Дъглас Кенеди
Пет дни (13)

3

Изпихме второто си „Блъди Мери“. Изядохме омлетите, които поръчахме. Не говорихме повече за Били по време на обяда. Аз бих продължила разговора, защото имаше твърде много въпроси, които ми се искаше да задам на Ричард, особено по отношение на търсенето на други форми на лечение, така че Били да бъде спасен от този ужас.

За разлика от съпругата си, Ричард не се отказваше. Въпреки че Мюриъл ми се виждаше неспособна да се справи с чудовищното заболяване на Били, знаех, че не е редно да осъждам дистанцираната й реакция към психическия срив на сина й. Така е с трагедиите на другите. Можеш да стоиш отстрани и да даваш какви ли не съвети. Но често се забравя едно: няма правилна стратегия за най-лошото, което животът може да ти поднесе. Върхът на арогантността е да налагаш на някого свой метод как да приеме кошмара, който ти самият не изживяваш. Това е другото типично нещо в трагедиите на останалите: завладяват ни с ужаса си, защото живеем със съзнанието, че във всеки момент траекторията на живота ни може да бъде променена от страховити невидими сили.

Но след като престанахме да говорим за сина му, темата се измести към моите деца и той ме накара да разказвам за Сали и сериозните й юношески терзания.

— Може би щом този Брад я зареже, ще започне да търси и друго освен социален статус при избора на следващия си приятел — предположи той. — Но нека те попитам нещо: бащата на Брад да не е адвокатът Тед Бингъм?

— Понякога светът се оказва твърде малък.

— Особено когато става въпрос за Мейн.

— Всъщност да, баща му наистина е от каймака на адвокатите в Дамарискота, макар че вероятно изрекох оксиморон.

Ричард се усмихна и добави:

— Но, разбира се, ако беше казала високомерен адвокат от Дамарискота, можеше да бъдеш обвинена в тавтология.

— Е, Тед Бингъм има репутация да е по рождение високомерен и от каймака на местното общество. Не ми казвай, че ти го застраховаш.

— Никакъв шанс. Той работи с Фил Малой, който в основни линии е окупирал застрахователния пазар в Дамарискота.

— И още как. Фил е застраховал къщата и колите ни.

— Така е в Мейн. Причината да познавам Тед Бингъм е, че Мюриъл е учила заедно със съпругата му в Луистън.

— Така е в Мейн. А аз, то се знае, съм се срещала с прочутата Бренда Бингъм.

— Трудно е да си представи човек, че е израснала…

— … на място, различно от Саут Бийч — довърших.

— Или Хамптънс.

— Или Парк авеню.

— Но пък огромният им имот на брега на Пемакуид Пойнт…

— Местенцето на мечтите ми — признах. — А сега ми е криво за злобните забележки по адрес на Бренда.

— Тя е от хората, които сами предизвикват злобни забележки.

— Боя се, че ми е добре известно. Сали чула веднъж как Бренда говори по телефона със своя близка и казала: „Приятелката на Брад е сладурана, но е много жалко, че родителите й изнемогват“.

— А ти се тревожиш за ехидния коментар по неин адрес. Понякога хората просто си го просят. Особено ако си вирят дългия нос над всички останали. Сигурен съм, че дъщеря ти е прозряла истинската й същност зад фалшивото аристократично поведение.

— Само да можеше Сали да разбере какво означава истинско благородство. Тя е лъчезарна и умна по рождение. Но подценява собствената си интелигентност и залита по повърхностното… Макар да съм сигурна, че е наясно колко глупаво е преследването на празни цели.

— Тогава да се надяваме, че щом младият господин Бингъм замине за колежа си от Бръшляновата лига, тя ще се отдръпне от всичко това.

— Точно на това разчитам. Но както сам знаеш добре, когато става въпрос за деца, не можеш да си сигурен, че ще успееш да ги защитиш от самите тях.

— От което чувството за вина не намалява.

