Дъглас Кенеди
Пет дни (12)

2

— Поставиха му диагноза биполярно разстройство, когато беше деветнайсетгодишен.

Тъкмо ни бяха донесли „Блъди Мери“. Въпреки че Ричард в началото отказваше да говори за това („Не искам да те отегчавам с неприятностите си“), аз внимателно бях настояла да ми разкаже всичко. Глътка от питието му. Още един дълъг момент на взиране в плота на масата, докато преценяваше дали да подхване историята. Стиснах ръката му по-силно. Той сложи длан върху моята за миг, след това посегна за питието си и едновременно отдръпна ненатрапчиво ръката си. Втора голяма глътка и видях как почти незабележимо потрепна, когато водката плъзна из тялото му.

— Винаги сме знаели, още от най-ранната му възраст, че Били не е нормално дете. Интровертен. Винаги дистанциран. Потаен — или поне така ни се струваше на нас. Имаше и моменти, когато всичко му беше наред, а после съвсем внезапно го обземаше някаква свръхоживеност и хиперактивна общителност. В малко прекалена степен, ако питаш мен. Ала след периодите му на цупене, на изолация, на солипсизъм…

Прекрасна дума, помислих си. Сякаш прочел мислите ми, Ричард повдигна вежди миг, след като я беше изрекъл. Отвърнах на усмивката му. Ричард продължи:

— И двамата бяхме толкова щастливи в промеждутъците, когато настроението му бе очевидно повишено. Особено след като беше прекарал голяма част от юношеството си в уединение. В местната гимназия в Бат го смятаха за смахнатия в класа. Училищният психолог проведе тестове и откри, че той има известни „проблеми“. Изпрати го на психотерапия за известно време, при все че Мюриъл, съпругата ми, беше против.

— Защо?

— Мюриъл е от хората, които вярват, че „душевните болежки“, както тя ги нарича, са проява на слабост. Предполагам, че това се дължи на детството, което е имала. Израснала е в Дорчестър, а баща й е бил от оня тип доста крайни ченгета с ирландски произход, дето не си поплюват. Разбира се, пияница и човек, който често използвал жена си като боксова круша. Накрая майката на Мюриъл не могла да търпи повече. Самата тя била от Луистън, така че се върнала с Мюриъл и двамата й братя в семейния си дом, когато Мюриъл била само на дванайсет. Никога повече не видяла баща си. Той решил, че след като всички деца са последвали майка си в Мейн, са се отрекли от него. Затова прекъснал всякакъв контакт с тях, докато пет години по-късно бутилката най-после унищожила черния му дроб… Впуснах се в прекалено много подробности.

— Но пък интересни подробности — отбелязах.

— Не го казваш само от любезност, нали?

— Казвам го, защото искам да чуя историята. Твоята история. Как се запозна с Мюриъл?

— Баща ми я нае като секретарка.

— Кога беше това?

— През хиляда деветстотин осемдесет и четвърта. Беше посещавала школа за секретарки в Портланд и беше имала кратък брак с ченге.

— Историята се повтаря.

— Особено фройдистката история. Но това между мен и Мюриъл е друга тема.

— Само едно дете ли имате?

— Тя претърпя три спонтанни аборта, преди да се роди Били. Затова и двамата гледахме на него като на невероятен дар, компенсация за скръбта, която ни причиниха трите неуспешни бременности. И все пак, когато Били най-после се появи, Мюриъл беше вече на трийсет и шест, което днес се приема като нормална възраст за първо раждане, но навремето я смятаха за доста закъсняла. От самото начало Мюриъл правеше всичко необходимо за отглеждането на Били, но аз усещах, че тя така и не успя да изгради стабилна връзка с момчето, сякаш дълбоко в себе си винаги беше усещала, че е различен.

— Имаше ли нормални темпове на развитие като малък?

