Дъглас Кенеди
Пет дни (19)

1

Любов.

Събудих се на зазоряване. Стаята бе тъмна, нашарена със сенки. Ранната утринна светлина се процеждаше под спуснатите завеси. Макар че бях спала едва няколко часа — сънят най-накрая ме пребори посред нощ след дълга и невероятна любов — се събудих истински, в пълно съзнание. И истински, напълно влюбена.

Това ли е любовта от пръв поглед? Завладяващо усещане, че най-сетне си намерила мъжа на живота си, личността, за която си била предопределена? Преди десетилетия мислех, че този мъж е Ерик. И все пак през последните двайсет и четири часа достигнах до следното прозрение: Ерик, когото толкова много бях ценила и обожавала, беше точно като мен, просто хлапе, когато заживяхме заедно. Какво сме знаели всъщност за самите себе си или един за друг? Всеки от нас е незавършена личност чак до момента, в който престане да е част от този свят. Но когато си на деветнайсет, не си наясно с безброй неща. Все още си твърде наивен (въпреки че правиш всичко по силите си да се убедиш в противното). Истината е, че знаеш твърде малко за гигантските дълбини на живота. Дори ако, както в моя случай, си преживял трагична загуба в самото начало на младостта, можеш да оцениш какво ти е причинила чак в средата на жизнения си път. Тогава започваш да осъзнаваш какво още не си постигнал, кое те потиска и тайно ти носи разочарование. Всички тези неща ти напомнят, че времето съкращава предимствата, че ако не се движиш напред (макар по-лесният вариант е да не го правиш), ставаш статичен. И тихичко си повтаряш: трябва да се граби с пълни шепи от живота.

Но после започваш да си намираш най-различни извинения, за да не помръднеш, приемаш положението и си казваш: нещата можеха да са далеч по-зле.

Докато съвсем внезапно, в момент, за който не си подготвена, в ситуация, която не предопределя подобно развитие, срещаш мъж, който променя всичко за теб. А след двайсет и четири часа…

Любов.

А въпросният мъж…

Мисля, че започнах да си падам по него в момента, в който започнахме да изреждаме синоними. Помогна и начинът, по който разказа историята на сина си, без да влага грам самосъжаление. След това ми показа апартамента на Комънуелт авеню, който иска да купи. Тогава разбрах. Докато стоях пред бъдещия му апартамент, неговия нов живот, разбрах смисъла на тази кратка екскурзия. А само преди няколко часа — когато най-после се канехме да станем от леглото, след като бяхме прекарали в него часове, преплетени един в друг, споделяйки интимност, която смятах за невъзможна в живота си — той обгърна лицето ми с длани и изрече онези необикновени думи:

— Вече всичко е различно. Всичко.

След като отбелязах, че истината често е великолепна, той отговори:

— Когато ти показах апартамента днес, в съзнанието ми се загнезди една щура идея: двамата с Лора ще заживеем тук заедно. Разбира се, в онзи момент не се осмелих да го изрека. Нямах ни най-малка представа, че изпитваш същото като мен. А тъй като…

— Утре ще се преместя в Бостън с теб — чух се да казвам. След това изявление не усетих да ме пронизва угризение. А миг по-късно си помислих: побъркала съм се, да изразя толкова драстично и променящо живота твърдение… особено след като съм познавала този човек малко повече от двайсет и четири часа?

Но в същото време бях толкова сигурна, че е истина, колкото никога през живота си. Тази сигурност беше едновременно изненадваща и абсолютна. В същото време се обаждаше рационалната част от съзнанието ми: убеждавам себе си за бъдеще само след един ден заедно. Ала гласът на предпазливостта бе заглушаван от друг, не по-малко логичен, който ми напомняше безусловната истина, изречена от Ричард: вече всичко е различно.

Утре ще се преместя в Бостън с теб.

Това не беше пожелателно мислене. Беше декларативно твърдение.

Любов.

