Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Five days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2021 г.)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Пет дни

Преводач: Надя Баева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 20.04.2015 г.

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Колибри

ISBN: 978-619-150-500-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9931

История

  1. —Добавяне

5

Втората чаша вино ни отне два часа. Не бях осъзнала как е излетяло времето, докато сервитьорът не ни информира, че е станало късно. Добре, малко прибързвам и си позволявам волности с истината. Един-два пъти се замислих, че не спираме да приказваме и да приказваме — а разговорът беше така изненадващо духовен, толкова естествен, че макар гласчето в подсъзнанието ми да ми напомняше, че става късно, аз предпочетох да не му обръщам внимание. Също както внимавах с втората чаша вино, притеснена, че ако я изпия твърде бързо, може да предизвикам края на вечерта, особено предвид факта, че и двамата бяхме с коли и имахме ангажименти на следващата сутрин.

Само че аз изпреварвам развитието на нещата. Решихме да пием втора чаша вино. Щом келнерът го донесе, Ричард му даде да разбере, че не бива да ни безпокои повече, като просто му каза:

— Сега всичко е наред.

Келнерът кимна с разбиране и ни остави на мира. Щом се отдалечи достатъчно, Ричард подхвърли:

— Обзалагам се, че е кандидат за докторска степен по астрофизика в Масачузетския технологичен институт и му се ще да не му се налагаше да прекарва четири вечери седмично, облечен в униформа на Френския чуждестранен легион и да работи за бакшиши.

— Поне е наясно, че ако всичко върви по план, след две години ще се добере до престижен изследователски или академичен пост и ще използва годината, през която е работил почасово в „Казабланка“ в Кеймбридж, като коронен номер по партита.

— Стига астрофизиците да имат коронни номера по партита.

— Нямат ли всички? — попитах.

— Добре, какъв е твоят?

— Съмнявам се, че имам такъв.

— Но нали току-що каза…

— Това е проблемът с остроумните забележки. Неизменно те вкарват в беля.

— Добре, нека се изразя така, ако те помоля да изпееш нещо…

— Имам ужасен глас — отвърнах.

— Да изсвириш нещо?

— Това, че не усвоих нито един музикален инструмент, е едно от нещата, за които най-много съжалявам в живота си.

— Да рецитираш нещо?

Усетих се, че трепнах и глупаво се издадох.

— Значи все пак рецитираш? — настоя Ричард, широко усмихнат.

— Кое те кара да мислиш така?

— Начинът, по който се изчервяваш в момента.

— О, боже…

— Защо се срамуваш? — попита той.

— Не знам. Може би защото…

— Да?

— Поезия — заявих директно, сякаш бързах да се изповядам. — Рецитирам поезия.

— Впечатляващо.

— Откъде знаеш? Никога не си ме чувал да изпълнявам нещо.

— Направи го сега.

— В никакъв случай.

— Защо не?

— Защото… не те познавам.

Щом казах това, нападна ме пристъп на кикот.

— Извинявай, извинявай — избърборих. — Това прозвуча нелепо.

— По-скоро прекрасно и старомодно: никога не рецитирам поезия на първа среща.

Усетих как се напрягам отново.

— Това не е първа среща — отвърнах доста рязко.

Сега Ричард се смути.

— Вероятно е най-глупавото нещо, което съм казвал някога. Освен това е абсолютно самонадеяно.

— Просто исках да го изясним.

— Вече беше ясно. Просто понякога позволявам устата ми да действа преди мозъка. Дори за миг не съм си помислил…

— Емили Дикинсън — чух се да казвам.

— Какво?

— Това си рецитирам. Много често е Емили Дикинсън.

— Впечатляващо.

— Или налудничаво.

— Защо да е налудничаво? Разбирам да беше казала Едгар Алън По или, още по-лошо, Х. П. Лъвкрафт…

— Той не е писал поезия.

