Дъглас Кенеди
Пет дни (6)

2

Мокет на цветя. Флуоресцентно осветление. Бетонни стени, боядисани в заводско кремаво. Голям плот на рецепцията, направен от евтин ламинат, над който са закачени часовници, показващи времето в Лондон, Чикаго, Сан Франциско и (разбира се) тук, в Бостън. Това беше приемната зона на „Белклеър Ин“ на летище „Логан“. Не изглеждаше никак обещаващо, особено предвид дългата опашка пред рецепцията.

— Сигурно всички са рентгенолози — промърмори мъжът пред мен.

Усмихнах се.

— Сигурно — отговорих.

— Рентгенолози — повтори мъжът и поклати глава. — Звучи като научна фантастика от 1950-а. Не че сте били родена през 1950-а.

— Радвам се, че мислите така.

— Бих предположил, че сте родена през 1980-а.

— Много ласкателно.

— Искате да кажете, че греша? — попита той.

— Да, с около единайсет години.

— Разочарован съм.

— От възрастта ми?

— От неспособността си да отгатна възрастта ви — отвърна той.

— И нима това е някакъв огромен недостатък?

— В моята игра, да.

— А вашата игра е…?

— Нищо чак толкова интересно.

— Това си е сериозно признание — подхвърлих.

— Такава е истината.

— А истината е…?

— Продавам застраховки.

В този момент отстъпих назад и огледах добре този застраховател.

Среден на ръст — може би метър и седемдесет и пет. Сравнително строен — със съвсем малко шкембенце. Прошарена, но не и оредяла коса. Очила със стоманени правоъгълни рамки. Тъмносин костюм — не прекалено скъп, не и прекалено евтин. Небесносиня официална риза. Вратовръзка с диагонално райе. Венчална халка на левия показалец. В едната си ръка държеше чанта „Самсонайт“ с колелца, а на земята до него стоеше доста голям черен куфар — без съмнение пълен с полици, които чакаха да бъдат попълнени в мига, щом се открият подходящите клиенти. Прецених, че е някъде около петдесет и пет годишен. Не чак красив, да речеш. Ако не се брои посребрената коса, не изглеждаше отпуснат или състарен от времето.

— Застраховките са житейска необходимост — коментирах.

— Би трябвало да ми пишете маркетинговото експозе.

— Сигурна съм, че има кой да се справи по-добре с това.

— Сега вие ме ласкаете.

— И къде продавате застраховките си?

— В Мейн.

Оживих се.

— Родният ми щат — осведомих го.

Сега той се оживи.

— Родена сте и сте отраснали там? — попита.

— Точно така. Чували ли сте за Дамарискота?

— Живея на малко повече от трийсет километра оттам, в Бат.

След това му казах къде съм отраснала, като споменах и годините в Университета на Мейн.

— И аз съм завършил Университета на Мейн — отвърна той и набързо си разправихме в кои общежития сме живели през първите години и че той е учил бизнес администрация в колежа.

— Моите специалности бяха биология и химия — споделих.

— Доста по-умно от мен. Значи сте лекар?

— Кое ви кара да предполагате така?

— Двете основни дисциплини и факта, че през този уикенд в хотела се провежда радиографска конференция — а вие, рентгенолозите, бавите настаняването ми.

Последната реплика беше придружена с усмивка. Въпреки това го разбирах добре, тъй като пред нас на опашката имаше петнайсетина човека и само две рецепционистки на смяна. Щяхме да поседим тук известно време.

— Значи сте решили, че съм рентгенолог? — попитах.

— Това е само разсъждение.

— Искате да кажете, че не приличам на рентгенолог?

— Е, за себе си знам, че имам вид на човек, който продава застраховки.

Не казах нищо.

— Виждате ли — настоя той. — Виновна по всички обвинения.

— Харесва ли ви да продавате застраховки?

— Има си и хубавите страни. На вас харесва ли ви да се занимавате с радиография?

— Аз съм само лаборант, нищо повече.

— Ако сте лаборант по радиография, това е доста важна професия.

Само свих рамене. Мъжът отново ми се усмихна.

— В коя болница?

— Районна Мейн.

— Сериозно? Работехте ли там по времето, когато доктор Потхолм завеждаше отделението?

