Дъглас Кенеди
Пет дни (8)

4

Рядко плача на филми. А ето че плаках през цялото време на уестърн, който не бях гледала досега. Разказваше се за човек, който носи у себе си толкова много грехове и гняв, че прекарва години наред в издирването на младата си племенница, отвлечена от команчите още като малко момиченце. След като най-после я открива, вече млада жена и една от съпругите на вожда, изклал семейството й, първият му порив е да я убие. Тогава се събужда чувството за дълбока връзка, той я спасява и я връща при роднините й. Те я приемат с отворени обятия, а мъжът, преживял толкова много по време на издирването й, просто седи и гледа как тя се скрива в къщата. Вратата се затваря зад гърба й, а той се обръща и поема към безкрайната шир на Американския запад.

При тази последна сцена осъзнах, че плача и останах изненадана от този факт. Дали причината беше, че и аз като героя на Джон Уейн във филма така исках да си отида у дома? Но онова у дома, за което толкова дълго съм копняла, е идеализирано понятие и всъщност няма връзка с реалността? Всички ли копнеем за дом, който няма нищо общо с този, който сме изградили?

Обърканите мисли ме връхлетяха заедно със сълзите, които започнах да лея изненадващо и ме караха да се чувствам ужасно неудобно.

Светлините започнаха да се засилват и се захванах трескаво да търся салфетка в чантата си, за да попия сълзите, в случай че мъжът от предния ред реши да ме заговори отново. Искрено се надявах да избере лесния вариант, просто да ми кимне за довиждане и да си тръгне по пътя.

Избърсах очите си. Изправих се заедно с останалите хора, които седяха в долната част на киното, и бързо се отправих към изхода, за да избегна срещата с Ричард Коупланд. Но щом стигнах до вратата, обърнах се и видях, че той още седи на мястото си, потънал в собствените си размишления. На мига се почувствах позасрамена от факта, че се опитвам да избягам от човек, просто проявил любезност в кратките мигове на общуването ни, който се беше трогнал от филма също като мен. Това ме накара, без много да се замислям, да се помотая във фоайето, докато той излезе. Отблизо успях да забележа, че очите му са зачервени от сълзи. Той също видя моите.

— Какъв филм само — заговорих.

— Никога не плача на филми — отвърна той.

— Нито пък аз — казах.

— Очевидно.

Засмях се. Последва неловка пауза, в която никой от двама ни не знаеше какво да каже. Той наруши мълчанието.

— Заговаряш се с някого на опашката пред рецепцията на хотела, а в следващия момент се оказва, че си пада по същите филми като теб.

— Истинско съвпадение.

— Тъкмо вечерях с един клиент, собственик на фирма за металообработващи машини в Броктън. Доста безличен град, всъщност направо мрачен, а и човекът не беше особено интересен. Въпреки това е лоялен клиент от единайсет години, а се познаваме още от гимназията в Бат. Нямам ни най-малка представа защо ви говоря всичко това. Дали бихте се заинтригували от чаша вино?

Поколебах се, тъй като бях изненадана от поканата и все пак не ми беше неприятно.

— Съжалявам, съжалявам — подхвана той в резултат на мълчанието ми. — Напълно ще разбера, ако…

— Има ли някое приятно място наоколо? Защото барът на хотела…

— Съгласен съм, напълно съм съгласен, направо е ужасен. Мисля, че има едно заведение съвсем наблизо.

Отново се поколебах и в същото време погледнах часовника си.

— Вижте — каза той, — ако е твърде късно…

— Е, минава десет. Въпреки това утре не сме на училище, нали?

— Точно така.

— Добре, да отидем наблизо, Ричард.

— Спомняш си името ми?

— Дадохте ми визитката си, господин Коупланд.

— Надявам се, че не съм изглеждал прекалено напорист.

— Помислих, че възнамеряваш да ми продадеш застраховка.

— Не тази вечер, Лора.

Усмихнах се. Той също се усмихна.

— Значи и ти помниш моето име — казах.