— Така е. Но дори и непрестанно да ти напомням, че страданието на Били от биполярно разстройство няма нищо общо с онова, което си направил като баща, а и от думите ти става ясно, че си бил предан родител…

— Да, няма да престана да чувствам вина, докато не го освободят от онази адска дупка. Дори тогава ще продължавам да се чувствам отговорен за ужасите, през които премина.

— Дали чувството за вина у родителите някога избледнява?

— Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос?

— Едва ли. Защото след всичко, което се случи с Бен, сина ми…

Тогава му разказах за обещаващото бъдеще на художник на сина ми, за последвалия срив, след като разглезеното богато момиченце го заряза, как вече беше участвал в една голяма изложба и…

— Значи, Бен се очертава като следващия Сай Туомбли.

Отново погледнах Ричард сериозно изненадана.

— Познаваш модерните творци — възкликнах.

— Посетих голямата ретроспективна изложба на изкуството му през 2009 година в Художествения институт на Чикаго. Всъщност си измислих делови ангажимент в Чикаго, така че да мога да видя изложбата. Странното е, че баща ми, макар да беше консервативен бивш морски пехотинец, имаше отношение към живописта. Само дето вкусът му се ограничаваше до Уинстън Хоумър и Джон Сингър Сарджънт, което все пак беше проява на добър вкус. Татко винаги тайничко си е мечтал да бъде художник. Имаше малко ателие в гаража. Пробваше се да рисува морски пейзажи. Не се справяше зле. Подари няколко от картините си на роднини. Една галерия в Бостън дори изложи няколко от рисунките му на крайбрежието. Въпреки това не продадоха нито една. Татко, типично в стила си, реши, че не са достатъчно добри, въпреки че майка ми, която беше истинска светица, и брат му Рой го убеждаваха в противното. Една нощ след поредния си запой — лочеше евтин скоч като за световно — извади картините си от гаража и ги изгори до една. Ей тъй на. Струпа на моравата близо двайсет и пет платна, заля ги с керосин и драсна клечката. Бум. Майка ми го открила седнал край огъня, пиян и с обляно от сълзи лице, тъжен и ядосан на света… и най-вече на себе си. Защото съзнавал, че е изгорил всяко чувство за надежда и бъдещи възможности, за живот отвъд този, който си беше създал. Тогава бях четиринайсетгодишен, гледах всичко това от стаята си и си обещах, че никога няма да живея по начин, който не харесвам.

— А баща ти някога върна ли се към рисуването?

Ричард поклати глава.

— И въпреки това се е отнесъл грубо с теб, когато си се осмелил да публикуваш разказа си.

— Той беше абсолютно тежък случай.

— Или просто е ревнувал. Бащата на баща ми е бил такъв. Видял е, че синът му е блестящ математик — учителите и консултантите по следгимназиално образование са го окуражавали да кандидатства навсякъде, от Харвард до Масачузетския технологичен институт, точно както твоя Били. Само че бащата на баща ми не бил добър татко като теб. Вместо това той безмълвно се гневял на способностите на сина си и положил сериозни усилия да попречи на успехите му. Настоял да се откаже от пълната стипендия в Масачузетския технологичен институт, за да може да работи в семейната железария всеки уикенд. Татко се примирил с това и се съгласил да учи в Университета на Мейн и да се връща през уикендите в Уотървил, за да работи на пълен работен ден всяка събота в магазина на дядо. Можеш ли да си представиш да насилиш талантлив млад човек да прави това?

— Всъщност мога.

— О, господи, бива ме да изтърся нещо, преди да помисля. Толкова много съжалявам.

— Недей. Истината вече не боли. Просто си стои там. Отбелязала се е на лицето ми. Освен това, макар баща ми да ме подценяваше, никога не съм бил талантлив като твоя баща…

— Не говори така.

— Защо не? Това е самата истина.

— Ами онзи разказ…

— Разказ, написан преди трийсет години…

— И още един, публикуван едва преди няколко месеца.

— Запомнила си това?

