Дъглас Кенеди
Пет дни (11)

1

„Мултикс селект ДР“ е система, разработена специално да предоставя икономичен достъп до света на дигиталната радиография на лекарите с частна практика и по-малките болници. „Мобилет Мира“ на „Сименс“ представлява мобилна дигитална рентгенова система с безжичен сензор и по-гъвкаво подвижно рамо за улеснено използване от страна на клиничния екип.

Господинът, който представяше тази машина пред петдесетина от нас, имаше великолепни зъби. Притежаваше и обиграния маниер на търговец, който обаче не можеше да компенсира факта, че очевидно чете предварително подготвена твърде помпозна презентация. Опитах се да се съсредоточа върху думите му. Не успях. Светването на екранчето подсказа за пристигането на съобщение. Наведох глава и прочетох:

Днес ще разчиствам гаража. Надявам се конференцията да е интересна. Дххх

Донякъде останах трогната от съобщението. Да разчисти гаража — безнадеждно задръстен от всичките му инструменти за ремонта на къщата, автомобилни части, домашните фитнес уреди, които никога не използва — беше сред молбите, които отправях към съпруга си през последните осемнайсет месеца. Не съм му натяквала за това. Мразя натякването, въпреки че в дългогодишен брак винаги възникват битови проблеми, които могат да предизвикат търкания: като неспособността на човек да оправя леглото, да зарежда прането в пералнята или да освободи гаража от натрупаните боклуци, така че да можем да паркираме двете коли там, щом завали сняг. В малкото случаи, когато бях споменавала тези дразнещи пропуски пред Дан, бивах посрещана с неясно сумтене или пълно мълчание. Това от своя страна означаваше, че тихо се бях примирила с оправянето на леглата, прането и паркирането на колата ми пред претъпкания с боклуци гараж (наистина започвам да звуча като жертва). Оповестяването чрез съобщение как най-сетне ще разчисти гаража всъщност беше начинът му да каже, че съжалява за снощи. Но аз не искам актове на помирение. Искам съпруг, който да ме желае, да показва, че иска да бъде с мен.

Върнах се в стаята си и му отговорих:

Благодаря ти, че правиш това. Наистина го оценявам. Обичам те, Лора.

Дан мигновено ми отговори:

Само кажи, ако искаш да свърша още нещо из къщата.

Наистина се чувства виновен. Не ми се искаше да кажа „ха така“, но част от мен изпитваше удовлетворение, задето най-после е осъзнал, че поведението му нерядко подкопава отношенията ни и истински ме наранява. Можех единствено да се надявам, че желанието му да направи нещо, с което да ме зарадва, е начало на някакви по-разумни взаимоотношения.

Някакви по-разумни взаимоотношения.

Самото звучене на тези думи в съзнанието ми ме натъжи. Защото подчертаваше колко дистанцирани и безсъдържателни са станали нещата между нас; как бракът ни се бе превърнал в континентален дрейф.

Разчистването на гаража е повече от достатъчно. Липсваш ми. Лххх

Натиснах „изпращане“. Само след секунди: бип.

Добре, захващам се за работа.

Докато четях това, осъзнах, че рязко си поемам въздух. Съпругът ми беше напълно глух за дискретните ми молби за привързаност. Не беше в състояние да отговори на фрази като „липсваш ми“ дори и с най-бегъл намек за сърдечност. Задължително трябваше да ги пренебрегне и омаловажи. Това ме караше да се чувствам незначителна и ужасно самотна.

Бип. Ново съобщение. Този път от Сали.

Здрасти, мамо. Дали ще мога да заема петдесет долара от тайния ти резерв?