— И то без визитна картичка. Но пък търговците никога не забравят имена.

— Значи, мислиш за себе си като за търговец?

— Уви, да.

— Дядо ми държеше железария в Уотървил и казваше, че всеки продава нещо на някого. Това, което ти продаваш, поне е полезно на хората.

— Много си мила — каза той. — А сега вероятно те задържам.

— Но аз тъкмо ти казах, че с удоволствие ще изпия чаша вино с теб.

— Сигурна ли си?

— Няма да бъда, ако ми зададеш този въпрос още веднъж.

— Извинявай, извинявай. Имам лош навик.

— Всички имаме лоши навици — успокоих го и излязох от киното на улицата.

— Винаги ли си толкова любезна? — попита той.

— Днес следобед не бях любезна с теб.

— О, това ли… всъщност нямах намерение…

— Държах се гадно. Съжалявам, че се държах гадно. И сега, ако кажеш, че не съм се държала гадно…

— Добре, държа се гадно. Дори много.

Изрече това с леко палава усмивка. И аз се усмихнах.

— Добре — въздъхнах. — Сега, след като изчистихме този въпрос…

Кафето, в което той ме заведе, носеше името „Казабланка“ и много напомняше за заведението, което Хъмфри Богарт държеше в едноименния филм. Барманите бяха облечени в бели смокинги, а сервитьорите в униформи на жандармерията.

— Мислиш ли, че тази вечер може да се натъкнем на Питър Лори? — обърнах се към Ричард.

— Струва ми се малко вероятно предвид факта, че го убиха в третата ролка.

— Бива те с филмите.

— Не точно. Всички обичат „Казабланка“.

Салонният управител попита дали сме дошли да хапнем, да пием по нещо или се интересуваме от транзитни документи за напускане на Казабланка.

— Само ще пийнем — отговори Ричард.

— Много добре, мосю — изрече сервитьорът с френски акцент, който напомняше за Питър Селърс.

В мига, в който ни настаниха в едно сепаре, Ричард извъртя очи и се оправда:

— Съжалявам, ако знаех, че това е тематичен бар…

— Съществува и по-лоша тематика от „Казабланка“. Поне не ме заведе в „Хутърс“.

— Не е в стила ми.

— Радвам се да го чуя.

— Но в случай че искаш да идем на друго място…

— И да пропусна мароканско очарование в Кеймбридж?

— Никога не съм бил в Северна Африка.

— Нито пък аз. А работата е там, че когато бях доста по-млада, все си казвах как ще пътувам, ще прекарвам значителна част от живота си на път.

— И аз все това си повтарях.

— Огледай се наоколо… странно е, но си спомням как когато бях четиринайсетгодишна и преминавах през обичайния безумен период на подрастващите — отношенията ми с майка ми бяха доста напрегнати за известно време — обявих, че възнамерявам да се присъединя към Френския чуждестранен легион… бях гледала един стар филм с Лаурел и Харди, в който те се озоваха в чуждестранния легион…

— „Синове на пустинята“.

— И казваш, че не си добре запознат с филмите?

— Това е просто безполезна информация.

— Така или иначе, вършех неща, каквито вършат децата, когато са ядосани на родителите си: взех една чанта от гардероба, преброих джобните, които бях пестила няколко месеца, помислих на кой автобус трябва да се кача, за да отида в Ню Йорк, и дали биха ми останали достатъчно пари, за да си купя билет за мястото, където се подвизава в момента Френският чуждестранен легион.

— Вероятно в Джибути — каза той.

— Къде е Джибути?

— Някъде в Западна Сахара.

— А ти откъде знаеш, че Френският чуждестранен легион се намира там в момента?

— Четох статия в „Нешънъл Джиографик“. Абониран съм още от дете. Точно оттам се събуди интересът ми към пътуванията, от това списание. Всички тези цветни изгледи на Хималаите, бразилските тропически гори, Външните Хебриди и…

— Любимото местенце в пустинята на Френския чуждестранен легион?