— Та ти ми го разказа вчера.

— Не е нещо особено.

— Особеното е това, че тази сутрин го потърсих в Гугъл. И го прочетох. Познай какво. Много е добър.

— Сериозно?

— Мъж се сеща за приятел от детинство, за когото се смята, че е паднал от скали в Праутс Нек, но приятелят знае, че е бил разследван за измами в счетоводната фирма, където е съдружник. Много в стил Антъни Тролъп.

— Надценяваш ме твърде много.

— Но ти трябва да си чел „Начинът, по който живеем сега“, защото, като цяло, темата за личната и социалната корупция е…

— Далеч съм от Антъни Тролъп. А и малката счетоводна фирма в Портланд трудно може да се сравни с огромната брокерска къща в лондонското Сити.

— Има ли значение?

— Тролъп е проследил начина, по който парите постоянно обсебват хората. А фактът, че е използвал за декор Лондон на върха на викторианската му мощ…

— А ти използваш малък град в Нова Англия в разгара на рецесията, за да изразиш същите притеснения как робуваме на парите и как те по един или друг начин ни определят.

Ричард ме погледна с изумление и видимо усети, че не е в състояние да продължи този спор.

— Като че ли остана безмълвен — казах.

— Е, не ми се случва всеки ден да ме сравняват с един от най-големите романисти на деветнайсети век. И макар да съм поласкан…

— Знам, знам, не го заслужаваш. Това са едва две хиляди думи, написани набързо за второстепенно списание. Освен това баща ти е бил прав за писателските ти способности през цялото време. Доволен ли си сега?

Той се пресегна към питието си и го пресуши.

— Никой досега не ме е окуражавал така за писането.

— Съпругата ти прочете ли разказа?

— Каза: лесно се чете, но е потискащ.

— Права е, че те грабва от самото начало. Въпреки това очевидното самоубийство в края е невероятно обезпокояващо. Все пак на мен ми хареса моралното двусмислие, скрито в подтекста. Прилича на една строфа от „Кухите хора“ на Елиът: „Между движението и действието…“.

— „… пада сянката“.

Той довърши изречението ми, довърши цитата, който бях избрала, а аз се загледах в него и си помислих: този мъж е пълен с изненади. Вероятно най-учудващ е фактът, че го намирам толкова… правилната дума е завладяващ. И когато свали доста безформените си очила със стоманени рамки, за да разтърка очите си, изведнъж забелязах, че ако се абстрахирам от грозните дрехи за голф и чиновническите очила, срещу мен определено седи привлекателен мъж, чиято първоначална сивота беше добила по-топло излъчване. Забелязах още, че след като довърши цитата на Т. С. Елиът вместо мен, и той ме гледаше по различен начин; той също беше усетил, че нещата помежду ни се променяха. Част от мен ме убеждаваше: това е просто един интересен обяд, нищо повече. Друга част от мен, онази, която често се чудеше защо поставям толкова бариери пред себе си, беше на друго мнение.

— Цял живот ли си носил очила? — попитах.

— Доста са противни, нали? — отговори с въпрос той.

— Не казах това.

— Аз го казвам. Позволих на Мюриъл да ги избере преди около осем години. От самото начало знаех, че са грешка. Тя твърдеше, че придават делови вид и сериозно излъчване. А това е синоним на отблъскващи.

— Защо ги купи тогава?

— Добър въпрос.

— Вероятно прекалено директен — допълних, като забелязах неудобството му. — Нямах намерение да се изразя така рязко. Съжалявам.

— Недей. Често и аз се питам същото. Предполагам, че след като съм израснал в семейство, в което винаги жените избират дрехите на мъжете, и никога не съм се интересувал от стил и такива неща…

— Всъщност ти имаш чувство за стил…

Той подръпна жилетката си с цип.

— Това трудно би могло да се опише като стил. Дори не играя голф.

— Но със сигурност оценяваш визуалния стил, след като си почитател на Сай Туомбли и Джон Сингър Сарджънт. А що се отнася до света на книгите, на езика…

— Често си казвам, че се обличам като търговец на застраховки.

