Дъглас Кенеди
Пет дни (17)

7

Щях ли да се чувствам обичана? Щях ли да бъда щастлива?

Тези въпроси се рееха над нас дълго след като бяха изречени. Изпълваха последвалата ги тишина. Тишина, по време на която Ричард хвана и другата ми ръка, погледна ме право в очите и каза:

— Но ти си обичана.

Това твърдение се стовари с такава тиха сила, че неволно се напрегнах. След като бях избягвала погледа на Ричард през цялото време, докато разказвах тази дълга и ужасна история, сега не можех да откъсна очи от него. Въпреки че исках да отговоря — но ти също си обичан — в мен се прокрадна чувство на страх. Навлизах в територия, която ми беше чужда, откакто бях осемнайсетгодишна. Когато се влюбих в Ерик, не знаех нищо за сложния лабиринт на живота, за разочарованията, които започват да се трупат у теб. А през последните години бях решила, че в бъдещето ми почти няма шанс за интимност, страст, обожание, да не говорим за истинска любов…

Не, това беше твърде странно, твърде бързо, твърде сложно. Бях ужасена от мисълта, че има вероятност да се доближавам до подобно чувство в този момент, искаше ми се да се измъкна от тази луда романтична прибързаност… но знаех, че не мога да си наложа да го направя. Защото отдаването щеше да означава, че съм вдигнала крака си от спирачките на емоциите за пръв път от двайсет години насам.

Отдръпнах ръце от тези на Ричард.

— Нещо погрешно ли казах? — попита той.

Аз отместих поглед от неговия, взех коктейлната клечица от чашата си и започнах да рисувам невидими кръгове по хартиената подложка пред мен.

— Не — промълвих накрая. — Каза прекрасни неща. Само че такива, които не мога да…

В съзнанието ми един след друг заприиждаха синоними: приема, допусна, позволя, отразя, прегърна…

Не довърших изречението. Продължавах да въртя коктейлната клечица в непрестанни кръгове върху хартиената подложка. Казах си: държиш се абсурдно. Отхвърляш възможност за нещо, за което копнееш от…

Скоро след погребението на Ерик отидох с неговото волво до реката недалеч от апартамента ни. Беше прекрасен следобед в края на пролетта — слънцето грееше ослепително, на небето нямаше и едно облаче, водата беше неподвижна, застинала. Не можех да прогоня от съзнанието си мисълта, че аз мога да видя този съвършен ден, а Ерик не може. Осъзнах също, че вече няма да чуя гласа му, да усетя докосването му, никога няма да го почувствам в тялото си и да слушам как шепне в ухото ми с нарастването на страстта ни. Тъгата ми през този ден беше така нова, толкова сурова, така завладяваща и остра, че я чувствах като оскърбление към паметта на Ерик. Спомням си, че бях така претръпнала, така изхабена, че не можех вече дори да плача (след като цяла седмица не бях спирала). Взирах се в реката, мислех как съм изгубила мъжа на живота си, повтарях си, че никога, никога няма да срещна подобна любов, че ме очаква емоционална празнота. Да, съзнавам колко безумно мелодраматично и породено от загубата звучи това. И все пак, в светлината на последните думи на Ричард — и боязливото ми отдръпване от него — друга обезпокоителна мисъл помрачи съзнанието ми: когато преди всичките тези години стигнах до извода, че никога няма да срещна друга подобна любов, всъщност бях решила да докажа истинността на своето пророчество? Това ли беше причината, поради която се омъжих за Дан — защото знаех, че той никога няма да бъде за мен мъжът, който беше Ерик? А връзката ни, така лишена от онзи плам и топлина, които споделях с Ерик, щеше да потвърди, че усещането от загубата никога няма да избледнее?

Внезапно отново потърсих ръцете на Ричард.

— Истината — заговорих — е, че съм уплашена.

— Аз също.

— А кога…?

Прекъснах се, преди да съм изрекла местоимението „ти“.

— Кога разбрах ли? — попита той. — В онзи момент вчера, когато рецитира стихотворението.

— Колкото и мрачно да прозвуча?