— Напълно. А при ранните тестове за способности надвишаваше контролните резултати. Особено в математиката. Тя беше истинска благодат за него в училище — що се отнасяше до математически умения, той беше магьосник. Спомням си, че учителят му по математика в десети клас ми се обади веднъж — мисля, че се казваше господин Поулинг — помоли ме да го посетя и ми каза, че Били притежавал най-надарения теоретичен ум, който е срещал през двайсет и пет годишната си практика. Попита дали съм съгласен да посещава допълнителни часове след училище и да отиде на интензивен летен лагер по математика, организиран от Масачузетския технологичен институт. Мюриъл реши, че това е прекалено — „Какво ще постигне на този математически лагер, освен да стане още по-саможив?“ — ето как виждаше тя нещата. Аз настоях, че това е талант, чието развитие трябва да насърчим, и че математиката може да бъде изход от изолацията и самотата, които е изпитвал в досегашния си живот. Според мен, ако отидеше на този математически лагер, щеше да попадне сред деца с подобен умствен капацитет — такива, каквито самият Били наричаше „луди по числата“ и каквито не се срещаха в гимназията в Бат. Мюриъл недоволстваше и срещу цената — почти три хиляди долара, което в края на деветдесетте щеше сериозно да ни затрудни въпреки добрите времена тогава. И все пак успях да се наложа. Били отиде на математическия лагер, организиран от Масачузетския технологичен институт. През първите две седмици изглеждаше невероятно щастлив. Харесваше преподавателите. Харесваше останалите факири в математиката. Дори го посетих след десетина дни. Никога не го бях виждал така целеустремен, в такъв покой със самия себе си и с обстановката. А преподавателят по ламбда изчисление — наложи ми се да проверя какво означава това — ме дръпна встрани и ми каза, че ще поговори с приемната комисия за предсрочно приемане на Били в Масачузетския технологичен институт следващата есен.

Поех обратно към Бат въодушевен. Синът ми — гений по математика. Синът ми — бъдещ преподавател по математика в Масачузетския технологичен институт, а може би в Харвард или Чикаго. Синът ми, Нобеловият лауреат. Да, знам, че всичко това звучи малко като бълнуване. Ала разговорът ми с онзи преподавател ме накара да повярвам, че Били може да го постигне.

Пет дни по-късно ни се обадиха от администрацията. Били се опитал да подпали чаршафите и матраците в стаята си в общежитието. За късмет на същия етаж имало съобразителен домакин. Той подушил дима. Потушил пламъците с пожарогасител. И все пак щетите, които причинил Били, възлизаха на няколко хиляди долара. Щом си призна, че сам е подпалил пожара, беше изключен на мига.

Аз, естествено, бях съкрушен от случката. Онова, което ме съсипа още повече, беше, че когато отидох да взема Били, той не искаше дори да говори за това. Каза единствено:

— Предполагам, че просто исках да се проваля.

Щом направи същото признание и пред майка си, тя искаше да го прати в най-близката лудница. След това години наред отново имаха проблеми в общуването. Били знаеше, че майка му го смята за ненормален. Мюриъл никога не е приемала нищо и никой, дето се разминават с разбиранията й. Тя мрази да пътува. Излизала е извън Мейн само два пъти през последните пет години — и то само заради погребения на роднини в Масачузетс. Освен това не може да приеме изключително даровития си, но ексцентричен син. През цялото време се опитвах да говоря с нея за това, стараех се да я накарам да покаже привързаност към момчето, но щом Мюриъл си създаде негативно отношение към някого, положението просто не може да се промени.

Той млъкна и посегна отново към чашата с „Блъди Мери“. Аз също отпих голяма глътка от моята и се опитах да подредя в съзнанието си сложната ситуация в брака на Ричард. От разказа му останах с впечатление, че Мюриъл е студена, критична и сдържана в емоциите. Но дали мнението ми не беше повлияно от вида на безкрайно разстроения й съпруг пред очите ми?

— Всеки от нас си има своята интимна скръб, не е ли така? — промълви той. — А аз определено не исках да съсипя обяда ни с…

— Недей да се извиняваш. Случилото се със сина ти наистина е сериозно.

— Случилото се със сина ми? — отрони той почти шепнешком. — Казваш го, сякаш бедата просто го е сполетяла. Истината е, че той сам си я навлече.

