В същото време си пожелавам нещата да можеха да се оправят на мига.

Бип.

Ново бипкане, което ми подсказва, че поредно съобщение изисква вниманието ми. Телефонът вече беше в ръката ми и присвивах очи пред текста, а слънцето размазваше буквите. Засенчих дисплея с ръка и успях да прочета:

Там ли си? Бен.

На мига ме обзе тревога. Същата тревога, която ме завладява всеки път, когато Бен ми изпрати някое от тези съобщения. Синът ми е изпаднал в някакъв мрачен период. Ако просто погледнете фактите обективно отстрани, всичко изглежда като глупава романтична история. Преди девет месеца Бен срещна млада жена, Алисън Фел. И тя като него учи визуални изкуства във Фармингтън. Баща й е известен адвокат в Портланд. Живеят в една от онези големи къщи, сгушени на брега на нос Елизабет — най-престижното предградие на града. Разбрах, че родителите й били сериозно разочаровани, когато не била приета в цял куп първокласни колежи („Никога не съм си падала много по ученето“, каза ми тя), така че трябвало да се „примири“ с Университета на Мейн във Фармингтън (който всъщност се беше превърнал в един от доста уважаваните либерални колежи по изкуствата, въпреки че бе щатско учебно заведение). Беше относително хубавка и сериозно отдадена на бохемския живот; от онези деветнайсетгодишни момичета, които винаги се обличат само в черно, лакират дългите си нокти в черно и сплитат дългата си до лактите черна коса в сложна плитка. Често си мисля, че си беше набелязала Бен, защото е най-талантливият сред малката група млади художници във Фармингтън, а също заради характера му — „сладък и чувствителен“. За Бен фактът, че тази изключително популярна, изключително самоуверена, изключително дръзка и доста богата млада жена го желае — всъщност, предвид това, че в гимназията той нямаше приятелка и често се определяше като „аутсайдер“ — беше причината да бъде напълно обсебен от желанието на Алисън да го има. Плюс, че несъмнено го бе запознала с удоволствията на секса.

Всичко започна през януари миналата година, въпреки че Бен не ми каза нищо чак до Великден, когато се прибра от колежа. Попита дали можем да отидем да обядваме в бистрото „Мудис“. Докато похапвахме печени сандвичи със сирене, той ме уведоми доста срамежливо и колебливо, че е срещнал някого. Трудността, с която ми сподели това — а и фактът, че бързо добави „Моля те, не казвай на татко. Не мисля, че той ще я хареса“ — изпълни сърцето ми с огромна любов и тревога. Виждах, че за него това е напълно непозната територия, но в същото време е изцяло обсебен от връзката си.

— Какво точно изпитваш към Алисън? — попитах тогава.

— Искам да се оженя за нея — избърбори той и силно се изчерви.

— Разбирам — отвърнах, като се опитах да звуча възможно най-безпристрастно. — А Алисън дали иска същото?

— Със сигурност. Тя каза, че съм любовта на живота й.

— Е, това е трогателно. Наистина трогателно. Но… от колко време сте заедно?

— От петдесет и четири дни.

— Разбирам — повторих и си помислих: „Господи, той знае точния брой на дните, а може би и точния брой на часовете“.

— Първата любов винаги е толкова… изненадваща — продължих. — Не можеш много да вярваш в нея. Въпреки че в никакъв случай не искам да те заливам със студен душ… — О, боже, защо изтърсих подобно клише? — Но, разбира се, това е прекрасно! Просто си дай малко време.

— Обичам я, мамо… и тя ме обича.

— Е, в такъв случай… — Исках да кажа толкова неща… и осъзнах, че има твърде много, което не мога да изрека. — Много се радвам за теб.