— Тогава престани. Направи промяна.

— Промяна. Една от думите с най-силен заряд.

— Също и една от най-лесните, стига да възприемеш идеята за промяна. „Не харесвам очилата, които нося, затова ще ги сменя.“

— Това може да предизвика повдигане на вежди.

— Толкова важни ли са за теб тези неодобрителни вежди?

— Доскоро бяха. Промяна. Деликатна работа.

— Особено когато става въпрос за очила.

— Миналата година си обещах да си купя кожено яке.

— Какво стана?

— Пробвах едно в един от аутлетите във Фрийпорт. Мюриъл каза, че приличам на застаряващ мъж, изпаднал в криза на личността.

— Често ли е толкова мила и сърдечна?

— Наистина си доста пряма.

— Просто ми идва отвътре.

— Ти ли купуваш дрехите на съпруга си?

— Дали аз го обличам? Отговорът е не. Опитах се да събудя интереса му към облеклото, но не постигнах успех.

— Значи се облича като…

— Като мъж, който не се интересува как е облечен. Може би ще ти бъде интересно да чуеш, че миналата година му купих кожено яке за рождения ден. Една от онези имитации на авиаторски якета. Той го одобри.

— Е, определено имаш вкус. И определено умееш да се обличаш. Щом влезе, помислих си, че мястото ти е в Париж. Не че познавам Париж извън книгите и филмите.

— Може да ти се удаде възможност да отидеш там.

— Ти ходила ли си?

— Квебек е най-близкото до Франция, където съм била.

— Да, пътувах веднъж до Ню Брънзуик да се видя с един клиент, който имаше бизнес в Мейн. Това беше преди тринайсет години, когато още не беше нужно да имаш паспорт, за да пътуваш до Канада. Не е ли странно да нямаш паспорт?

— Ами извади си.

— Ти имаш ли?

— О, да. Стои си в чекмеджето на бюрото у дома, пренебрегнат, неупотребяван, необичан.

— Използвай го тогава.

— Иска ми се. Но…

— Знам: животът…

Сервитьорът се появи и попита дали бихме желали кафе. Хвърлих поглед към часовника си. Беше почти два и половина.

— Бавя ли те? — попитах.

— Ни най-малко. А аз теб?

— Нямам планове.

— Тогава да пием кафе.

— Добре.

Келнерът изчезна.

— Ще ми се деветдесет минути винаги да отлитат така бързо — казах.

— И на мен. Но в твоята работа вероятно не се отегчаваш често. Всеки ден — различни пациенти. Нов набор от лични драми, надежди, страхове и други значими неща.

— Караш отделението по радиография в малка болница в Мейн да звучи като руски роман.

— А не е ли така? Както сама се изрази за разказа ми, универсалните проблеми са си универсални, без значение от размера на сцената. А ти сигурно ставаш свидетел на разтърсващи истории през цялото време.

— Онова, на което ставам свидетел, са тъмни маси, сраствания с неправилна форма и зловещи сенки. Специалистът диагностик преценява какво означават.

— Но сигурно веднага разбираш дали…

— Дали е настъпило началото на края? Да, боя се, че клиничният ми опит опира тъкмо до това: след като съм гледала злокачествени образувания в продължение на две десетилетия, мога да преценя доколко са напреднали. Дали болестта е в първи, втори, трети или четвърти стадий. Обикновено първа узнавам това, дори преди лекаря специалист. За щастие има много строги правила, според които лаборантите никога не информират пациентите дали диагнозата е добра, или лоша. Въпреки това при прекалена настойчивост и ако новините са добри, съм си изработила код, разбираем за повечето ми посетители, който ги информира, че няма повод за притеснение. А нашият радиолог доктор Харилд разговаря с пациентите само в случай че всякаква опасност е изключена.