— И вероятно е най-прехваленият писател, който някога се е раждал в тази страна, само че аз никога не съм харесвал натруфената му готика. Харесвам творби, чиято тема е сърцевината на живота, неща от всекидневието…

— Като на Емили Дикинсън.

— Или на Робърт Фрост.

— В наше време е твърде подценяван — коментирах. — Всички го определят като стар янки, поет от поколението на дядовците ни. И да, написал е „пътят е прекрасен, тъмен и далечен, но аз със обещания обвързан съм и много трябва да вървя преди заспиването“… което винаги е било възхвалявано като американска пасторална идилия, поезия, която дори шофьорите на камиони са в състояние да оценят.

— За разлика от Уолъс Стивънс.

— Виж, той е продавал застраховки. Всъщност останал си е в Хартфорд, застрахователната столица на Америка.

— Сериозна заявка за слава.

— Олеле.

— Извинявай, това беше малко заядливо.

— И все пак имаш право. Хартфорд няма с какво толкова да се похвали.

— Марк Твен е живял там известно време… докато се е занимавал с продажби на застраховки.

Ричард ме огледа бавно и изпитателно.

— Нещо лошо ли казах? — попитах.

— Точно обратното, просто си позволих да бъда впечатлен от широките ти познания.

— Не знам чак толкова много.

— Въпреки че си осведомена за подробности от несвързаната с литературата ранна кариера на Марк Твен и цитираш Уолъс Стивънс.

— Не цитирах Уолъс Стивънс. Говорех за Робърт Фрост.

— А кое е любимото ти стихотворение на Фрост? — попита той.

— Вероятно е най-нетрадиционното и най-смущаващото сред всичките, написани от него.

— „Огън и лед“?

Сега беше мой ред да се взра внимателно в Ричард.

— Наистина си голям познавач — признах.

Този път нямаше свенлива усмивка, извръщане встрани и отместване на погледа. Този път ме погледна право в очите.

— Но единствената причина да говоря за тези неща е, че ти си познавач.

— А единствената причина аз да споделям с теб знанията си е, че и ти също си познавач. Повярвай ми, голяма рядкост е да срещнеш някой, който е наясно за „Огън и лед“.

— Само че не мога да го рецитирам.

— Обзалагам се, че можеш.

Отпих голяма глътка вино за кураж. Наклоних глава, за да събера мислите си и спомените ми ме върнаха към последната година в гимназията в деня на тържеството, когато бях помолена от учителката си по реторика, госпожа Флак, да се изправя пред училището и да изпълня…

Не, не, не разигравай отново това наум. Не си припомняй как…

Защо имаме склонност да се връщаме към лошите спомени? Моментите, в които сме се почувствали засрамени, съсипани, обект на подигравки. Когато самата мисъл да рецитирам и да получа похвала за това извиква най-мъчителните спомени от миналото. Когато…

Ще свършим в огнено сияние,

предсказват. Други — в лед.

Ако говорим за желание,

избирам огън, без терзание.

Но ако пак ни дойде ред,

омраза много съм поел,

та и ледът ме убеждава,

че също става

за тази цел.[1]

Тишина. Ричард беше вдигнал поглед към мен в мига, в който започнах да рецитирам и не го беше отместил нито за миг. Но като приключих, осъзнах, че се надявам да получа одобрението му. Щом се усетих, че стоя втренчена в него като ученичка, която очаква похвала от учителя си, извърнах се. Ричард забеляза това и макар и съвсем за кратко докосна лявата ми ръка и каза:

— Това беше впечатляващо. Изключително впечатляващо.

Потрепнах от допира му, при все че в жеста нямаше никакъв намек, беше просто вдъхване на увереност.

— Отново си прекалено любезен — избърборих.

— Не, просто съм искрен. Защо си научила това стихотворение?

— Не са ли го учили всички?

— Ето че сега си притворна.

Притворна. Имало хора, дето употребяват тази дума. Усмихнах се. Той също се усмихна. За пръв път в този разговор свалих бариерите, които вечно издигах пред себе си, и му разказах несподеляна с никого история.