— Никак не беше мрачно. Накара ме да осъзная онова, което бях почувствал от самото начало: фактът, че и ти като мен си била самотна. Самотна от години.

Стиснах ръцете му.

— Правилно си усетил — признах.

— А историята, която разказа току-що… историята за Ерик… фактът, че си приела да останеш затворена в живот, който не искаш…

— Знам, че и твоята история е същата.

— Както аз знам, че ти си всичко, на което съм се надявал и което съм мечтал да намеря.

— Но как така знаеш само след няколко часа?

— Когато откриеш правилния човек, наясно си дори само след пет минути.

— А досега случвало ли ти се е…

— С такава сигурност? Никога.

— Ами истинската любов?

— Като тази между теб и Ерик?

— Да, толкова всеобхватна любов.

— Веднъж. Бях на двайсет и три. Беше жена на име Сара. Библиотекарка от Брънзуик. В библиотеката на колежа.

Той се прекъсна за миг, а след това промълви:

— Тази не е сред историите, за които бих искал да говоря.

— Защо?

— Защото никога не съм я разказвал на никого.

— Защото…?

— Защото в онзи момент тя беше омъжена. Защото допуснах огромна грешка. Защото оттогава съжалявам за тази грешка. Защото…

Сега той отдръпна ръцете си от моите и започна да барабани притеснено по масата с пръсти, нещо, което и баща ми като бивш пушач правеше, когато се опитваше да прогони желанието за цигара.

— Продължавай — насърчих го тихо.

Ново тропане по масата. Усещах напрежението, което излъчваше. Тайната, пазена в продължение на години — същата, която не беше обсъждал или споделял с друго живо същество — най-дълбоката форма на тъга. Особено ако оттогава огледалото е единственият довереник в живота ти. Многозначителен бе начинът, по който Ричард се съпротивляваше да сподели нещо повече от първото й име, че са имали връзка и че е било (в неговото съзнание) грешка.

— Сара Радли — продума той, като избягваше погледа ми. — Пълното й име е Сара Мейкпийс Радли. Малко нещо от белите англосаксонски протестанти, както се досещаш. Всъщност много дори. Виден бостънски род, леко позападнал, както се изразяват в определен тип викториански романи. Тя постъпила в „Радклиф“ по времето, когато колежът още се наричаше „Радклиф“. Имала кратка кариера като журналист в списание в Ню Йорк. Срещнала кандидат за докторска степен от Колумбийския. Имали кратък флирт. Тя забременяла. Убеждавала се, че това е любов, макар дълбоко в себе си да съзнавала, че има много проблеми, основният от които нейното подозрение, че Калвин, така се казвал, е прикрит гей. Въпреки това пуританската й бостънска жилка я накарала да постъпи както е редно, когато установила, че очаква дете — а Калвин бил умен и с ярък интелект. Ето защо, когато получил преподавателски пост в „Боудин“, тя се омъжила за него и се преместили в Брънзуик. Това било в края на седемдесетте — период, в който Мейн все още беше доста изолиран, далеч от духа на големите градове. Въпреки това Сара харесала колежа, умните хора, които срещала във факултета, и си намерила работа в каталожния отдел на библиотеката. Родила момченце — Честър… да, двамата със съпруга й търсели типично за деветнайсети век англосаксонско име. Седем месеца след раждането му тя влязла една сутрин в детската стая и открила сина си безжизнен в креватчето му. Един от онези случаи на внезапна бебешка смърт, за които понякога четем и които са така съкрушителни, защото идват изневиделица с цялата си жестокост.

Сара изненадала всички в Брънзуик с твърдост на духа, с нуждата да запази безмерната си скръб далеч от погледите на хората, да продължи напред с желязно достойнство. Когато я видях за пръв път — тя искаше да застрахова къщата си и някой й беше препоръчал нашата фирма — бяха минали осем месеца от смъртта на сина й. Въпреки че бях чул за това, преди да се появи в офиса ми, най-много ме изненада пълното отсъствие на външни признаци у нея за кошмара, който я беше сполетял. Сама знаеш от работата си, че има хора, готови веднага да разкажат историята на живота си. На други им е нужно малко побутване, но после изливат сърдечните си болки. Когато Сара се появи в кабинета ми, беше напълно делова. В един момент, докато попълвахме формулярите за полицата, тя каза, че макар да е омъжена, няма деца, а след това добави:

— Но вие сигурно вече знаете.