— Но ти каза, че страда от биполярно разстройство. А когато си поразен от такова нещо…

— Знам, знам. Права си. „Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат.“ Мюриъл ми цитира тези слова на Лука, когато се опитах да обясня поведението на Били след изключването му от математическия лагер на Масачузетския технологичен институт. „Както обикновено му търсиш извинение. Трябваше да го заведеш в най-близкото поделение на военноморските сили и да го накараш да се запише доброволец. Тримесечно обучение на Парис Айлънд би прогонило цялата му лудост.“ Съзнавам, че всичко това кара Мюриъл да изглежда доста крайна. Истината е, че след като доведох Били от Масачузетския технологичен институт и той отказа да разговаря с нея, се събудих в три часа през нощта и я заварих да плаче неудържимо, седнала на един стол край прозореца в спалнята ни. Опитах се да я успокоя, а тя ми каза, че вини себе си за всичко, което било сполетяло Били. „Знам, че бях лоша майка. Знам, че никога не му дадох обичта, от която имаше нужда.“ Беше чудесно да чуя това, защото тя изрече истина, за която винаги се бях страхувал да разговарям с нея.

Но защо си се страхувал? Спрях се, преди да задам този въпрос.

Защото самата аз знаех добре, че дългите и трудни бракове се крепят на премълчаването на болезнени и очевидни истини и че се боим да започнем разговор, който ще ни отведе до още по-мрачен и объркан живот от този, който сме си създали.

— Винаги съм се мразел за това, че не се възпротивих срещу антипатията й към сина ни. И срещу факта, че беше неспособна да показва обич и грижа.

— Към него, но и към теб? — попитах.

Забелязах как Ричард се напрегна и се проклех, задето бях прекрачила границата.

— Извинявай, извинявай, въпросът беше неуместен — признах.

Той отново отпи.

— Всъщност въпросът беше съвсем уместен. Освен това подозирам, че вече си наясно с отговора.

— Ами след математическия лагер… потърсихте ли помощ?

— Разбира се. Веднага ангажирах училищния психолог с проблема. Тя беше много приятна жена и ако не друго, то поне помогна за снемането на товара. Говореше за споделянето на чувствата, но щом се стигна до клиничните причини, предизвикали Били да извърши нещо толкова разрушително, толкова катастрофално, оказа се, че е извън нейната компетенция. Препоръча ни психиатър. Психиатърът постави диагноза депресия и предписа валиум. Последва една прилична година. Той посещаваше психиатъра веднъж седмично. Изглежда лекарствата помагаха. Били завърши последната година в гимназията. Представи се добре на САТ, включително постигна 750 точки по математика. Инцидентът в Масачузетския технологичен институт беше останал в миналото. Аз платих щетите на стойност четири хиляди долара. Така и не повдигнаха обвинение и досието на Били остана чисто. Няколко университета проявиха сериозен интерес към него, включително Чикагския и Корнел. Последва още един невероятен триумф, след като Калифорнийския технологичен институт предложи пълна четиригодишна стипендия. Калифорнийския технологичен институт — Калтек! Били беше развълнуван. Аз бях развълнуван. Дори майка му беше доволна, че момчето й е прието в един от най-великите университети по математика и естествени науки в света. Работата беше там, че Били излизаше с едно момиче от класа си. Мери Трейси. Прекрасна млада жена. Много я биваше по химия. Освен това, изглежда, наистина разбираше нашия чудат син. Дори беше спечелила пълна стипендия в Станфорд, така че нямаше да се налага да се разделят, след като и двамата щяха да бъдат в Калифорния. Всичко изглеждаше наред.

А после, близо три седмици преди дипломирането си в гимназията, той изчезна. Просто се изпари. Намесиха се местната и щатската полиция. Снимката му беше във всички вестници и новинарските бюлетини в Мейн. Фактът, че беше откраднал колата на Мюриъл и дебитната й карта — той знаеше пинкода, защото тя го беше молила да тегли пари от време на време — естествено го превръщаше в сериозно провинение. Банката ни информира, че е извършил само едно теглене на триста долара в деня на изчезването си. Не блокирахме картата по съвет на полицията, тъй като така щели да могат да проследят местонахождението му. Но след първото теглене не последва друго. От него нямаше ни звук, ни стон. Следата беше изстинала. А аз не можех да престана да се боя от най-лошото: че е посегнал на живота си.