— Прочетох стихотворението на Фрост през първия срок на последната година в гимназията. Преподавателят ми по английски, господин Адамс, ме харесваше, макар и да залитах по точните науки. Той беше около петдесетгодишен, истински аристократ от Нова Англия, изключително ерудиран, типичният ерген, за когото никой не знаеше нищичко. И така, господин Адамс веднага откри, че макар да съм отдадена на химията и биологията, думите играят съществена роля в живота ми. Господин Адамс организира семинар на тема „Велики творби“. За мен това беше избираема дисциплина и в класа бяхме само петима души. „Книжните плъхове“, така ни наричаше свитата на мажоретките. Естествено, имаха право. Господин Адамс ни наричаше своята „литературна бригада“ и по време на курса през тази последна година ни накара да прочетем всичко от „Портрет на художника като млад“ на Джойс, „Крилете на гълъбицата“ на Хенри Джеймс до „Вишнева градина“ на Чехов, която харесах особено много, тъй като тя показваше склонността ни да се самозаблуждаваме и да отказваме да видим реалността около нас. Също така ни накара да четем и американска поезия. Дикинсън. Уитман. Стивънс. Фрост. Спомням си как за пръв път ни запозна с „Огън и лед“. Не можех да повярвам, че това е същият Робърт Фрост, когото всички възприемат като добродушен дядка. Беше творец, който притежаваше либидо, изпитваше копнеж, ярост и гняв. Все чувства, които изпълваха собствения ми объркан, самотен тийнейджърски аз. Посветихме цели два часа от курса за обсъждане на стихотворението и фактът, че едва в няколко кратки изречения беше успял да внуши как всеки от нас носи у себе си способност за любов и благодат, както и мрачна страна, която не желаем да си признаем.

И така, стихотворението се превърна в критерий за мен. В края на срока — точно преди Коледа — се записах за участие в състезание по реторика, което щеше да се проведе пред цялото училище, преди да ни разпуснат за празниците. Преподавателката ми по реторика, госпожа Флак, ме насърчи да взема участие в състезанието — първата награда беше тазгодишното издание на речника „Уебстър“, което наистина исках да спечеля предвид страстта си към думите. Госпожа Флак, която ми беше споделила веднъж, че се е опитала да стане актриса за около десет минути в края на шейсетте, наистина вярваше, че това стихотворение е невероятно оригинален избор за подобно състезание. Тя посвети два часа да ме подготви за представянето ми. Трябваше всички светлини в залата да угаснат, а аз да бъда в центъра на единствен лъч от прожектор, да рецитирам стихотворението с тих и напълно овладян глас, а накрая да остана загледана в публиката, преди да угасне и последната светлина. Като си помисля сега, идеята ми се вижда прекалено в стил Гринич Вилидж от 1965-а за гимназия „Уотървил Хай“ през 1990-а. Ала в онзи момент я приех като извънредно новаторска.

