Дъглас Кенеди
Пет дни (16)

6

Ричард порови из телефона си и се добра до важна информация за две неща: галерията работеше до девет часа тази вечер (в случай че все пак решим да отидем) и в близост до нея имаше бар с недвусмисленото име „Питие“.

— Струва ми се, че ще свърши работа — казах, впечатлена как Ричард успя да измъкне тези сведения от телефона си за по-малко от минута.

Оцених и това, че не спомена за разплакването ми, нито пък зададе дори завоалирани въпроси относно причината за моя срив. Отново си помислих: той наистина е добър човек. Нищо чудно, че го отблъсквам.

— Всъщност след питието може да се върна в хотела.

След кратка пауза той отговори:

— Както решиш, Лора. Не настоявам за нищо.

„Питие“ се оказа суперстилно заведение, пълно със суперстилни хора, които пиеха суперстилни коктейли.

— Радвам се, че си смених дрехите — сподели Ричард, след като салонната управителка ни настани в едно сепаре в дъното.

— Чудесно се вписваш в обстановката. Истината е, че дори да беше облечен както преди, това ни най-малко не би променило моето отношение.

— И все пак, обзалагам се, че по-рано си ме определила като невзрачен човечец.

— Откровено казано, при първата ни среща в хотела те прецених като… да кажем обикновен.

— Което е евфемизъм за грозен.

— В никакъв случай не си грозен.

Докосна ръката ми с длан.

— Благодаря ти — каза. — Проблемът е, че съвсем съзнателно позволявах да ме приемат за грозен. С изключение на Дуайт, който, между другото, е пристрастен към четенето, никога не съм си позволявал да демонстрирам пред хората, че имам някакви познания или че съм интересен. Когато като по-млад се опитах да покажа способностите си като писател в качеството си на редактор на литературното списание на Университета на Мейн…

— Бил си редактор на „Широки поля“?

— Помниш името!

— Разбира се, че го помня. Бях член на редакционната колегия по време на следването си в Ороно.

— С какво по-точно се занимаваше?

— Бях редактор в раздел поезия.

— Това е необичайно.

— Не толкова, колкото това, че си бил главен редактор, особено предвид подозренията ми, че основната ти специалност не е била английска литература.

— Исках да уча литература, но баща ми тропна с крак. Ето защо се спрях на икономика и бизнес администрация. Въпреки това успях да стана първият редактор на „Широки поля“ от друга специалност. Това беше истинска гордост за мен. През първите три години в колежа си проправях път към редакторския пост. Разбира се, когато татко научи, че съм постигнал званието главен редактор — тази малка подробност съпътстваше разказа ми в „Бангор Дейли Нюз“ — беше, меко казано, вбесен. Заяви ми, че незабавно трябва да напусна.

— Ти послуша ли го?

— Да.

— Това е ужасно.

— Да, така е. Работата е там, че макар винаги да съм го мразил, задето ме караше да се отказвам, истинският проблем, с който трябваше да се примирявам, беше реално омразата към себе си. Защото му позволявах да ме унижава. Не спирах отчаяно да се опитвам да умилостивя бащата, който не можеше да бъде умилостивен. Как изобщо стигнахме до тази тема?

— Няма нищо лошо, че говорим за това — успокоих го. — Този човек…

— Беше негодник. Извини ме за израза. Това е единствената дума, която му пасва. Нищожен, зъл, жалък, сърдит на целия свят, твърдо решен да ме държи прикован до ограничените хоризонти на собствения му живот. Истинският проблем е, че аз приех тези ограничения. Напуснах списанието. Наследих го в семейния бизнес. Не написах нито дума повече от трийсет години. Ожених се за жена, която притежаваше неговата студенина и пестеливост. На смъртното си легло, когато бяхме само двамата в болничната му стая, а ракът на дебелото черво вече се беше разпрострял в цялото му тяло и му оставаха не повече от четирийсет и осем часа живот, той хвана ръката ми и със сетни сили промълви: „Винаги си ми носил разочарование“.

Пресегнах се и преплетох пръсти с неговите.

— Надявам се, че си му казал какво чудовище е бил той.

— Това би бил добър финал в стил Юджин О’Нийл, нали? Тръгвай към гроба с мисълта, че синът ти те презира… Сега ще продаде нищожната ти застрахователна фирмичка и ще отплава към Далечния изток като моряк на търговски кораб.

