Дъглас Кенеди
Пет дни (10)

6

Когато се прибрах в хотела, беше доста след един часа през нощта. Кога за последен път бях седяла толкова до късно, унесена в разговор?

Започнаха да ме мъчат угризения. Особено след като прочетох съобщението от съпруга си.

По-рано не бях на себе си. Извинявай. Дан.

Така значи. Странно извинение. Сбито. Телеграфно. Лишено от емоции. Лишено от любов.

А как реагирах аз на този хладен израз на съжаление? Без дори да се замисля, написах отговор:

Няма проблем. Всички изпадаме в лоши моменти. Обичам те. Лора.

Щом презрението веднъж изплува в един брак, то никога не изчезва. Макар в гнева, който изпълваше Дан напоследък, презрението да не беше явно изразено, то се прояви в поведението му тази вечер, без значение на какъв стрес беше подложен или от факта, че го събудих с обаждането си в неподходящо време.

Защо оправдавах ужасното му държане точно сега? Защото част от мен изпитваше вина заради двете чаши вино, които бях изпила с Ричард… и бях прекарала приятно. В същото време се порицавах, задето бях използвала признанието за самотата си като оправдание да си тръгна в нощта. Със сигурност вече мислеше, че съм напрегната и невротична. Ако не броим невинната му забележка, че сме на първа среща — забележка, от която буквално подскочих — Ричард не показа с нищо, че търси интимност. Нито беше намекнал, че бракът му е нещастен или че е неудовлетворен.

Въпреки това ме впечатли начинът, по който говореше за думите, как ме накара да рецитирам стихотворение на Фрост, а безличността, която първоначално бях видяла у него, беше отстъпила пред вдъхновено оживление, щом заговорихме за литература. Той наистина предизвикваше у мен…

О, я се чуй. Предизвиква у теб? Започвам да звуча като тийнейджърка, срещнала шантав съученик и е замаяна от очевидния му интерес към онова, което цени най-много у себе си.

Какво лошо има все пак да срещнеш човек, според който в думите има смисъл? И защо поставям Ричард в категорията „шантав“, по дяволите?

Защото се омъжих за мъж, който веднъж сподели с мен, че се бои да не би синът му да е наследил шантавия ген на майка си.

Естествено, щом Дан забеляза шокираното ми изражение, на мига би отбой и каза, че се шегувал, ха-ха. А аз напълно в свой стил си замълчах. Въпреки това дълго време изпитвах огорчение от думите му. Защото се изненадах от грубостта. И защото Дан не беше се държал грубо до този момент.

А ето че…

Щом грубостта се прояви гласно в един брак, тя никога вече не си отива.

Бип.

Ново съобщение в телефона ми.

Здрасти, мамо. Днес следобед се случи нещо странно. Алисън се появи изненадващо в ателието ми.

О, господи. Защо онези, които разбиват сърцата ни, винаги се връщат, та да нанесат поредния си удар? Чета по-нататък:

Знам какво ще кажеш: не я доближавай. Проблемът е, че искам да съм близо до нея. Макар и да знам, че отново ще се опаря. Може да се окаже, че този път съм по-устойчив на огън. Без лекции, моля те, но бих искал да чуя мнението ти. Бххх

Боже мой. Алисън, великата манипулаторка. След като беше причинила нервна криза на сина ми, сега вероятно беше надушила, че той я е превъзмогнал и се е върнал към рисуването. И, разбира се, беше цъфнала отново, за да провери дали не може да нанесе още поражения. Въпреки това, докато препрочитах съобщението за пети път, осъзнах колко заинтригувана и доволна съм, че той предусеща нейното намерение да го нарани повторно и може да се справи с това. Донякъде ми се щеше да го посъветвам да затръшне вратата в лицето на тази лисица. Ала знаех, че Бен ще го изтълкува като проява на прекалена майчинска закрила или дори като пуританщина. Бен се смяташе за бохем — дразнеше се от поучения, от заръки да се държи „отговорно“ или като „някой сухар, дето продава застраховки“.

Замислих се дали да не позвъня на Бен — той рядко си лягаше преди три през нощта — но знаех, че идеята не е много добра. Ако Бен искаше да говори, сам щеше да ми се обади. В случай че предпочиташе да ограничи общуването в писмена форма, щеше да избере имейл. Ако държеше на бърз отговор без директен разговор, пращаше съобщение. Ето защо устоях на изкушението да му се обадя. Вместо това написах следното съобщение:

Бен — всички клишета са истина, особено онези, които започват с думите: вълкът козината си мени, но нрава си не. Моето мнение е, че тя е вредно създание. Но аз не съм ти. Ако мислиш, че отново можеш да имаш нещо общо с нея — без да останеш наранен от поведението й — не пропускай да се насладиш на секса, но и за миг недей да се заблуждаваш, че между вас има връзка, да не говорим за любов. Това са мъдрите ми съвети в петък вечер. Обади се, когато искаш да поговорим. Обичам те, мама.