Останах леко стъписан, но и впечатлен от прямотата й. Освен това на мига бях пленен от нейната елегантност и интелигентност. Сара не беше красива жена като теб. Може да се каже, че на външност беше доста невзрачна. Ала грозноватите й черти излъчваха онова сдържано и официално достойнство, присъщо на остроликите, но притежаващи необяснима чувственост съпруги на холандски бюргери, покрай които банковата сметка на Вермеер никога не оставала празна. Освен това беше най-начетеният човек, когото познавах, преди да срещна теб. Щом разбрах, че работи в библиотеката на „Боудин“, помолих я, ако е възможно, да потърси една книга.

— Коя беше книгата?

— Търсех „Дневникът на Самюел Пепис“, която навремето вероятно можех да поръчам в някоя антикварна книжарница, но не ми беше по джоба. Единственият екземпляр в обществената библиотека в Бат наскоро се беше разпаднал. Без значение колко често молех библиотекарката да я поръча, тя непреклонно отказваше да харчи парите на данъкоплатците за книга, която никой освен мен нямаше да заеме. Затова попитах Сара дали ще може да ми услужи с един екземпляр. На лицето й се появи широка усмивка и тя отговори:

— Ти си първият срещнат мъж, който показва някакъв интерес към един от най-бележитите за мен автори. — Каза го точно с тези думи. — Бележит автор. — Мисля, че се влюбих в нея в мига, в който ги изрече. И според мен тя също го забеляза веднага.

Тя ме покани на обяд. Дотогава никоя жена не ме беше канила на обяд. Въпреки че беше само седем години по-възрастна от мен — беше на трийсет, когато се запознахме — останах поразен колко светска и космополитна жена е. Заведе ме в много приятен ресторант в Брънзуик и настоя да си поделим бутилка вино — беше „Сен Емилион“, няма да забравя това — към обяда. Тогава баща ми много активно управляваше фирмата и надзираваше всяко мое движение в рамките на работното време с маниера на сержант инструктор от морската пехота, като какъвто бе служил някога. Също така живеех у дома, тъй като татко не виждаше смисъл да се харчи за апартамент, при все че ми подари „Шевролет Импала“ втора ръка, след като напуснах колежа и се присъединих към фирмата, както наричаше той бизнеса с двама служители. И тъй, живеех у дома, макар и в апартамент на сутеренния етаж, който ми даваше известна самостоятелност вечер — при все че татко продължаваше да ме скастря, когато ме свареше да чета до късно. Той страдаше от безсъние и въпреки че повечето вечери си беше в леглото най-късно в девет и половина, винаги се надигаше към полунощ и си правеше няколкоминутна разходка — истината е, че проверяваше дали лампите при мен светят. Защо не се изнесох, защо изпитвах такъв страх от него, че се присъединих към фирмата, вместо да кова сам съдбата си… това вероятно е нещото в живота ми, за което най-силно съжалявам до този момент.

Така или иначе, стана дума за това на онзи първи обяд със Сара. Много я биваше във воденето на учтив разпит. Изтръгна от мен признанието, че искам да бъда писател, че съм публикувал разказ и че имам невероятно тираничен баща. Накара ме да говоря за литературните си вкусове и установи, че с изключение на кратка и незначителна четиримесечна връзка със студентка на име Флорънс през годините си в Университета на Мейн бях доста неопитен с жените. В отплата Сара сподели някои неща за себе си.