— Наистина ли ти е минавала подобна мисъл?

— В различни варианти.

— Като мен и Френския чуждестранен легион, когато бях тийнейджърка.

— Въпреки че правилото им да приемат само мъже щеше да отвори сериозна пробойна в плановете ти?

— Както и при теб, това бе само мечта, която помага да преживееш момента. И все пак моята хладна и дистанцирана майка не може да се мери с баща ти. Злината му не е имала граници.

Появи се сервитьор и ни попита какво ще пием.

— Не съм много наясно с коктейлите — признах пред Ричард. — Въпреки това си спомням, че пих много добър „Манхатън“ при едно от посещенията си в Ню Йорк.

— Тогава два пъти „Манхатън“ — каза той.

Сервитьорът попита дали предпочитаме да го приготвят с бърбън или с ръжено уиски. И на двамата ни беше безразлично. Сервитьорът препоръча уиски „Сазерак“ — „за «Манхатън» с леко по-сиропена текстура, но изразителна пивкост“. Наблюдавах как Ричард се опитва да остане сериозен.

— „Изразителна пивкост“ ми звучи добре — каза той.

— На мен също — добавих.

Щом сервитьорът изчезна от поглед, Ричард заговори:

— Това е едно от най-интересните неща в съвременния живот: невероятно големия избор, който предлага. Преди двайсет години ръженото уиски беше онова евтино „Кънейдиън Клъб“, което баща ми пиеше. Сега вероятно се предлагат поне двайсет и пет различни вида ръжено уиски. Скочът също беше винаги „J & B“, а виното — бяло или червено „Гало“. Не просто живеем в свят на консуматорска култура. Живеем в свят на безумна консуматорска култура.

— Но това си има и преимущества — като например че навсякъде предлагат хубаво кафе.

— Дори и в Луистън?

— Горкичкият Луистън, предмет е на всевъзможни вицове в щата Мейн. Въпреки това съм сигурна, че можеш да намериш прилично капучино в Луистън.

— А приличен „Манхатън“ с ръжено уиски?

— Това може да се окаже трудно.

— Може да се откажа от радиографията и да отворя бар за коктейли в Луистън.

— А аз познавам добър адвокат, който да консултира фалита, когато всичко пропадне.

— „Защо сте толкова страхливи, маловерци?“

— Матей 8:26.

— Впечатлена съм — подхвърлих.

— Още едно наследство от баща ми. Истински презвитерианец. Наполовина шотландец, наполовина ирландец: най-мрачната възможна келтска комбинация. Без капка радост от живота. Типично Хобсов възглед за хората.

— Обзалагам се, че името на Томас Хобс за пръв път се споменава в това заведение.

— Да не говорим за стиха на Матей 8:26.

— Е, за всичко си има първи път.

— И благодарение на скъпия ми стар баща, който ме караше да ходя на неделно училище в продължение на петнайсет години, съзнанието ми е претъпкано с библейски цитати.

— Познаваш ли също и „Книгата на Мормон“?

— Това вече е извън кръга на компетенцията ми.

Изведнъж се разсмях… и пред себе си осъзнах, че Ричард беше успял по своя интелигентен и спокоен начин да ме освободи от тъгата, която ме връхлетя в таксито, като просто беше умен, забавен и интересен. И като сподели тези ужасни неща за баща си.

— Страшно съжалявам, че се разревах така по-рано — казах.

— Никога недей да съжаляваш за това. Никога.

— Но е факт. Защото произлизам от майка, която смяташе, че плачът е проява на слабохарактерност, и баща, който през голяма част от живота си избягваше директна проява на емоции от какъвто и да е характер. Така че да се разплача публично… Успявала съм да се въздържам през по-голямата част от живота си. Доскоро.

— И какво се промени наскоро?

— Добър въпрос — промълвих в момента, когато питиетата пристигнаха.

— Надявам се да ви хареса — каза сервитьорът и остави чашите пред нас.

— Е, какво ще кажеш… За изразителната пивкост? — попита Ричард и вдигна чашата си.

Аз вдигнах моята и отвърнах:

— Какво ще кажеш: за нас?

Ричард се усмихна. Докосна чашата си до моята.

— Това ми харесва — каза. — За нас.

Аз опитах своя „Манхатън“.