Срещнахме се с Алисън веднъж. Горкият Бен беше толкова притеснен, Дан не спираше да задава подвеждащи въпроси, например колко е дълъг фронтът пред къщата на родителите й на нос Елизабет, а Алисън оглеждаше семплия ни дом и се подсмихваше. Междувременно аз през цялото време се стараех да накарам всички да се отпуснат и да се харесат взаимно, макар и да знаех, че не е възможно. Не ми харесваше освободеният маниер, с който тя докосваше Бен, галеше го по бедрото пред Дан и мен, шепнеше му нещо в ухото (може и да се мислеше за последователка на стила готика, но се държеше като подрастваща) и очевидно се възползваше от неговата нужда от обич. Добре, може и прекалено да се вживявах в ролята на майка закрилница, но в тази история най-силно ме тревожеше, че Бен е влюбен в идеята да бъде влюбен. Как бих могла да му обясня, че нерядко проектираме върху някого онова, от което има нужда сърцето ни? В резултат изобщо не виждаме другия какъвто е.

След вечерята Дан ми каза:

— В мига, в който реши, че е изчерпала интереса си към него, ще го захвърли като горещ картоф.

— Може би трябва да си поговориш с него за…

— За какво? Това хлапе никога не слуша какво му говоря. Освен това ме смята за консервативен, за прекалено много републиканец.

— Просто поговори с него, Дан. Наистина има нужда от твоята подкрепа.

В защита на съпруга ми мога да кажа, че при следващото посещение на Бен за уикенда двамата прекараха по-голямата част от следобеда да събират листа в градината и си приказваха. След това Бен каза, че татко му, общо взето, се интересувал какво чувства той към Алисън и колко сериозна е връзката им.

— И изобщо не ме поучаваше.

И ето че преди шест седмици рано сутринта ми се обадиха от колежа. Бен бил открит от охраната посред нощ под едно дърво близо до общежитието му, без да го е грижа, че от часове валяло като из ведро. Бил отведен в здравната служба на кампуса, където му казали, че има лоша настинка (слава богу, че беше още септември), и го изпратили в стаята му в общежитието. После Бен отказвал да стане от леглото или да разговаря с някого. След като това продължило два дни, съквартирантът му проявил здрав разум и се обадил на секретаря на общежитието. Извикали лекар, който да посети Бен в стаята му. След като той не отговорил на въпросите на лекаря, дори не го погледнал, човекът организирал настаняването на Бен в психиатричното отделение на местната болница.

Без бавене двамата с Дан хукнахме към Фармингтън. Щом стигнахме в психодиспансера и Бен ни видя, извърна се на другата страна, криеше глава под възглавницата, отказваше да общува и с двама ни. Направих всичко възможно да сдържам емоциите си, но Дан беше твърде разстроен и напусна отделението. Открих го отвън да пуши една от трите цигари, които си позволяваше дневно, с пълни със сълзи очи, определено съсипан от психичното състояние на сина си. Щом го прегърнах, той веднага зарови лице в рамото ми, но после набързо се измъкна от прегръдката ми, вероятно засрамен от втория случай, в който показваше чувства през всичките две десетилетия на нашия брак. Разтърка очи, вдиша дълбоко дима и заяви:

— Искам да убия тази малка богата кучка.

— Той ще се оправи, ще преодолее това.

Дежурната лекарка, едра впечатляваща жена на име Клеър Алън, поговори с нас по-късно същия ден:

— Вероятно сте наясно с факта, че приятелката на Бен го е заменила с друг само преди няколко дни. Моят съвет е сега да му осигурите малко пространство. Оставете го да се отпусне и да поговори с мен през следващите няколко дни. Нека му помогна да се почувства сигурен, а след това съм уверена, че ще иска да разговаря и с вас двамата.

В интерес на истината доктор Алън ми се обаждаше по телефона през няколко дни да ме информира за подобрение в състоянието му, но също така ме уведоми, че споделя с мен „най-основното“, за да не наруши поверителността между лекар и пациент. Така и не ми каза какво са обсъждали по време на сеансите си. Дан нямаше търпение да чуе новините от Фармингтън и, изглежда, беше облекчен, че Бен говори и „искрено желае да се оправи“ (цитираше думите на доктор Алън). Изписаха го от болницата след седмица. Въпреки това минаха три седмици, докато се върне в училище и докато доктор Алън обяви, че можем да го видим. Във въпросния ден Дан имаше първо интервю за работа в Огъста, така че се наложи да пътувам сама. Видях се с доктор Алън в кабинета й. Тя сподели, че е доволна от напредъка на Бен и въпреки факта, че още е раним, изглежда, се е примирил с онова, което го е сполетяло, и ще продължава да я посещава два пъти седмично, „за да поговорим за доста неща“.