— Знаеш, че загубих дете — каза ми тя. — Съмнявам се, че някога ще преодолея това, макар че пред външния свят винаги ще поддържам определена фасада. Вероятно си наясно и с факта, че съпругът ми, към когото съм безкрайно привързана, се е влюбил в един професор от Харвард на име Елиът… но в името на „фасадата“ засега ще пазим приличие пред хората. Живеем заедно през седмицата, докато той преподава в колежа. Калвин прекарва уикендите при Елиът. Съпругът ми си остава голям мой приятел. Повече няма да имаме деца и това е мой избор, тъй като ако отново стана майка, перспективата от възможна трагедия и плашеща загуба винаги ще я има, а знам, че не мога да понеса този страх да ме преследва всеки ден. Примирила съм се с това решение, колкото и болезнено да е. Приела съм и новия живот на Калвин — повече или по-малко съм наясно с всичко това от момента, в който се срещнахме в Лондон преди осем години. Що се отнася до отношението на Калвин към мен, имам картбланш да живея както аз избера. Ето защо, след като приключим обяда, предлагам да идем в къщата ми — Калвин го няма днес — и да се пъхнем в леглото.

Каза го просто така. Без никакво колебание или стеснение. Нямаше „нека да се опознаем“. Нямаше мънкане и запъване. Тя беше тази, която ме избра. А аз определено исках да бъда избран. През седемте месеца, докато бях любовник на Сара, тя ме научи на толкова неща. В спалнята и извън нея. Боже, май проговори вторият „Манхатън“.

— Разказваш ми това, защото имаш желание да го направиш — заявих му. — Продължавай.

— Дали беше любов? Определено вярвам, че да. Виждахме се три пъти седмично. Успявахме да се измъкнем за някой уикенд в Бостън или Квебек.

Квебек. Заместителят на Париж за хванатите в капан жители на Мейн.

— След като бяхме имали близо четиримесечна връзка, Сара ми каза, че е абсолютно наложително да се махна от фирмата на баща си и да кандидатствам за магистърска програма за писатели в университетите на Айова, Мичиган или в Браун. Тя беше убедена, че ще ме приемат на някое хубаво място. Беше готова да дойде с мен — без проблем можеше да си намери интересна работа в колежанско градче. Освен това вярваше, че притежавам талант.

— Аз може и да имам дарба за живот — каза ми тя. — Може и да знам как се приготвя чудесен coq au vin^[1] — не беше лъжа — и с какво вино да го поднеса, както и кой новоизгряващ полски поет сюрреалист да чета — постоянно беше като залепена за литературните списания, — но не притежавам искрата на творец, що се отнася до писане, музика или рисуване. Ти, от друга страна, имаш възможност да изградиш добра литературна кариера, ако само съумееш да се отървеш от баща си, този същински крал Лир. Той е решен да пречупи таланта ти от мига, в който е прочел разказа ти отпечатан.

Разбира се, беше улучила точно в целта — колкото и да не ми беше приятно да чуя истината, изречена на глас. В този момент се бяхме проснали напряко в леглото й. Същия следобед тя ми каза, че ме обича, че сме сродни души, че можем да постигнем всичко заедно — а Сара не беше от хората, които изразяват гласно емоциите си просто така. Признах й, че и аз я обичам, че е променила живота ми и да, ще кандидатствам за магистърска програма, ще напусна работата си в края на лятото и…

Всички тези невероятни планове. Всичко беше възможно. Защото истинската любов побеждава всякакви препятствия. Успяваш да видиш живота, който искаш да водиш. Щастлив живот. Осъществен живот. С някого, който иска да споделя всичко с теб, който те разбира и ти го разбираш. Любов, която се основава и на дълбок споделен копнеж. На страст. На общ интерес към всичко на света. Такъв беше животът ми със Сара: приказката, която си казваме, че искаме да изживеем… а след това правим всичко по силите си да разрушим.

Той замълча. Протегнах се и хванах ръката му.

— Баща ти ли ви разкри? — попитах най-накрая.