— Бога ми — отсъдих — плътна сладострастна мекота.

— Витиеват патос.

— Неземна речовитост.

— Или… не, не мога да изрека това — прекъсна се Ричард.

— Обзалагам се, че можеш.

— Ти си прекрасна, наясно ли си с това?

— До днес следобед… не, не бях наясно. И ти си прекрасен, наясно ли си с това?

— До днес следобед…

Отново вдигнах чашата си към неговата.

— За нас.

— За нас.

— Всъщност, да — признах. — Напоследък откривам, че плача доста често. През половината от времето си мисля за границата от четирийсет години, която преминах миналата година. Но може би също и за съпруга ми. И за децата ми и всички препятствия, които се изпречват пред тях. Вероятно и за това, че работата ми въздейства така, както никога досега. Това ме безпокои най-силно: липсата на професионална дистанцираност.

— Но със сигурност има връзка и със случващото се у дома.

— Когато Бен преживя онзи срив…

През следващия половин час Ричард ме накара да му разкажа подробно за случилото се с Бен; за това как депресията още повече беше разширила пропастта между него и баща му и как момчето бавно започваше да възвръща стабилността си.

Първият коктейл „Манхатън“ приключи. Също и аз.

— Разприказвах се твърде много — казах.

— Ни най-малко.

— Проглуших ти ушите.

— Но аз сам пожелах. А и след като ти разказах за Били днес…

— Обикновено не обичам да говоря за себе си.

— Но това е свързано с теб. А аз искам да знам всичко за теб.

— Възможно ли е да знаем всичко за някого?

— Всичко? Като пълнота, съвкупност, цялост?

— Или на разговорен език: всички кирливи ризи.

— Не, едва ли бихме могли да опознаем целокупната душевност на друг човек… — отвърна той и в същото време даде знак на келнера за още две питиета. — Но ако си привлечен към някого, неизбежно искаш да знаеш повече…

— Ерик — чух се да казвам. В мига, в който го изрекох, ми хрумна, че с изключение на днес следобед, когато казах на глас името му, думата Ерик беше забранена в речника ми. С изключение на Луси, на която бях разказала историята в началото на приятелството ни, никой друг не знаеше за съществуването му. Никой, освен Дан и родителите ми. Въпреки че мама и татко никога не повдигаха темата за Ерик, защото бяха наясно, че не искам да говоря за това, още по-малко да мисля за него. Дан пък напълно отбягваше подобни разговори по различни очевидни причини. Дори и Луси никога не спомена за историята, след като я чу. Разбра, че това е забранена територия. Затворена страница.

Но сега…

— Ерик Лахтман — продължих. — Момче от Ню Йорк. От Лонг Айлънд. От германско-еврейски произход. Дядо му беше бижутер в „Даймънд Дистрикт“ в Манхатън, баща му — дипломиран експерт-счетоводител, а майка му — типичната разочарована домакиня. И двамата му по-големи братя се бяха ориентирали към кариера в бизнеса. Ерик пък на петнайсетгодишна възраст решил, че ще става велик американски романист и през по-голямата част от гимназията се отдал на преследване на артистични блянове, без да се интересува особено от учебните занимания, в резултат на което нямал шанс да избира сред особено престижни колежи. Искали го два от добрите щатски университети в Ню Йорк. Беше в списъка на чакащите за Уисконсин. Въпреки това, както сподели с мен по-късно, идеята „да зачезне на север в Мейн“ истински го пленила. Ако не ме лъже паметта, решението му отчасти се дължало на факта, че през последната година в гимназията прочел всички ранни разкази на Хемингуей, в които действието се развива в Северен Мичиган, и бил обзет от романтичното чувство, че преместването му в провинциален район би било значима стъпка в „писателското му обучение“. Той, разбира се, планираше и живот в Париж, пътуване до Патагония, публикуването на първия си роман, преди да е навършил двайсет и пет, както и да се ожени за мен и да ме води навсякъде със себе си.

Такъв беше Ерик. Големи приказки. Големи планове. Голям ум. Може би той е най-умният човек, когото съм срещала някога. И все пак, работата беше в това, че макар да се впускаше в грандиозни приказки, те винаги се основаваха на нещо истинско. Още на осемнайсет бе овладял умението да подкрепя думите с дела. И по времето, когато го срещнах, вече водеше писателски живот.