— Доктор Потхолм ме назначи.

Мъжът се усмихна и протегна ръка.

— Аз съм Ричард Коупланд. — Едновременно с това ми подаде визитката си.

Казах му името си.

— Учителката ми в първи клас се казваше Лора — каза той. — Макар че ние я наричахме госпожица Уигълсуърт.

— Мама ми е казвала, че след много дебати изборът на име бил сведен до Лора и Сандра. Баща ми предпочитал второто, но майка ми била убедена, че в крайна сметка всички ще ме наричат Санди.

— Санди има малко калифорнийско звучене, нали?

Беше мой ред да се изкискам. Ричард Коупланд лесно завързваше разговор. Същевременно бе някак плах с езика на тялото, като че ли непрестанно се бореше с известна физическа стеснителност. Забелязах как ме оглежда, а след това се опитва да замаскира факта, че ме е оглеждал. Размяната на реплики между нас беше едновременно лековата и предпазлива. Определих го като флиртаджия, който се чувства малко неловко, задето е такъв. Това несъмнено беше флиртуване — или поне общуване, типично за двама непознати, които чакат на дълга опашка и знаят, че ще прекарат там поне петнайсет минути, а после никога повече няма да се видят.

— Интересно, и майка ми казваше, че Санди звучи като име на сърфистка.

— Изказване на истинска майка от Мейн.

— О, мама би се чувствала като у дома си в колонията Масачузетс Бей.

Той леко се изненада от този коментар, дори като че ли потрепна.

— Да не би да казах нещо нередно? — попитах.

— Нищо подобно — отговори. — Просто не се случва често някой да спомене колонията Масачузетс Бей.

— Повечето от нас са чели „Алената буква“ в някакъв момент в училище.

— И повечето от нас никога след това не говорят за нея.

— Е, не мога да кажа, че съм я свалила в електронната си книга — не че имам такава.

— Предпочиташ хартия?

— Предпочитам истински книги. А ти?

— Боя се, че съм преминал от тъмната страна и използвам Киндъл.

— Не е смъртен грях.

— Точно сега имам двайсет книги във входящата поща.

— Какво четеш в момента?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Нека сама преценя. Коя е книгата?

Видях как се изчервява. Втренчи се в идеално лъснатите си черни кожени обувки.

— „Алената буква“ на Натаниъл Хоторн.

Помъчих се да не се ококоря. Не успях.

— На това му се казва съвпадение — промълвих.

— Но е самата истина.

— Убедена съм.

— Мога да ти покажа Киндъла си, ако не ми вярваш.

— Няма нужда, няма нужда.

— Сега сигурно ме мислиш за чудак.

— Или по-скоро за чудновато начетен. И все пак „Алената буква“. Хестър Прин и всичко останало.

— Но романът си остава прекрасен.

— И далновиден, предвид религиозната вълна, която е заляла страната.

— Далновиден — повтори той, сякаш за пръв път изричаше тази дума. — Хубава дума.

— Така е.

— И въпреки че не съм съгласен с много от това, което проповядва християнската десница, не смяташ ли, че все пак имат право за някои неща?

О, не. Убеден републиканец.

— Какви например? — поинтересувах се.

— Ами например нуждата да се поддържат семейните ценности.

— Повечето хора, които имат семейства, вярват в семейните ценности.

— Не съм съвсем съгласен с това. Погледни само статистиката за разводите.

— Защо не се замислиш за времето преди разводите, когато хората са били принудени да останат в капана на брак, който ненавиждат, когато никой не е имал свобода, когато жените са били длъжни да се откажат от кариерата си в мига, щом забременеят, а ако се осмелят да обърнат гръб на съпруга и децата си, са били заклеймявани като социални парии.

Усетих, че съм повишила тон. Също и че Ричард Коупланд леко се смути от патоса, с който бях изнесла тази проповед.

— Нямах намерение да те разстройвам — каза той.

— Обикновено не съм толкова войнствена.

— Това не беше войнствено. Беше впечатляващо. При все че не съм напълно съгласен.