— Впечатляващо проницателна си. Кандидатствах за повече от пет магистърски програми. Въпреки че не влязох в Айова, най-престижното място и с най-жестока конкуренция, бях приет в Мичиган, Уисконсин, Вирджиния и Бъркли — невероятен избор от учебни заведения. Двамата със Сара решихме, че Мичиган е най-подходящата възможност. Бях класиран на второ място в магистърската писателска програма, а Ан Арбър е чудесно колежанско градче. Сара дори имаше приятелка, която работеше като старши библиотекар там и тя й беше казала, че има свободно място в каталожния отдел. Всичко беше невероятна съвкупност от благоприятни обстоятелства. Такава бе непосредствената ни перспектива. Това беше съвместният ни живот, бъдещето ни. Дори отново се бях върнал към писането. Работех върху нов разказ — за мъж, който не може да събере сили да приключи с ужасния си брак, макар да осъзнава, че този брак го убива. Откровено казано, това беше историята на баща ми и майка ми, но също и за гнева на баща ми към мен и към света като цяло, подклаждан от факта, че майка ми беше такава студена сухарка. Единственото хубаво, което мога да кажа за нея, беше, че тъй като добре знаеше как баща ми ме обвинява за какво ли не, тя не ме критикуваше, както правеше той. Просто се държеше хладно и дистанцирано.

И така, двамата със Сара използвахме нейния адрес в Брънзуик за кореспонденцията, свързана с магистърските програми. След като се спрях на Мичиган, където, между другото, ми отпуснаха и частична стипендия, поискаха да им пратя официален адрес. Ето защо написах адреса си в Бат във формуляра, но приложих и забележка, в която се казваше, че цялата кореспонденция трябва да продължава да се изпраща на адреса в Брънзуик, който използвах. Естествено, баща ми узна. Но тъй като беше върховен манипулатор, кри го от мен в продължение на седмици. Една вечер, когато се канех да поема към Брънзуик за уикенд със Сара, той поиска да вляза за малко в кабинета му. Щом седна на стола зад бюрото си, заговори с онзи невероятно тих глас, на който превключваше, щом биваше ядосан и щом пожелаеше да се държи безпощадно и заплашително.

— Знам всичко — заяви той. — Наясно съм за плановете ти да заминеш за Мичиган и да получиш безсмислена диплома за писател. Знам и за връзката ти с онази омъжена харпия от Брънзуик. Знам как тя се кани да се премести в Ан Арбър с теб. Знам за съпруга й педераст. Знам името на гаджето му в Харвард. А също така знам, че ако плъзнат слухове, това ще навреди тежко на репутацията и на семейството ни, и на нашата фирма.

През цялото време аз не промълвих и дума, но започвах да чувствам онзи влажен хлад, който съпътства страха. Не можех да не се зачудя дали татко не е наел частен детектив, който да направи задълбочено проучване. Фактът, че знаеше толкова много за очернения дом на Сара, подсказваше, че разполага с дебело досие. А спомни си, че през 1980 година още не се говореше открито за хомосексуализма. Татко представи нещата по следния начин:

— „Боудин“ е колеж, известен с либерални възгледи, където никого не го е грижа особено много за подобни неща. И все пак този човек все още не е на безсрочен трудов договор. Помисли си какво ще се случи, ако се разчуе за съпругата му и двайсет и три годишния й любовник, а и за факта, че професорът прекарва повечето почивни дни с друг мъж. Е, може и да не му откажат безсрочен трудов договор, но със сигурност заглавията във вестниците ще бъдат интересни, не е ли така? А ако си мислиш, че колежът би се зарадвал на подобни публикации…

В този момент се изправих и казах на баща си, че е негодник. Той просто се усмихна и се закани, че ако изляза през тази врата, никога няма да бъда допуснат обратно и на практика ще бъда мъртъв за него и майка ми. Отговорих: „Така да бъде“. Прекрачих прага, а баща ми съвсем леко повиши тон, само за да ме предупреди:

— Ще се върнеш и ще ме молиш за прошка след по-малко от седмица.

Оказа се, че майка ми стои пред вратата на бащиния ми кабинет — очевидно беше инструктирана да застане там и да слуша. Очите й бяха пълни със сълзи — очите на майка ми, която никога не показваше и йота емоция. Очевидно беше крайно разстроена от чутото.

— Не ни причинявай това — просъска ми тя, като се мъчеше да сподави ужасяващите ридания. — Тази мъжемелачка те е впримчила в мрежите си. Сам ще се съсипеш.

Ала аз я отминах и продължих напред.

— Това ще ме убие — проплака тя, щом се насочих към външната врата.