— Без да разкривам твърде много от онова, което Бен сподели с мен, трябва да ви кажа, че му предстои много работа. Знам, че е избран за участие в онази голяма изложба в Портланд. Въпреки това и той като много други талантливи хора е разкъсван от съмнения, особено що се отнася до самочувствието му. Той сподели, че е много близък с вас.

— Ще ми се да вярвам, че е така — отговорих, освен това забелязах професионалното й мълчание по отношение на баща му.

— Той има сестра, нали?

— Да — Сали.

— Те са доста различни, така ли е?

Твърде слабо казано. Ако Бен е креативен, интровертен и изпълнен с несигурност, но същевременно надарен с нестандартно мислене, Сали е пълната му противоположност. Тя е изключително популярна и много самоуверена. Дан я боготвори и тя обожава баща си, макар неговата сприхавост напоследък да се простира и до нея. Моите отношения със Сали са малко по-сложни. Мисля, че донякъде се дължи на обичайните разногласия между подрастващите момичета (тя е на седемнайсет) и майките им. Другата част от проблема, тази, която всъщност ме безпокои, е, че в безброй аспекти ние сме абсолютно различни. Сали е Мис Популярност в нейната гимназия. Тя полага упорити усилия да се впише в тази роля и наистина се вълнува дали е харесвана. До голяма степен отговаря на описанието на типичното американско момиче. Висока, с издължени крайници, пясъчноруса коса, винаги свежо лице и винаги добре измити прекрасни зъби. Видът й означава наистина много за нея до степен, че фанатично се труди над него по два часа дневно и прекарва по четирийсет минути всяка вечер, за да е сигурна, че по лицето й няма никакви недостатъци. Използва избелващи ленти за зъбите си, за да бъде усмивката й пленителна. Нищо чудно, че половината футболен отбор тича след нея, въпреки че сегашният й приятел Брад е звезда от бейзболния отбор на поста питчър. Освен това той проявява интерес към политиката и имам чувството, че вижда в Сали красиво момиче, което да стои до него. Сали също е наясно с това. След като преди няколко седмици Брад призна, че планира да учи в Дартмут, открих я разплакана в дневната ни след училище. Изпадна в рядък момент на откровение с мен.

— Той ще бъде в университет от Бръшляновата лига в Ню Хампшър, а аз тук в Ороно в глупавия щатски университет на Мейн.

— И аз съм учила в щатския университет на Мейн.

— Да, но си имала възможност да отидеш където си искала.

— Щатският в Мейн ми отпусна пълна стипендия. Родителите ми нямаха пари и…

— Е, ако имах достатъчно висок успех да отида в Дартмут, бихме ли разполагали с достатъчно пари да…

— Бихме намерили парите — прекъснах я с раздразнението, което изпитвах, щом отворехме тази тема, тъй като Сали от време на време се оплакваше, че сега трябва да бъдем по-пестеливи — въпреки че за щастие атакува само мен с подобни коментари, наясно е, че татко й ще бъде съкрушен, ако разбере, че любимата му дъщеря се тревожи от липсата на семеен капитал. Всъщност обикновено точно пред мен тя изразява раздразнение заради повечето проблеми в живота си, особено от факта, че не се е родила в семейството на някоя голяма клечка от Уолстрийт. За Сали винаги има място за сравнение. Таткото на Брад беше направил големи пари от отварянето на верига железарски магазини из целия щат, но въпреки това решил да изпрати амбициозния си по-малък син не в частно, а в местното училище (одобрявах това). Родителите на Брад живееха в голяма къща с изглед към океана, оборудвана с всякакви луксове (сауна, джакузи, фитнес зала, открит басейн, плазмени телевизори във всяка стая). Сега притежават имот в „един от най-ексклузивните затворени комплекси“ (точно така се изрази Сали) близо до Тампа. Беше прекарала една седмица в къщата на Брад във Флорида и бяха плавали с Брад и татко му със семейната яхта. А Брад вече си имаше собствена „страхотна“ кола: „Мини Купър“. И…

Наистина обичам дъщеря си. Възхищавам се на оптимизма й, на нейната жизненост и поглед в бъдещето. Но в същото време често се чудя към какво се стреми.