Силно се открояваше в Университета на Мейн. Помниш колко консервативно беше учебното заведение, а мнозинството от студентите — доста посредствени и провинциални. Съвсем малък бе броят на дошлите от друг щат. А Ерик — „Манхатън на пауза“, както сам се наричаше, се носеше дръзко из кампуса, облечен в черен тренчкот и шапка с периферия и непрестанно пушеше онези невероятно миризливи френски цигари. Беше открил някакво магазинче в Ороно, откъдето да си купува „Житан“ и ежедневното издание на „Ню Йорк Таймс“ във време, в което този вестник беше рядко достъпен в Мейн. Освен това постоянно говореше за книги, книги и още книги. И за чуждестранни филми. През първия семестър в Ороно не само че беше превзел филмовото дружество на колежа и планираше да направи ретроспектива на Ингмар Бергман, но беше и редактор на раздел фантастика в „Широки поля“. Точно там се запознахме. Бях си извоювала място в редакционната колегия на списанието, макар че преминавах предмедицинско обучение и определено не бях сред предпочитаната от списанието група. Както несъмнено си спомняш от времето, прекарано там, Ороно се гордееше с бохемска клика от студенти, които подобно на Ерик бяха завършили гимназията по далеч не блестящ начин, но въпреки това бяха решени да се държат, сякаш са в Колумбийския в епохата на Гинсбърг и Керуак.

— А това отнасяше ли се и за теб? — попита Ричард. — И ти ли попадна там, защото не си била достатъчно взискателна към себе си в гимназията?

— Не. Попаднах там в резултат на вкоренена потребност да саботирам самата себе си.

Обясних му, че бях приета в „Боудин“ с частична стипендия, но съм се отказала от нея, защото можех да отида в Университета на Мейн, без да плащам нищо.

— Значи още съжаляваш за това?

— Разбира се, че съжалявам. Защото — давам си сметка чак сега — това беше самото начало на процеса, в който започнах да се подценявам. Подрязах крилете си. Ограничих хоризонтите си. От друга страна, ако бях отишла в „Боудин“, никога нямаше да срещна Ерик. А ако не бях срещнала Ерик…

В този момент пристигнаха вторите ни питиета. Чукнахме чашите си. Отпих голяма глътка „Манхатън“ и гласът на разума ми подсказа, че трябва да спра да говоря.

Но друг глас у мен — несъмнено насърчен от алкохола, приглушената светлина и подчертаната интимност в бара и (най-вече) от дълбоката нужда и копнеж, които изпитвах да споделя тази история с Ричард — ме накара да продължа разказа си.

— Ето защо се появих на редакционния съвет на списанието, след като бях дочула слухове в кампуса за многознайкото от Ню Йорк, който приказвал със скорост километър и половина в минута и очевидно си бил наумил да преправи всичко в университета според собствените си артистични виждания. И ето ме мен, пристрастено към книгите момиче с наклонност към естествени науки от посредствено градче в Мейн, още девствено… — Боже, коктейлите „Манхатън“ наистина ми объркваха представите за благоприличие! — … което винаги се е смятало за невзрачно и непривлекателно, особено в сравнение с така наречените популярни момичета в училище. Щом влязох в редакцията на списанието, Ерик вдигна поглед към мен. Още в същия миг просто знаех. Ерик също знаеше. Или поне така ми каза три дни по-късно, когато за пръв път спахме заедно. Точно така — въпреки че бях едва осемнайсетгодишна и напълно неопитна (а Ерик, както се оказа, беше имал само една приятелка преди мен, на всичкото отгоре просто лятна забежка) — станахме любовници само след няколко дни. Веднага след редакционния съвет, на който се бяхме запознали, той ме покани в един местен бар — помниш ли времето, когато на осемнайсет можеше да пиеш в бар в Мейн? — и прекарахме там поне шест часа, лигавехме някаква бира и говорехме ли, говорехме. Когато ме изпрати до общежитието ми същата вечер, вече знаех, че съм лудо влюбена. Видяхме се на следващата вечер, говорихме си чак до три часа сутринта. Въпреки че бяхме в стаята му в общежитието, той не предприе нищо, което да ме притесни. Вместо това ме изпрати, целуна ме леко по устните и ми каза, че съм необикновена. Дотогава не бях чувала от никого подобно нещо. Нито пък от някого след Ерик… докато преди малко ти не каза нещо в този смисъл. Следващата вечер беше събота, приказвахме си в стаята ми до два часа, той се чудеше дали не е време да се прибира, а аз му казах, че искам да остане. Изборът беше мой. Щом се събудихме на сутринта, той съвсем непринудено ми каза, че ме обича и вече сме неразделни. Аз му признах, че също го обичам и никога няма да обикна друг.