Движех се на автопилот. Помня как се качих в колата си и подкарах с бясна скорост към Брънзуик. Сринах се зашеметен в къщата на Сара. Разказах й какво се случи. Сара ме прекъсна в един момент само за да ми подаде чаша със скоч. Изслуша в мълчание цялата история за отвратителния емоционален шантаж. След това се приближи до мен, прегърна ме и каза:

— Истинският ти живот започва сега. Защото най-после се махна от този треторазреден тиранин.

Не мигнах през онази нощ. Бях връхлетян от непоносимо чувство на вина. Освен това се опасявах, че баща ми ще изпълни заплахата си и ще изобличи всички ни. Сара ме успокои, каза ми, че ще разговаря със съпруга си на следващия ден и ще последва мощен отпор, ако баща ми изпълни заканата си и опита да съсипе тях двамата.

Това ме поуспокои. Но в дните след разрива изпаднах в състояние, близко до дълбока депресия. Вълнението от опълчването ми срещу този отблъскващ човек беше помрачено от мисълта, че окончателно бях изгорил мостовете между мен и родителите ми, че вече бях сирак. Сара забеляза как ми се отразяваше всичко това и предложи да поговоря със специалист. Спомням си, че тогава си помислих: Мъжете от семейство Коупланд не си изливат личните проблеми пред някакви си терапевти… Представяш ли си какъв абсурд? Бях твърдо решен да продължа напред. Бях ужасно уплашен. Въпреки че разполагах с време — вече не ходех на работа, а оставаха още четири месеца до заминаването в Мичиган — бях неспособен да правя това, което трябваше, през този труден период на безвремие, а именно да пиша. Бях блокирал. Думите ми убягваха. Страдах от абсолютна творческа импотентност. Сякаш старецът ме беше проклел, сякаш беше пожелал да стана неспособен да правя онова, което можеше да ме отведе далеч от пипалата му. Истината е, че творческият блокаж идва от душата. Някои писатели са успели да преодолеят възможно най-тежки травми и да се изтръгнат от това състояние. Но аз, редовият начинаещ, се оставих да бъда изцяло скован от писателска парализа в голям мащаб.

И ето че дойде фаталният удар. Майка ми изпълни заканата си. Не, не умря. Ала получи тежък инсулт. Толкова сериозен, че загуби способността си да говори и беше в кататоничен ступор повече от три седмици. Баща ми беше този, който се обади да ми съобщи новината. Плачеше, а негодникът никога не беше плакал. Поръча ми да бързам към „Мейн Медикъл“, защото можела да умре тази нощ и имал нужда от мен там. Той имал нужда от мен! Изпаднах в ужас. Аз бях причинил това. Бях я убил. Сара не спираше да ме убеждава, че изопачавам нещата, че инсултът не се предизвиква от емоционален стрес, а и без друго не бил ли този стрес докаран от баща ми? За да мога да се върна тичешком при него…

Тя, разбира се, не се опитваше да ме спре да видя майка си. Само ме предупреди какво ще последва, ако приема прегръдката на баща си.

— Той ще поплаче на рамото ти, ще ти каже, че те обича и е сгрешил, като те е прогонил. След това ще те помоли да се върнеш само за известно време; да отложиш обучението си с една година. Ако се върнеш, никога вече няма да се изтръгнеш от хватката му. Той ще се възползва от случая, а ти ще продължиш старото трагично съществуване, макар да съзнаваш, че е разрушително, макар едно от последствията от такова решение ще е да ме загубиш.

Както винаги Сара изрече това с възможно най-естествен и спокоен тон. Ала аз бях разтърсен от случилото се с майка ми и продължавах да бъда сигурен, че всъщност аз съм дръпнал спусъка и съм я повалил — така че хукнах към „Мейн Медикъл“ и се хвърлих в отворените обятия на баща си.

Бидейки толкова начетена личност, Сара притежаваше огромна способност да долавя подтекста в ситуациите. Особено онзи подтекст, прикрепен към най-лошия вид емоционално изнудване. Всичко се случи така, както тя предсказа. След седмица вече бях обратно във фирмата. Две седмици по-късно изпратих молба до Университета на Мичиган за отлагане на следването ми с дванайсет месеца поради болестта на майка ми. След три седмици Сара ми написа писмо. Тя беше от хората, които никак не понасят мелодраматична раздяла и предпочете епистоларен подход, типичен за деветнайсети век, за да сложи край на любовната ни връзка. Помня точните й думи: „Това е началото на голяма мъка и за двама ни. Защото нашето беше любов. Също и защото беше възможност, която щеше да промени всичко. Повярвай ми, ще съжаляваш за това решение цял живот“.