Както винаги препрочетох съобщението няколко пъти, преди да го изпратя, за да се уверя, че не звучи долнопробно. Натиснах бутона за изпращане, а след това написах на Сали:

Здравей, миличка, в Бостън съм. Хотелът не е цвете, но е приятно разнообразие. Надявам се да имаш лежерен уикенд. Заслужаваш сериозно разпускане. На линия съм, ако имаш нужда от мен. Ако не, ще се видим в неделя вечерта. С обич, мама.

Отново огледах внимателно съобщението, преди да го изпратя, и се отказах от думата „лежерен“, тъй като Сали често я употребяваше (например в израза „Така ми се иска да съм по-лежерна“ — нещо, което определено й се удаваше трудно). Дадох си сметка, че употребена от мен ще звучи изкуствено, сякаш се опитвам да използвам жаргона на нейното поколение или пък го раздавам „актуална“ (казано на жаргона от моето поколение). Също така знаех, че Сали изобщо няма нужда от „сериозно разпускане“, а по-скоро от сериозност.

Деца: постоянната открита рана. И двамата души, без които животът би бил немислим. Бях казала веднъж на Сали, след като беше подхванала рефрена „знам, че ти се иска да имаше по-умна дъщеря“:

— Не съм си помисляла нещо подобно и никога не би ми хрумнало. Ти си моята дъщеря и те обичам безусловно.

— В любовта винаги има условия.

— Кой ти е казал такова нещо?

— Просто го знам.

— Е, между родител и дете…

— Искаш да кажеш, че майка ти те е обичала безусловно?

Опа. Въпреки че не бях разказвала с подробности на Сали за подчертаната студенина на майка ми, бях си позволила някои коментари за липсата на близост между нас (макар че не пренебрегнах дълга си към нея до края на живота й). Сали обаче беше далеч по-прозорлива в емоционално отношение, отколкото сама съзнаваше.

— Майка ми си беше каквато беше — отвърнах на доста острото й (и болезнено за мен) подмятане. — Но аз не съм майка ми… и те обичам безусловно.

— Ще ти го припомня, щом ме хванеш да пуша крек.

— Това никога няма да се случи.

— Откъде си толкова сигурна? — попита тя.

— Защото ако можеш да избираш дали да даваш по петстотин долара седмично за дрога, или да ги похарчиш за дрехи…

— Ще избера дрехите.

И двете се разсмяхме.

— Знаеш ли, мамо, понякога с теб наистина е готино.

Висока оценка от дъщеря ми.

След като прегледах съобщението за всевъзможни уловки, натиснах бутона за изпращане, оставих мобилния телефон на леглото, изритах обувките си и се отпуснах назад върху кувертюрата от изкуствена материя с десен на цветя. Затворих очи.

Бип. Съобщение от Бен.

Мамо — никога не съм си представял, че майка ми ще ме посъветва да правя секс с някое момиче и да го зарежа в мига, в който надуша неприятности. Знам, че ако започна наново с нея, може отново да страдам. Така е в любовта, нали? Трябва да поемаш рискове. А когато поемаш рискове, винаги има вероятност да бъдеш наранен. Та как да постъпя? Ще преспя и ще реша. Бххх

Моят син, философът. Препрочетох съобщението и нямаше как да не се възхитя (отново проговори майчината гордост) от начина, по който Бен успяваше да стигне до същината на въпроса, щом опираше до вземане на решение. Особено на решение, отвеждащо те на малък безопасен остров, където се озоваваш сред стерилност и ограничения.

Да. Наследих татко в семейната фирма.

Изневиделица тази реплика изникна в съзнанието ми. Но кога изобщо нещо се случва „изневиделица“? Особено след като Ричард беше прекарал цялата вечер срещу мен. Оттогава не преставаше да витае в мислите ми.

Какво е животът без рискове?

Синът ми, вестителят на неудобните, но очевидни истини.

Изправих се в седнало положение. Бръкнах в джоба си и извадих визитката, която ми беше дал Ричард, онази с номера на мобилния му телефон. Взех телефона си. Изпратих съобщение.

Извинявай, че си тръгнах така припряно тази вечер. Не съм в най-добрия си период. Като акт на разкаяние предлагам обяд утре някъде в Бостън. Ще се освободя около един часа. Някакви идеи? Поздрави, Лора.

Поколебах се известно време, преди да натисна „изпращане“. Ала едва минута по-късно — бип: отговор.

Лора, няма нужда от извинения за тази вечер. Прекарах чудесно. Ще се радвам да обядваме заедно, но аз черпя. Ще направя резервация и ще ти съобщя мястото и часа. Е… мога ли да го кажа?… Това е среща. Поздрави, Ричард.

Усмихнах се. След възраженията, които бях повдигнала, задето използва тази дума, сега…

Написах отговор.

Да. Потвърждавам официално. Среща е.