Преди известно време бях посветила Сали, че съм горд собственик на стара метална кутия за тютюн, купена за три долара на гаражна разпродажба, защото харесах дизайна на „Лъки Страйк“ от 1920 година върху очукания капак. Държах кутията на един рафт в гардероба си. Всяка седмица слагах вътре по петдесет долара за неотложни нужди, пари за всеки случай. Казах на Сали за тази кутия. Исках да бъда сигурна, че ще има пари в брой, в случай че й потрябват, но също така бях настояла да не взема оттам, преди първо да ме пита. Дали това не ми придаваше маниер на даскалица? Вероятно, но Сали беше невероятна прахосница, парите бяха неспирна драма в живота й. Въпреки че редовно ми искаше допълнителни суми над трийсетте долара, които й давах седмично и спечеленото като детегледачка, в нейна полза мога да кажа, че никога не беше вземала от скритите пари, без да помоли за разрешение. Не отрича, че ми дължи триста и двайсет долара (напомни ми го наскоро при връщането на четирийсет долара в кутията, след като поработи като сервитьорка в закусвалнята „Мудис“ в Уолдоборо). Не съм настоявала да го прави. Освен това се тревожа, че нуждата й постоянно да купува разни неща се дължи на една по-сериозна неудовлетвореност… такава, от която, изглежда, не можех да й помогна да се отърси.

Отговорих на Сали:

За какво са ти петдесет долара?

Бип. Незабавно ми отговори:

За кокаин, екстази и татуировка на ангела на смъртта на дясната ми ръка, мисля, че ще стои готино. Ще успееш ли да го преглътнеш?

Осъзнах, че се усмихвам. Сали Мис Наглост беше много повече за предпочитане пред Сали Мис Популярност. Писах й веднага:

Аз ще успея да го преглътна. Въпросът е: дали ти ще можеш?

Бип. Веднага ми писа отново:

Благодаря ти за майчинското напомняне. Джени е намерила билети в последния момент за онзи концерт в Портланд. Отиваме там довечера. Трябват ми петнайсет долара за билета и за вечеря след това. Татко ми каза, че напоследък харча прекалено.

Отговорих й.

Той каза ли ти, че не можеш да идеш?

Бип. Отговор:

Не ми забрани, но като ми отказа пари, смята, че си гарантира оставането ми у дома довечера.

Написах:

Кой ще шофира на връщане?

Бип.

Бренда, сестрата на Джени.

Това беше успокояващо. Бренда беше на двайсет и три и работеше като администратор в корабостроителницата в Бат. Няколкото ни срещи ме оставиха с впечатлението, че е здраво стъпила на земята. Дори прекалено, тъй като тежеше около сто и петдесет килограма и се опитваше да отслабне, за да сбъдне мечтата си да се присъедини към военноморския флот на САЩ. Според сведения от Сали през последните няколко месеца беше напълняла с десетина кила. Но при все че не успяваше да овладее обиколката си, тя беше пълен въздържател (Сали разказа, че все опявала на сестра си за опасностите, които крие алкохолът). Успокоих се, че тя ще се прояви като образцов шофьор.

Щом Бренда ще шофира, съгласна съм. Ще пратя съобщение на татко ти и ще го успокоя.

Бип.

Той не възразява.

Отговорих:

Тогава нека сам ми го каже.

На мига написах съобщение на Дан, че Сали иска да излезе и…

Бип. Отговор от Дан.

Казах й, че не бива да ходи. Защо отменяш забраната ми?

О, господи. Няма край. Сали ни настройваше един срещу друг както обикновено.

Отговорих на съобщението му:

Нямам желание да подкопавам авторитета ти. Все пак какво толкова, ако излезе тази вечер? Аз съм й дала пари и не виждам защо трябва да си стои у дома.

Бип.

Ще си остане у дома, защото аз така съм казал.

Отново стиснах зъби. Доскоро Дан пърхаше около дъщеря ни и на моменти беше дори прекалено снизходителен. Напоследък обаче широкообхватната му раздразнителност помрачи и отношенията му със Сали — до такава степен, че преди известно време тя го попита:

— Ти откога започна да негодуваш заради съществуването ми? (Това се случи, след като той я наказа да не излиза през уикенда, защото тя пренебрегна нареждането му да разчисти пълната бъркотия в стаята си.)

Въпреки че се опитах да действам дипломатично и дори накарах Сали да предприеме голямо чистене, Дан изобщо не отстъпи.

— Още си наказана, защото трябва да получиш назидание веднъж завинаги.

„Не, ти грешиш — трябваше да кажа на Дан тогава. — Никой от нас няма нужда да получава назидание. Имаме нужда да ни се показва обич.“ Но разтревожена, че ще разклатя патриархалната му позиция, си замълчах.