Но ето че осем дни след изчезването му — осем дни, през които бях спал по не повече от три часа на нощ — ни се обади полицай от местната полиция, капитан Дуайт Петри. Бат е малък град. Двамата с Дуайт бяхме учили в едно и също училище. Баща му работеше в полицията. Моят баща се беше грижил за застраховките на къщите и колите на семейството им. Дуайт беше дошъл при мен за същото, след като се ожени и имаше свои деца. Той беше единственият приятел, на когото бях доверил случката в Масачузетския технологичен институт, тъй като бе от малкото хора, на чиято дискретност разчитах. Всъщност историята с Масачузетския технологичен институт не получи гласност за известно време. Изчезването на Били, от друга страна, беше голяма местна новина и покрай нея случката с потушения пожар се разчу. Почти сигурен съм, че вината бе на майката на един съученик на Били. Синът й също беше на този математически лагер, но нито Калифорнийският технологичен институт, нито някое от другите учебни заведения му отпуснаха стипендия. Тази жена — името й е Маргарет Грийсън — ходела и разправяла наляво и надясно как било пълен абсурд това кретенче Били Коупланд да обира всички стипендии, а за нейното момче да няма нито една. Точно Дуайт ми каза, че я чули да говори така. Като капитан в полицията Дуайт никога не повтаря уличаваща информация, ако не я е получил от абсолютно надежден източник. В следващия момент всичко това се появи и във вестниците. А в наши дни всичко е свързано с Гугъл и Яху и, разбира се, някой от приемната комисия в Калтек бе обърнал внимание. Тогава началникът на приемната комисия се обадил по телефона на съветника за следгимназиално образование в гимназията на Бат и настоял да научи защо училището е прикрило изгонването на Били. Човекът отговорил, че за пръв път чува за това. Тогава двамата с Мюриъл бяхме извикани в кабинета на директора и там сериозно ни триха сол на главата, задето сме укрили „углавно престъпление“, както се изрази директорът. Опитах се да обясня, че след като не беше повдигнато обвинение в полицията и проблемът с Масачузетския технологичен институт беше миролюбиво уреден между двете страни, не сме сметнали за необходимо да споделяме тази информация с училището. Осъзнавах, че подобна версия звучи неубедително, че определено бяхме виновни в премълчаване, и това, предполагам, си беше самата истина.

— Кое те кара да мислиш така? — попитах.

— Училището трябваше да бъде информирано.

— В Масачузетския технологичен институт знаеха ли името на училището на Били?

— Разбира се. Разполагаха с всичките им данни.

— И все пак са решили да не съобщават на гимназията в Бат за изключването му. Самият факт, че от Масачузетския технологичен институт не са приели за нужно да уведомят гимназията в Бат за този злощастен инцидент…

— Не беше инцидент. Беше нарушение.

— Синът ти страда от биполярно разстройство.

— Тази диагноза беше поставена по-късно. А палежът определено не е леко провинение.

— Въпреки това от Масачузетския технологичен институт са решили, че нарушението не е толкова тежко, та да съсипят бъдещето на изключително даровит млад човек.

— Изгубих шестима от клиентите си. Всички казваха едно и също: не искали да имат нещо общо с човек, който проявява безотговорно отношение към истината.

— Това е много грозно и направо осъдително, ако питаш мен — отсякох.

— Много си мила.

— Да не би да казваш това, защото не си свикнал да се отнасят мило с теб?

Ричард затвори очи за миг. Стисна устни и се чудех дали съм нарушила невидима граница, дали няма да стане и да сложи край на обяда, който още не беше започнал.

— Съжалявам — чух се да казвам.

Ричард отвори очи.

— За какво?

— За това, че се бъркам в неща, които не са моя работа…

— Но си права.

Подбрах предпазливо следващите си думи.

— В кой аспект по-точно съм права?

— За това, че не съм свикнал да се отнасят мило с мен.

И двамата посегнахме към питиетата си.

— Самата аз назнайвам това-онова по въпроса — признах.

— Съпругът ти?

Кимнах.

Мълчание. В този момент келнерът се появи в сепарето с широка усмивка.

— Как сте? Готови ли сте за по още едно „Мери“? Нека ви припомня нашите брънч специалитети…

— Да го отложим за след петнайсет минути — прекъсна го Ричард.

— Няма проблем, не бързаме за никъде — отвърна келнерът, схванал настроението.

— Благодаря — каза Ричард. В мига, в който сервитьорът се отдалечи достатъчно, се върна на темата: — И тъй… съпругът ти…

— Ще стигнем до това. Всъщност исках да кажа, че…

— Как се казва той?