Сега, докато разказвам това, си мисля: колко учудващо наивно е, колко невинно. Истината всъщност — и го казвам като зряла жена — е, че любовта, която почувствах, любовта, която дадох и която споделихме… във всички случаи е ненадмината. Да, бяхме деца. Да, живеехме в сапунения мехур на колежа. И да, не знаехме нищо за широкия свят и адските компромиси. Но той беше човек, с когото можех да разговарям за всичко. Той беше оригинален, интересен, така умен и жизнен… вдъхваше ми увереност, че съм способна да постигна всичко. Бяхме неразделни. След края на първия семестър шокирахме всички, като си намерихме апартамент извън кампуса и се преместихме там заедно. След като родителите ми се запознаха с Ерик, останаха очаровани. Разбира се, и двамата го намираха малко екстравагантен. Но също така видяха любовта му към мен — а също и неговата целеустременост, която ме тласкаше към най-доброто у мен. Родителите на Ерик — строго официални и праволинейни, до голяма степен отчаяни от своенравния си син — просто ме обожаваха. Защото бях момиче от малък град в Мейн, което чистосърдечно обичаше сина им и го държеше стъпил на земята в унисон със земното притегляне.

Това беше любов. Напълно необикновена любов. И двамата бяхме толкова щастливи. Разбирахме се чудесно. Оценките ми през първата година удариха тавана. Попаднах в списъка на декана. Поканиха ме да се включа в програмата на отличниците. Междувременно Ерик установяваше своята хегемония — да, точно така — в литературното списание, филмовото дружество и дори успя да уреди поставянето на радикално преработена версия на „Дванайсета нощ“ в една гимназия от предградията. Просто се пръскаше от талант. Като се вслушвам в думите си сега… знам, че изглежда, сякаш придавам твърде романтична нотка, твърде донкихотовска, че звучи твърде хубаво, за да е истина. Знам, че оттогава са минали двайсет и две години, а времето има способността да разкрасява нещата, особено по отношение на първата любов. Но… но… мисля, че гледам на живота доста обективно. Работата ми ме принуждава да го правя през цялото време, защото да си лаборант по радиография означава постоянно да си в състояние да наблюдаваш и най-незабележимите явления в клетката с абсолютна яснота. Но емоционалният живот на хората е по-замъглен, нали така? Ясният поглед се губи, щом става въпрос за сърдечни терзания. С изключение на едно нещо, в което съм напълно сигурна. Ерик Лахтман беше любовта на живота ми. Никога не съм се чувствала по-щастлива, по-продуктивна, по-завършена. Всички, които ни познаваха тогава, виждаха, че сме златна двойка.

Разбира се, имахме планове. Толкова много планове. След първата ни година в колежа и двамата си намерихме работа в подготвително училище в Ню Хампшър, където трябваше да помагаме на богаташките деца, които бяха по-заможни и по-глупави от нас и нямаше да влязат в добри училища, ако не повишат оценките си. Изкарвахме доста добри пари. Достатъчно добри, че да си позволим изгодно пътуване до Коста Рика през последните две седмици от лятната ваканция. Ерик имаше там семеен приятел художник, който притежаваше къща на брега на Тихия океан. Въпреки че тогава беше дъждовният сезон, слънцето грееше по шест часа на ден, освен това бяхме в Централна Америка и беше страхотно. Докато бяхме в Коста Рика, решихме да прекараме трети курс в Париж и да посветим следващите дванайсет месеца на интензивно изучаване на френски. Ерик беше убеден, че има програма за обмен за студенти от предмедицинско обучение в Сорбоната. Имаше и аз бях приета.