В началото се чувствахме толкова неловко. Щом се озовахме в леглото, първоначално копнежът беше потушен от страх. Ричард беше толкова сдържан, буквално уплашен до смърт. Аз премълчах обичайните клишета: случва се на всички мъже в определен момент… ако не мислиш за това, по-вероятно е да се случи. Просто го целунах страстно и му казах, че го обичам. Той също ми каза, че ме обича. Приказвахме си тихо, легнали лице в лице, за това колко самотен живот сме водили и двамата и как всеки от нас се нуждае от шанс. Шанс в любовта. Истинската любов. Може би нямаше да реши всичките трудности, с които се борим в живота си. Но поне щеше да бъде… шанс. Също и това, за което копнеех от толкова време, това, което Ричард каза, че дълго е търсил. Перспективата за възможност. За по-щастлив живот.

После започнахме да се целуваме още по-разпалено и страстно. Секунди по-късно той беше дълбоко в мен, а страхът се беше изпарил. Чувството на пълнота беше незаменимо. Бях спала само с двама мъже преди Ричард. Добре си спомням първоначалната девическа несръчност с Ерик и колко тромави бяхме в началото с Дан — също и как сексуалният ни живот премина в приятна рутина, но определено липсваше дори намек за страст, за истинска близост. Щом Ричард навлезе в мен, на мига започнахме да се движим в синхрон — телата ни незабавно и инстинктивно влязоха в унисон, споделиха общ ритъм — радостната чувственост се подсилваше допълнително от завладяващото сливане.

Любов.

Зарових лице в рамото му при първия си оргазъм. Останах изумена, щом едва няколко минути по-късно получих нов оргазъм. Ричард беше решен да не прибързва (това също беше ново за мен) и се сдържа дълго. Щом свърши, тръпката, която премина през тялото му, беше придружена от ново признание в любов. И тогава дойдоха думите:

— Вече всичко е различно. Всичко.

Любов.

Когато най-сетне се надигнахме от леглото и навлякохме хотелските халати, беше почти десет вечерта. Имахме нужда от вечеря. Поръчахме румсървис. Ричард поиска и бутилка шампанско. Част от мен искаше да каже: „Няма ли всичко това да ни струва малко състояние?“. Едва ли не прочел мислите ми, Ричард ме успокои:

— Тост за нов живот се вдига с шампанско.

След вечерята не можехме да престанем да говорим. Как и двамата бяхме вярвали, че подобно щастие е недостижимо за нас при живота, който водим.

— Всички сме толкова абсурдни, не мислиш ли? — казах на Ричард. — Тътрим се към нещо от рода на Витлеем с надежда да открием известен покой, та да изпълним ролята си в отредения ни живот.

— „Тътрим се към Витлеем.“ Мечтаех си да се влюбя в жена, която може да цитира Йейтс. Тази моя мечта се сбъдна.

— А ти си въплъщение на абсолютно всичките ми мечти.

— Въпреки че нямаш представа какъв живот водя? Може да се окажа пълен мърляч.

— И аз бих могла да съм такава.

— Много бих се изненадал, ако си разхвърляна в домакинството.

— Би ли го приел като клауза за разтрогване?

— Нищо не би променило любовта ми към теб.

— Рисковано твърдение. Представи си, че членувам в шантава религиозна секта. Или че съм любител препаратор.

— Въображението ти е впечатляващо. Дори в свободното си време да тъпчеше със слама пустинни плъхове…

— Пустинни плъхове? — удивих се през смях. — Защо точно пустинни плъхове?

— Винаги съм ги мислил за изключително безполезни гризачи.

— И по тази причина са достойни за препариране?

— Имаш нюх и за абсурда.

— Като вас, господине. Точно като вас.

Той се наведе и ме целуна.

Изядохме вечерята си. Изпихме шампанското. Говорихме ли, говорихме. Чух подробности за детството му. Как баща му настоял да се присъедини към бойскаутите и го принудил да премине през двугодишно военно обучение в интернат — кошмарно преживяване — където претърпял нервен срив и след няколко месеца бил изпратен у дома.