— Знам, че Брад ще ме зареже веднага щом лятото свърши и се отправим към колежите си. Той ме възприема като училищно забавление, нищо повече. Освен това си мечтае за някоя, достойна да бъде съпруга на бъдещ сенатор.

— Ти това ли искаш да бъдеш? Съпруга на сенатор?

— Разочарована ли си от мен, мамо?

— Никога не съм била разочарована от теб, Сали.

— Ще ми се да можех да ти повярвам.

— Не искам от теб да бъдеш каквото ти не желаеш да си.

— Но не ти допада идеята, че искам да се омъжа за някой като Брад.

Съпоставено на женитба конкретно с Брад? Това ли беше великият замисъл: да се омъжи за богато момче, чието семейство му предоставя възходяща кариера?

— Всички си имат свои планове, лични стремежи.

— Ето, пак ме връщаш на земята.

— Какво казах, че да те върна на земята?

— Намираш моите цели дребнави. Защото няма да направя нищо фантастично в живота си.

— Имаш много таланти, Сали.

— Смяташ ме за въздухарка, за празен човек, който, за разлика от теб, не хваща книга.

— Знаеш колко много те ценя.

— Бен е твоят любимец.

— Смятам и двама ви с Бен за еднакво прекрасни. Проблемът е, че, честно казано, човек няма никаква представа какво ще се случи в живота му. Нито къде ще го отведе. Дори и да си кажеш: такъв е моят живот — нещата могат да се променят за един миг.

— Вярваш в това, защото по цял ден гледаш туморите на хората.

Усмихнах се леко.

— Е, това определено дава особена перспектива на нещата.

— Не искам да робувам на рутината.

— Тогава недей да бъдеш нечия съпруга.

Ето. Казах го. Сали се фръцна и побърза да ми отвърне:

— Ти си нечия съпруга.

— Да, така е. Но…

— Не е нужно да довършваш изречението, мамо. Освен това знам, че ако бях толкова творческа личност като Бен…

Някои спорове с децата няма как да ги спечелиш.

„Той има сестра, нали?“

„Да — Сали.“

„Те са доста различни, така ли е?“

Бях се върнала в кабинета на доктор Алън.

— Сали и Бен твърде много се различават — потвърдих с надеждата да прозвучи неутрално.

— Бен сподели това с мен. Също така сподели, че се чувства по-близък с вас, отколкото с баща си.

— И все пак той обича Бен.

Доктор Алън ме погледна внимателно.

— Сигурна съм, че е така, макар и по свой начин — каза. — Но нека ви попитам нещо, Лора: винаги ли изпитвате потребност да оправите нещата?

— Има ли нещо лошо в това?

— Може да бъде твърде обезкуражаващо, нали? Имам предвид, че щастието на останалите… то си е тяхна собствена грижа, не е ли истина? А това включва децата ви и техния живот. Не можете да вините себе си за проблемите на Бен.

— Лесно е да се каже, но е трудно изпълнимо.

След половин час се появих на срещата с Бен, уговорена от доктор Алън в кафето на кампуса. Беше видимо отслабнал, а и преди си беше кльощав. Лицето му още беше малко бледо. Позволи ми да го прегърна, но изобщо не ми отвърна. Трудно му беше да ме погледне през този половин час, в който разговаряхме. В началото, щом му казах, че изглежда добре, той възрази:

— Мамо, никога не си ме лъгала за нищо, така че, моля те, не започвай сега.

След това разпита как са нещата у дома и дали сестра му още се размотава с господин Републиканеца. (Почувствах облекчение, че не е изгубил обичайната си язвителност.) Каза ми, че започнал нова творба, която не била колаж.

— Всъщност този път е картина. Няма телесни части, нито е намек за катастрофа, в която съм зад волана на порше.

— Като Джеймс Дийн?

— Начетената ми майка с техническо образование.