Но ето че ни сполетя малка драма, щом открих, че съм бременна. Знаех защо и как се беше случило. Докато бяхме в Коста Рика, бях забравила да взема хапчетата си два дни подред. Бинго. Щом се върнахме в апартамента си в Ороно, започна да ми се гади всяка сутрин в продължение на пет дни. Споделих с Ерик опасенията си, както и колко виновна се чувствам за двете пропуснати хапчета… въпреки че той вече беше наясно, тъй като му бях казала веднага след като разбрах, че заради всичката текила, която изпихме един уикенд с лудия семеен приятел — истински Буковски — съм изпуснала ритъма на контрацептивите. Връзката ни с Ерик беше такава, че си бяхме обещали да си казваме всичко. И го правехме. И така, след като един от онези тестове за бременност за домашна употреба потвърди, че ще имам бебе, Ерик, верен на стила си, ми каза:

— Хей, ще го задържим. Ще си го вземем в Париж. Ще го отгледаме като най-невероятния гражданин и просто ще продължим живота си.

— Точно това бяха думите му. Беше толкова типично за Ерик. Изкуството на възможното. Никоя трудност не можеше да остане непреодоляна с голям ентусиазъм и работа. Естествено, и той си имаше своите мрачни моменти, както и всеки друг, и можеше да изпадне в тях до степен, че понякога отказваше да стане от леглото в продължение на два дни. Но това е цената, която плащаш, когато живееш живота си в такова маниакално, пресилено темпо. Тези епизоди… случваха се през около три месеца. Винаги успяваше да се изтръгне от тях. След това неизменно се шегуваше, че това бил начинът, по който тялото му съобщавало, че трябва да престане да се старае винаги да е така съвършен — той беше пълен отличник по английска литература и философия, а оценките му по всичко останало бяха високи. С изключение на тези редки моменти преследваше девиза „изкуството на възможното“. А част от идеята „всичко е възможно“ беше това бебе. Нашето бебе.

Независимо че бях също толкова ентусиазирана, колкото Ерик, аз бях тази, която каза: не сега. Все пак бях деветнайсетгодишна. Въпреки че живеех с мъж, бях силно влюбена и знаех, че Ерик е човекът, с когото възнамерявам да прекарам живота си, бях наясно какво означава да имаш дете. Че това е постоянна отговорност. Че би ни ограничило в момент от живота ни, в който би трябвало да сме необременени. И също, че Париж нямаше да бъде Париж, ако имаме бебе.

Ето защо, напълно разумно, но трябва да си призная и с известна вина, казах на Ерик, че е по-добре за нас да почакаме няколко години — поне докато завърша медицинския университет, — преди да създаваме семейство. Той го прие добре. Чувствах, че му е олекнало, макар че щеше да ме подкрепи и ако бях настояла да го задържим. Ерик, типично в свой стил, пое контрол над ситуацията. Намери ми чудесна клиника в Бостън, в която да получа нужните грижи и да бъде извършена интервенцията. Запази стая в приятен хотел, където да мога да си почина след процедурата. Обгради ме с любов и грижи. Честно казано, преминах през това доста лесно, защото двамата с Ерик се обичахме и пред нас стояха десетилетия съвместен живот. Освен това само след няколко години отново щях да съм бременна с детето на Ерик. Просто този път моментът щеше да бъде по-подходящ.

Помисли си — „просто този път моментът щеше да бъде по-подходящ“… Докато си млад, така и не съзнаваш напълно как времето изведнъж ускорява ход. Също както си мислиш, че си недосегаем за неприятните моменти в живота, онези, които ги командва случайността, шансът.

В крайна сметка бременността беше прекъсната в средата на септември. Втората ни година в университета беше поредният златен период, в който и двамата продължихме да се усъвършенстваме в науките, Ерик стана редактор на раздел фантастика в „Широки поля“, а аз бях повишена до редактор в раздел поезия. И двамата бяхме приети в Сорбоната по онази програма за обмен, и двамата подобрихме френския си до такава степен, че решихме да прекарваме по два часа дневно, като си говорим на езика на Молиер — dans la langue de Molière… това е една от малкото фрази, които помня от онова време.

С една дума, животът беше прекрасен. Да, Ерик все още изпадаше в онези мрачни моменти и те бяха започнали да се промъкват в живота му всяка седмица. Въпреки това той успяваше да ги прогони. Винаги се справяше. Постоянно ме изумяваше с бързото си възстановяване и способността си отново да прегърне живота с две ръце.