— Това е нещо, което не съм признавал пред никого, не съм го споменавал дори на Мюриъл… толкова се срамувах. Но онова място… приличаше на концлагер. Умолявах майка ми да убеди татко да не ме праща там, след като баща ми отказа да се вслуша в молбите ми, че не съм подходящ за военно училище. Само че майка ми никога не се противопоставяше на правилата в татковия закон.

— Просто ще трябва да изтърпиш — заяви ми тя.

Но аз си знаех, че няма да изтърпя. Още преди Коледа безкрайните тренировки, сигналът за събуждане в шест сутринта, гаврите и преобладаващата атмосфера на злоба окончателно ме побъркаха. Един от другите кадети ме откри да ридая извън контрол в банята. Вместо да повика помощ, той доведе още шестима. Скупчиха се около мен и започнаха да ми се подиграват. Наричаха ме женчо, бебе, изредиха всички прекрасни американски мачовски епитети, които бандите от идиоти използват срещу онези, които са различни от тях или покажат слабост.

— Ти със сигурност не си слаб — казах.

— Истината е, че винаги съм проявявал слабост пред господството на авторитета. Ако не бях слаб, щях да остана със Сара. Ако не бях слаб, щях да изляза от бизнеса на баща си още преди години. Ако не бях слаб, щях да съм напуснал Мюриъл…

— Но сега я напускаш. Беше решил да я напуснеш още преди аз да се появя в живота ти. Освен това отново си започнал да пишеш — а първият разказ, който си написал след години прекъсване, вече е публикуван. Всички тези неща не ми звучат като дело на слаб човек.

— Въпреки това съм отвратен от факта, че си намирах извинения в продължение на години.

— Не мислиш ли, че и аз се мразя заради покорното си поведение, особено що се отнася до нелогични решения? Повярвай ми, мога да бъда реклама за проява на слабост и самоунищожителни постъпки.

— Не, в никакъв случай не си слаба. Виж как си се погрижила за сина си след срива, който е преживял. Господ ми е свидетел, че ми се иска да бях имал родител като теб, когато се случи на мен.

— Ти как се оправи?

— Нямах избор, просто трябваше да се отърся от случката. Баща ми заплаши да ме изпрати в психиатрия, ако не се взема в ръце, както се изрази. Но разговорът ни беше за твоята сила. Ти напълно умишлено промени темата.

— Аз не се чувствам силна.

— Никога не си имала доверие на себе си, нали?

— Кое те кара да мислиш така? — попитах, леко притеснена от точното му наблюдение.

— Трябва да си несигурен в себе си, за да разбереш друг такъв. А аз похабих толкова енергия и години заради липса на самочувствие и вяра в способностите си. Точно като теб.

— Почакай, ти поне имаш творчески талант, докато аз не мога да се похваля с такова нещо. Просто снимам вътрешностите на хората и това е всичко.

— Тъкмо там се подценяваш възможно най-много. Спомена, че всички радиолози, които работят с теб, те ценят. Че можеш да определиш диагнозата само като хвърлиш един поглед на сянка върху скенер или рентгенова снимка.

— Това са просто определени технически знания.

— Не, извинявай, това е талант. И то талант, какъвто притежават много малко хора. Трябва да се гордееш с него.

— Не може да се нарече творчески.

— Дефинирай творчески.

— Изобретателен, породен от въображение, мечтателен, вдъхновен, талантлив, завършен, артистичен…

— А какво ще кажеш за: оригинален, находчив, способен, умен, умел, пъргав, сръчен. Не се ли смяташ за умела, пъргава и сръчна?

Само свих рамене.

— Ще го приема за „да“ — каза той. — Проявяваш творчество в работата си.

— Невинаги съм била умела, пъргава и сръчна.

— Сигурен съм, че не си чувала достатъчно често колко необикновена си.

— Има причина да бъда в тази стая с теб. Има причина да сторя нещо, на което не съм и помисляла, че съм способна: да спя с друг мъж, докато още съм женена. Фактът, че се влюбих в теб… че имам нещо общо с теб, без да си ми съпруг. Но ако още имах брак — отговорност към обща съдба, любов и подкрепа, присъща близост, всичко, което спомена по-рано — нямаше да бъда тук. Въпреки това се радвам, че съм тук. Дори не съм си представяла, че мога да го направя. Но и ти си необикновен.