— Дан.

— Който е бил уволнен от „Л. Л. Бийн“, но започва отново работа в складовете в понеделник?

— Добра памет.

— Това е типично за търговците.

— Въпреки това ми прави впечатление, че извън работата си като застраховател не си от хората, които непрестанно се опитват да продават нещо и вечно имат сделка на ума си.

— Може би се дължи на това, че когато продавам, играя роля. А извън нея…

— Не играем ли всички роля? — попитах.

— Въпрос на гледна точка.

— Но гледна точка с голяма доза достоверност, нали? Искам да кажа, че всички си изграждаме образ. Въпросът е дали сме доволни от внушавания облик.

— Не очакваш отговор, нали?

Засмях се, а Ричард ми отвърна с лека усмивка.

— Добре, свалям картите на масата — казах. — Преценявам живота си и често се чудя как се докарах до това съществуване, до този образ, до тази роля, която играя всеки ден.

— Всички го правим, не е ли така?

— А каква роля би играл, ако можеше да избираш?

— Отговорът е лесен — отвърна той. — Щях да съм писател.

— Несъмнено такъв с крайбрежна къща в Мейн… или може би и сега е така.

— Ни най-малко. Живея в самото градче Бат. А къщата, макар и хубава, е доста скромна.

— Моята също.

— Всъщност ако бях писател, щях да живея тук, в Бостън. Градски живот и всичко останало.

— Защо не в Ню Йорк или Париж?

— Аз съм момче от Мейн, а това означава, че Бостън е идеалът ми за голям град. Компактен, пълен с история, в източната част на страната. Освен това „Ред Сокс“ са тук…

— Значи и у теб говори стадното чувство?

— Като у всички фенове на „Ред Сокс“.

— Повечето хора се поддават на стадното чувство. Особено като опира до собствената ти плът и кръв. Ето например онази жена, Маргарет някоя си, която се постарала инцидента в Масачузетския технологичен институт да стане публично достояние. Защо й е било нужно? Защото собственият й син не е бил така талантлив и даровит като Били. Поддала се на стадното чувство и се захванала да сее хаос и опустошение. От моята гледна точка това е пет пъти по-осъдително от факта, че ти и съпругата ти сте премълчали проблема в математическия лагер на Били. Просто сте се опитвали да предпазите сина си. А тя преднамерено е предизвикала този срив и с това е навредила на един млад човек. Би трябвало да се срамува от себе си.

— Не се срамува, повярвай ми.

— Какво стана, след като от Калифорнийския технологичен научиха за проблема с Били?

— Неизбежното. Оттеглиха предложението за прием, както и стипендията. Още по-ужасното беше, че се случи, докато Били още го нямаше. В следващия момент ме нападнаха репортери от всички регионални вестници, а телевизионен екип от кореспондентската служба на NBC в Портланд дори паркира пред къщата ми и настояваха да обясня защо съм прикривал сина си. Изненадан съм, че не си чула за това, Мейн е толкова малък.

— Рядко гледам телевизия. Обикновено чета новините в електронното издание на „Норт Йорк Таймс“. Дан все ми казва, че за човек, който живее в Мейн, проявявам твърде слаб интерес към местните новини. Вероятно защото в повечето случаи става въпрос за клюки. За нещастията и трагедиите на хората от други градчета. Сигурна съм, че ако попитам някого от колегите си в болницата за инцидента, те биха си спомнили. Но повярвай ми, това не се отнася за мен.

— Благодаря.

— Направи ли изявление в пресата?

— Възложих на адвоката си да го направи. Кратко изявление, в което се казваше, че след като Били продължава да е в неизвестност — и ние сериозно се опасяваме, че може да не е жив — молим да ни оставят на мира в този труден за нас момент и така нататък. В полза на Дуайт мога да кажа, че застана на наша страна и обяви, че след като Масачузетския технологичен институт е сметнал проблема за личен, по негово мнение сме били прави да не повдигаме въпроса пред училището — освен това бил шокиран от някои твърде злонамерени граждани, които намерили за необходимо да навредят още повече на този очевидно изпаднал в беда млад човек, като разтръбят случката пред пресата. Дуайт каза също, че сме приятели от четирийсет години и при тези обстоятелства той би постъпил точно като мен. Въпреки това фактите сочеха, че шансовете на Били да влезе в който и да е колеж клонят към нула. И всичко това се дължеше на една злобна женица. Междувременно следата в издирването на Били беше изстинала. Тези осем дни… бяха повече от ужасни.