За онзи Великден мислехме да пътуваме на юг, за да се видим с приятели в Кеймбридж. В последния момент пипнах някакъв стомашен вирус и се разболях вечерта преди пътуването ни. Ето защо останахме в апартамента си в Ороно. Отново ми стана зле и Ерик каза, че ще отиде до аптеката да ми донесе нещо срещу повръщане. И двамата имахме колела. Ерик взе своето. Преди да излезе, целуна ме и каза, че ме обича. След това тръгна… и никога не се върна. След един час вече се бях побъркала от тревога, но бях толкова слаба от болестта, че не можех да стана от леглото и да тръгна да го търся. Към два часа следобед полицията дойде пред вратата ми. С тях имаше социална работничка. В този момент разбрах. Те ми казаха, че Ерик минал на червен светофар на една пресечка от аптеката и бил пометен от преминаващ камион. Излетял от колелото си и се забил в стълб на уличното осветление. Уведомиха ме, че смъртта настъпила мигновено. Вероятно не е усетил или разбрал нищо. В този момент се сринах и разридах неудържимо. Ерик мъртъв. Това беше немислимо. Сякаш цялото ми бъдеще, всичките ми възможности за щастлив живот бяха заличени завинаги.

През следващите осемнайсет месеца бях потънала в мъглата на депресията. Никога не съм могла да разчитам на емоционална подкрепа от баща си. Майка ми пък първоначално показа съчувствие, но в най-общи линии ми каза да приключвам с това, защото съм млада и целият ми живот е пред мен, така че трябва да гледам към бъдещето. Приятелите ми от колежа бяха мили. Известно време разговарях с психолога на кампуса. Въпреки това не се почувствах по-добре, така че спрях сеансите, което сега оценявам като лоша идея. В онзи момент нямах желание да се чувствам по-добре. Бях потънала в скръб. Бях напълно съкрушена. Всичко започна просто да се разпада. Въпреки че преподавателите ми в началото бяха мили с мен, оценките ми сериозно се понижиха. Вече не ме интересуваше дали са добри. Отказах се от учебната година в Париж. Реших, че без Ерик ще бъде непоносимо. Сдържах всичко в себе си. Вече нямах цел. Любовта на живота ми беше отнета от мен. Макар че някои от преподавателите и приятелите ми наистина се опитаха да ме убедят да се подложа на сериозна терапия, аз отказах. Бях ужасно потисната, но все пак достатъчно дейна, че да изкарам деня, да поддържам апартамента си чист, да се справя с курсовите си задачи до степен, че да взема изпитите си и да не ме изключат. Сега си давам сметка, че поведението ми е било саморазрушително — наистина съм имала нужда да накажа себе си.

Някак изкарах трети курс. Майка ми гледаше оценките ми, клатеше глава и ми повтаряше: „Ето, медицинската кариера ти се изплъзва“. Мен не ме интересуваше. В редките моменти, когато можех да разчитам на вниманието на татко, той казваше, че трябва да се захвана с нещо различно, може би да се присъединя към Корпуса на мира за две години. Но щом се разплаках и го попитах кога и къде ще намеря нов Ерик, той просто сложи ръка на рамото ми и ми каза, че животът продължава и стига да му позволя, ще стане по-добър.

Всъщност съветът му беше разумен, особено това за Корпуса на мира и пътуването до страна от Третия свят, където огромното разстояние може би щеше да ми помогне и да ми даде нова емоционална перспектива. Но последвах ли го? Бях така увлечена в това да се самонаранявам — нещо, за което си дадох сметка едва наскоро — че през втория семестър на трети курс се оставих да бъда поканена на среща от Дан Уорън. Следваше компютърни науки в горните курсове и беше от северната част на окръг Аросток. Сравнително приятен младеж, когото срещнах, след като приятелка ме убеди да я придружа до един клуб, тъй като мислеше, че това ще ми помогне да си върна здравия разум. Дан сякаш не беше от същата планета като Ерик. Въпреки че беше интелигентен, не беше интелектуалец, въображението му не летеше в света на фантазиите, предпочиташе бетона пред сферата на идеите и основната му философия се свеждаше до следното: единственият начин да вървиш напред е да стъпваш здраво на земята. Въпреки това беше мил. Изглежда, наистина ме приемаше, проявяваше възможно най-голямо съчувствие и беше изключително предпазлив по отношение на дълбоката мъка, която продължавах да изпитвам по Ерик. Бяхме приятели в продължение на месец, преди да имаме романтична връзка. Въпреки че нямаше и следа от страстта, която хранех към Ерик, все пак беше противоотрова за последните петнайсет месеца агония. Дан от своя страна беше невероятно развълнуван. Смяташе ме за страхотен улов. Приятелите ми го намираха за приятен, праволинеен, безпроблемен — все синоними за тъп и далеч от забавен. Родителите ми се запознаха с него.