— Необикновен? Аз? — Той поклати глава. — Съвсем обикновен съм. Е, да, знам това-онова за думите. Имам два публикувани съвсем кратки разказа. Обичам да се заровя в интелектуално четиво. Извън тези неща обаче съм просто петдесет и пет годишен мъж, който продава застраховки.

— А обвиняваш мен, че се подценявам. Ти си невероятен събеседник. Справяш се фантастично с онова, което най-общо може да се определи като живот и изкуство. Притежаваш страст, а, повярвай ми, това не е нещо, на което човек се натъква всеки ден. И тази страст доведе до най-голямата изненада…

Задръжките и свенливостта парализираха за миг гласните ми струни. Ала за свое учудване ги превъзмогнах и признах почти шепнешком:

— Никога не съм правила такава любов досега.

Ричард хвана ръката ми и преплете пръсти в моите.

— Нито пък аз — изрече той. — Никога.

— Чиста любов.

— Да. Чиста любов.

— А сексът, когато си влюбен до полуда…

— … е приказен.

— Целуни ме.

Само след секунди отново бяхме в леглото. Този път страстта се надигаше бавно и тъй остро осезателно, че финалното освобождаване ме заслепи със своята интензивност и бликаща любов. Чиста любов. Тъй огромна и благотворна, че опияняваше, вдъхваше сили и могъщество. После останахме вкопчени един в друг, а Ричард прошепна:

— Никога няма да те пусна да си отидеш. Никога.

— Разчитам на това. Защото… ето още нещо ново за мен — вече истински вярвам, че всичко е възможно.

— Така е. Абсолютно и категорично възможно.

— Ала когато години наред си живял без тази увереност…

— Вече е зад гърба ни.

Говорихме си как всеки от нас по своя си начин се е отказал от идеята за промяна, как сме отхвърляли вероятността за бъдещо развитие и как сега…

Всичко е възможно. Всичко.

Успяхме най-после да заспим към два през нощта, а ръцете му, обвили тялото ми, създаваха аура на сигурност, защитеност, неуязвимост. Щом се събудих на зазоряване, погалих главата на своя любим и цялата вълшебна промяна на обстоятелствата през последните двайсет и четири часа се оформи в следното заключение: животът ми е безвъзвратно променен.

Ричард се събуди.

— Здравей, любима — прошепна.

— Здравей, любими — прошепнах в отговор.

Миг по-късно беше дълбоко в мен.

След това и двамата отново се унесохме и се събудихме след девет часа. Станах, наметнах халата, открих кафемашина в дневната на просторния апартамент и след няколко минути се върнах в спалнята с две чаши ухаещо кафе. Ричард беше станал и тъкмо дърпаше завесите.

— Не знам как пиеш кафето си — казах.

— Черно е добре.

— Великите умове мислят еднакво… и предпочитат кафето черно.

Целунахме се. Подадох чашата на Ричард и двамата се мушнахме обратно под завивките. Кафето беше изненадващо хубаво. През прозорците грееше слънце.

— Изглежда и днес ще е прекрасен ден — казах.

— А аз няма да се върна в Мейн тази вечер.

— Нито пък аз — отвърнах и на мига си припомних, че предния четвъртък имаше само два скенера, планирани за понеделник сутринта. Това означаваше, че бих могла да се обадя на колежката си Гърти днес следобед и да я помоля да ме покрие за сутринта. Що се отнася до обясненията към Дан защо няма да се прибера вечерта…

Не, нямах желание да мисля за това точно сега. Исках да мисля за нещо, за което само преди два дни не бях подозирала, че ще занимава съзнанието ми: бъдеще, в което щастието играеше главна роля. Ричард и този път безпогрешно прочете мислите ми, хвана ръката ми и предложи:

— Да обсъдим кога и как ще се преместим в Бостън.

Бъдеще. Бъдещето. Нашето бъдеще.

Любов. Истинска стабилна реалност.