— Не съм чак толкова начетена.

— Ти четеш повече от всеки, когото познавам.

— Това е просто хоби.

— Трябва да се опиташ да пишеш, мамо.

— И за какво да пиша? Не съм направила нищо чак толкова интересно или важно в живота си… освен че отгледах теб и Сали.

— Не беше задължително да добавяш това.

— Но е самата истина.

Бен се протегна и докосна ръката ми.

— Благодаря ти.

— Виждаш ми се малко уморен — казах с пълното съзнание как ако настоя, че изглежда добре, би усетил, че не съм искрена. Бен винаги става раздразнителен, щом усети някой да го щади.

— Най-сетне започвам да спя без приспивателни. Въпреки това още взимам таблетки. Такива, които ме карат да се чувствам щастлив.

— Няма хапче за такова нещо — отвърнах.

— Така е, нали? — съгласи се той и се усмихна едва-едва.

— Въпреки това ми се струваш укрепнал.

— Справям се.

— Радвам се да видя, че си добре, Бен.

— Съжалявам, ако съм ти изкарал акъла.

— Не си ми изкарал акъла.

— Да бе.

— Добре, бях много притеснена. Също и баща ти.

— Но ти дойде днес.

— Татко ти имаше интервю за работа тази сутрин.

— Това е добре. Напоследък няма много добри новини около него.

— Това е малко крайно изказване, Бен. Той много те обича.

— Но не сме приятели.

— Това ще се промени.

— Да бе.

— Поне аз и ти сме приятели — добавих.

Бен кимна.

— Сигурна ли си, че не си ми ядосана? — попита той.

— Никога не ти се ядосвам.

Проведохме този разговор в колежа преди пет седмици. След като се върнах от Фармингтън същата вечер, написах на сина си имейл, в който му казвах, че съм на негово разположение по всяко време, но въпреки това не възнамерявам да го обсебвам.

Занимавай се с твоите неща и знай, че винаги можеш да ме намериш от другата страна на телефонната линия, мога да съм при теб до час и половина.

Оттогава бях започнала да получавам поне по две съобщения дневно от Бен — предимно забавно философски („Мислиш ли, че единствените истински разбити сърца са в кънтри музиката?“), но понякога и тревожни („Тежка безсънна нощ. Днес имам сеанс с доктор Алън.“). Друг път беше просто поздрав. Задължително ми се обажда по телефона поне два пъти седмично. Въпреки това още няма признаци, че иска да прекара някой уикенд у дома или пък че иска да ме види.

Докато…

Бийп.

Загледана във водите на Пемакуид Пойнт, със задръстено от най-различни мисли съзнание, изрових мобилния си телефон и се озовах пред следното съобщение:

Там ли си?

А след това, още преди да съм имала възможност да отговоря:

Здравей, мамо. Искам най-после да се спася от Додж този уикенд. Мислех си да се видим, може би в Портланд. Да изгледаме един-два хубави филма в града. Може и да вечеряме някъде. Става ли?

По дяволите. По дяволите. По дяволите. Това беше буквално първият уикенд от девет години насам, който щях да прекарам извън града. Написах му:

Здрасти, Бен. Много бих искала да отидем на кино и на вечеря в събота, но този уикенд имам служебна конференция в Бостън. Мога да опитам да се измъкна…

Той отговори на мига:

Не го прави заради мен.

Аз отговорих на мига:

Това е просто работа. Ти си по-важен.

Той веднага ми писа:

А ти никога не ходиш никъде — да отложим излизането за другата седмица.

Бързият ми отговор гласеше:

Сега се чувствам виновна.

Той отвърна незабавно:

Ти винаги се чувстваш виновна за нещо, мамо. Избягай за два дни и се опитай да не се чувстваш зле от това.

Дълго се взирах в последното съобщение. Мислех си за фразата, която бедният ми баща използваше от време на време, докато правеше равносметка на ограниченията в собствения си живот: „По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни“.

Направих равносметка и на моето положение, а поучението от страна на Бен ме обезпокои. Причината беше, че единственият отговор, който се появи в съзнанието ми, беше: „По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни“.