Този път обаче…

Написах:

Наистина мисля, че ходът ти не е уместен. Сали иска да излезе с приятелките си. Да, наистина харчи доста свободно напоследък. Но защо трябва да прибягваме до наказания? Не си правиш добра услуга. Ще те оставя сам да й съобщиш, че отново е наказана. Ти се справяй с последствията от това.

И го изпратих, преди дори да съм го прочела.

Бип.

Несъмнено гневният отговор на Дан.

Всъщност се оказа съобщение от Ричард:

Срещата ми тъкмо приключи. Резервирах маса в бистро̀то на „Бийкън стрийт хотел“, който (няма да се изненадаш) се намира на Бийкън стрийт. Да се видим след час? Ричард. П. П. Имах отегчителна сутрин. Как беше твоята?

Пратих му отговор:

След час е добре. Тази сутрин не научих нищо, освен че дори и да си далеч, животът ти те следва навсякъде. Доскоро.

След като изпратих съобщението, реших, че няма защо да оставам и да слушам още търговски представители на радиографски продукти. Тръгнах към стаята си. Там се преоблякох, сложих чифт джинси, черно поло и черен тренчкот, поне десетгодишен — за който Бен винаги ми правеше комплименти, че съм изглеждала като парижанка. Сложих малко грим, като обърнах особено внимание на зоната под очите си. Определено не харесвам тези тъмни полукръгове, които са се настанили там. Никакви серуми против стареене (трудно мога да си позволя тези абсурдно скъпи продукти) или сън не помагат за избледняването им. При всички тези тънички бръчици наблизо — а те щяха да стават по-дълбоки с годините — чувствах единствено (както често ми се случва, когато трябва да се погледна в огледало) че тази фаза на средната възраст е посветена предимно на ограничаване на щетите. Но след като нанесох върху устните си една степен по-дързък нюанс червило, отколкото нося на работа, си припомних нещо, което каза майка ми в един от редките си моменти на размишление, когато вече знаеше, че не й остава много време:

— Докато не са те погребали, още си млада.

Начервих устните си още веднъж и цветът стана по-плътен. Така. Това беше в знак на неподчинение към онази част от мен, която постоянно ме държеше под ограничителна заповед.

След това вдигнах яката на шлифера си (Мата Хари в хотела на летището?) и се отправих навън. Не стигнах далеч, преди мобилният ми телефон да бипне отново.

Татко току-що сам ми даде петдесет кинта, каза, че ще е заспал, когато се върна… и моли да не го будя. Не знам какво си направила, че да размисли, но да знаеш, не се оплаквам. Сххх П. П. Благодаря.

Значи, Дан все пак е направил обратен завой. Очевидно се е опитал да се реваншира. Това променя ли нещата? Всъщност могат ли хората да избягат от истинската си същност — а гневът и лошото настроение бяха определящи за съпруга ми от доста дълго време. Както и моята присъща предпазливост и склонност да заобикалям потенциални разправии са неразделна част от мен още от онзи момент преди повече от двайсет години, когато реших да заложа на сигурността пред…

Бип.

Ново съобщение. Този път от Дан.

Със Сали се разбрахме. Надявам се да си доволна.

Да, успокоих се. Но ти доволен ли си?

Отговорих му:

Радвам се, че проблемът е решен, благодаря ти.

Без гальовни фрази този път. Без увещания за обич. Защото знаех, че няма да дочакам каквото искам.

Имаше автобус, който пътуваше от хотела до спирката за терминалите на летището. Аз бях единственият пътник. Излизах за пръв път този ден и видях, че е прекрасен следобед. Качих се в автобуса и реших да не гледам към дългия паркинг от другата страна на улицата или към редицата от бензиностанции, строени край пътя във всички посоки. Вместо това вдигнах поглед към ясносиньото небе и примигвах през цялото време срещу искрящото слънце. Автобусът спря на спирката на терминалите на летището и за по-малко от два долара щеше да ме измъкне от бетоновите постройки край шосе 1. Десет минути по-късно ме остави на входа на първия обществен парк, създаден в този някога Нов свят.