В деня на състезанието преживях най-големия възможен нервен срив зад кулисите. Бях напълно скована. Ужасявах се от излизането на сцената и от изправянето пред цялото училище с вид на идиот. Нямам представа на какво се дължеше това. Никога преди не ми се беше случвало. Щом ме извикаха с напомняне, че е мой ред да се появя, аз отказах да помръдна. Госпожа Флак беше зад кулисите. Тя ме придума да ида на сцената. Светлините угаснаха и аз бързо застанах на отбелязаното място. Включиха насочения прожектор. Стоях там съвсем сама, обгърната от тъмнина, с пълното съзнание, че само трябва да кажа думите по начина, по който ги бях репетирала, че всичко ще приключи след по-малко от минута и ще мога да се оттегля отново в собствения си свят. Въпреки това стоях под лъча, чувствах се напълно разголена, изложена на показ, смешна и не можех да отворя уста. Бях скована, неподвижна, абсурдна. След като измина половин минута все така, раздадоха се хихикания. Макар че чувах как някой от преподавателите шъткат на останалите ученици, някой започна да пляска бавно с ръце, последваха няколко подсвирквания, а после едно момиче — по-късно ми казаха, че била Джанет Броуди, водачката на мажоретките — извика „Нещастница!“. Всички се разсмяха. Насоченият лъч угасна. Госпожа Флак се появи и бързо ме отведе от сцената. Спомням си, че след като се шмугнахме зад кулисите, отпуснах глава на рамото й и се разплаках безутешно, а госпожа Флак трябваше да се обади на майка ми, за да дойде да ме вземе. Мама, която никога не е обичала да показва емоциите си и ненавиждаше всякаква проява на слабост, ме откара у дома, като клатеше глава, повтаряше как ще прекарам останалата част от последната си гимназиална година в опит да преживея случилото се и недоумяваше: „Защо, за бога, си докара подобен провал?“. Не отговорих нищо, но тези думи ме зашлевиха като шамар. Защото бяха невероятно точни. Сама си го бях докарала. Бях допуснала да се посрамя публично. И никога повече не рецитирах „Огън и лед“.

— До днес — допълни Ричард.

Мълчание. Наведох глава.

— Съжалявам — казах най-после.

— За какво съжаляваш?

— Задето те отегчих с тийнейджърското си посрамване, което би трябвало да съм преодоляла още преди години. Не трябваше да споделям точно това с теб.

— Радвам се, че го сподели.

— Не съм го разказвала на никого досега.

— Разбирам — отговори Ричард.

— Няма нищо за разбиране. Просто е факт, че в живота има моменти, които човек смята за крайно унизителни и…

Оставих изречението да замре недовършено. Изведнъж ми се прииска да съм на всяко друго място, но не и тук, изведнъж се почувствах ранима, странна и изгубена, както в онзи момент на сцената на гимназията, заслепена от прожектора. Посочих към чашата си.

— Трябва да тръгвам — казах.

— Само защото ми разказа тази история?

— Да, нещо такова.

— Майка ти… винаги ли е била така брутална с теб?

— Вероятно брутална е твърде брутална дума. Определено заобикалките не бяха в стила й. Обичта й беше сурова. Липсваше й топлота. Защо питаш?

— Баща ми… Той беше брутален. Във физическия смисъл, по-точно налагаше ни с колана при всяко провинение. Щом с брат ми надраснахме възрастта да бъдем пердашени — въпреки че налагането с колана едва ли може да се нарече просто пердах — започна да ни тормози другояче. Както когато спечелих състезанието за най-добър разказ в Университета на Мейн. Историята беше за ловец на омари, който взема със себе си подрастващия си син, за да го учи на занаята си, но лодката им се преобръща и синът се удавя. Наградата беше двеста и петдесет долара, разказът беше отпечатан не само в литературното списание на университета, но и в неделната притурка на „Бангор Дейли Нюз“. Оказа се, че половината от клиентите на баща ми от Изтока са го видели. Той ми се обади в колежа и здраво ме нахока, като ми каза, че съм му причинил цял куп проблеми в работата, тъй като сред клиентите му имало много ловци на омари, а заблудената ми представа за живота на тези хора и най-вече описанието на ужасна трагедия, причинена от нечие нехайство, били възмутителни. Особено след като съм нямал ни най-малка идея за техния бит и самият аз не съм притежавал и грам кураж, но пък съм имал нахалството да се мисля за писател, а всъщност съм бил само „посредствен лигльо“. Точно това бяха думите му.

— И ми разказваш това, за да ме накараш да се почувствам по-добре?

— Точно така. Защото знам какво означава да си лишен от самочувствие заради грубото отношение на някого.

— Аз сама се отнесох зле към себе си, което е далеч по-лошо. Защото всички се самозалъгваме до някаква степен.

— Ти не го правиш.

— Подслаждаш горчивия хап.

— Добре тогава, как точно си се самозалъгвала?