Той отново се усмихна.

— Точно така — каза. — Ето откъде знам къде се намира Джибути.

— Мислиш ли, че Лаурел и Харди са снимали филма си там? — попитах.

— Много си светната, знаеш ли?

— Всъщност никога не съм се възприемала за такава.

— Нима никога не са ти казвали, че си умна?

— О, по някой учител или професор от време на време. Иначе…

— Е, умна си.

— Опитваш се да ме ласкаеш.

— Не искаш ли да получаваш ласкателства? — попита той.

— Разбира се, че искам. Просто… не смятам, че ги заслужавам.

— И защо?

— Разговорът не става ли прекалено личен?

Изведнъж той сви рамене, извърна се и доби виновно изражение. Това вече не ми се струваше смущаващо. Вместо това изпитах известна доза съчувствие към него, основано на факта, че добре знаех какво е да си стеснителен и да се чувстваш не съвсем на място.

— Извинявай, извинявай — избърбори той. — Ето че отново говоря, преди да помисля.

— И ето че отново започваш да омаловажаваш себе си.

— Въпреки факта, че омаловажавам себе си, заради това, че ти омаловажаваш себе си?

— Срази ме.

— Не се опитвах да печеля точки.

— Знам. Знам също, че понякога критикуваме околните за недостатък, който съзнаваме, че самите ние притежаваме.

— Не мислех, че ме критикуваш.

— Не ти, аз го помислих.

— Винаги ли си така самокритична… питам като човек, който страда от същото?

— Забелязах това. А сега се опитвам да избегна отговора, нали?

Ричард ми се усмихна. Аз също му се усмихнах — открих, че съм се предала заради изненадващата лекота, с която разговарях с този човек, сякаш бяхме на една вълна. Сервитьорът пристигна. И двамата поръчахме по чаша червено вино и ми направи добро впечатление, че след като ни попита дали предпочитаме мерло, каберне совиньон или пино ноар, Ричард си призна, че не е голям експерт по вината и каза, че ще се доверим на неговия съвет.

— По-леко или по-плътно? — беше следващият въпрос на келнера.

— Може би нещо средно — отвърна Ричард.

— Значи, пино ноар ще е подходящо. За дамата същото ли да бъде?

— Защо не — казах.

Келнерът изчезна.

— Значи не се боиш да признаеш, че не знаеш нещо — заговорих.

— Не знам много неща.

— Аз също. Все пак повечето хора се опитват да не изтъкват тези малки подробности.

— Баща ми постоянно ми повтаряше, че най-важните думи в живота са: не знам.

— Прав е.

— Беше прав. Вече не е сред нас.

— Съжалявам.

— Няма защо. Баща ми беше сложна натура. Винаги даваше съвети, които сам не можеше да следва. Като това да си признаваш, че не знаеш нещо.

— С какво се занимаваше?

— Петнайсет години е бил в морската пехота. Стигнал до пост полковник. След това се оженил и се върнал в Мейн — беше израснал в Бат — и създал семейство. Основал и малка застрахователна компания.

Изрече последното изречение съвсем тихичко, извърнал поглед от моя, подтикнат от нуждата да направи това признание, подчертано от неудобство.

— Разбирам — казах.

— Да. Наследих татко в семейната фирма.

— Фирмата голяма ли е? — попитах.

— Само аз и моята рецепционистка/счетоводителка… която случайно е и моя съпруга.

— Значи фирмата наистина е семейна.

— Двама души трудно могат да се нарекат фирма — възрази той и отново извърна поглед, с което очевидно показваше, че не иска да продължаваме този разговор. Затова попитах дали има деца.

— Син. Били.

— На колко години?

— Става на двайсет и шест следващия месец.

Това означаваше, че Ричард е на около петдесет и пет.

— Къде е сега?

— За момента живее у дома. Били се намира в някакъв междинен период.

По начина, по който ми отговори, разбрах, че не държи да обсъждаме и тази тема.

— И аз имам дете, което живее у дома.