Провинциалното момиче у мен — което винаги е мечтало да живее в града — открай време изпитваше влечение към метрото. Представата да кръстосваш града под земята. Да се гмурнеш в тунел към друга посока. Да чуваш шума, да изпитваш усещане за нови възможности и просто за градска среда, породено от скоростта на мотрисите.

Щом метрото пое към централната част на Бостън, загледах се в четири изтощени жени от латиноамерикански произход, които се бяха качили заедно с мен на спирката на летището. Всичките бяха облечени в униформи на камериерки. Вероятно бяха започнали работа в четири сутринта и сега си отиваха у дома. Бяха се отпуснали омаломощени на седалките и не личеше да намират това пътуване след ранната съботна смяна за особено вдъхновяващо изживяване. Особено при вида на пияницата, проснал се срещу тях, по чиято проскубана брада имаше лиги и остатъци от храна.

Все пак, щом се изкачих с ескалатора до Парк стрийт, първото, което чух, бяха двама китаристи, изпълняващи приятно мрачното парче на Студжис „Искам да ти бъда куче“, на което Кърт Кобейн направи кавър. Да, бях фен на „Нирвана“ през деветдесетте. Спомням си един особено забавен момент, точно след като се бях запознала с Дан и шофирах нанякъде, а в касетофона на двайсетгодишния шевролет се въртеше касетка на „Нирвана“ и той пееше с цяло гърло „Влажна вагина“. По онова време Дан често се държеше като немирник. Истински вярваше в идеята за забавление.

Песните ни въздействат по този начин, не е ли така? Връщат ни към случки от миналото. Изглежда, музиката бележи голяма част от тийнейджърските и младежките ни години и определена песен е в състояние да събуди спомен за време, в което животът не ни се е виждал толкова сериозен, толкова объркан.

Двамата певци напомняха онзи гръндж стил, в който Кърт Кобейн беше новатор. И двамата бяха на не повече от двайсет години и въпреки леко наркоманския им вид, музикалните им възможности и вокалната хармония бяха невероятни.

Районът около този вход на парка „Комън“ беше доста оживен. Групи от туристи. Местни бегачи или велосипедисти. Навсякъде се виждаха двойки. Млади гаджета, обвили ръце около кръста на другия. Няколко тийнейджъри, които се целуваха малко прекалено страстно по пейките, и двойка, която направо си просеше арест до едно дърво. Имаше и такива, които очевидно бяха на първа среща, предпазливи и неспокойни. Млади родители с бебенца и колички, всичките недоспали и очевидно измъчени от битови несгоди. Двойки на средна възраст — някои видимо отчуждени, други приветливо усмихнати. И доста възрастни мъж и жена, седнали на пейка точно до входа на парка, и двамата четящи рубрики от сутрешния „Глоуб“, хванати за ръце.

Аз, естествено, завидях на тази двойка и ми се прииска да знам историята им. Дали се бяха влюбили като хлапета преди шейсет години и се обичаха оттогава (брачна история в стил „Рийдърс Дайджест“)? Или пък се бяха открили доста по-късно в живота, след като бяха овдовели, разведени или прекарали живота си сами? Дали бракът им беше от онези, претърпели сериозни катаклизми и периоди на истинско отчуждение, а след това равновесието се беше възстановило, за да ги отведе до залеза? Дали не се бяха вкопчили един в друг от страх, за да устоят на трусовете или в търсене на нещо по-добро… а сега бяха двама старци на пейка в парка, които се държат за ръце, примирени с факта, че не ги очакват други възможности освен човека, когото е трябвало да изоставят още преди години?

То се знае, ужасно ми се искаше да вярвам в първия сценарий — хората, отдали се един на друг преди шейсет години. И, то се знае, бях наясно, че това е в сферата на фантазиите — че такава дългогодишна връзка не може да е била любовна песен от начало до край. А колко ни се иска да повярваме в приказката и не спираме да се чудим защо не можем да постигнем съпружеското щастие.

Погледнах часовника си. Един и осемнайсет. Вече бях закъсняла с три минути, а Бийкън стрийт беше… къде всъщност беше? Видях един полицай и го помолих да ме упъти. Той ми показа сградата на Конгреса на едно възвишение точно над „Комън“ и ми поръча да завия наляво, щом стигна дотам.