— Това е тема на друг разговор.

Устните на Ричард се изкривиха в съвсем лека усмивчица.

— Добре — каза той.

— Стига да има друг разговор.

— Бих искал да има.

— Уикендът ми е доста натоварен.

— С онази конференция по радиография?

— С онази конференция по радиография.

— Жалко — каза той. — С изключение на една среща в Броктън утре сутринта целият ми ден е свободен.

— Е, това не се отнася за мен.

Тонът ми беше рязък, отхвърлящ и глупаво отбранителен. Извърнах се, но все пак успях да зърна с периферното си зрение, че Ричард се е обезпокоил от гневната нотка в думите ми. Отново бях затръшнала отворената врата пред себе си… от страх. Страх от какво? От това, че този мъж ми предлагаше да прекараме следобеда заедно? От страх, че му бях разказала нещо, което така и не можах да се насиля да споделя със съпруга си, вероятно защото предвиждах, че просто ще извърти очи, сякаш си казва „бедната глупавичка Лора“, както прави толкова често.

— Явно отново обърках нещо — измърмори Ричард и в същото време даде знак на келнера да донесе сметката.

— Не, този път аз бях нелюбезна.

— Не биваше да навлизам толкова много в личното ти пространство и да те питам как си се самозалъгвала.

— Не това беше причината да стана докачлива. Причината беше…

Спрях, не исках да казвам нищо повече.

— Не е нужно да даваш обяснения — промълви Ричард.

— Благодаря ти — прошепнах и изведнъж ми се прииска земята да се отвори, за да мога да се измъкна от тази неловка ситуация.

Сметката пристигна и Ричард настоя той да плати. После ме попита дали мога да получавам имейли на мобилния си телефон.

— Имам такава опция — признах, — но месечните сметки доста се оскъпяват, така че разчитам на съобщения.

— Е, тогава оставям топката в твоето поле. Отново ти давам визитката си. Мобилният ми номер е най-отдолу. Свободен съм утре от обед нататък… и бих се радвал да прекарам деня с теб. Няма да се засегна, в случай че не се обадиш. Беше ми много приятно да споделя тези часове с теб. Искрено ти желая всичко най-хубаво. Защото, ако мога да се изразя така, ти заслужаваш да ти се случват добри неща.

Мълчание.

— Благодаря ти — казах най-накрая. — Много ти благодаря.

Станахме. Искаше ми се да предложа: „Защо не се срещнем към един някъде в центъра за обяд?“, но отново се въздържах.

— Може ли да те изпратя до колата ти? — попита той.

— Няма нужда. Извадих късмет и открих осветено място точно пред киното.

— Все пак трябва да се повърви малко.

Тръгнахме си от бара, без да кажем нищо повече, докато вървяхме към възстарата ми кола. Дори и да бе забелязал окаяното й състояние, Ричард добре го прикриваше.

— И така — казах аз.

— И така.

Нов момент на мълчание.

— Съжалявам, че утре няма да се получи — промълвих и същевременно си помислих: затръшнах вратата повторно.

— Имаш номера ми.

— Така е.

— Обзалагам се, че водачката на мажоретките, която ти се е присмяла, сега съжалява за това.

— Леко се съмнявам. Но искаш ли да чуеш най-голямата ирония в живота ми? Дъщеря ми е водачка на мажоретките. Все пак се надявам да не е зла. Но е съвсем типична за ролята. Освен това държи да е популярна на всяка цена.

— Значи е самотна.

Чух се да питам:

— Не е ли така с всички нас?

Щом тези думи се изплъзнаха от устата ми, прошепнах едно бързо „довиждане“ и се качих в колата, притеснена от факта, че току-що бях признала пред един непознат онова, което ме безпокоеше от дни, месеци, години: фактът, че се чувствах така ужасно сама.

И какво направих след това невероятно признание? Затръшнах вратата и отпътувах в нощта.

Бележки

[1] Превод Владимир Трендафилов. — Б.пр.