Понечих да хвана и другата му ръка, но той се извърна от мен.

— Ето че сега ти е мъчно за мен — пророни.

— Разбира се. Но в същото време разбирам.

— Какво? Че бях страхливец? Че допуснах да бъда изнудван, за да живея нежелан живот, от човек, който постоянно се бе стремил да ме потъпква? Че не минава и ден, в който да не мисля за Сара и за това каква щеше да бъде неосъществената ни съдба? Че чак сега, над трийсет години след онази случка, се връщам отново към писането, и то само защото проклетият ми баща най-сетне умря преди година? Че осъзнавам как съм пропилял толкова много от този велик шанс, наречен живот?

Четири години след Сара във фирмата ни постъпи мълчалива млада жена на име Мюриъл. От самото начало разбрах, че е някак резервирана и определено не споделя интереса ми към книгите. Освен това беше седем години по-възрастна от мен. Но пък беше сравнително привлекателна, наглед с мек характер и проявяваше неподправен интерес към мен. „Добър материал за съпруга“, както я определи баща ми. Мисля, че се ожених за Мюриъл само за да зарадвам този негодник. Ала нямаше никакъв начин да му угодя. Трагедията е, че тайничко бях наясно какво представлява баща ми още откакто бях тринайсетгодишен. А чуй ме сега, стоя и се окайвам.

— Въобще не може да се нарече окайване. Просто си взел решения, подбуждан от чувство на вина и дълг. Точно както направих и аз.

Той погледна право към мен.

— Нямам брак — промълви. — Не съм имал такъв от години.

Не беше нужно да казва повече, за да разбера какво има предвид. Това беше позната територия и за мен: бавната тиха смърт на страстта; абсолютната загуба на копнеж и желание; усещането за дистанцираност, съпътстващо спорадичните моменти на интимност; чувството за самота, което се е настанило в моята половина на леглото… а несъмнено и в неговата.

— Знам какво имаш предвид — чух се да казвам на Ричард, с което престъпих границата на поредната забрана. — Може ли да попитам нещо? — добавих.

— Каквото пожелаеш.

— Сара. Какво стана с нея?

— Седмица след като получих онова писмо, се беше махнала от Брънзуик. Беше заминала за Ан Арбър. Нейната приятелка й беше намерила работа в университетската библиотека там. Разведе се със съпруга си, който получи безсрочен договор от колежа и продължава да е с онзи професор от Харвард, всъщност са женени. Около две години след заминаването й получих писмо от нея — официално, любезно, донякъде приятелско — в което ми съобщаваше, че е срещнала някакъв учен в Университета на Мичиган. Бил кандидат-доктор по астрофизика на всичкото отгоре. Била бременна в седмия месец. Значи, все пак беше решила да рискува отново. Почувствах се отчаян след тези новини, но в същото време искрено се радвах за нея. Не чух нищо повече за Сара в продължение на пет години, а после получих по пощата първата й книга с публикувана поезия. Този път без писмо. Само книгата от нейния издател — „Ню Дайрекшънс“, изключително уважавано издателство. На гърба имаше кратки биографични сведения, според които живеела в Ан Арбър със съпруга си и двете си деца. Значи беше станала майка още два пъти.

От този момент… престанахме да следим живота на другия. Всъщност това не е напълно вярно, тъй като купих следващите й пет книги с поезия. Освен това знам, че през последните двайсет години работи като преподавател във Факултета по английска литература в Мичиган, а последната й книга беше финалист за „Пулицър“. Справя се забележително добре.

— И те е обичала — казах аз, като се постарах да прозвучи като твърдение, а не като въпрос.

— Да, така беше.

Докоснах ръката му, преплетох пръсти с неговите.

— Обичан си и сега — изрекох.

— Да се махаме оттук.