Усетих как си отдъхна, щом заговорих за своите деца и съпруга си. Каза ми, че бил наясно със съкращенията в „Л. Л. Бийн“ преди около деветнайсет месеца. Трима негови приятели били уволнени по същото време като Дан. Но не било ли чудесно, че съпругът ми отново е бил нает в същата фирма, предвид трудните времена, в които се намираме? От колко време съм омъжена? Двайсет и три години? Е, биел ме в този резултат — двайсет и девет години и броенето продължава — не било ли истинска рядкост и така хубаво да бъдеш последната оцеляла двойка, така да се каже, предвид колко от браковете се разпадат напоследък?

Изговори всичко това с добродушие, което ме заинтригува. Явно на лицето ми се е изписал скептицизъм, защото изведнъж той ме попита:

— Да не би да преувеличавам?

— Ни най-малко. Много хора имат щастлив брак. Има и такива, които твърдят, че бракът им е щастлив, защото не могат да си признаят, че имат проблеми. Все пак се радвам, че твоят е щастлив.

— Съжалявам, съжалявам…

— За какво? Не е нужно постоянно да се извиняваш.

— За това, че се държа като търговец. Брътвежите на продавача, от които всички трябва да са доволни, нали?

— Баща ти такъв ли беше?

— Винаги аз съм бил търговецът. Татко се занимаваше със сложните сметки.

— И все пак трябва да е имал търговски нюх, след като той е основал компанията.

— В началото имаше бизнес партньор — Джак Джоунс. Приятел от флота. За разлика от баща ми, Джак харесваше хората. Не знам как се е захванал да прави бизнес с баща ми, тъй като Джак беше безгрижен и сговорчив в отношенията си, а татко имаше някак диспептично отношение към живота.

— Харесва ми думата: диспептично.

— Жлъчен също би го описала доста добре. И черноглед му пасва.

— Какво ще кажеш за полемичен?

— Струва ми се, че има малко юридическо звучене. Татко беше мизантроп, но не беше склонен да влиза в спор.

Загледах го с нов интерес.

— Харесваш думите — казах.

— Срещу теб стои шампионът по правопис на окръг Кенебек от 1974-та, което в наши дни звучи като Средновековието, нали? Въпреки това, щом веднъж проявиш интерес към думите, навикът никога не изчезва.

— И е възможно най-окриляващият навик.

Разменихме си по още една усмивка. Видях, че ме гледа с една непоказана досега лекота, имахме общ интерес.

— Окриляващ — повтори той. — Възходяща мобилност, Хорейшо Алджър и все в този дух. Много американско.

— Струва ми се, че „окриляващ“ не е употребявано само в американски фразеологични конструкции.

— Фразеологични конструкции — промълви той, като очевидно изпитваше истинска наслада от звученето. — Колко музикално звучи само.

— Ако се използва „конструктивно“.

— Или „позитивно“?

— Това е прекалено по бойскаутски.

— Добре, признавам. Ами безапелационно?

— Започваш да залиташ към превзетост. Ратификационно?

— А това не е ли превзето? На мен ми звучи откровено високопарно.

— Високопарно не означава натруфено.

— Не е ли малко в стил чуригереска? — попита той.

— О, моля те! Отиваш отвъд пищността, барока и дори въпросната чуригереска.

— А аз съм омагьосан от речника ти. Да не би и ти да си била звезда в отбора по правопис?

— В интерес на истината, стоях настрани от подобни прояви, въпреки че учителят ми по английски в прогимназията отчаяно се опитваше да ме привлече в клуба по правопис след училище. Работата е там, че прекарвах времето си, заровила нос в синонимния речник.

— Също като мен.

— Шантав навик, както постоянно ми изтъкваха всички в училище. И все пак учителят, който ръководеше отбора по правопис, ме искаше за капитан на отбора.

— Смятал те е за толкова добра?

Преди да съм успяла да отговоря на въпроса му, чух се да признавам:

— Никога не съм се мислила за особено добра.