— Как го понесе съпругата ти?

— Както винаги, щом нещо й дойде в повече: хукна колкото можеше по-далеч. Замина при сестра си в Обърн. Обаждаше ми се веднъж на ден, за да чуе новините. През останалото време никаква я нямаше.

— И не остана при теб?

Отново затвори за кратко очи — забелязах, че прави това, щом разговорът тръгне в неприятна посока. Въпреки това не се опита нито веднъж да заобиколи горчивата истина. Вместо това отвори очи и призна:

— Мислех си, че ще полудея.

— Имало ли е конкретна причина за изчезването му?

— Приятелката му обявила, че между тях всичко е свършило. Просто така. Изневиделица. Разбрах за това около седемдесет и два час след изчезването на Били. Рано една сутрин — трябва да е било около шест часа — някой захлопа силно по вратата ми. Изтичах долу и щом отворих, видях насреща си Мери, приятелката на Били, с обляно от сълзи лице. Поканих я в кухнята и цялата история излезе наяве. През последните няколко месеца Били се бил отчуждил, общувал трудно и бил неспокоен, така че накрая тя нямала друг избор и му казала, че е дошъл краят. След като ми разказа всичко това, изпитах безумен срам, особено когато ме попита: „Вие забелязахте ли, че се държи необичайно напоследък?“. Истината е, че не бях забелязал нищо различно, а синът ми беше скъсал с първата жена, която го беше обичала.

Сякаш прочел мислите ми или вероятно изражението на лицето ми, той ме погледна и каза:

— Точно така. Били никога не бе познал майчина любов. И все пак в защита на Мюриъл мога да кажа, че тя видимо направи всичко по силите си.

— Ти наистина ли вярваш в това?

— Не.

Когато го изрече, той се взря право в очите ми и през тялото ми премина странен трепет. Поради това, че погледите ни се срещнаха, усетих каквото чувстваше той: че това е миг на споделено откровение. Една неназована с думи граница бе прекосена.

— В крайна сметка къде откриха Били? — попитах.

— На север, в Окръга — отговори Ричард, като употреби типичното за Мейн разговорно съкращение за окръг Аросток, най-отдалечения, най-слабо населен и непознат край на щата, известен предимно с обширните си гори и сложна мрежа от горски просеки, които не присъстваха на нито една от официалните карти на щата.

— Състоянието му много ли беше лошо?

— Много. Казал на щатския шериф, който го открил, че отишъл до Преск Айл, купил от местния „Уолмарт“ градински маркуч и изолирбанд и възнамерявал да кара навътре в гората, да залепи маркуча за ауспуха, да вкара другия край през прозореца, да покрие отвора на стъклото с изолирбанд и да включи двигателя.

Въпреки това бил купил храна за една седмица, спален чувал и портативна печка. Това ме кара да мисля, че част от него е искала да живее. И все пак е разполагал с всичките тези приспособления, поел е навътре в гората и е кръстосвал безкрайните пътеки, достъпни само за местните компании за производство на хартия. Карал ли, карал, докато заседнал в канавка край един от черните пътища. Счупил мост. И ето че се озовал сам сред дивата природа в края на април, когато земята още била покрита със сняг, а на смрачаване температурите падали под нулата. Разполагал с всичко необходимо да отнеме живота си. Вместо това той живеел в колата си. Пускал парното през нощта, докато горивото му свършило. Използвал гората за тоалетна. Ядял приготвена на портативната печка храна. Бил сам-самичък в гората. Няколко месеца по-късно сподели с мен, че е бил щастлив за пръв път през живота си.