При изричането на последното наведе брадичка, така че тя се опря във вратовръзката му, сякаш се опитваше да избегне разгорещения дебат, който сам беше подхванал. Това не ми хареса. Стори ми се едновременно плах и арогантен подход. Добре, изказвай спорни твърдения, но не по начин, че да ги омаловажаваш, сякаш говориш на проклетата си риза.

— Не бих казала, че съм изненадана да го чуя — заявих.

— Имах предвид, че…

— Знаеш ли какво? Мисля, че моментът е подходящ да сложим чертата и просто да си пожелаем приятен уикенд.

— Сега вече се чувствам неловко. Наистина нямах намерение…

— Сигурна съм, че ще го преживееш.

На рецепцията имаше млада жена в кафеникав костюм и жълта блуза, а табелката с името й съобщаваше, че се казва Лора.

— Хей, Лора, кажете здрасти на Лора — възкликна тя, след като й подадох шофьорската си книжка.

— Здравейте, Лора — отвърнах с надежда да не звуча прекалено сухо.

— Как беше денят ви?

— Особен.

Това я изненада.

— Предполагам, че особен е за предпочитане пред отегчителен, нали?

— Добра логика.

— Да видим дали мога да превърна вашия „особен“ ден в по-добър, като ви предложа безплатни екстри. Последен етаж, огромно легло, гледка към басейна. Как ви звучи?

Доста се затрудних да не прихна, особено предвид факта, че тя беше много мила.

— Чудесно — казах. — Благодаря ви.

Гледката към басейна беше възможна единствено при положение че отвориш прозореца, покажеш глава навън с риск от сериозен световъртеж и се надвесиш право надолу към облицования с клинкер вътрешен двор. При положение че отвориш прозореца. Този не се отваряше.

Огледах набързо наоколо — още бензиностанции и паркинги — спуснах пердетата и затворих външния свят. Седнах на леглото. Погледнах часовника си. Два и дванайсет следобед. Отворих рекламния пакет на Годишната регионална конференция по радиография в Нова Англия. Открих бадж с името си и програмата на конференцията. Хвърлих поглед на първото събитие в три следобед — „Нови измерения в сканиращата техника“ — и се зачудих защо съм така нерадостна. Може би имаше нещо общо с неприветливата обстановка в стаята, чието обзавеждане не беше подменяно в последните двайсет години. Мокет на цветя с избелели петна от кафе. Кувертюра на цветя и завеси в същия десен, които имаха вид на вековни. В банята имаше мухлясала пластмасова вана и завеса с наченки на плесен. Добре де, ще спиш тук само този уикенд — това са едва две нощи. Но пък са единствените две нощи за тази година, които ще прекараш извън къщи. Ако имах пари, веднага бих напуснала това печално място, бих взела такси и бих си наела стая някъде, където е приятно и има гледка към градския парк „Комън“. Но това беше толкова непостижимо за финансовото ми положение, толкова далеч от възможностите ми. Просто трябваше да извлека най-хубавото от тази ситуация, да се насладя на свободата и да се откъсна от всичко за два дни.

Но преди да се вслушам в собствения си съвет (бях ли в състояние да го направя?), отворих телефона си и започнах да пиша съобщение на сина си:

Извинявай, че не се свързахме снощи. В Бостън съм. Моля те, прати новини за живота и изкуството, щом можеш. Ако ти се прииска да звъннеш, знай, че дори да съм на конференция, посветена на лимфангиограмата (да, има такава тема!), мобилният ми ще вибрира безшумно. Липсваш ми. Обичам те. Мама

След това бързо изпратих съобщение на Сали.

Знам, че нещата между теб и татко ти може да се усложнят. Наясно съм също, че понякога си пилим нервите взаимно (извини ме за метафората). Просто искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, винаги съм готова да помогна. Ако ти потрябвам през уикенда, обади ми се, било през деня или нощта. Обичам те. Мама

След като изпратих съобщението, имах още две задължения. Първото беше да се обадя на Дан, но попаднах на гласовата му поща и реших, че е тръгнал към спортната зала или към плажа. Отново започваше работа в четири сутринта в понеделник — и макар да бях сигурна, че очаква с отвращение този момент, надявах се поне да намери начин да се отпусне и да си почине през тези три последни дни, преди да се върне в света на работещите. Също така се надявах да е погледнал в перспектива и да е видял, че това е начин да се установи отново в компанията, която преди осемнайсет месеца го беше захвърлила като износена обувка; че е стъпало към по-добро положение.