— В каквото и да е?

Сега беше мой ред да извърна поглед.

— Предполагам, че да — казах най-сетне.

— Защо така?

— Задавате твърде много въпроси, господине.

— Името ми е Ричард и задавам много въпроси отчасти от професионален навик, отчасти от личен интерес.

— Защо би проявил интерес към мен?

— Защото е така.

Усетих как се изчервявам. Ричард веднага забеляза това и тъй като беше негов ред да се смути, избъбри:

— Наистина нямах намерение да бъда толкова директен. И ако съм…

— Не си. Просто беше мил с мен.

— Бях ли?

— О, моля те…

Питиетата пристигнаха. Ричард вдигна чашата си и каза:

— Тост за речника на Роже, на Уебстър, на Фънк и Уагнълс…

— За синонимния речник, който ми беше най-желаната компания в леглото през по-голямата част от гимназията.

— Е, предполагам, че родителите ти не са възразявали срещу това.

— Баща ми беше математик, който предпочиташе абстрактното пред конкретното. Ето защо си остана очарователен и любвеобилен, незаинтересован, но по хубавия начин, от всичко, което се случваше в живота ми, включително и от първото ми гадже.

— И кое беше първото ти гадже?

— Този въпрос сигурно не присъства в бланката ти за застраховка живот?

— Не знаех, че попълваме въпросник за застрахователна полица.

— Това вино е хубаво. Пино ноар. Трябва да го запомня.

— Това ли е начинът да ми кажеш, че няма да споделиш нищо за първото си гадже?

— Точно така.

— Е, тогава няма да нахалствам. Но що се отнася до любовната ти връзка със синонимния речник…

— В интерес на истината спестявах две седмици парите от гледане на деца, когато бях четиринайсетгодишна, за да си го купя. Цената му беше около двайсет долара. Малко състояние по онова време, но си струваше и последното пени.

— Кое го правеше така ценен?

— Фактът, че можех да се затворя в него. Виждал ли си синонимния речник?

— Всъщност имам два.

— И ти си шантав като мен.

— Абсолютно. Само че ти не си шантава.

— Всъщност съм точно такава. Но да се върнем на синонимния речник — знаеш, че голямото преимущество на тази книга е оформлението, това, че не е подвързана като обикновените речници; че е наистина задълбочен, притежава невероятен обхват, що се отнася до еквивалентните думи и наистина е насочен към семантично зависимите.

— Семантично зависимите — харесва ми.

— Ами всъщност съм точно такава. Винаги съм била такава.

— При все че науките са истинското ти призвание?

— Наистина ли науките са призвание?

— Не е ли всичко призвание? — попита той.

Отново си дадох сметка, че оглеждам внимателно този мъж, тъй като беше рядкост да се натъкнеш на някой, който е в състояние да вмъкне подобни красноречиви фрази в обикновен разговор. Ричард забеляза, че гледам на него по друг начин, и реагира със срамежлива усмивка, но после бързо наведе глава, за да избегне погледа ми. Това на мига ме накара да се замисля: о, господи, да не би да съм демонстрирала интерес или още по-лошо, увлечение? Усетих как отново се изчервявам. След това — тук нещата наистина се усложняват — отбелязах факта, че той отбелязва факта, че се изчервявам. Така че се опитах да смекча положението, като казах:

— Имаш приятен изказ.

— И като че ли те накарах да се смутиш.

— Сама се накарах да се смутя.

— Но защо?

— Защото…

Не можех да призная какво си мисля: очевидно си умен и те намирам за привлекателен, а не е редно да те намирам за привлекателен заради поне десет очевидни причини.

— Е, това никой не ми го беше казвал досега — каза Ричард.

— Да ти е казвал какво?

— Че имам приятен изказ.

— Със сигурност си го чувал от съпругата си.

Съжалих за тези думи в мига, в който ги изрекох. Осъзнах, че съм прекрачила граница.

— Извинявай, извинявай — казах незабавно. — Не биваше да правя подобни догадки.