— Бийкън стрийт е първата голяма улица — допълни той. — Няма начин да я пропуснете. Освен това съм сигурен, че с когото и да имате среща, ще ви чака.

Не можах да сдържа усмивката си, но, така или иначе, закъснявах, а не исках да карам Ричард да си помисли: „Значи е от онези жени, които играят игрички и карат мъжете да чакат“.

Би ли си помислил наистина така? И защо аз мислех за това?

Стигнах до „Бийкън стрийт хотел“ в един и двайсет и седем. С дванайсет минути закъснение. Бистро̀то беше на нивото на улицата. Изглеждаше изискано и стилно. Ричард вече беше там, седнал в едно сепаре в дъното. Забелязах, че е избрал своята представа за ежедневно облекло: синя риза, тъмносиньо яке с цип и панталон цвят каки. Изведнъж се почувствах глупаво заради парижкия бохемски вид. Беше се надвесил над своето блекбъри и невероятно концентриран пишеше съобщение. По изражението му си личеше, че очевидно е разстроен от нещо.

— Съжалявам — казах, щом стигнах до сепарето. Изведнъж Ричард скочи на крака и се опита да лепне усмивка на лицето си. — Не прецених добре времето за път.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна той и ми направи жест да седна. — Всъщност аз ти дължа извинение. Ще се наложи да съкратим обяда.

— О — промълвих и се опитах да прикрия разочарованието си. — Да не би нещо да се е случило?

Забелязах как присви устни. Натисна бутона за изключване на блекбърито си и го избута далеч от себе си, сякаш то беше вестител на злото.

— Да, нещо такова…

Въпреки това се насили да изглежда весел.

— Не си струва да си разваляме обяда. Не знам за теб, но аз определено бих се зарадвал на „Блъди Мери“.

— Не бих отказала едно.

— Не бих отказал и две.

Той направи знак на сервитьора и поръча питиетата.

Щом сервитьорът си тръгна, забелязах, че Ричард е взел салфетката от масата и я усуква — на мен самата ми е привично, когато съм неспокойна.

— Нещо се е случило, нали? — попитах.

— Толкова ли е очевидно?

— Ужасно си разстроен.

— Разстроен, разнебитен, изтерзан…

— Съкрушен. Вече със сигурност знам, че си подвижен речник.

Тъжна усмивчица от Ричард.

— Съжалявам — каза той. — Нямах намерение дори да споменавам за това…

Протегнах ръка и леко докоснах неговата. Това беше жест, който продължи не повече от секунда. Но начинът, по който пое въздух, щом пръстите ми се допряха до ръкава му, ме накараха да се замисля кога ли някой го бе докосвал така успокоително за последен път.

— Разкажи ми, Ричард.

Той сведе поглед и се загледа в полирания дървен плот на масата помежду ни. После заговори, без да поглежда към мен:

— Излъгах те за нещо.

— Добре — отговорих, като се стараех да спазвам неутрален тон и да не бъда разстроена, разнебитена, изтерзана. Все пак бях прекарала в компанията на този мъж едва три ча̀са до този момент. Случайно познанство. Нищо повече. Защо тогава признаваше, че вече е преиначил нещо?

— Синът ми Били — каза най-после той, все още свел поглед.

— Случило ли му се е нещо?

Той кимна.

— Нещо сериозно?

Той кимна отново. А после:

— Когато ти казах, че живее у дома, спестих истината. Били е в психиатрията на щатския затвор вече близо две години. Току-що разбрах, че са го преместили в изолатор, защото през нощта се опитал да намушка един от другите затворници. За трети път го поставят в изолатор през последните осемнайсет месеца. Психиатърът му тъкмо ми съобщи, че не вижда как ще бъде освободен оттам в обозримо бъдеще.

Тишина. Отново поставих длан върху ръката на Ричард.

— Не знам какво да кажа, освен че новината е наистина ужасна.

— Така е — потвърди той. — Кончината на надеждата.

— Не говори така. Винаги има надежда.

В този момент той погледна право към мен.

— Наистина ли вярваш в това?

Този път аз отклоних очи.

— Не — признах най-накрая.