— Прилично момче — лаконично заключи баща ми.

Майка ми беше по-директна:

— Надявам се да те изведе от мрачната гора, а след това да си намериш някой, който притежава по-дълбока същност.

Въпреки това през лятото преди четвърти курс той ме заведе на пътешествие из страната с кола, което беше прекрасно. Макар че доста често се чудех какво правя с този човек. Но пък беше удобно и лесно. И така продължи. А после се случи малко бедствие. Винаги използвахме презерватив като противозачатъчно средство, тъй като бях прекъснала хапчетата след смъртта на Ерик. Една вечер, около две седмици преди дипломирането ни, презервативът на Дан се скъса, докато правехме любов. По онова време беше трудно, но не и невъзможно да взема хапче за следващия ден. Трябваше да шофирам до клиниката в Бостън, в която бяха извършили аборта. Имах изпит по биология в понеделник и се боях да не се проваля — толкова бях понижила успеха си, дори и след като бях започнала да се виждам с Дан (който, честно казано, беше далеч от отличните оценки). Цикълът ми трябваше да започне след седем дни.

Ох, какви ли не извинения си намирах. Сега, като си помисля, явно дълбоко в себе си не съм могла да понеса мисълта за прекъсването на още една бременност, въпреки опцията за хапчето след това. След смъртта на Ерик част от мен не можеше да се отърси от невероятната вина, която изпитвах, че не приех предложението на Ерик да имаме това бебе. Нямаш представа колко пъти съм си казвала: ако бях родила онова дете, Ерик сега щеше да е тук. Само ако го бях послушала и не бях настоявала за аборт. Само ако…

Ричард се протегна и хвана ръката ми.

— Не бива да мислиш така. Не си направила нищо нередно. Нищо.

— Щях да имам това бебе. Част от него щеше да бъде още тук…

— Ако Ерик тогава не беше минал на червен светофар…

— Единствената причина да мине на червен светофар беше, че аз се разболях. Ако бяхме заминали за Бостън въпреки стомашния грип…

— Лора, моля те престани. По никакъв начин не си причинила случилото се с Ерик. Било е просто трагична случайност, нищо повече.

— Но след това имах избор — а какво направих? Затворих се в живот, който не исках. Майка ми, която така и не знаеше за първия ми аборт, откровено ми предложи „да се погрижи за всичко“, ако реша да прекъсна бременността. Дори Дан нямаше нищо против тази идея. Но не. Вината, която изпитвах, беше толкова неистова, непозната дотогава, такова наказание, че настоявах да задържа детето. А също и да зарадвам изключително консервативните, изключително отдадени на баптизма родители на Дан, като се оженим същото лято. Дори когато оставаше само седмица до сватбата, мама се опита да ме убеди да се откажа. Твърдеше, че правя грешката на живота си. Но…

Взех питието си и го пресуших, а след това стиснах ръката на Ричард още по-силно, докато алкохолът поне за момент успокои болката, пред която отказвах да се изправя от години, от десетилетия. А после:

— Всеки ден благодаря за това, че имам тези две прекрасни деца. Като си помисля, че ако бях прекъснала втората си бременност, сега Бен нямаше да го има — моят великолепен, извънредно талантлив син — това омаловажава останалите ми съжаления. Както и Сали нямаше да я има, ако бях решила да се разделя с Дан. Така че… те са голямата компенсация за това, че животът ми се е развил другояче…

Млъкнах, защото усетих, че очите ми се пълнят със сълзи, а в гърлото ми е заседнала буца. Все пак успях да сподавя плача и продължих:

— Ето въпроса, с който продължавам да се измъчвам: ако Ерик не беше изхвърчал от онова колело, щеше ли животът ми да се развие в напълно различна посока? Щях ли сега да бъда лекар? Щеше ли страхотният ми съпруг да продължава да ми казва, че съм необикновена? Щях ли да се чувствам обичана? Щях ли да бъда щастлива?