— Значи, ако след скенер или рентген радиологът не дойде да разговаря с теб…

— Зависи каква е болницата. В големите болници като „Мас Дженеръл“, намираща се недалеч оттук, съм сигурна, че спазват строг протокол и никога не разговарят с пациентите. Ние обаче не сме световноизвестно лечебно заведение. Както знаеш, болницата е от местен мащаб. Така че малко заобикаляме правилата и доктор Харилд се среща с пациентите, стига новините да не са зловещи.

— Което означава, че ако не се срещне с теб…

— Именно. Вероятно положението никак не е розово.

— Ще запомня това.

— Да се надяваме, че няма да стигаш до подобна диагноза — казах.

— Истината е, че в крайна сметка всички ще стигнем до подобна диагноза. Част от работата ми е да правя пълна оценка на рисковете. Ето защо и аз гледам по различен начин на евентуалните болести на хората. Опитвам се да преценя дали сърцето им ще се пръсне, преди да навършат петдесет и пет според начина им на живот и самоунищожителните им навици. Или пък дали имат наследствено предразположение към рак. А понякога тренираното ми око забелязва, че са съсипани от живота и просто не си струва да заложа на тях.

— Значи и ти имаш тренирано око.

— Е, ако някой се появи в офиса ми със своите сто трийсет и пет килограма, задъхан от изкачването на стълбите, не, няма да се съглася да направя застраховка живот за един милион долара.

— Но пък има вероятност да доживее до осемдесет въпреки теглото си. Освен това съществува един емпиричен факт, който никой от нас не може да избегне: цената на живота, който ни е даден, е, че в крайна сметка той ще ни бъде отнет. Всеки, който твърди, че не мисли постоянно за това…

— Аз мисля постоянно за това.

— Аз също. Осъзнавам, че времето е стока с постоянно покачваща се цена. Ако не го използваш правилно…

— Някой изобщо използва ли го правилно? — попита ме той.

— Със сигурност има хора, които се смятат за щастливци, които са постигнали смисъла на живота си.

— И все пак, без значение колко щастлив и успешен може да ти се струва животът ти, винаги има част от него, която е проблематична или недоосъществена, или разочароваща в някакво отношение.

— Това е някак чиновническа гледна точка, не мислиш ли?

— Или напълно реалистична. Стига ти да не си на друго мнение.

Преди да съм успяла да обмисля отговора си, чух се да казвам:

— Не, боя се, че си напълно прав. В живота винаги има нещо, което не върви. Но пък голямата надежда е…

Не довърших изречението и си отдъхнах, когато келнерът дойде с кафетата ни. Аз сипах мляко в своето и го бърках дълго с надеждата Ричард да не поиска от мен да продължа. Но, то се знае, той настоя:

— Давай, доизкажи се.

— Няма нужда.

— Защо да няма нужда?

— Защото…

О, господи, искам да кажа това и едновременно не искам.

— Защото голямата надежда в живота е да бъдеш с човек, с когото можеш да преодолееш всичко лошо, което те сполети през годините. Но това вероятно е най-голямата възможна илюзия. Идеята за…

Донесоха ни сметката, а това ми позволи да оставя изречението да увисне, което беше истинско облекчение. Предложих да си я разделим.

— Категорично не — заяви той.

— Благодаря ти за прекрасния обяд.

— Благодаря ти, че дойде. Беше… ами, в съзнанието ми изниква думата „чудесно“.

— Какви са плановете ти за след това?

— В смисъл утре, вдругиден, идната седмица, следващия месец…?

— Много смешно.

— Нямам планове за останалата част от деня.

— Нито пък аз.

— Дали да не си изобретим някой план?

— Твърдо да.

Още една усмивка от Ричард.

— Добре тогава — заговори той. — Може ли да ти покажа къде възнамерявам да живея?

— Местиш се в Бостън?

— Местя се в края на улицата, на ъгъла на Бийкън стрийт и парка „Комън“.

— И кога ще го направиш?

Без да отмества поглед от мен, той изрече:

— В следващия си живот.