— Не си правила догадки. Въпросът си беше съвсем уместен. Аз обичам думи. Обичам да използвам думи. Обичам да рисувам с думи — макар и да не ми се удава често в ежедневната работа. И да, би било прекрасно, ако моят партньор в живота, моята съпруга, оценяваше начина, по който използвам думите. Но има ли момент, в който брачният партньор наистина да те оценява така, както ти се струва, че заслужаваш? Май е прекалено да искаш такова нещо, не е ли така?

Той изговори всичко това с такава лекота и тънка ирония, та си дадох сметка, че се хиля.

— Не мисля, че е прекалено — отговорих. — Въпреки това, баща ми все казваше, че един от проблемите на умния човек е, че подсъзнателно го изтъква пред околните. Те наистина се затормозват, като виждат способности, талант или възгледи за света, каквито им липсват.

— Афинитетът към думите не може да се нарече талант. Това е по-скоро хоби. Като колекционирането на влакчета, марки или стари писалки.

— Но е малко по-интелектуално от тези занимания.

— Значи се смяташ за интелектуалка?

— Не бих казала.

— Ясно! И двамата сме един тип хора от Мейн. Способни сме да проявяваме любов към семантиката. И двамата можем да прекараме дълги часове в изучаването на света на синонимите. И двамата можем да се отдадем на тази любовна връзка с езика. Но това не прави никого от нас интелигентен, така ли?

Отново се усмихнах и поклатих глава.

— Право в целта — признах и вдигнах чашата си.

Той взе своята и се чукнахме.

— За ниското самочувствие — казах.

— Познато още като: коварното изкуство да подценяваш себе си.

— Пишеш ли?

Ричард като че ли се стъписа от този въпрос.

— Защо питаш?

— Интуиция. Заради начина, по който използваш езика, любовта ти към него.

— Определено не съм сред публикуваните автори…

— Но си писал или пишеш?

Ричард вдигна чашата си и допи виното.

— Преди четири години публикуваха един от разказите ми в малко списание в Портланд.

— Това е чудесно. Кое е списанието?

— „Портланд Магазин“. Списание със светска насоченост. Шикозни места за хапване и пазаруване. Дизайнерски апартаменти. Хотели, в които да прекараш романтичен уикенд. Неща от този сорт.

— А твоят разказ за шикозни заведения, дизайнерски апартамент и романтичен уикенд край брега ли беше?

Ричард се усмихна.

— Сам си заложих капан, нали така?

— Търсеше си извинение за връзката със светско списание.

— Е, все пак не става въпрос за „Ню Йоркър“.

— Някой ден може и това да се случи.

— Пожелателно мислене.

— Позитивно мислене — поправих го.

— В стил Норман Винсънт Пийл.

— Изгубих нишката.

— „Силата на позитивното мислене“ от преподобния Норман Винсънт Пийл. Вероятно първата книга за самопомощ, написана от американец.

— И то божи човек.

— Божи човек от петдесетте години, който звучи категорично светски в сравнение със съвременните пропагандатори на Библията.

— Но аз мислех, че поддържаш идеала им за „семейни ценности“.

— Притежаваш завидна памет — отбеляза той.

— Е, поне не ми предложи цитат от Откровение.

— Не съм особено религиозен.

— А защо е тази подкрепа към преродените?

— Просто не харесвам първосигналното либерално отхвърляне на всичко християнско.

— Като либерал, впрочем от умерените, мисля, че републиканците, които познавам, дори и по-разумните сред тях, се тревожат от факта, че харизматичните християни имат политически възгледи в разрез с фундаменталните американски идеи за разделението на Църквата и държавата, за основните човешки права като правото на жената да контролира собственото си тяло или гражданските права на гей двойките, що се отнася до правната защита, гарантирана чрез брак.

— Знаеш, че не съм против нищо от това, което изреди.

— Също така знам, че звуча като оратор на импровизирана трибуна.