Наистина се опитваш да намериш нещо добро във всичко, а?

Но нима това е толкова лошо? Какво друго ни остава, освен да се уповаваме на надеждата?

— Здрасти, скъпи — заговорих, след като сигналът ме подсети да му оставя съобщение. — В Бостън съм. Хотелът можеше да е и по-добър. Би било чудесно, ако можехме заедно да се порадваме на града. Надявам се утре да отскоча там. Е, просто исках да се обадя, дано си прекарваш добре. Липсваш ми…

Щом изключих телефона, сепнах се от мисълта, че не бях казала „обичам те“. Дали още обичах Дан? Дали той ме обичаше още?

Не. Не сега. Не този уикенд.

Безкрайният рефрен.

Станах. Погледнах часовника си. Загледах се в брошурите за конференцията. Видях, че след десет минути започва дискусия на тема „Ектопична бременност и ултразвукови процедури“. По-добре, отколкото да се мотаеш тук и да мислиш ли, мислиш. Представи си, че ще възприемеш този семинар като филм, за който предварително знаеш, че не е особено интересен, но е начин да избягаш от действителността. Освен това всичко би било по-добро от тази стая.

Взех баджа си за конференцията, закачен на червена лента. Преметнах го на врата си и хвърлих поглед към отражението си в огледалото. После поех надолу и се замислих за любопитния си разговор с онзи застраховател от Бат и колко добре се бях почувствала при размяната на закачки, на безобидно флиртуване, преди той да започне да говори като първосигнален републиканец.

Не, не е честно. Той беше начетен (кой черпи вдъхновение от Натаниъл Хоторн в наши дни?), определено културен и точно като мен се радваше на разговора с известно притеснение. Реагирах пресилено, когато той каза нещо, разбрано погрешно от мен.

Дали не прекалих заради това, че флиртувах с него? Дали моята сприхавост не се дължеше на чувството, че върша нещо нередно, нещо, което не си спомням да съм правила през всичките години, откакто съм омъжена?

О, стига. Това беше просто размяна на реплики, нищо повече. И мъжът беше озадачен поне колкото мен, очевидно не беше ситуация, в която попада често. Въпреки това беше далеч по-интелигентен от останалите застрахователи, които съм срещала… не че съм срещала чак толкова много мъже, които предлагат обезщетение срещу всевъзможни житейски ужаси.

И все пак, не биваше да го отрязвам така.

В асансьора към главното фоайе имаше жена на ръст около метър и шейсет и два, по-скоро би могло да бъде определена като дребничка. Беше облечена в бежов костюм с панталон. Побелялата й коса беше подстригана семпло. Беше от жените, които бихте отминали на улицата, без дори да ги забележите, у нея нямаше нищо впечатляващо. До момента, в който не мернете усмивката й. Усмивка, която подсказваше, че тя е една от онези души, дарени със способността да гледат ведро на света. Погледнах конферентния й бадж. „Елън Уилкинсън/Окръжна болница Мемориал — Мънси, Индиана“. Точно до нея (с гръб към мен) стоеше висока стройна жена, също към средата на петдесетте. Вратите на асансьора се затвориха зад мен и чух Елън Уилкинсън да казва на високата жена:

— … това е то. Прибирам се у дома след края на кошмарен ден в залата за сканиране. Доналд е там. След трийсет и осем години заедно все още поглеждам този човек с мисълта: истинска щастливка съм. По усмивката, с която ме посреща, макар и той да е имал ужасен ден, разбирам, че си мисли същото.

Изведнъж осъзнах, че навеждам надолу глава, а очите ми са се напълнили със сълзи. Извърнах се, не желаех двете жени да забележат, че съм разстроена — бях абсолютно неподготвена, че ще ми подейства така. Въпреки това състоянието ми не остана тайна за Елън Уилкинсън от Мънси, Индиана. Тя сложи ръка на рамото ми и попита:

— Добре ли сте, мила?

Успях само да промълвя:

— Наистина сте голяма щастливка.

В този момент вратите на асансьора се отвориха и аз се отправих директно към семинара за ектопичната бременност и ултразвукови процедури.