След това извадил късмет. Един дървосекач го открил на зазоряване. В този момент Били бил останал без никаква храна и освен че бил изгладнял и страдал от тежките климатични условия, бил изпаднал в делириум. Заключил всички врати на колата си и не искал да отвори, когато човекът затропал по стъклата и се опитвал да убеди Били да позволи да бъде спасен. Били бил толкова объркан, че отказвал да отвори вратата. Тогава дървосекачът си тръгнал и се върнал четири часа по-късно — толкова бил отдалечен този район — придружен от служители на щатската полиция. Те също опитали да убедят Били да отвори и да им позволи да му помогнат. Щом видял хора в униформи, той напълно обезумял. Отказвал да отключи. Крещял и обиждал полицаите. Накрая те се принудили да разбият вратата с лост, а той ги нападнал. Сложили му белезници, но той продължил да буйства на задната седалка на патрулната кола и те го закарали при най-близкия лекар, който поставил на Били толкова силен транквилант, че го държал в безсъзнание двайсет и четири часа.

След като се свестил, открил, че се намира в голямата психиатрична болница в Бангор. От щатската полиция на окръг Аросток се обадили на Дуайт. Какъвто си е страхотен приятел, той настоя да ме закара до там. Щом пристигнахме в болницата, огромна викторианска сграда, модернизирана отвътре, но въпреки това всяваща уплаха, заварихме Били, настанен в строго охраняваното крило. В изолатор. Позволиха ми да го посетя. Беше толкова измършавял и изстрадал от всичките тези дни, прекарани в ледената кола. Отказваше да разговаря с мен, макар че се разрида, когато му казах колко много го обичам. Опитах се да го успокоя, като понечих да го прегърна, но той се разбесня, замахна с юмрук към мен, който, за щастие, избегнах, блъсна го с все сила в стената и после се барикадира в банята. Пристигнаха четирима души от персонала, едри и яки мъже, и наредиха на мен и Дуайт да излезем, докато те се справят със сина ми. Освен че е най-старият ми приятел, Дуайт е и цар да ти поднесе истината без заобикалки. След инцидента Дуайт ме заведе в най-близкия бар, настоя да изпия двоен „Джак Даниълс“, за да се успокоя, и ми каза следното: „Синът ти е на ужасно място, а след тази случка няма начин да го пуснат оттам много дълго време“.

— Къде беше майка му в този момент?

— При сестра си в Обърн и чакаше да й се обадя.

— Защо не дойде с теб в Бангор?

— Когато й разказах по телефона какво се е случило, тя се разплака така, както не я бях чувал да плаче до този момент. Казах й, че вероятно е най-добре да отида в психиатричната клиника само с Дуайт. Тя не възрази.

— Но тя видя ли се с него все пак?

— Нямаш много добро мнение за нея, нали?

Такъв коментар ме свари неподготвена, особено предвид оправданието, прозвучало в него.

— Просто реагирам на това, което ти ми разказваш за нея.

— Не е толкова лоша.

— Вярвам ти.

— Въпреки че я обрисувах като лоша майка?

— Ричард… бракът ти си е твоя работа. Никога не съм искала да осъждам…

— Нямах намерение да се държа така рязко.

— Не бих казала, че се държа рязко. Просто историята ти е ужасна.

— Това не е моята история, а неговата история.

— Но ти си негов баща.

— Знам, знам. Както можеш да си представиш, животът не беше същият след това. Седмица по-късно Мюриъл дойде с мен да го види в психиатричната болница. Първо разговаряхме със специалиста по психофармакология. Той ни каза, че дава на Били паксил, разновидност на прозак, и макар да било още рано, той реагирал добре на лечението. Когато го видяхме същия следобед — в контролирана среда в присъствието на двама едри мъже медицински сестри, в случай че положението излезе извън контрол — той изглеждаше оживен, бодър и радостен да ни види и двамата. Обеща ни, че ще пребори този проблем и ще влезе в Калифорнийския технологичен през есента, както беше планирал. Предварително се бяхме уговорили да не му казваме нищо за оттегленото предложение за прием, нито за факта, че изчезването му беше основна новина в медиите в продължение на две седмици. Въпреки това горката Мюриъл едва не рухна в този момент. Щом стигнахме до колата, тя зарови глава в рамото ми и си поплака десет минути. По-късно, докато пътувахме на юг и вече беше възвърнала самообладанието си, съобщи ми с леден тон: „Това момче вече е изгубено за нас“.

Разбира се, не й повярвах. Казах си: я виж как се подобри, откакто започна новото лечение. Започнах да кроя планове как да го запиша в добър колеж есента. Не се отказвах от бъдеще за него.