— Не ми пречи. Ти си разумен либерал, аз съм разумен републиканец, при все че част от хората в наши дни биха приели това като тавтология.

На лицето му просветна закачлива усмивка. Не можах да не си помисля: интелигентен е. Освен това умее да спори умно и използва хаплив и остър език.

— Е, разкажи ми за себе си — помолих, за да променя темата.

— Значи не искаш повече да слушаш възгледите ми за Всемогъщия?

— Да не би да ти е личен приятел?

— Хей, миналата година му продадох застраховка живот, и то с пет процента над стандартната печалба.

Засмях се.

— Значи Господ живее в Мейн?

— Не без основание наричат щата „ваканционната страна“. Ето защо Той не отговаря често на молитвите.

— Молил ли си го за услуга?

— Не го ли правим всички?

— Но аз си мислех, че не си вярващ.

— По-скоро съм резервиран — уточни той.

— Значи си агностик?

— Възпитан съм като презвитерианец, но това е въпрос на семейна традиция. Освен това мисля, че баща ми одобряваше презвитерианството заради неговата мрачност и аскетичност.

— А майка ти?

— Тя се примиряваше с всичко, което каже баща ми. И без това никой не оспорваше авторитета му.

— А ти опита ли се?

— Разбира се.

— И?

Последва пауза, през която Ричард сведе поглед към празната си чаша.

— Управлявам неговата компания.

— Но все пак пишеш.

— Не можеше да ме спре да го правя.

— Ами ако помолиш Господ да ти помогне да пробиеш в „Ню Йоркър“…?

— Дори и Неговата дума не се чува там.

Отново се засмях.

— Но ти вярваш в…

Той вдигна глава и ме погледна право в очите.

— Вярвам в желанието да вярвам в нещо.

Тишина — последното изречение витаеше във въздуха между нас. Двусмислено. Вероятно заредено с някакво значение. А може би не. Но начинът, по който ме гледаше в този момент…

Един глас зад мен прекъсна момента.

— Е, как сте, приятели?

Беше сервитьорът.

— Не бих искал да говоря от името на двама ни — отвърна Ричард, — но ми се струва, че всичко е чудесно.

— Потвърждавам — добавих.

Разменихме си усмивка.

— Значи сте готови за втора чаша вино? — попита сервитьорът.

— Ами… — започнах аз, като обмислях поне пет причини да си тръгна рано.

— Ако е прекалено късно за теб и имаш ангажименти сутринта… — обади се Ричард.

Знаех, че най-лесният начин да сложа край на вечерта беше да отговоря нещо от сорта: уви, първата част от конференцията („Разширени техники за магнитнорезонансно изображение на костния мозък“) е предвидена за десет часа сутринта… а завеждащият рентгенологията в моята болница ще иска да научи всичко по въпроса (което изобщо не беше истина, тъй като винаги изпращаме пациентите с рак на костите в Портланд). И да, отказването на втора чаша вино преди шофиране би било добра стратегия за измъкване. Защото този интересен разговор започваше да ми става прекалено интересен. И защото малко по-рано, когато Ричард вдигна поглед към мен и каза: „Вярвам в желанието да вярвам в нещо“, не можах да се отърся от чувството, че колебанието му се дължеше на факта, че се въздържа да каже „някого“. А и заради това, че в момента, в който го изрече и погледите ни се срещнаха, се почувствах объркана, задето застрахователният агент, който първоначално ми се беше сторил неугледен и скучноват, беше успял да привлече интереса ми.

Очевидно имах разумни доводи да кажа на Ричард: „Знаеш ли, като че ли наистина става малко късно за мен“. Но вместо това се обади нещо друго, нещо непознато за мен досега. Чух се да изтърсвам:

— Готова съм за втора чаша вино, ако и ти имаш желание.

Ричард ме погледна леко смутен за миг, сякаш щях да го улесня, ако бях отказала и се бяхме върнали поотделно в хотела. Объркването бързо беше изместено от усмивка. Както и от една изненадваща фраза:

— Щом ти си в играта, влизам и аз.