Четирийсет и осем часа по-късно отново ни се обадиха от щатската болница. Били изпаднал в тежък пристъп предишната вечер. Изведнъж станал агресивен. Започнал да удря и налага с юмруци един от пазачите. Опитал се да разбие главата му в прозореца. Наложило се да го упоят, за да го укротят, така че се намираше в тяхната версия на карцер. Прииска ми се да се втурна обратно към Бангор, но Дуайт ме посъветва да остана.

Дните минаваха. Обади ми се директорът на психиатричната болница. Беше ужасно притеснен. Изсипа куп самообвинения. Оказа се, че психофармакологът напълно объркал диагнозата на Били, тъй като вече било ясно, че страда от биполярно разстройство. След като поразпитах, разбрах, че ако поставиш човек с биполярно разстройство на паксил, той светва като коледна елха. Нищо чудно, че бедното момче преживя тези маниакални кризи.

— Значи са сменили лечението?

— Да, предписаха му литий. Проблемът беше, че след нападението на щатски полицай и изстъпленията му в болницата щатските власти решиха да окажат натиск за продължителното му оставане в изолатор. Обсъдих с адвоката си възможността да заведем дело срещу болницата заради грешната диагноза и неподходящите медикаменти, предизвикали тези състояния. Моят адвокат ме свърза с такъв по наказателно право в Портланд. Таксата му беше близо четиристотин долара на час. Той ми заяви, че ако съм готов да похарча двайсет хиляди, могат да повдигнат иск срещу щата. Смяташе обаче, че ще загубим делото, тъй като Били е бил агресивен и нестабилен преди погрешно да му предпишат паксил. Изтеглих заем, срещу който заложих къщата си — Мюриъл беше категорично против — и започнахме делото. Загубихме. Въпреки че приемаше литий, Били продължаваше да показва признаци на сериозно душевно разстройство. Всичко беше в полза на щата. Беше постановено, че щатските власти имат право да оставят Били в онази болница дотогава, докато сметнат, че е готов да се интегрира в обществото.

„Има ли шанс това да се случи?“, прииска ми се да попитам, въпреки че вече знаех отговора на този въпрос. Ричард отново сякаш прочете мислите ми и каза:

— Само че това няма да се случи скоро. Защото след диагнозата биполярно разстройство беше класифициран и като опасен шизофреник. А сега… сега… ми се обадиха от щатската болница само преди един час. За пръв път от четири месеца са му позволили да се върне в общите помещения на мъжете в отделението. Станало сбиване и той намушкал някого в гърлото с молив.

— Човекът добре ли е?

— Според директора на психиатричното отделение, където се намира Били, раната е била повърхностна. Но това означава, че синът ми отново е в изолатор и ще остане там бог знае колко дълго.

Гласът му секна и той закри лицето си с ръце. Поставих длан върху ръката му. Този път не се отдръпна.

— Разбира се, обадих се на майка му веднага, щом получих новините от болницата. Отговорът й беше: „Този път го изгубихме завинаги“.

— Убеден ли си в това? — попитах.

— Не искам да вярвам, но…

— Ако трябва да бързаш към болницата… — промълвих.

— Синът ми отново е в изолатор. Това означава, че няма право на посещения. Психиатърът ми обясни, че ще го оставят там, докато не преценят, че е стабилизиран. При последния такъв случай минаха осем месеца, преди да мога да го видя. По-рано ти казах, че трябва да тръгвам по една-единствена причина: не смятах за възможно да споделя с теб всичко това. А ти беше така мила и търпелива, така…

Сервитьорът отново се беше появил с широката си усмивка. Ричард отдръпна ръката си от моята.

— Е, помислихте ли за хапването? — попита келнерът.

— Имаме нужда от още малко време — отговорих и той се запъти в друга посока. Щом се отдалечи достатъчно, прошепнах на Ричард: — Моля те, върви, ако трябва.

— Къде бих могъл да отида? Къде? — въздъхна той. — Но ако след всичко, което чу, ти имаш желание да избягаш…

— От къде на къде да правя нещо подобно?

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Благодаря ти.

— Не, аз ти благодаря.

— За какво?

— Че ми разказа за сина си.

— Макар че историята е ужасна?

— Особено заради това.

Тишина. А после Ричард каза:

— Има моменти в живота, когато човек наистина се нуждае от второ питие.

На което можех да отговоря само:

— Съгласна съм.